Документ 15
Валтер Холцапфел
По повод 100 години от рождението на Ита Вегман
Бюлетин Was in der Anthroposophischen Gesellschaft vorgeht, том 53, №16, 17 април 1976, стр.63
Някои черти от характера на Ита Вегман се проявяват в редица дребни случки. През пролетта на 1931 г. няколко души, студенти по медицина от университета във Фрайбург им Брайсгау, дойдохме в Гьотеанума, за да научим нещо за антропософската медицина. Заведоха ни в стаята на медицинската секция, където д-р Вегман ни посрещна приятелски. След това тя помоли д-р Сухантке да каже няколко думи и той изнесе кратка лекция за астмата и новия подход към това заболяване и неговото лечение.
Д-р Вегман не говори много и не каза нищо особено, но направи дълбоко впечатление на младия човек, за когото всичко бе ново. Това е светска дама, казах си аз. Това, което имах предвид, би могло да се опише със следните думи: човек, отворен към всичко в света и чрез когото светът, на свой ред, се изразява и действа – човек, на когото всичко посредствено и ограничено е чуждо, един щедър човек. Онази нейна страна, която не бе обвързана с едно конкретно нещо – универсалното в нея се разпростираше дотам, че наистина в нея нямаше нищо, което да сочи към лекаря в нея. Тя не изглеждаше така, както обикновено си представяме лекарите, макар да беше много значителна и с огромна страст към работата си.
Но и в медицинските й действия имаше нещо универсално. Веществата, които лекарите предписваха, бяха от цял свят, от всички континенти, от всичките природни царства. Някои са с космически произход, а металите, например, идват от планетите. Освен това, Ита Вегман използваше много художествените терапии. Идеята за вида терапия, която днес се провежда тъй плодотворно на толкова много места, още тогава се упражняваше в Клиниката и Терапевтичния институт. Но с предписанията си тя стигаше много по-далеч в съвсем други области. Например, на един пациент, у когото искаше да стимулира формообразуващите сили по специфичен начин, тя предписа да изучава френски език. На друг можеше да каже да съзерцава природата, да предприеме изучаване на формите на листата или да наблюдава облаците. Беше много интуитивна в това отношение.
По онова време бе възможно да се комбинира медицинското образование в Базел с уроци в Клиничния и Терапевтичен институт в Арлесхайм. Д-р Вегман предостави една сграда. Ние, студентите, обядвахме в клиниката и докато разговаряхме на масата или по време на ежедневните ни срещи, усещането ни за д-р Вегман бе за човек, който е отворен и се интересува от всичко. Тя беше способна да се радва безрезервно, а забавните ситуации я караха да се смее от все сърце.
Ако за нея може да се каже, че всякаква дребнавост й бе чужда, това не означава, че не са я вълнували дори и най-малките подробности. Винаги можехме да се обърнем към нея с въпроси и проблеми, дори от лично естество, в нейния кабинет, който, както и клиниката, беше малък. Тя слушаше внимателно, без да прекъсва, и през това време рисуваше черти и фигури върху блокче, което лежеше пред нея. На края тя изричаше най-много няколко изречения. Но човек си тръгваше с усещането, че е бил разбран правилно. Човек се чувстваше освободен и утвърден в най-съкровената си същност.
Нещата невинаги вървяха съвсем добре по време на курсовете за студенти по медицина. При възникнал спор, не винаги бяхме напълно доволни и оставахме с впечатлението, че въпросът ни не е бил разбран правилно. Това бе свързано с факта, че все още въпросите ни често имаха нотка на универститетски интелектуализъм. Мисленето на Ита Вегман бе живо и тя имаше истински достъп до духовните и физически състояния. Тя умееше да говори за духовното познание по един интимен и пламенен начин. Но беше далеч от всичко интелектуално.
Когато настъпи 1933 г. и национализмът придоби особено зловещ вид в централна Европа, тя ни заведе нас, студентите по медицина, на голямо пътешествие из Великобритания. Разведе ни из музеите в Лондон, които беше посетила с Рудолф Щайнер, и ни каза какво е казал той за отделните произведения на изкуството. Разхождахме се и самостоятелно, и при един случай влязохме в близък контакт с елементарните сили, които са особено силни в този край. Бяхме на разходка с лодка по Темза в селски район извън Лондон. Лодката се преобърна и ние паднахме във водата, но всички бяхме спасени – въпреки, че не всички можеха да плуват. Прекарахме няколко дни в голям институт по лечебна педагогика, близо до Бирмингам. Взехме участие в английски летен лагер в Уелс, близо до Бангор. Изкачихме се горе до друидските кръгове в Пенмаенмаур. Посетихме Манчестър. Цялото пътуване беше осъществено с няколко автомобила, които английските приятели щедро ни бяха предоставили. По онова време подобно нещо беше много по-необичайно, отколкото днес.
Когато се завърнахме, така хубаво се бяхме надишали с въздуха на широкия свят, че това ни помогна да преживеем следващите години. Ита Вегман всъщност ни беше поканила да участваме в една от лечебните й терапии, в случая като профилактична мярка и много щедро. Тя бе реагирала на ограниченията на национализма с факти от живота, а не с интелектуални дебати.
Казано е много за активната работа на д-р Вегман в полза на медицинското движение, за многото проекти, за чието осъществяване тя имаше ключова роля. Няма нужда сега да се занимаваме с тази страна от нейния характер. Вместо това, ще се опитам да кажа нещо за нейното значение за антропософията като цяло.
Ита Вегман внесе един тон в развитието на антропософията и на Антропософското общество, който не бива да отсъства в тях. Не става дума просто до този вид черти като описаните по-горе. Отнася се преди всичко до нейната истинска и най-съкровена грижа: да съживи отново в съвременна форма процесите на пробуждане, развитието и трансформациите, свързани с древните Мистерии. Импулсът за обновяване на Мистериите се проявяваше по най-различни начини чрез нея. Той е доловим и като скрито, но ясно разпознаваемо семе в книгата “Основи на терапията...”, която Рудолф Щайнер написа заедно с нея. Тази книга разкрива на определени места – зад практическото си медицинско съдържание – развитието и структурата на определени мистерийни процеси, без те да са описани като такива. Стилът на книгата съответства на “Водещи мисли”, които са написани през същия период. Следователно тя е изцяло в стила на Рудолф Щайнер. И все пак, тази книга не би се появила без Ита Вегман. Нейният принос не се ограничава само до необходимите бележки за отделни случаи. Авторите са обсъждали глава по глава. В наследството на Ита Вегман бяха намерени съответните чернови. Тонът, който тя е въвела, личи от последното изречение на нейния предговор. Там тя казва, че книгата се опитва да бъде пътеводител по пътя "от загадките на живота към разбирането на живота в цялото му великолепие и величие". Подобни формулировки изразяват нейната радостна отвореност към света. Тези, които искат да вървят по този път, ще продължат да срещат нейните съвети и помощ в това отношение.
Превод: Ати Петрова