Рудолф Щайнер
АПОКАЛИПСИС
осемнадесет лекции, изнесени в Дорнах
от 5 до 22 септември 1924 година,
възпроизведени по записки на участниците
Съдържание
Приветствие от Йоханес Вернер Клайн
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г.
Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.
Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.
Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 септември 1924г.
Писма до ангелите на Ефес и Сардес. За разбирането на числовите връзки в Апокалипсис. Дванадесет, двадесет и четири, седем.
* * *
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ
Дорнах, 8 септември 1924г.
Вчера беше поставена пред душите ни имагинацията на откровението на Исус Христос, дадено от Бог Отец, която авторът на Апокалипсиса ни показва. И аз отбелязах, че тълкуването, което води до разбиране на тази имагинация, трябва да бъде възприето като послание към Йоан от самия Бог.
Това, че нататък авторът на Апокалипсиса също се явява и автор на посланието, не противоречи на факта, че е послание от Бог. Това изцяло лежи в същността на мистерията и в начина, по който изхождайки от мистерията, човек говори за нещо и изобразява нещо. Тъй като авторът на подобен документ, съгласно мистерийната същност, изобщо не се чувства автор в смисъла, в който днес говори авторът на което и да е произведение. По-скоро се чувства като инструмент на „духовния автор”. Той чувстваше, че в процеса на директен запис няма нищо лично. Ето защо Йоан има правото да продължи да пише така, сякаш пише това, което трябва да напише под божествено наставление, като божествено послание, подчинявайки се на Божията воля. Това се вижда от целия последвал - действително мистериен – начин на изложение.
Съвременността отново се нуждае от разбиране на такива неща, като прехода от откровението на Исус Христос, за което се говори в първите редове на Апокалипсиса, към седемте послания до отделните общности, за които става дума по-нататък. Защото напълно е забравено разбирането на нещата, които бяха често срещани в мистериите, а също и все още в начина на мислене на ранното християнство.
Тук отново говорим за това, което зависи от вас и което трябва да бъде осъществено от вас в бъдещата ви дейност. Трябва да помислите над следното. Това, за което се говори в Апокалипсиса, това, което е продиктувано от инспирацията, е адресирано до Ангелите на църквата в Ефес, на църквата в Тиатира, църквата в Сардис и т.н. Тези послания са адресирани до Ангелите. Тук имаме нещо, в което съвременното разбиране трябва да се препъне. От съществено значение е правилно да разберем следното.
Веднъж при мен дойде човек, който в последно време с всички сили се стараеше да постигне пълно разбиране на антропософския духовен възглед. Вие като свещеници трябва да сте наясно с подобни явления, тъй като в крайна сметка те са типични явления за нашето време. Това е само един пример, който ще отбележа, в който най-ярко се проявява това, за което става дума. Но вие като свещеници по пътя си постоянно ще се сблъсквате с подобни явления и това е много важно за вашата работа. И така, този човек ми каза: “Имам впечатлението, че целта на Антропософията е да възприема Библията буквално”. Казах му: „Да”. Тогава той ми даде всякакви примери, за които смяташе, че Библията не може да се приема буквално, а само символично. Казах му: „Несъмнено има много така наречени мистици, теософи и т.н., които търсят всякакви символи и други подобни в Библията. За тях Библията се състои изцяло от символи. Антропософията не прави това. Тя се стреми само към онова, което може да доведе – може би на базата на символичния език, - до четене на оригиналния текст в действителното му значение. Все още не съм намерил в Библията – там, където съм могъл да проверя това, съпоставяйки оригиналния текст с по-късно появилите се в хода на времето недоразумения, - нещо, което не би могло да се приеме буквално”.
Крайната цел е да приемаме Библията буквално. Освен това тези, които не могат да приемат Библията буквално, все още не я разбират. В наше време обаче такъв е случаят с повечето хора.
Тук се докосваме до нещо езотерично по своята същност, което може би досега изобщо не е привличало внимание по време на нашите срещи. Трябва обаче един ден да бъде поставено пред вашето медитативно съзнание. Онова, което е запазено от древните мистерии в това или онова вероизповедание, днес от време на време избухва и пръска искри на нашия хоризонт. Бих казал, че избухва не като мълния, защото удря от горе надолу, а като вулканичен пламък, защото се устремява от долу нагоре. Вече многократно съм споменавал за съществуването на пасторално писмо на един архиепископ, което казваше не по-малко от следното. В писмото беше повдигнат въпросът: кой е по-велик - човекът или Бог? Макар и на префинен език, но също така и откровено от друга страна, се обръща внимание на факта, че когато свещеникът стои пред олтара, когато, следователно, човекът като свещеник стои до олтара - за други хора това не се отнася, това се отнася само за свещениците - той е по-висш от Бог, по-могъщ от Бог, защото може да принуди Бог да приеме земна форма в хляба и виното. Бог трябва да присъства на олтара, когато свещеникът освещава хляба и виното при евхаристията (konsekriert), когато извършва транссубстантизацията.
Този възглед по въпроса се връща към същността на древните мистерии. И днес той все още е присъщ на езотеричния брахманизъм на Изток, основан на мистерийното познание. Идеята, че човекът е същество, което обхваща Божеството и което всъщност е нещо по-висше от Божеството, е в съгласие с цялата същност на мистериите. В състояние на ума, обусловено от такава идея, свещеникът брахман се чувстваше, особено в по-ранни времена, ако мога да си позволя така да се изразя, като свръхличен носител на Божеството.
Това е далечна представа, която прозира от същността на древните мистерии. И в крайна сметка трябва - някой ден - да стане предмет на медитативния живот на свещеника! Защото това е в абсолютно противоречие със съзнанието на свещениците, което постепенно се оформя в съвременността, особено със съзнанието на евангелските свещеници. За евангелското съзнание съдържанието на горното пасторско послание е, разбира се, лудост. Ще се върнем към това по-късно в нашите разглеждания на Апокалипсиса. Независимо от това, в основата на онова, което застава пред нас на мястото, което посочих в Апокалипсиса, се съдържа велика идея.
Йоан, инспириран от Бог, пише до Ангелите на седемте общности по Божия заръка. По този начин в състоянието, в което пише, той напълно осъзнава себе си като този, който трябва да информира Ангелите на седемте общности за тяхната мисия, да им даде съвет, да им изпрати предупреждение и т.н. Как да се разбира това? Кой трябва да бъде посочен, когато става дума например за Ангелите на Ефеската, Сардийската или Филаделфийската общности? Това е малко разбираемо от съвременния човек. Но по това време имаше хора, които днес биха били наречени религиозно образовани хора - християнски образовани хора - по това време имаше кръг от хора, в който разбираха, че когато такава пророческа натура като Йоан пише на Ангелите на общностите, тогава, намирайки се в душевното състояние, в което пише, той стои по-високо от Ангелите. Но когато казваха „Ангел“, този кръг от хора изобщо нямаха предвид нещо свръхсетивно. Имаше се предвид следното: християнските общности са създадени и ще продължат да съществуват, и авторът на Апокалипсиса насочва своите послания към бъдещите времена, когато ще се случи това, което той трябва да каже за тези общности. Той изобщо не говори за текущото състояние на общностите. Той говори за бъдещите им състояния. И ако тези хора, които притежаваха в онези времена традиционния възглед на древните мистерии, трябваше да посочат кой да получи тези послания, то те щяха да посочат епископите, оглавяващи общностите.
От една страна, те имаха ясна представа, че истинският ръководител на общността е свръхсетивният Ангел. От друга страна, те биха посочили епископа или каноничния управител на общността. Тъй като съгласно представите на това време този, който беше управител на една такава община, като Сардийската, Ефеската, Филаделфийската, имайки сан в качеството си на такъв, наистина беше земен носител на свръхсетивното ангелско същество. Така Йоан, докато пише, фактически осъзнава себе си като вътрешно обхванат от едно същество, което стои по-високо от Ангела. Той пише на епископите на седемте общността като на хора, изпълнени не само от техния собствен Ангел, както е при всеки един, а също са проникнати и от Ангела, който води и насочва общността.
И сега Йоан говори за това, което трябва да каже на тези общности, и сочи към бъдещето. Трябва да попитаме: Защо седем писма бяха насочени към седем общности? Разбира се, тези седем общности представляват различните нюанси на езичеството и юдаизма, от които Христос произлиза. За някои неща по това време имаха много по-интензивно разбиране, отколкото по-късно. Във времето, когато беше написан Апокалипсисът, знаеха много точно следното. Например, общността в Ефес някога създаде големите Ефески мистерии, в които по обичайния за древните времена начин се посочваше за бъдещата поява на Христос. В Ефес съществуваше култ, който трябваше да способства за връзката на принасящите в жертва в Ефес и свидетелите на тази жертва с божествено-духовните сили, а също с бъдещия Христос. Древната езическа общност в Ефес беше тази, която със своя езически култ и със своите предсказания за бъдещото християнство, беше най-близо до християнството. Затова Ангелът на Ефеската общност говори за седем светилника. Светилниците са самите общности. Това ясно е посочено в Апокалипсиса. Именно посланието към Ефеската общност трябва да бъде разбрано в неговата истинска форма, да бъде разбрано така, както е дадено в Апокалипсиса. Тук ясно се посочва, че Ефеската общност е тази, която най-интензивно възприема християнството и е посветена на християнството. Авторът на Апокалипсиса характеризира отношението на Ефеската общност към християнството като „първа любов”. По-нататък се казва, че тя не е съхранила тази първа любов. Авторът на Апокалипсиса в своето послание говори за бъдещото време, за това, което ще дойде. Виждаме, че в посланието до Ефеската общност авторът на Апокалипсиса описва развитието й като такова, в което вниманието да е насочено към това, което се възражда от древните времена.
Казахме, че в действителност посочените тук отделни общности представляват различни нюанси на езичеството и юдаизма. Имали са различни култове и чрез тези различни култове се доближаваха до божествените светове по различни начини. Всяко послание започва по такъв начин, че става очевидно: във всяка от тези общини християнството се е развило по специфичен начин от древните езически служения.
Трябва да имаме ясна представа, че в първите времена на християнското развитие хората все още притежаваха една душевна организация, която напълно се различаваше от душевната организация на съвременния човек, и по-специално от душевната организация на европееца, за Изтока е различно. На мистерийните представи от първите християнски столетия беше съвършено чужд такъв възглед, в който религията се разглеждаше като нещо, което има понятийно съдържание, което логически можеше да се опише. Тогава те си казваха приблизително следното: Христос е проява на могъщото Слънчево същество. Всяка общност – Ефеската, Сардийската, Тиатирската и т.н. - трябваше да се стреми към Него по свой собствен начин, изхождайки от своя култ. Всяка общност можеше да се приближи до Него по свой специфичен начин. И навсякъде може да се намери потвърждение, че това напълно се осъзнаваше в древните времена.
Например Ефеската общност, която трябваше да продължи древните Ефески мистерии, трябваше да бъде различна да речем, от общността в Сардис. Ефеската общност имаше култ, който беше дълбоко проникнат от присъствието на божествено-духовните субстанции в земния живот. Ефеският свещеник можеше да нарече себе си в еднаква степен както човек, така и бог. Знаеше, че е носител на Бог. Религиозното съзнание в Ефес изцяло е вкоренено в теофанията – проявлението на Бог в хората. Всеки свещеник в Ефес представляваше определен бог. Нещо повече, пред тях стоеше конкретна задача. Трябваше по правилен начин да внесат в душите този теофаничен принцип – довеждащ божественото към проявление.
Например, една от жриците на Ефес, когато извършваше култови действия, можеше да бъде живо човешко олицетворение на Артемида, Диана, лунната богиня. Хората искаха земното олицетворение да не се различава от самата богиня, тоест така, че богинята да се възприема в земно човешко проявление. Древните мистерийни действия, например, публични шествия, олицетворяваха хора, разхождащи се един след друг, които бяха богове. И както днес е необходимо да се развият адекватни понятия за нещата, така и тогава беше необходимо да се развият идеи и усещания в душата, които позволяват на човек да вижда Бога в човек, който е жрец или жрица.
Затова изобщо не е чудно, че авторът на Апокалипсиса, който както вече посочих, говори на мистериен език, се обръща именно към общността в Ефес, където този особен характер на мисли, чувства и усещания беше развит най-интензивно. Затова за Ефеската общност беше естествено да вижда в седемте светилника най-важния символ на култа. Тези седем светилника представляваха светлината, която живее на Земята, но която е Божествена светлина.
Съвсем различно беше положението при Сардийската община. Тази общност беше християнско продължение на много древно, във висша степен развито астрологично, звездно служене. Те наистина знаеха как движението на звездите е свързано със земните дела. Четейки по звездите старейшините даваха наставления относно всичко, което трябваше да се направи на земята. Сардийската общност се формира от мистерии, които изследваха импулсите и тайните на живота, разчитайки изключително на изследването на нощното звездно небе. Преди да говорим за Сардийската общност като за християнска общност, е нужно да се каже, че повече от всички други общности тя се придържаше към древното сънищно ясновидство, тъй като именно на това сънищно ясновидство се разкриваше нощната тайна на Макрокосмоса. Тук се придържаха към старото сънищно ясновидство, запазило се като традиция и се вглеждаха не в това, което можеше да предостави денят, а в това, което разкрива нощта.
В този смисъл разликата между Ефес и Сардис е много характерна, вече в отношението им към Слънчевото учение и към служенето на Слънцето. Всъщност може да се говори за древна мъдрост както в Ефес, така и в Сардис. Във всички тези древни Мистерии учеха на това, което тогава също беше и наука, тъй като по това време не съществуваше наука, откъсната от мистериите. След това мистерийното учение се изнесе към миряните на общността, които нямаха духовно знание. В Слънчевото учение на Ефес беше направено следното разграничение: от една страна, те възприеха пет планети - Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий, от друга - Слънцето и Луната. В Ефес Слънцето, което днес наричаме неподвижна звезда в сравнение с планетите, се отличаваше от другите планети и се почиташе като дневно небесно тяло, тъй като те виждаха в него принцип, който дарява живот от изгрев до залез.
В Сардис в древни времена беше различно. Тук не придаваха никакво значение на дневното слънце, възприемаха неговата светлина като даденост. В града Сардис не придаваха никакво значение на дневното слънце. Тук имаше значение само нощното слънце, което в древните мистерии се наричаше „среднощно Слънце” и което се разглеждаше като планета, равна по значение на другите планети. Луната не я различаваха от другите планети и Слънцето наистина се смяташе за планета, приравнена на другите планети.
В Сардис изброяваха планетите в следния ред Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий, Слънце, Луна. Култът в Сардис беше ориентиран към това. В Ефес беше различно. Тук казваха: от едната страна са Сатурн, Марс, Венера, Меркурий, а от другата Слънцето и Луната – като богове на деня и нощта, стоящи в тясна връзка с живота на Земята. В това се съдържаше огромната разлика между Ефес и Сардис.
Дори в ранните християнски времена в Ефес продължаваше да живее древният езически култ, само че той беше вече християнизиран. Междувременно в Сардис продължаваше да живее същото направление на стария, астрологически ориентиран езически култ, за който току що говорих. Затова е естествено, че авторът на Апокалипсиса в писмото си до Сардийската общност пише за „седемте Духове Божии и седемте звезди” (Откр. 3:1). Тук тези седем звезди – това не са светилниците, стоящи на олтара, не е светлина, свързана със Земята, а светлина, която се намира горе в Макрокосмоса.
До каква степен авторът на Апокалипсиса действа в духа на древните мистерии, можете да разберете, като отговорите на въпроса: в какво авторът на Апокалипсиса упреква общността в Сардис, на какво тя трябва да обърне специално внимание? Той насочва вниманието на Сардийската общност главно към това, че тя трябва да е будна, че трябва да намери преход към дневното Слънце - мястото, от което дойде Христос.
Това, което тук стои в Апокалипсиса, трябва да се възприема буквално, ако има действителен стремеж да бъде разбрано в неговия автентичен, първоначален смисъл. Това е възможно само за онези, които знаят, първо, как в древни времена се отнасяха с религиозния живот, и, второ, знаят, че авторът на Апокалипсиса е говорил на величествения стил на древните мистерии. Пример за това е как Александър Велики, разпространявайки елинизма, се отнасял към религиозния живот. Това застава пред нас навсякъде, където можем да проследим предвижването на Александър Велики. Никъде не са правени опити за убеждаване на хората, не се налагаха догми. Култовете и вярванията на всяка националност бяха запазени. Всичко ново беше въведено до степен, до която можеше да бъде възприето. Пратениците на Буда, които дойдоха във вавилонските територии и продължиха в Египет, действаха по същия начин. Влиянието, което оказаха тук, по-късно беше невъзможно да се възприеме външно в култа или в словото. Въпреки това имаше вътрешни промени. Тъй като новото се вля в култа, в служенето и убежденията, свързани с боговете на тези народи. Всъщност в древността нещо подобно се е случвало и в европейските региони. Тогава те не се опитаха да наложат на хората много различни догми със сила, а изграждаха новото върху основата на древните мистерии на съответните народи.
Всичко това трябва да се знае, за да се разчете правилно Апокалипсисът, за да се избегнат онези жалки абсурди, които модерната теология многократно е твърдяла по отношение на Апокалипсиса. Толерантността, с която това ново е изградено върху вече съществуващата основа, постави следните думи в устата на автора на Апокалипсиса: „които казват за себе си, че са юдеи, а не са“ (Откр. 2: 9; 3: 9). Той иска това, което казва за изграждането на това ново нещо върху вече съществуващата основа, да бъде в хармония с чувствата и душите на намиращите се там хора. Това, заедно с други обстоятелства, доведоха до факта, че Апокалипсисът обикновено се смяташе не за християнски, а за юдейски документ. Но е необходимо да се разбере, че авторът на Апокалипсиса се е осланял именно на древния образ на представите.
В бъдеще ще се спрем на детайлите по-подробно. Но днес, ако е възможно, следва да се засегне следната идея. Този, който тогава пишеше, следвайки инспирацията, имаше ясна представа, че той може с помощта на определен брой типични явления да изобрази изчерпателно реалността. Вижте колко индивидуално е описана всяка от седемте общности в седемте послания на Апокалипсиса. Абсолютно невероятно! В това описание една общност се откроява рязко на фона на друга, всяка застава пред нас в своята уникална оригиналност. Авторът на Апокалипсис ясно разбира, че ако той също опише осма общност, отново ще опише нещо, което би било подобно на една от вече представените общности. Същото би било и с девета общност. В характеристиката на тези седем общности са представени всичките възможни направления. Авторът на Апокалипсиса ясно разбира това.
Това е поредната поразителна картина, която застава пред нас от древни времена. Наскоро тя отново живо застана пред мен, когато пътувахме от град Торки, където се провеждаха нашите летни английски курсове, до мястото, където някога се намираше замъкът на крал Артур с неговите дванадесет рицари (10). Днес все още можете да видите какво значение е имало това място някога. Когато погледнете тези земни изпъкналости, врязващи се в океана, на които все още стоят руините на замъка на Артур, имащи поразителен вид, когато погледнете към океана (рисува на дъската): по средата е планината, тук морето и там морето, тогава виждате и океана, и цялата тази област изненадващо одушевени (виж фиг. 3).
Пред нас имаше една постоянно променяща се картина. През цялото време докато бяхме там, времето рязко се променяше: ту валеше дъжд, ту огряваше слънце. Естествено, така е било и в древни времена. Днес времето дори е по-спокойно. В това отношение климатът там е променен. Можеше да се види едно чудесно, сложно взаимодействие на силите, играта на елементарните духове на светлината, преплитащи се помежду си и влизащи във връзка с водните духове, излъчващи сияние. Можеше да се види една много специална проява на духовете, когато вълните се разбиваха в брега и съпротивлявайки се, се отблъскваха обратно или когато на повърхността на водата се издигаха вълни. Никъде другаде на Земята, освен на това място, не е възможно да се намери такъв своеобразен живот и движение на елементарни същества в света.
Това, което можах да видя там, беше инструментът за вдъхновение на рицарите на Кръглата маса. Благодарение на тези морски и въздушни същества, наистина получиха импулси за това, което трябваше да извършат. На свой ред, рицарите на Артур можеха да са само дванадесет. Това ми се разкри, тъй като днес всъщност все още е възможно да се разбере на какво се основава тази проява на числото „дванадесет“. Има точно дванадесет начина за възприемане. По този начин, ако говорим за възприемането на света с помощта на елементарните същества, тогава трябва да говорим за дванадесет начина на възприятие.
И ако отделен човек се опита да обхване всички дванадесет начина на възприятие, тогава той ще бъде изправен пред факта, че винаги едно възприятие за света ще губи своята яснота и острота, поради друго възприятие за света. Затова рицарите на Кръглата маса разпределиха задачите си по такъв начин, че всяка задача винаги отговаряше на един от дванадесетте начина на възприятие на света. Така всеки от дванадесетте имаше свое собствено усещане за Вселената, което беше рязко различно от усещането на другия, въпреки че задачата за самата Вселена, която те поеха върху себе си, беше една и съща. Но тринадесети сред тях не можеше да има, защото щеше да бъде подобен на един от дванадесетте.
Всичко това се основава на ясната идея: ако хората искат да разделят задачите си в света, тогава те трябва да бъдат дванайсет. Дванадесет образуват едно цяло. Те представляват дванадесетте посоки. Ако хората се представят в света в съобщества, в общности, това се предава от числото „седем”. По онова време знаеха за това.
Авторът на Апокалипсиса пише, изхождайки от свръхсетивното разбиране на числата. Той се придържа към това разбиране и в следващия текст на Апокалипсиса.
Днес искам да говоря преди всичко само за това как трябва да се чете Апокалипсисът. Йоан ни обръща внимание на следното. Тук, наред с други явления, е появата на престола на Христос, престола на просветения Син Човешки, около Когото седят двадесет и четири старци (Откр. 4: 4). Тук се сблъскваме с числото "двадесет и четири". Какво означава това число „двадесет и четири“?
Броят на общностите е представен с числото "седем". Хората, въплътени на Земята, са определени в съответствие с числото „дванадесет“. Но ако хората се разглеждат като представители на човешкото развитие в неземния живот, тогава на свой ред ще стигнем до друго число. Имаше водачи на човечеството, които от епоха на епоха трябваше да разкриват онова, което човечеството трябва да възприема като откровения. Тези откровения са записани в световния етер, който се нарича още хрониката Акаша. Тук, в свръхсетивния свят, се намират великите водачи, които се проявяваха един след друг в развитието на човечеството и тук е записано това, което трябваше да дадат на човечеството като откровение.
Всъщност, разглеждайки такава индивидуалност, като например Мойсей, човек трябва да я разглежда не само като земния Мойсей, не само като такава индивидуалност, както беше изобразена в библейските документи, тъй като последните вече са дадени съгласно хрониката Акаша. Необходимо е да открием Мойсей като седнал на един от престолите около Христовия престол. В световния етер е отпечатано това, което в земното битие се явява вечно, пребиваващо sub specie aeternitatis. Но човешките индивидуалности избрани за вечността, могат да бъдат само двадесет и четири, тъй като двадесет и петата ще бъде повторение на една от двадесет и четирите. В дълбока древност имаха знание за това.
Ако хората искат да работят заедно на Земята, тогава трябва да бъдат дванайсет. Ако хората искат да работят в общности, трябва да има седем такива общности; осма общност би била повторение на една от седемте. Но ако хората, одухотворени в хода на човешкото развитие, хората, които представляват един етап от развитието на човешкото същество, действат заедно sub specie aeternitatis, тогава те трябва да са двадесет и четири. Това е същността на двадесетте и четири старци. Двадесет и четири старци около Христовия престол ни се явяват като синтез, обединение на всички човешки откровения. Някои откровения вече са се сбъднали, други ще се сбъднат в бъдеще.
Но сега пред престола на Христос застава самият човек, който трябва да се възприема като единичен човек в сравнение с това, което е той като член на общността, или като един от кръга на дванадесетте, или като отделен етап от развитието на човешкото същество. Бих искал да кажа: човекът сам по себе си, какъвто трябва да бъде възприеман, е представен в образа на четири животни.
Тук пред нас застава една величествена картина. По средата на престола – просветленият Син Човешки. Около престола на Христос - отделните етапи от развитието на човешкото същество в хода на времената, представени в образа на двадесетте и четири водачи на двадесетте и четири часа на великия Миров Ден. И над всичко това – в образа на четири животни - се простира самият човек, който трябва да обхване всички отделни етапи. Тук пред нас застава нещо много важно и значимо.
Какво се случва тук пред виждащите очи на автора на Апокалипсиса, който предава божественото послание на Ангелите на седемте общности и по този начин на цялото човечество? Какво става тук? Когато четирите животни влязат в действие, тоест когато човек разкрива връзката си с Божеството, двадесетте и четири водачи на двадесетте и четири часа на големия Миров Ден се покланят. Тук те се покланят на нещо, което превъзхожда това, което са самите те. Самите те като етапи в развитието на човешкото същество, те се покланят на това, което е целият човек. В древните времена в старците действително виждаха тази картина, която авторът на Апокалипсиса поставя пред човечеството. Но само в онези древни времена казваха: „Този, Който седи на трона, ще дойде.” Авторът на Апокалипсиса казва: „Този, Който седи на трона, вече е тук.”
Днес исках да говоря за това как трябва да се чете Апокалипсисът. Но ще се научим да четем Апокалипсиса правилно само ако се стремим да го прочетем, изхождайки от древните мистерии.
Ще се опитаме и нататък да живеем в Апокалипсиса (in der Apokalypse weiter zu leben). Защото в него се съдържат дълбоки тайни. Това не са такива тайни, които трябва само да познавате. Това са такива тайни, които трябва да бъдат изпълнени от вас (von Euch ausgeführt werden), които трябва да бъдат извършени от вас (getan werden).
Превод от руски език: Петранка Георгиева
Редакция: Дорина Василева