Глава 22
ПЪТЯТ КЪМ ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
Към края на лятото на 1900 г. Рудолф Щайнер вероятно решава доста набързо да прехвърли на други отговорността за „Прегледа“. Това, което е сигурно, е, че заплащането за трудоемката редакторска работа не е било достатъчно да покрие разходите за живот на Щайнер. Той постоянно е зависел от други източници на доходи. Както е обичайно и днес, „братският“ културен живот е издържал „свободния“ свят на икономически растеж. В прощалната си статия за читателите на „Преглед“ Щайнер говори за различните „жертви“, които е трябвало да прави за списанието. „Мога да кажа, че в продължение на три години доброволно съм понасял тези жертви и съм поемал тези трудности. Подкрепата на толкова много хора, които уважавам, ми помогна да преодолея голяма част от тях. Въпреки това, вече нямам енергията да продължавам по този начин“ (GA 29).
Когато Щайнер взима решението си да се оттегли от редакторската длъжност, изглежда не е знаел как ще си изкарва препитанието. Чак към края на септември той кандидатства за преподавателска длъжност в Академия Хумболт. От едно писмо на Якобовски до Щайнер става ясно, че е подал молбата си прекалено късно.
И сега се случва нещо неочаквано. След смъртта на Ницше на 25 август 1900 г. Щайнер чете три погребални речи за него. Някоя г-ца Швиб, която принадлежала към теософския кръг около графиня Брокдорф, изглежда била слушала една от тях или е чула за една от тях. Тя препоръчва Щайнер на графинята, която го кани отново да изнесе лекцията си за Ницше в Теософската библиотека (GA 261). Щайнер говори там на 22 септември, описвайки Ницше като индивид, заслужаващ внимание поради дълбочината, с която е изпитвал проблемите на своето време. „Трансформацията от старото към новото, която повечето хора изпитват само в главите си, е била за Ницше един много личен – сърцераздирателно личен опит“ (GA 31). И сега именно се случва непредвиденото: Начинът на говорене на Щайнер завладява въображението на слушателите му толкова дълбоко, че веднага след лекцията Графинята го поканва да изнесе втора лекция следващата седмица.
От своя страна, Щайнер забелязва, че някои от членовете на публиката изглежда са изпитвали истински, конкретен интерес към духовното. Той предлага заглавието „Тайното разкритие на Гьоте“. И после, на 29 септември, той говори за пътя на трансформация на душата, както е изобразен във „Вълшебната приказка“. За пръв път той се осмелява да представи душевната алхимия на „умри и се превърни“ с духовно въображение. Той си спомня: „И в тази лекция аз говорих за вълшебната приказка от една чисто езотерична гледна точка. За мен това беше важно преживяване. Аз можах да говоря с думи, създадени пряко от духовния свят. Дотогава условията в Берлин ме ограничаваха само да намеквам за духа, оставяйки го само да сияе през моите презентации“ (GA 28).
Тази лекция среща в слушателите такъв чист отзвук, че графиня Брокдорф решава да съживи теософската дейност в Берлин. Тя поканва Щайнер да изнесе серия от лекции. Щайнер, който вече се е отърсил от напрежението от предишната си редакторска работа, с удоволствие се съгласява и предлага за тема германския мистицизъм. Лекциите започват на 6 октомври и се разрастват в серия от повече от двадесет лекции.
Тук е важно да отбележим, че Щайнер по никакъв начин не е свързвал тези лекции с теософското съдържание, разгърнато от Блаватска, Синет или Безант. То до голяма степен му е било неизвестно. Нито пък е базирал презентациите си върху древни индийски учения. Лекциите му в теософските кръгове започват с Гьоте и в хода не следващите години той многократно се връща към темата за вълшебната приказка на Гьоте. Рудолф Щайнер открива тази серия от лекции с думите на Аполон от Делфи „Опознай себе си“. След което разглежда значението на тази фраза чрез творчеството на Валентин Вигел, Хегел и Фихте. И така, Щайнер, от самото начало на теософската си дейност, застава в потока на западното духовно развитие, което се проявява в личните стремежи на много различни хора и се изразява по най-разнообразни начини.
На това място трябва да се отбележи още нещо. Някои хора тълкуват преминаването към темата за мистицизма като едно преминаване в посока към християнското съдържание. Щайнер наистина разглежда централно европейския мистицизъм от Мастер Екхарт до Якоб Бьоме и всички тези мистици, без изключение, са били християни. Но мистичното Християнство не е централната тема на тези лекции или на последвалата ги книга. Това, върху което те са фокусирани, е вътрешното развитие на човешкото същество и връзката на това вътрешно развитие с модерните светогледи. Това е видно, например, в следния пасаж за Николас фон Куес:
Николас беше „възпрепятстван от свещеническите си одежди“ да следва безрезервно пътя, който му подсказваше неговата проницателност. Виждаме как той тръгва в правилна посока с преминаването от „знание“ към „незнание“, но едновременно с това трябва да се отбележи, че в областта на „незнанието“ той няма какво да каже, освен богословските учения, предлагани от Схоластиката.
Вярно, той знае как да развива тази теология по гениален начин. Ученията му за провидението, Христос, Сътворението, Изкуплението и моралния живот, са в пълна хармония с Християнската догма. В съответствие с духовната му насока, той можеше да каже: „Уверен съм, че човешката природа, потопила се във всяка наука, може да трансформира изотвътре „знание“ в „незнание,“ и че в последствие, най-висшето познание носи удовлетворение.“ В този случай той би трябвало да отхвърли, (което не е сторил), традиционните схващания за душата, безсмъртието, Изкуплението, Бог, Сътворението, Троицата и т.н. и да отстоява онези, които самият той е открил. (GA 7 и АР 2000)
Николас фон Куес се отдръпва назад от прага на самопознанието. Той е търсил „убежище в откровение, идващо отвън“. Тази критика е в съответствие с описания от Щайнер път към откриването на вътрешната човешка сърцевина, което той описва през 1899 г. в една книжка озаглавена „Индивидуализмът във философията“. В тази си презентация Щайнер долавя в живота на Якоб Бьоме онзи стадий на развитие, при който Бог, който дотогава се е мислело, че съществува извън човешкото същество, бива открит отвътре. Според Щайнер това е решителна крачка по пътя на самопознанието. Въпреки това, макар да възхвалява Бьоме, той признава с разочарование, че това, което Бьоме открива в себе си, „не е човешкия аз, а само християнския Бог“ (GA 30).
Няколко години по-късно Рудолф Щайнер говори за стадия на вътрешно развитие и преобразование, които намираме в думите на св. Павел в Писмо до Галатяните: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“ По времето, когато Щайнер изнася лекциите за мистицизма, той също се е насочил към тази цел, макар и безмълвно и отказвайки да ускори пътя си чрез разчитане на вярата. През зимата на 1900 – 1901 г. той се бори с етапите на индивидуалното самопознание. В съответствие с пътя, описан в „Интуитивното мислене като път към духа“, тези стадии започват от съзерцанието на мисленето или, с други думи, с развитието на силите на интуицията. В лекциите за мистицизма и в последвалата книга Щайнер използва един нов за него начин на изразяване. Той използва опита на мистиците, за да илюстрира стадиите на интуитивно преживяване. Ученията на мистиците не са подложени на исторически или филоложки тълкования, а по-скоро са използвани като израз на различни духовни виждания. Щайнер изрично признава това: „Намерих начин да изразя духовните знания, които исках да предам, чрез вижданията на мистиците, от Мастер Екхарт до Якоб Бьоме“ (GA 28). Първите глави на „Мистиците след модернизма“ описват стадиите на самопознание. Първият стадий е съзнателното изпитване на интуицията; вторият стадий е свързан с надхвърляне на личното; а третият стадий ни довежда до творческото развитие на интуитивни способности. След това пътят води навън в света. Интуицията постига реализация в науките и в разпознаването на това, което усещаме в осезаемия свят.
Дори само ако се замислим, ще видим, че имаме интуиция. Помислете например за световната мозайка от мисли, свързани с думата „лале“. Дори едно повърхностно, мимолетно замисляне сочи към многобройни понятия, свързани с това; пред нас е цяла мозайка от връзки. Обикновено ние не забелязваме как тази мрежа от връзки е нещо, което ние създаваме чрез мисълта си. Обикновено приемаме тези връзки за нещо фактическо, макар че единственият осезаем факт пред нас е лалето. Предизвикателството тук е да мислим по-солидно и по-съзнателно, така че да се събудим за интуицията и да открием, стъпка по стъпка, че светът продължава да живее вътре в нас. „Ако бях крал, но не го знаех, нямаше да бъда никакъв крал“ (GA 7). За първия стадий на самопознание, чрез който човешкият дух схваща себе си, важи следното: Осъзнаването (или пробуждането) е духовното състояние на съществуване. Ние присъстваме духовно единствено когато знаем, че присъстваме.
Щайнер описва втория стадий на самопознание, свързвайки го с живота на Мастер Екхарт. Екхарт се стреми да изпита Бог вътре в себе си, да вдъхне живот на божествената „искра“ вътре в себе си. „Небесният Отец сътворява единствения си син в себе си и в мен“ (GА 7). Бог не се намира отвън, а по-скоро вътре в нас. Но душата, „която е оплетена в света на сетивата и следователно в крайния свят, не съдържа автоматично същината на праисторическата природа – тя трябва първо да развие това. Тя трябва да заличи себе си като отделно същество. Мастер Екхарт правилно е определил това заличаване като „от-създаване“ (GA 7). Днес бихме казали: Когато се пробудим за интуициите си, ще имаме основателна причина да ги разгледаме, да ги поставим под въпрос, да ги поясним, за да може универсалното значение да замести субективното мнение.
Именно в този стадий започва истинското развитие на духа. Когато индивидът се предаде с доверие на изпитаното понятийно универсално мисловно съдържание, това, върху което е работил активно, ще доведе до едно постоянно коригиране на по-ранното аморфно преживяване, до едно разширяване на понятието и до една съпротива срещу собствената му предварително формирана организация.
Третият стадий на самопознание се намира в главата „Приятелство с Бог“. Щайнер посочва различията между отделните стадии в началото на главата като казва:
Ако Екхарт сякаш е човек, който, по време на блаженото си преживяне на духовното прераждане, говори за качествата и природата на знанието като за картина, която е успял да обрисува, то останалите сякаш са скитници, на които това прераждане е посочило един нов път. Те имат намерение да вървят по този път, но им се струва сякаш краят му е преместен на едно безконечно разстояние. Екхарт описва великолепието на своята картина, а те характеризират трудностите по новия път. (GA 7)
В подобна картина можем да открием „само отражението, образът на универсалната същност“ (GA 7). Според антропософската терминология това е стадият на Имагинацията, светът на вътрешната картина и всичките й разнообразни форми. Следващият стадий на самопознание ни отвежда от картината към действителността. Това е процес на трансформация. Отначало в областта на знанието: „Знанието за природата не бива обогатено с познанието за Бога – то бива трансформирано. Човек, който знае за Бога, не знае нещо по-различно от този, който познава природата – този човек знае по различен начин“ (GA 7). Това води до нов живот. „Не само че светогледът на такъв човек е различен от този на човек, който е просто рационален, но такъв човек също така живее различно. Този човек не говори за смисъла, който животът вече има благодарение на силите и законите на света – по-скоро този човек придава нов смисъл на живота“ (GA 7).
На този етап индивидът създава едно ново човешко същество. Новите му мисли, новият начин на мислене, се коренят в душата, която ги трансформира. Понятията и идеите се изпълват с духовен живот. (GA 7)
Четвъртият стадий на самопознанието и трудностите, които възникват на този етап от пътя, са описани чрез живота на Николас фон Куес. Като Мастер Екхарт и Николас е мистик. Той обаче същевременно е и учен, и светски човек, с богат опит и знания. Въпросът, който възниква е: „Какво е отношението на външното познание към вътрешното преживяване?“ Модерната мисъл счита външните сетивни впечатления за знак за това, което съществува извън нас. Червенината на малината показва, че е зряла. На това ниво сетивните впечатления и осезаемите неща са просто външни факти. В нещата не е заложено това, че на едно по-ниско ниво на познание те „просто изглеждат сякаш са извън нас. Индивидите трябва да се издигнат, чрез трансформация, до едно по-високо ниво, където нещата престават да бъдат просто външни“ (GA 7) Предизвикателството тук е да не виждаме червеното на малината просто като знак на зрелост, а да се потопим в червеното – да го усетим, преживеем, разберем, да му позволим да ни говори. Николас фон Куес се е борил с този проблем. Той е знаел, че разпознаването на сетивните „знаци“, които светът ни дава, не е истинско знание, и чрез личния си опит открива една форма на знание, която се поражда вътре в нас, която може да бъде развита чрез външно познание и тогава заживява като непознаваема сигурност, в душата.
С познанието си те се отделят от цялото, създавайки по този начин духовен свят в себе си. В този свят хората се сблъскват с природата в самота. Те са станали по-богати, но това богатство е тежко бреме, което тежи само на всеки отделен индивид. Хората трябва да намерят пътя обратно към природата чрез собствени средства. Те трябва да разберат, че сега те сами трябва да интегрират богатството си в потока на вселенските ефекти. ... Именно тук всички зли демони дебнат човешките същества, чиято сила лесно може да се провали. Вместо да постигнат тази интеграция сами, хората търсят убежище в откровения отвън. (GA 7)
Николас фон Куес намира своето убежище в утвърждаването на вярата си.
В описанията на Щайнер Парацелз се проявява като индивидът, които намира пътя обратно към природата. Той не е в капана на религията, той е независим. Щайнер ни показва онзи Парацелз, който избира да каже: „Никой човек, който може да стои сам, не бива да бъде слуга на друг“ (GA 7). Парацелз знае, че вселената изразява себе си в личността, която активно търси да придобие разбиране, че микрокосмосът е орган на макрокосмоса. Той следва пътя на широкия опит; той се скита из цяла Европа. Чрез този обогатен опит, универсалното знание и индивидуалното знание се сливат. Той създава свой собствен сетивно конкретен език: когато говори за сяра, той говори за сетивна/свръхсетивна реалност, която е активна както в природата, така и в човека като духовно-физически процес. Във връзка с Парацелз, Щайнер за пръв път успява да разработи конкретна представа за седемчленния човек (GA 7). Това е възможно, защото Парацелз е разбирал по-висшата, творческа природа на човешкото същество, и е можел да „постави човешките същества в роля, която ги прави съ-архитекти на [вселенското] сътворение“ (GA 7). Накрая, а това е най-важното, Парацелз не е считал процесите в природата и сетивните възприятия за външни явления. Всяко едно от тях се явява пред него в отношение към цялото, в което то се разкрива вътре в човешкото същество. Той „не започва с това да ги преосмисля, защото тези природни процеси, така както застават пред нас, с тяхната сетивна действителност, разкриват по свой начин тайнството на съществуванието“ (GA 7). Стъпката от вътрешното преживяване към света е направена. Висшето познание доказва себе си чрез разбирането на езика на природата, чрез пряко наблюдение.
В своята презентация за пророческото познание на Якоб Бьоме Щайнер отива още по-далеч. Той показва как Бьоме се е борил да разреши загадката на космоса и тази за естеството на злото, чрез имагинативно съзерцание. Бьоме разработва една космогония, при която едно космическо същество разкрива своята седемкратна същност чрез редица значими образи. Той не просто е приемал това, което по това време се е считало за факт, а е преобразувал даденото в изпълнен със смисъл вътрешен образ. В поезията на Ангелус Силезиус, с когото Щайнер завършва своята презентация за мистицизма, виждаме образа на един индивид, който се е преродил на едно по-високо ниво на съществуване – индивид, който е в пълна хармония с космоса.
С тези презентации Щайнер не е имал намерение да създава логическа аналогия, при която природата или космосът да бъдат възприемани като одушевени, нито духът, който познаваме като човешки дух, да е проектиран върху природата. Това е показано доста ясно по отношение на Джордано Бруно, който е развил в своето творчество доста красиви, дълбоки мисли за универсалната душа. Макар и Щайнер да признава куража на Бруно да разшири своето виждане, за да обхване целия космос, той казва: „Той не беше изпитал истински духа в себе си и затова си го представяше като човешката душа – единствената форма, в която той се явяваше пред него“ (GA 7).
В последната глава на „Мистиците след модернизма“ Щайнер задава въпроса каква е връзката между светогледа на човек като Якоб Бьоме и модерната наука. Отговорът му е, за тези, които са запознати с по-късното му творчество, доста изненадващ. И, въпреки че Щайнер е редактирал други части на книгата за по-късни издания, този пасаж е оставен без промяна. В него той отхвърля традиционния подход, който е смятал да открие Сътворението в природата, защото осъзнава, че подобни идеи са били просто академични препратки, а не истински концептуализации. Освен това той казва, че единствено в човешкото същество можем да открием духа в сетивно осезаема форма. „Този дух не създава природата, а бива развит от природата“ (GA 7). И така, в края на книгата Щайнер признава:
Аз се придържам изцяло към принципите на тази естествена наука. Убеден съм, че подобен поглед към природата, какъвто е този на Ернст Хекел, става повърхностен само когато хората го възприемат чрез една вече повърхностна система от идеи. Когато се оставя да бъда засегнат от откровенията на „естествената история на сътворението“, усещам нещо по-висше и по-величествено, отколкото когато се сблъсквам с разкази за свръхестествените чудеса на Вярата. Не съм чел нищо в „свещените“ книги, което да разкрива нещо толкова възвишено, колкото така наречения сух факт, че всеки човешки зародиш бързо преминава през поредицата от всички форми, през които са еволюирали неговите животински предци... Нека изпълним съзнанието си с великолепните факти, които възприемаме със сетивата си, и тогава няма да ни интересуват свръхестествените чудеса. Ако изпитваме духа в себе си, нямаме нужда от дух във външната природа... Аз не търся божествен дух в природата, защото вярвам, че възприемам същността на човешкия дух в себе си (GA 7).
С това Щайнер отбелязва определен етап от своето развитие. Той описва това по-задълбочено в своята „Автобиография“:
Чрез имагинативно възприятие, веднъж щом развих основното съдържание на „Понятия за света и живота през XIX век“, аз придобих поглед върху същинската еволюция на органичния живот от праисторически времена до настоящето. Докато работех върху книгата, аз все още виждах пред погледа на душата си научния възглед за еволюцията, както бе представен от Дарвин. За мен, обаче, той просто описваше последователността на физическите събития в природата. В рамките на това аз разпознах действието на духовните импулси, които Гьоте бе визуализирал в идеите си за метаморфозата. (GA 28)
По отношение на периода, последвал приключването на работата му върху тази книга, той пише: „И аз направих едно особено важно откритие в духовния свят скоро след като завърших „Световна и индивидуална философия“ (GA 28).
Някои аспекти на това „откритие“ се изясняват, ако си припомним позицията на Щайнер, когато завършва гореспоменатата книга. През октомври 1900 г. той пише на последната страница: „Същината на нещата не се появява пред мен чрез тях, аз я прибавям към това, което те ми показват. Аз създавам един свят от идеи, които приемам за същината на нещата. Те получават своята същина чрез мен. Невъзможно е да се поставя под въпрос същината на съществуванието. В акта на познание, идеите не ми показват нищо, което да продължава да живее в нещата. Светът на идеите е моето преживяване. Познанието, също като етичните действия, е една по-нататъшна крачка в универсалната еволюция – то е „нова издънка от това, което се е развило преди това.“ Предизвикателството пред човечеството е да продължи пътя на еволюцията.
Следващата стъпка в продължаването на еволюционния път е това, за което Щайнер говори в „Мистици след модернизма“. То започва с една вътрешна стъпка: подобряването и преобразуването на интуицията. С пробуждането си тази способност в началото поражда прозрения, определени изцяло отвътре, а след това се развива в една жива духовна дейност. Същевременно Щайнер говори за гледищата на Дарвин и Хекел. Погледнати интуитивно в правилната светлина, те предлагат една отправна точка за нещо ново.
През 1924 г. Щайнер описва пътя, по който е поел в годините след 1900 г., и го препоръчва на слушателите си.
Сега, след като сте се докоснали до Розенкройцерския път на посвещение, представен днес тук, трябва да изучите творчеството на Хекел с целия му материализъм и да се оставите да бъдете проникнати от методите на познание, представени в „Как се постигат познания за висшите светове“. Вземете това, което можете да научите от „Антропогения“ на Хекел, дори да ви отвращава, и вземете всичко, което науката може да ви научи, и го отдайте на боговете, и ще откриете това, което е описано в моята книга „Въведение в тайната наука“. (GA 233а)
В „Мистиците след модернизма“ виждаме как Щайнер от една страна работи с розенкройцерските принципи на самопознание и само-трансформация, а от друга – с изучаването на Хекел. В предисловието на „Мистиците след модернизма“ той споменава, че бил изнесъл „около тридесет лекции през последните месеци“ на тема „Загадката на света“ на Хекел. До септември 1901 г., когато е било написано предисловието, той работи интензивно с идеите на Хекел и пламенно защитава неговото творчество. И после онова, което е поел по време на изучаването на всичко това, бива проникнато още по-дълбоко от светлината на самопознанието – то било „предадено в ръцете на боговете“. От 1903 г. нататък то се връща обратно напълно преобразено.
Стадият на вътрешно развитие, който Щайнер постига през 1901 г., получава израз в един пасаж от книгата „Мистиците след модернизма“. След като описва съдбовната развръзка на борбата на Николас фон Куес със силите на концептуализацията и връщането му обратно към убежището на традиционната религиозна вяра, той скицира духовното състояние да застанеш на ръба на бездната.
Като цяло има три пътя, по които човек може да поеме, щом стигне до момента, до който стига Николас. Единият е положителната вяра, която ни се дава отвън. Вторият е отчаянието, когато човек е застанал сам със своето бреме и чувства как цялото съществувание се разпада вътре в него. Третият път е на само-развитието на най-дълбоките ни способности. Едно необходимо качество, което води по този трети път, е доверието към света, а друго – куражът да следваш това доверие независимо накъде води. (GA 7)
Изглежда тук Рудолф Щайнер описва собствения си път, нещо, което потвърждава в едно допълнение към новото издание от 1923 г. През 1901 г. той е решен да започне от научната дейност на Хекел и да развие това по-нататък с абсолютен кураж, „независимо накъде може да го отведе“.
Ще ни се да опишем публиката, която е присъствала на лекциите за германския мистицизъм на Щайнер. За съжаление имаме много малко информация. Центърът на кръга несъмнено е била графинята София Брокдорф, която „с дружелюбния си, и за много хора симпатизиращ маниер, беше способна да държи теософското общество на повърхността в Германия“ (GA 261). Към края на размислите на Щайнер за Мастер Екхарт, една стройна млада жена започва да посещава лекциите: Мари фон Сиверс. Щайнер веднъж споменава, че „би било интересно да спомена някои малки подробности относно нейното присъствие“ (GA 254) – което той за съжаление никога не е направил. Мари фон Сиверс, която по това време води кореспонденция с Едуар Шуре (тя превеждала неговата „Децата на Луцифер“), му пише за кръга около графинята. Нейното писмо за жалост се е загубило, но имаме отговора на Шуре: „Хората, събрани около графинята, изглежда са особено интересни и забавни“ (Рудолф Щайнер, изследвания I). Във всеки случай, тези сбирки не били ограничени до група аристократични девойки с добро образование, а включвала и хора от различни професии, класи и среди: жени с къси коси и мъже с дълги коси, теософи от всички разцветки, Вагнерианци, спиритуалисти, социални реформатори – Щайнер ги нарича „бездомни души“. Всички те, обаче, са имали куража да се отцепят от това, което тогава е било конвенционално като мисъл или поведение.
Сред някои от тях се усещала една способност да слушат, която дава сили на Щайнер да продължи. Някои от тях не са искали просто да чуят думите му – те се стремели да ги превърнат в личен опит, който да обогати собствените им усилия.
За Щайнер зимата на 1900 – 1901 г. е вихрушка от вътрешна и външна дейност. Той водел два курса в Работническия колеж, редовно присъствал в Общество Джордано Бруно, а пред Kommenden изнася не само грубо тридесет лекции за „Загадката на света“ на Хекел, но също така за Хебел, Келер, Фрайлиграт и други теми. Той работи върху коректурите на „Световна и индивидуална философия на деветнадесети век“. В края на ноември приятелят му Якобовски е отведен в болницата – изглежда болен от тиф – и умира там на 2 декември. Той е дълбоко потресен и пише в надгробното слово за Якобовски: „На 2 декември се видяхме принудени да погребем в безплодна пустота всички горди надежди, които свързвахме с личността на Лудвиг Якобовски“ (GA 32).
Натовареността от курсове и лекции започва да намалява едва към началото на лятото. Той започва работа върху ръкописа на „Мистици на модернизма“. От 1899 г. живее с жена си и двете й дъщери във Фриденау и е можел да работи относително на спокойствие. Ходи до града само две или три вечери седмично – до Работническия колеж, до Kommenden и от време на време до Общество Джордано Бруно. След като предава книгата си на издателството и културната лятна почивка в Берлин започва, пътува до Австрия, където посещава Йозеф Кьок в Залцбург, сем.Шпехт близо до езерото Атерзее, Роза Мейредер и Мориц Зитер в околностите на Виена, както и родителите си, и брат си, и сестра си в град Хорн във Валдвиртел. На връщане Щайнер прекарва няколко спокойни дни при Мария Стона (приятелка на Якобовски) в Шлос Щржебовиц, където работи върху корекциите на „Мистици на модернизма“. После се прибира в Берлин.
Той вероятно е използвал месец септември, за да подготви лекциите, които е щял да изнася през следващата зима. Някои от тях, като например дванадесетте лекции за германския духовен живот през XIX в., които били определени за края на есента, вероятно са му били доста лесни. Но лекциите за „Християнството като мистичен факт“, които се бил съгласил да изнесе в Теософската библиотека, го отвеждат в територия, която се налага да проучи наново. Той отново преглежда „История на идеализма“ на Ото Вилман, от която много се е възхищавал, и която описва възникването на гръцката философия на базата на древните мистерии; той изучава „Философията на Хераклит фон Ефес в светлината на Мистериите“ на Едмунд Файдерер, и, естествено, самите оригинални текстове: пред-Сократиците и Платон.
Транскрипциите на оригиналните лекции на „Християнството като мистичен факт“, които са неточни в много от подробностите и никога не са били публикувани, показват как Щайнер е черпил от много други съвременни източници. Също така става ясно, че когато е започнал тази серия, идеята за книгата от 1902 г. все още не е била оформена. Той си проправя път по темата опипом, стъпка по стъпка, в хода на лекциите. Едва когато е изучил и представил различните аспекти по темата, едва тогава започва да се оформя книгата и да придобива ясни очертания.
Зимният семестър започва точно на 1 октомври с пет-шест задължения всяка седмица. Лекциите в Теософската библиотека започват на 19 октомври. Мари фон Сиверс посещава Берлин за две седмици на път от Балтийско море към Италия. Заедно с Нина Гернет тя се надявала да учреди Теософско общество в Болоня, начинание, подкрепяно от група известни теософи. Нина Гернет е считала себе си за теософски посветен и се чудела дали Щайнер, който говорел за мистериите, е знаел, че такива мистерии съществуват и сега? Защо не говорел за съвременните мистерии? Тя искала да спечели неговата подкрепа за теософската дейност, която се била разраснала около Ани Безант.
Мари фон Сиверс намира време също така да разговаря с Щайнер и го пита: „не е ли доста важно да се създаде едно духовно движение в Европа?“ В хода на разговорите Щайнер отговаря: „Със сигурност би било важно да се създаде едно духовно-научно движение; но аз бих се съгласил да участвам единствено ако то се базира изключително на Западното езотерично течение и работи за по-нататъшното му развитие“ (GA 254). Когато казва това, Щайнер е имал предвид древна Гърция и Гьоте, както, без съмнение, и германските мистици. В друга версия на този разговор Мари фон Сиверс пита Рудолф Щайнер защо не се е присъединил към Теософското общество. Той отговаря, че съществували по-значими духовни импулси от този на Източния мистицизъм. Той щял да създаде погрешно впечатление пред света, ако свърже своята дейност с общество, чийто „шиболет“ [принципи, вяра. Бел.пр.] е „източният мистицизъм“ (GA 264).
След като Мари фон Сиверс напуска Берлин в края на октомври, на графиня Брокдорф също й хрумва идеята да спечели Щайнер за теософската дейност в Германия. През декември се поставя въпрос за постоянно сътрудничество. Разговорите изглежда са тръгнали по особена траектория. Някак си Щайнер забравил да подаде молба за членство в Теософското общество, а после го прави при условие, че няма да плаща членски внос. „Тогава ми изпратиха свидетелството, което не бе платено, и аз станах Председател на Теософското общество в Германия“ (GA 264). „Германското теософско общество“ е било името по това време на берлинския клон, воден от Брокдорфови. Удостоверението за членство на Щайнер е датирано от 17 януари 1902 г.
По същото време Брокдорфови, след като разговарят с Щайнер, се обръщат към Мари фон Сиверс и я питат дали би се съгласила да помага за изграждането на Теософското общество в Германия. В края на януари те съобщават на Щайнер, че тя се е съгласила и вече търсела апартамент в Берлин; докато не намери, щяла да продължи работата си в Италия, после да пътува до Лондон за събранието на европейските теософи. Тя пристига в Лондон през май 1902 г. и се запознава с теософската обстановка около Ани Безант.
Преди да разгледаме по-подробно лекциите и книгата „Християнството като мистичен факт“, е необходимо едно общо наблюдение. С тази тема Щайнер навлиза в нова територия. Неговият интерес от 1882 г. до 1900 г. не е включвал религиозни или теологически въпроси. Той е говорил на религиозни теми единствено под формата на пояснение или в отговор на директно зададен въпрос. Считал е Християнското вероизповедание като другоземна религия и като такава я отхвърлял. По-късно също многократно е подчертавал, че изследванията му тръгват от естествените науки.
Който се заеме с дългия за съжаление списък от мои публикации, ще може да види, че религиозните въпроси никога не са били за мен отправна точка, макар и да е много ясно, че Антропософията няма как да не води до религиозна чувствителност и религиозни гледища. Източникът на моите трудове не беше религиозната вяра, източникът беше светогледът на естествените науки, в който бях въведен в младежките си години. Всеки, който израства в рамките на естествените науки, отначало трябва да има огромно уважение за постиженията на науката в настоящите времена и още по-голямо уважение както към експерименталния подход, методите на научно наблюдение, така и към обучението на мисълта…, до които съвременната наука ни е довела. (В 116)
И така, Щайнер подчертава в предисловието към „Християнството като мистичен факт“, че целта му е била да изследва развитието на истината и различните светогледи от научна гледна точка (GA 8). Този вид изследване изисква и съответна методика. Критиката на историческите източници, изследването на литературни кореспонденции и т.н. могат само да подпомогнат процеса. Който иска да изследва историко-духовни процеси, първо трябва да бъде способен да ги разбере – трябва да развие вътре в себе си способностите, които да му позволят да схване вътрешния смисъл на традиционните текстове. Също както един химик ще бъде по-способен да изтълкува един текст по химия, отколкото един филолог, така и някой, който е развил вътрешно чувство за мистичното, ще може да разбере един текст, в който се говори за мистичен опит, по-добре отколкото някой, който просто знае гръцки или който е способен да навърже подобни описания.
През 1904 г. Щайнер, който по това време вече е готов да схване много повече, отколкото през 1902 г., представя това по един особено нагледен начин.
Подобно изказване наистина не бива да се използва против изследванията на „историческите истини“. Но никой не ще може да разпознае историческата истина на текстове като например Евангелията, ако не е преживял лично мистичния смисъл, който се съдържа в тях. Всички анализи и сравнения в тази посока са безполезни. Не ще срещнете нито един човек, „роден в Бетлехем“, който да не е имал мистично преживяване, свързано с Христос; никой не ще открие как „кръстът на Голгота“ ни спасява от зло, ако не е изпитал как кръстът се издига вътре в него. „Чисто историческите“ изследвания могат да разпознаят „мистичните факти“ точно толкова, колкото можем да разпознаем един велик поет чрез дисекция. (GA 34)
Книгата му „Християнството като мистичен факт“ е първият му опит да дешифрира езика на мистериите, митовете и Евангелията посредством мистичния опит. Стъпката, която Щайнер прави тук, надхвърляйки съдържанието на „Мистиците след модернизма“, е да се потопи в образния свят на традиционните текстове. Имагинативните разкази на митовете и Евангелията се разглеждат като картини на мистично преживяване. Подобен подход би могъл да се приеме за интелектуална интерпретация. Поради тази причина Щайнер се опитва да покаже, че действителните душевни процеси, през които преминава мистикът, са нещо повече от обикновени мисли. Това са реалности, които могат да бъдат адекватно изразени само чрез образи. Това е изразено най-добре в един пасаж в края на главата „Мистериите и мистериософията“.
Да разбираме само нещата от заобикалящия ни свят води единствено до отричането на Бог. Според доказателствата, представени от сетивата, Бог не съществува, както той не съществува и за интелекта, който тълкува сетивния опит. Бог лежи омагьосан в света. За да откриеш Бог, е нужна силата, която самият Бог ни дава. Тази сила всъщност трябва да бъде пробудена в кандидатите за посвещение, така е казано в древните учения.
Така започва великата космическа драма, която поглъща живота на посветения. Тази драма се състои не по-малко от освобождаването на омагьосания Бог.
Къде се намира Бог? Това е бил основният въпрос на душата на мистериите. Бог не е преживяване, но природата съществува. Той трябва да бъде открит в природата, там, където лежи в своя омагьосан гроб. Мистиците са разбирали, че „Бог е любов“ в един специален, по-висш смисъл. Защото Бог е стигнал до всички проявления на любовта. Той се е пожертвал в безкрайна любов, излял се е и се е разчленил в многобройните елементи на природата. Те живеят, но той не е жив в тях; той дреме в тях, но оживява в човешките същества, които са способни да изпитат Божия живот в себе си. Но ако човешките същества искат да постигнат този гнозис, те трябва творчески да го освободят в себе си. Гледайки в собственото си същество, те откриват божественото като скрита творческа сила, която все още не е пусната в съществуването. В душата се намира мястото, където омагьосаният Бог може да се върне към живота.
Душата е майката, която може да поеме божественото семе от природата. Ако душата си позволи да бъде осеменена от природата, тя ще роди божественото. От брака на душата с природата се ражда божественото, което вече не е „скрит Бог“, а нещо проявено, живо – очевидно живо и движещо се сред хората. В човешките същества духът е освободен от магията; и все пак той е дете на омагьосания бог. Той не е великият Бог, който е бил, е и ще бъде, но в известен смисъл може да се разглежда като Негово откровение. Отецът пребъдва в покой в невидимото. Синът се ражда за хората от техните собствени души.
Посвещенческото познание следователно е реално събитие в космическия процес. Именно това е била великата тайна на мистиците, че те творчески освобождават божественото дете в себе си. Преди всичко обаче те трябва така да бъдат подготвени, че да го разпознаят. Непосветените не знаят нищо за Отеца на това божествено дете. Отецът дреме омагьосан. Детето сякаш е родено от девица, душата го ражда без забременяване. За разлика от всички други нейни деца, които са заченати от света на сетивата и имат баща, който може да се види и докосне в сетивния свят, Божият Син единствен е заченат от самия вечен, невидим Отец. (GA 8)
Да се даде концептуално тълкуване на този пасаж въз основа на философията на Щайнер, е доста лесно. Това обаче не е било неговото намерение. Вътрешните душевни процеси би трябвало да се превърнат в имагинативно преживяна действителност – не става въпрос толкова да ги разбираме концептуално, колкото да ги превърнем във вътрешен картинен опит и така да ги „преживеем“. Те не са еднопланови мисловни сенки, а многопластови реалности. Именно затова Щайнер избира различни митове, за да характеризира пътя на мистика – от Прометей, от Херакъл, от Аргонавтите и от Одисей – разнообразни образи, чрез които невидимото съдържание на мистериите може да бъде обрисувано. В Египетските мистерии той открива мащабните образи на смъртта и възкресението. Земното в човека бива унищожено; човек навлиза в подземния свят, в света на мъртвите, и там надделява над смъртта чрез възкресението.
Посветеният е бил умрял за земните неща и наистина е бил мъртъв, тъй като е бил умрял като нисше същество и е пребивавал в подземния свят сред мъртвите – тоест сред онези, които вече са се съединили с вечността. След престой в другия свят, посветеният бил възкръснал от мъртвите, но като друг, вече не като принадлежащ към тленната природа. Всичко преходно било погълнато от всепроникващия Логос, и оттогава нататък посветеният принадлежал към онези, които живеят вечно от дясната страна на Озирис. (GA 8)
През 1902 г. Щайнер е способен да разпознае мистичната същност на Християнството. Той тълкува Християнството – в изданието от 1902 г. на неговата книга – като разкриване на мистериите – това, което по-рано е било скрито, сега се случва открито. „Ритуалните модели, прилагани в мистериите от античността в потайността на техните храмове, е поето от Християнството като една историческа действителност“ (GA 8). Не е било възможно, разбира се, вътрешните преживявания на мистиците от Мистериите просто да бъдат разпространявани свободно. Но Исус е успял да пробуди вярата в божественото. „Той искаше да даде на всеки увереност в това, което в Мистериите можеше да се възприеме като истина. Искаше това, което живееше в Мистериите, да се влее в историческото развитие на човечеството“ (GA 8).
От тези лекции на теософската публика на Щайнер й става пределно ясно, че той не се основава на тогава предимно будистки или индуски ориентираната теософия. Блаватска или Безант не се споменават. Той не се позовава на „Бхагавад-гита“ като източник за своите разсъждения, което било напълно безпристрастно. Щайнер се изправя пред тях като представител на независимото мистично знание. Той очевидно е разбирал това, което представя. Неговите разсъждения следват ясна методология и мнозина от слушателите му осъзнават, че им говори човек, който познава духовния опит не само от чутото.
На 2 октомври 1902 г. Щайнер изпраща едно първо издание на новата си книга на Волфганг Кирхбах, негов колега от Общество Джордано Бруно, и пише в съпровождащото писмо:
Моля да не считате книгата ми „Християнството като мистичен факт“ за нещо повече от това, което е. Нейните недостатъци, най-вече историческите, са ми доста ясни. Допълнението трябва да се приеме много сериозно. Не исках да разваля това впечатление, като на определени места се позовавам на творбите на други хора, особено на Щраус. Това, което ценя, е концептуалното настроение, на което съм дал израз. Знам, че това, което се опитах да направя, е сходно с онова, което Фриц Шулце беше опитал. Днес почти нищо от положителните му твърдения не се счита за валидно, но законът му за биогеника – може би с някои поправки – ще продължи да е жив и в бъдеще. (GA 39)
С една дума – Щайнер се e интересувал от принципа, който би позволил да се тълкуват възможните мистични преживявания в настоящето в светлината на историческите документи. За него е бил важен само херменевтичният подход, който разглежда самопознанието и драмата на индивидуалното търсене на знание като необходими предпоставки за разбирането на мистичните и митологичните традиции. За да не обърква този подход, той не обсъжда привидно сходната работа на Давид Фридрих Щраус. По отношение на първичните документи успява да направи само минимални проучвания, тъй като по това време е бил затрупан с работа. Поради това базира голяма част от изложението си на работата на други учени. Той е бил наясно с факта, че това придава на изложенията му доста ограничена основа и че изборът на материал може да бъде критикуван. Поради тази причина открито признава историческите недостатъци. Може да го направи без притеснение, защото фокусът му не е върху историческите детайли, а върху методологичния подход.
Превод: Ати Петрова