Рудолф Щайнер
АПОКАЛИПСИС
осемнадесет лекции, изнесени в Дорнах
от 5 до 22 септември 1924 година,
възпроизведени по записки на участниците
Съдържание
Приветствие от Йоханес Вернер Клайн
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г.
Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.
Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.
Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 септември 1924г.
Писма до ангелите на Ефес и Сардес. За разбирането на числовите връзки в Апокалипсис. Дванадесет, двадесет и четири, седем.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 септември 1924г.
В петия следатлантски период хората все повече развиват съзнанието да виждат смъртта като спътник. Четенето на Апокалипсиса означава да сте устремен.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 10 септември 1924г.
Тайните на числата в Апокалипсиса. По-ранното запознаване на хората с тайните на космическите числа; сегашния етап от еволюцията на Земята, в който се открояваме от законите на числата. Архангелските епохи.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 11 септември 1924г.
Годината 333. Пророчески апокалиптичен поглед за възможността за отпадане принципа на Христос и връщане към принципа на Отца. Мюсюлманското учение. 666 – числото на звяра. Транссубстантизация и карма.
* * *
СЕДМА ЛЕКЦИЯ
Дорнах, 11 септември 1924г.
Преди да продължим по-нататък разглеждането на Апокалипсиса, трябва да добавим малко повече към средствата, които позволяват правилното четене на Апокалипсиса. Проблемът е, да бъдем в състояние за активно възприемане на Апокалипсиса директно в нашето време. За да направим това трябва преди всичко да знаем от кои духовни основи възникна Апокалипсисът. Разбира се, нямам предвид тривиалния външен исторически контекст, в светлината на който се опитват да обяснят всяко нещо днес. Този подход не е приложим за произведения, възникнали от духовния свят, не е приложим за такова произведение като Апокалипсиса. Въпреки това трябва ясно да разберем, че Апокалипсисът възникна точно по начина, по който можеше да възникне в съответствие с условията на своето време - не в съответствие с външните исторически условия, а в съответствие с духовните условия на своето време.
Нека да разгледаме отблизо това време, първите векове на християнството, и да ги доведем - в духовен смисъл - във връзка с общата еволюция на света.
Като се има предвид еволюцията, която се разгръща зад външните събития, е необходимо да се открои 333 година след Хр. като имаща специално значение (вж. Фиг. 3)
Тази 333 година отбелязва момента на навлизане на Аза в разсъдъчната душа, или душата на характера, на човека. Формирането на разсъдъчната душа започва през 747 г. пр. Хр. и продължава до 15 век, когато започва епохата на съзнателната душа. Триста тридесет и трета години след Христа се намира точно по средата на периода на развитие на разсъдъчната душа. През този период важна роля играе формирането на гръцкия дух, чието действие продължава до настъпването на епохата на съзнателната душа. Именно в епохата на развитието на разсъдъчната душа или душата на характера се състоя Мистерията на Голгота.
Трябва да разберем, че навлизането на Аза в разсъдъчната душа или душата на характера е събитие от изключително значение. Това събитие - навлизането на Аза в разсъдъчната душа, което стана през 333 г. - разтърси до дълбините на душата именно онази част от човечеството, която се взема предвид, когато става дума за възприемане на духовните влияния. Всеки, който иска да участва в духовния живот и да действа в съответствие с него, трябва да обърне внимание на духовния фон на външните факти в гръцкото развитие.
Какво се случи по времето, когато зад кулисите на външните събития се състоя навлизането на Аза в човешката душа? Какви значителни външни събития се случиха тогава? Как трябва да гледаме на тези събития в светлината на навлизането на Аза в разсъдъчната душа на човека?
Скъпи мои приятели! По това време отношенията между божественото и човешкото станаха - съвсем неочаквано за човека - неразбираеми, колебливи и противоречиви. По това време се състоя забележителния в много отношения спор между Арий и Атанасий. С навлизането на Аза в разсъдъчната душа или душата на характера възникнаха неясноти в най-съкровеното същество на човека, макар и донякъде несъзнателно. Това повдигна следния въпрос: как, всъщност, божественият Аз живее в човешката природа? По това време човек започва да изпитва съмнения относно това как трябва да мисли за отношението на божественото със света и със самия човек. И тук стана остър сблъсък между възгледите на Арий и възгледите на Атанасий. След това виждаме как възгледът на Атанасий надделява в Източна Европа, а възгледът на Арий постепенно губи своето влияние.
Нека разгледаме този въпрос от духовна гледна точка. Това е необходимо, ако наистина се стремим да разберем вътрешния смисъл, вътрешния дух на Апокалипсиса. На единия полюс Арий вижда човекът, който се издига все по-високо в своето развитие, човекът, който, така да се каже, става все по-близо до божественото. На другия полюс той вижда Божествената същност. И сега той трябва, в съответствие с този велик световен принципи, да разбере Мистерията на Голгота, да разбере природата на Христос. Той се стреми да намери отговор на въпроса: как човешката природа се съчетава с божествената природа в самия Христос? Следва ли да виждаме Божествената същност в Христос или не? И той всъщност отговаря отрицателно на този въпрос. По същество той се основава на възгледа, който по-късно обхваща голяма част от европейското население. Този възглед издигна граница между човека и Бога, отрече присъствието на Бог в човека. Така между Бога и човека се отвори пропаст.
Сега, като оставим настрана предразсъдъците, нека мислено се пренесем в ранния период на християнското развитие, който по същество няма нищо общо с хода на развитие на по-късния римокатолицизъм, в рамките на който християнството достигна упадък. Трябва да имаме ясна представа, че за по-нататъшното развитие на човечеството по това време наистина беше необходимо горният въпрос да бъде разрешен в духа на Атанасий, който виждаше в Христос пряко проявената Божествена същност, истинския Божествен Слънчев Дух. Възгледът на Атанасий за Христос като за Бог, наистина равен на Бог Отец, беше обусловен от цялото му духовно мислене. По-късно, поради липсата на желание да бъде представян Христос космологично, този възглед остана на заден план. Той продължи да работи, но изгуби силата си през 869 г., когато Осмият църковен събор в Константинопол по същество разруши разпоредбите на Първия Никейски събор, обявявайки трихотомията за ерес. По този начин, в рамките на католическото църковно развитие през следващите векове, пътят към духовността е изгубен, което доведе църковното християнство до упадък.
В това се заключаваше разтърсването, преживяно от вътрешното същество на човека при навлизането на Аза в разсъдъчната душа или в душата на характера. Разглеждайки хода на събитията от историческа гледна точка, трябва да кажем: след 333 година следват времена, когато европейското развитие се опитва да преодолее феномена на древния Рим. Древният Рим по своята същност не можеше да приеме християнството и затова като такова трябваше да бъде пренесено на Изток. Грандиозна картина се разкрива пред нас, когато насочим погледа си към 333 година. Това е същата година, когато по времето на римския Цезар (23), стремейки се да завладее християнството, започва пренасянето на феномена на древния Рим от Рим на Изток и в същото време има бягство от Рим на Изток на християнството, което бе покълнало върху почвата, подготвена в древен Рим. Нашето внимание трябва да бъде насочено не само към щетите, нанесени от Константинополския събор. В по-голяма степен нашето внимание трябва да бъде насочено към това, какво се крие в необходимостта християнството, приемайки древноримски форми, да бяга от Запад на Изток. Това е изключително важно. Това събитие, видяно от духовния свят, хвърля светлина върху много неща. То е толкова важно само по себе си, че в сравнение с това щетите, нанесени по-късно от византизма, заслужават по-малко внимание.
Може да се каже: изключително важно е, че християнството, засегнато във външната си форма от древния Рим, трябва да се скрие на Изток. Но след като то се скри на Изток при Константин, на почвата на древния Рим, върху това, което беше подготвяно дълго време в римската област, изгря християнството, което според степента на своя разцвет отново влезе във външните светски форми.
Представете си следното: пророческото око на автора на Апокалипсиса гледа на християнството, на начина, по който то се подготвя в Рим и вижда как в момента, когато древният Рим се обявява за християнски, християнството всъщност приема древноримски форми. Това всъщност е аспектът, който ни се представя. От една страна виждаме духовния сблъсък между Арий и Атанасий, а от друга страна виждаме древния Рим, който приема християнството. Но докато "римското" християнство се предвижва на Изток, в самия Рим то също приема изоставаща форма, формата на римската държава и във външната си дейност се превръща в продължение на древния Рим.
Все още няма да вземем предвид това, което трябва да бъде обяснено от нас по-дълбоко духовно. Нека първо насочим вниманието си към историческите събития. Авторът на Апокалипсиса предвижда с особена сила онова, което се случва в исторически план. Той обръща внимание на факта, макар да не говори ясно за това, но го носи в своите чувства, то вече се съдържа в самата конструкция на Апокалипсиса, че за проявата на всичко, което ще се случи в човечеството във външен исторически план е необходимо да изминат 333 години от Мистерията на Голгота и след тези 333 години да започне едно своеобразно, псевдо развитие (Scheinentwickelung) на християнството. Християнски „романизъм” (das chnstliche Römertum), откъснат от почвата му и пренесен на Изток, и „римското” християнство (das römische Christentum), напълно адаптирано към римските форми - това са условията, при които всичко е подготвено, което на свой ред продължава 333 години – чак до 666 година (виж фиг. 5.).
Скъпи мои приятели! Поставете отново пред душата си това, за което говорихме вчера. Говорихме за способността на човека, който е инспириран от древните мистерии, - а такъв човек е и авторът на Апокалипсиса, – да изживява числото и да „мисли в числото”. И тогава ще може да кажете следното: авторът на Апокалипсиса гледа на периода от 333-та до 666-та година, когато чисто външно християнството ще изживее псевдо разцвет. Но всъщност това християнство, от една страна, изтласкано на Изток по времето на Константин и, от друга страна, запазило се на Запад в старите форми като нещо ариманично - неизбежно трябва да се потопи в тъмна мъгла. Така в хода на развитието ще се прояви онова, което остана като наследство от нехристиянския древен Рим.
Какъв е феноменът на нехристиянския древен Рим?
Разглеждайки великите мистерии ще видим, че в тях се отдава голямо значение на трихотомията, на свещената троичност. Да насочим вниманието си какво се разбира под това.
Например, древното еврейско тайно учение е схващало човека като същество, напълно обусловено от физическото наследство. Според това учение човек се ражда със способности и качества, придобити чрез наследствеността, чрез произхода си. В това учение човешкият живот е представен като развитие, което се случва, така да се каже, по права линия, развитие, при което по същество не се намесва нищо друго освен импулсите на наследствеността. Произходът на човек е обусловен от силите, идващи от родителите. По същия начин духовните импулси, които човек носи в себе си и които го контролират, той получава от физическите родители. Това беше приблизително учението на "отците" в древните мистерии. И това учение остана непроменено, например, в тайното учение на евреите, както и в други тайни учения.
Но в мистериите, които трябва да се характеризират като по-висши, към всичко това се добави още нещо. В тези мистерии беше казано, че човек, носещ в себе си импулсите на наследствеността и развиващ се с тях, въпреки това, по време на физическото си съществуване между раждането и смъртта, може да възприеме различен импулс. Той може да възприеме импулса, благодарение на който е в състояние да се измъкне от потока на наследствеността, благодарение на който е способен душевно да се освободи от връзките на наследствеността. Това е импулсът на Сина, импулсът на Христос. Беше казано, че импулсите на наследствеността, които формират човек, допринасят за праволинейна еволюция между неговото раждане и смърт. Тези импулси идват от Отца, от Отца, който е в основата на всичко. Импулсите на Сина, обаче, не са свързани със силите на наследствеността. Те трябва да бъдат приети в душата и преработени от душата. Те трябва да преобразят човешката душа, така че тя да се освободи от силите на тялото, от силите на наследствеността. Импулсите на Сина са свързани със свободата на човека. Благодарение на тези импулси душата се освобождава от силите на наследствеността. Именно импулсите на Сина позволяват на човека да се възроди духовно. Благодарение на импулсите на Сина, човек по време на своя живот - животът, даден от Отца - става способен да се вземе в свои ръце.
По този начин в древните мистерии имаше различни представи за човека. За някои от мистериите човекът беше „човек на Отца“. За други мистерии човекът беше още и човек, който е Син на Отца, и който е брат на Христос. Човек, който се взема в свои ръце, който възприема в себе си онова, което в определено отношение е свободно от тялото. Човек, който трябва да носи ново царство в себе си, което няма нищо общо с природата, царство, което е различен порядък от реда на природата - царството на Духа.
Разсъждавайки в нашето време за Бог Отец, ние бихме имали право да говорим, макар и не по външен материалистичен начин, както се прави днес, а по-скоро, както беше направено в древното еврейското учение, за природните действия, които са в същото време духовни действия, тъй като всички природни процеси се основават на духовни процеси. Нашата естествена наука - в качеството, в което възникна сравнително наскоро и в което продължава да действа и днес - е само едностранна „наука за Отца“. Към нея трябва да се присъедини „науката за Сина“, „науката за Христос“, наука, която се отнася до човека, който се взема в свои ръце и получава импулс, който не идва от силите на наследствеността, импулс който може да се възприеме само благодарение на душата. Няма закономерност в това, че човек заживява с този импулс, силата на закона не работи в това, законът не работи. Отсега нататък човешката дейност се определя от Духа. Така, според древните мистерии, съществуват две царства: царството на природата, тоест царството на Отца и царството на Духа. И човекът преминава от царството на природата към царството на Духа благодарение на Сина, благодарение на Христос.
Осъзнавайки факта, че авторът на Апокалипсиса е проникнат с този възглед и че по това време този възглед доминира в душите на хората, можем да разберем как неговата пророческа душа разглежда онова, което предстои да се случи в бъдеще. Ние ще можем да разберем как авторът на Апокалипсиса обмисля онова, което през 666 г. е трябвало да се стовари върху християнството, което по това време се развива в лъжливи посоки.
Тук неговият пророчески поглед е насочен към учението, което възникна на Изток през 666 г. и отново е обърнато към този вид мистерии, които не знаят нищо за Сина. Пред пророческия поглед на автора на Апокалипсиса застава мохамеданската доктрина, която няма представа за устройството на света, за което току-що ви говорих. За това учение не съществуват две царства - царството на Отца и царството на Духа; то знае само Отца. Опира се на закостенялото учение: Бог е само един, Аллах, и „няма друг бог освен Аллах и Мохамед е негов пророк”. От тази гледна точка мохамеданското учение е най-голямата противоположност на християнството, тъй като се стреми да унищожи всяка свобода за всички времена. В него е заложена волята за детерминизъм, която по необходимост следва от такъв възглед за света, който знае само Бог Отец.
Авторът на Апокалипсиса чувства, че по този път човек не може да намери себе си, не може да бъде проникнат от Христос. Приемайки само това древно „учение за Отца“, човек не може да разкрие в себе си своя човешки принцип. За такъв вътрешно застинал, закостенял светоглед, външната форма на човек (die äußere Menschengestalt) се превръща в илюзия.
Човекът става човек само когато позволява на Христос да оживее в него самия. Човек разбира себе си като човек само защото позволява на Христос да оживее в него самия. Той става човек само поради факта, че може да влезе в напълно освободеното от природата царство на Духа, да стане член на духовния ред. Човекът не може да стане човек, връщайки се към възгледа, който признава само Бог Отец.
По същество авторът на Апокалипсиса говори за това, че човечеството - след като от 333г. Азът навлезе в човека – го грози опасност да не достигне до разбирането, че този Аз е проникнат от Слънчевия Бог, от Христос. Тук след определен период от време, равен на периода от време от Мистерията на Голгота до навлизането на Аза в човека, се появява нещо, което заплашва да задържи човека на неговата животинска степен. 666 – това е числото на Звяра.
Авторът на Апокалипсиса вътрешно точно предвижда какво заплашва човечеството. Християнството в две направления изпада в лъжехристиянство или, по-добре да се каже, потъва в мрак. Годината 666, която е знаменателна година в духовния свят, е посочена като времето, когато това, което живее в арабизма, в мохамеданизма, се появява и заплашва да потопи християнството. Авторът на Апокалипсис с абсолютна точност посочва тази 666 година и тези, които могат да четат апокалиптично (apokalyptisch lesen können) разбират това. Характеризирайки числото 666 като „числото на Звяра”, авторът на Апокалипсиса предвижда по какъв начин ще работи това, което ще навлезе тук в развитието на човечеството.
Така че Йоан, всъщност, по апокалиптичен начин предвижда всичко, което ще се случи в бъдеще, предвижда как арабизмът ще завладее Европа, как едно учение ще проникне в християнството, което може да доведе до това, че човек няма да може да разкрие в себе си своя човешки принцип, предвижда как "учението на Отца" по-късно ще се трансформира в материализъм. В материализъм, водещ до възгледа на най-новите времена, който обяснява еволюцията на човека, проследявайки само еволюцията на животните от най-нисшите форми до човека.
Нима в дарвинизма не се проявява това, че човекът вече не е в състояние - от момента на „числото на звяра“, 666, да възприеме себе си като човек и счита себе си за един вид висше животно? Не виждаме ли как в християнството, пропито с материалистичната форма на „учението на Отца“, се проявява ариманичното противопоставяне на Слънчевия Бог? Нима това не работи и до наши дни? Вече казах няколко пъти: вземете от най-новата богословска литература нещо като „Същността на християнството“ от Харнак. Навсякъде, където в тази книга стои името на Христос, можете да замените и поставите името на Отца, тъй като в „Същността на християнството” на Харнак става въпрос само за Бог Отец, а не за Христос. По-скоро това е отричане на Христос, тъй като на Неговото място тук е поставен абстрактният Бог Отец. Всичко в тази книга няма нищо общо с това, което е истинската христология.
И така, авторът на Апокалипсиса вижда как наближава това време. И виждайки го да се приближава, той вече вижда в него, всъщност, това което - бих искал да изразя това на човешки език, на който духовното не може да бъде изразено по напълно адекватен начин, но няма друг начин на изразяване - като тежък товар пада върху душата му: той вижда цялата сложност на това, което е свързано с транссубстантизацията.
Скъпи мои приятели! Вие сами знаете каква борба се водеше във вашите души, когато се сблъскахте с проблема за транссубстантизацията по време на освещаването на Движението за християнско обновление. И колко от вас все още и днес се борят с трудностите при разбирането на транссубстантизацията. Нека си припомним нашите дискусии, свързани именно с транссубстантизацията, проведени от нас в помещението, където започна пожарът в Гьотеанума. Защото в транссубстантизацията се съдържа целият проблем - проблемът за „Сина и Отца“. И можем да кажем: в спора за транссубстантизацията, повдигнат по-късно, през Средновековието, имаше нещо подобно на това, което човечеството видя по-рано в спора между Арий и Атанасий.
Транссубстантизацията - ако се основава на истинската христология, съответстваща на духа, на истинското разбиране за това как Христос е свързан с човечеството и Земята - в действителност може да има само едно значение. Но поради нахлуването на арианството, учението за транссубстантизацията беше представено в светлината на „учението на Отца“ и при това беше подложено на изкривяване. В резултат на това метаморфозата, която се случва с веществата, взети под внимание при транссубстантизацията, беше поставена наравно с природните процеси, с духовното, което се проявява в природните процеси.
Всички проблеми, свързани с разбирането на Тайната вечеря, възникват всъщност поради това, че първоначално се поставя следният въпрос: какво разбиране трябва да се развие по отношение на това, което се случва в процеса на транссубстантизация, така че това разбиране да може да съответства на това, което се проявява в действието на Отца в еволюцията и в действието на Духа в природните закони? Всъщност тук трябва да се вземе под внимание не въпросът за „чудото“, а въпросът, свързан със сакраментализма, който засяга нещо съвсем различно от тривиалния въпрос за „чудото“, който още през 17-19 век възпрепятства разбирането на хората.
Следва да се вземе предвид следното: в действителност в света трябва да се мисли за принципа на Отца и за принципа на Духа, а между тях - Сина, който издига царството на природата в царството на Духа вътре самият човек. Ако сме в състояние да разберем това, тогава транссубстантизацията ще ни се яви като нещо, което всъщност изобщо не бива да виждаме в природния ред като такъв, но което въпреки това има не по-малка реалност. Това е нещо, което има духовна реалност, истинска духовна реалност, за която може да се говори по същия начин, както за реалността от природния ред.
Авторът на Апокалипсиса също е предвидил колко трудно би било за човечеството - тъй като числото 666 мощно нахлува в човешката еволюция - колко трудно ще бъде на човечеството да осъзнае, че заедно с природния ред има и друг, духовен ред.
Но в наше време Антропософията идва на помощ - можем да кажем като спасение - в светлината на която транссубстантизацията е единствената, която може да се разбере. Защото благодарение на Антропософията ние съживяваме знанието, че човек преминава през повтарящи се земни животи.
Човекът, действащ във външния физически свят, се ръководи от импулси, произхождащи от линията на наследствеността. Човекът е свързан с наследствеността, със силата на Отца. Само при едно външно наблюдение изглежда, че голяма част от човешката съдба е свързана с тези сили на наследствеността, с това, което идва от силите на Отца, тайнствено вплетени в природата. Но когато човек действа по такъв начин, че чрез своите действия внася духа в своята физическа телесност, която е получил в този живот, тогава всичко, което е резултат от предишните му земни живот, започва да действа в неговия живот. Всичко, което е резултат от предишни земни животи, действа в него, в основата на неговите действия лежат също и тези сили.
Разгледайте някоя човешка постъпка. Тя може да бъде разгледана от две гледни точки. От едната гледна точка, това е постъпка на човек, роден от баща, майка, баба и дядо, и т.н. Но помислете за тази постъпка също и от друга гледна точка, и тогава ще откриете, че в нея действат сили, които са следствие от предишни земни животи. Тук имаме един съвсем различен ред, което означава, че тези сили не могат да бъдат разбрани от никоя естествена наука, тоест от „науката за Отца”.
Нека да разгледаме два феномена, които субстанциално, по своята същност са едно и също, макар акциденциално по своите несъществени качества да са различни. От една страна, нека разгледаме факта, че кармата, съдбата на човек се развива в резултат на предишни земни животи. Тук имаме работа със закономерност, която изобщо не е природна закономерност. От друга страна, насочвайки погледа си към олтара, ще открием, че също и транссубстантизацията, трансформацията на материята, е външно невидима, че това се осъществява във физическите субстанции като духовна реалност. Тук управляват същите закони. Можем да обединим двата феномена: това, което действа като карма и извършването на транссубстантизацията. Който разбира едното, може да разбере и другото.
Това е една от онези мистерии, скъпи мои приятели, които трябва да разберете, една от онези мистерии, които трябва да бъдат разбрани във вашия нов свещенически кръг. Това е една от мистериите, в светлината на която свещеническата общност трябва да се развива въз основа на Антропософията. Това е мистерията, която е вътрешна основа за подобно развитие.
Но това едновременно сочи към огромната трудност при разбиране на транссубстантизацията. Тази трудност се състои във факта, че изобщо не можеха да разберат закономерността, която действа както в кармата на човек, така и в основата на транссубстантизацията. Годината 333, когато Азът навлезе в човека, позволявайки му да постигне свобода във физическия живот, годината, когато християнството трябваше, от една страна, да се спасява с бягство на Изток, от друга страна, да се разтвори във феномена на древния Рим, който никога не би могъл да стане напълно християнски - тази 333 година не само трябваше да донесе със себе си навлизането на Аза в човека, но също така трябваше да обвие в тъмнина връзките, които съществуват между различните земни животи. Точно това трябваше да се случи в еволюцията на човечеството.
Какво би станало, ако тогава Азът не беше влязъл в човек? В този случай Юлиан Отстъпник, който всъщност по отношение на древните мистерии не трябваше да бъде наречен отстъпник, а адепт, щеше да спечели победата. Какво имаме предвид под това? Като последствие от учението за древните мистерии, което той искаше да въведе, можеше да стане така, че Азът, идващ от духовните светове, би се възприел така от човечеството, че човечеството щеше да е в състояние да разбере също и учението за кармата. Разбира се, това е само хипотеза, искаме само да покажем какво е могло да се случи. Но човечеството трябваше първо да преодолее по-мощни препятствия и не можеше да достигне до разбиране на християнството толкова лесно, колкото би се случило, ако Юлиан Отстъпник беше победил.
По този начин човечеството трябваше да изпита приближаването на Звяра, трябваше да изпита последствията, резултатите от числото 666. През следващите дни ще разгледаме по-задълбочено това.
Така човечеството беше лишено от учението за кармата. На човечеството бе дадено учение за транссубстантизацията, но това учение беше дадено по такъв начин, че да няма аналогия с нищо във външното разбиране за света. В действителност разбирането на транссубстантицацията е аналогично на разбирането на учението за кармата. Силата, благодарение на която съдбата на човек се осъществява в последователните земни животи, не е природна сила, не е силата на Отца. Това е силата на Духа, опосредствана от Сина. И това е същата сила, която действа на олтара при трансформацията на осветената светиня (Sanktissimum).
Трябва дълбоко да се изпълним с тази истина, за да можем да я разберем истински. Ако можем да издигнем душата си към духовните импулси, които действат от един земен живот към друг, тогава ще разберем и това, което се случва на олтара в процеса на транссубстантизация. Защото когато обикновеното съзнание погледне осветената светиня, то не вижда нищо от това, което се случва в действителност, както в съдбата на човек не се вижда нищо от това, което се случва в действителност, ако се вземе предвид само това, което в материален смисъл следва от силите на мускулите и неговата кръв - не говоря за духовните сили, които действат в мускулите и кръвта - следователно, ако се вземе предвид само това, което се намира в потока на наследствеността.
Скъпи мои приятели, такива са взаимовръзките, без разбирането на които също е невъзможно да разберете истински Апокалипсиса и неговия автор.
Импулсите, които могат да бъдат ясно възприети от нас в Апокалипсиса, ни водят директно в нашето време.
Превод от руски език: Петранка Георгиева
Редакция: Дорина Василева