Глава 23
ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
През януари 1902 г. е планирано Рудолф Щайнер да оглави не само „Германското теософско общество“. Брокдорфови поне са имали други идеи. Планирано било създаването на „Германска секция“ на Теософското общество, която Е. П. Блаватска (или Е.П.Б.) и Хенри С. Олкот да основат, с център в Адяр (Мадрас). Дотогава Щайнер се отнасял критично по отношение на теософската дейност, чийто представител в Германия бил Франц Хартман. Той пише, че откъм тази посока се чували „само празни приказки, взети назаем от Източните текстове и напълно лишени от съдържание. Вътрешните преживявания са бръщолевене.“ (GA 32) По-късно той си спомня: „Когато за пръв път изнасях лекции в Берлин, аз не бях чел нищо от Блаватска или Безант… Лекциите, а после и книгата „Мистиците след модернизма“, бяха завършени, преди дори да бях решил да прочета каквото и да било от тях“ (Лекция, 5 юни 1920 г.).
Сега Щайнер трябва да вземе решение не само да чете Блаватска и Безант, но също и да си изгради представа за Теософското общество – защото е немислимо да базира мнението си на случайни слухове за обществото във Виена през 1889 г. Брокдорфови имали хубава библиотека. Наред с други книги, имало и една, която била от полза за Щайнер: „Трансценденталната вселена“ на С. Г. Харисън, издадена през 1887 г. На базата на тази и на други подобни книги, Щайнер успява да проучи доста бързо историята на Теософското общество и да придобие представа за пътя на Блаватска. Заслужава си да обърнем внимание на представената картината.
Според това разбиране, ефектите от материализма се проявили особено силно в средата на XIX век. Мисловните картини на механичния материализъм образували нещо като бронирана каска около главите на хората и съществувала опасност да изолират както хората, така и земята от свръхсетивното. Поради тази ситуация, някои езотерични кръгове решили да създадат едно контра-движение, което да пренасочи вниманието към свръхсетивното. Така бива основано спиритуалистичното движение и през 1840-те години то се разпространява почти със скоростта на епидемия. Движението се ползвало с добро име и дори привлякло редица известни учени като Алфред Ръсел Уалис, който бил формулирал теорията за наследствеността по същото време като Чарлз Дарвин, или, в Германия, Фридрих Зьолнер. Предполагаемите послания от света на тези, които били умрели, които се получавали чрез медиум, били много сензационни. Успехът на движението бил забележителен. Но езотериците били шокирани. Те очаквали нещо различно. На тях им било ясно, че посланията на медиумите по никакъв начин не са можели да идват от душите на мъртвите.
Казват, че водещи езотерици се събрали на съвет във Виена през 1874 г., за да обсъдят как може да се поправи ситуацията. Вниманието им се насочва към Елена Петровна Блаватска. Родена през 1831 г. в Екатеринослав, тя била артистично надарена, както и с езотерични способности. След дълги пътешествия, документирани почти изключително като легенди, тя пристига в Ню Йорк през 1873 г. През 1874 г., в Читенден, Вермонт, тя открива спиритизма и един човек на име полковник Олкот. Олкот бил уважаван съдия и отличен организатор, който – както Блаватска си дала сметка – бил пленен от проявите на духовете. Блаватска изглежда е била наясно със съмнителното естество на тези прояви. През май 1875 г. тя пише в една тетрадка: „Беше ми наредено да кажа истината за проявите и за медиумите. И сега започва моят път на страдание. Ще си създам врагове сред спиритистите и освен това, сред християните и скептиците.“ Следващо вписване в тетрадката й от юли 1875 г. твърди, че й било наредено да работи с Олкот, за да създадат едно философско-религиозно общество. Теософското общество е основано в Ню Йорк на 17 ноември 1875 г. с намерението да се противопостави на успеха на спиритизма с едно ново учение за естеството на свръхсетивното.
Не е тук мястото да пишем за изпитанията и трудностите на Блаватска, за различните влияния, на които е била подлагана, или за нейната дейност. Тя издава първата си значителна книга „Разбулената Изида“ през 1877 г., последвана от „Тайната доктрина“. И най-вече Е.П.Б., както я наричали в Теософското общество, е трябвало да събуди истински интерес към духовните въпроси и, в Езотеричното училище, което била основала, да подкрепя индивидите, които се стремели към духа.
Не е възможно да се пренебрегне стойността на нейните усилия, макар и да има различни аспекти на нейната работа, които търпят критика. Тя застава смело в защита на реалността на духовния свят. Макар и невинаги правилно да избира своите методи, тя застава сама, без никакво научно обучение, насред разпространяващия се с пълна сила материализъм, без да може да се доверява на нищо друго освен на собствените си променливи интуиции и на своите „Учители“. Рудолф Щайнер, който през цялото време, докато бил член на Теософското общество, лоялно защитава Блаватска против тесногръдите критици, я характеризира накратко в своята „Автобиография“. Пазителите на традициите, възникнали в древните мистерийни школи, били споделили това познание с нея.
Тя съчетаваше полученото по този начин с разкрития, които се появяваха в нея. Тя беше личност, притежаваща особени атавистични сили. Духът работеше чрез нея в едно състояние на съзнанието подобно на съновидение, по същия начин както в древни времена е действал чрез водачите в мистериите – за разлика от нашето съвременно съзнание, което е осветено от съзнателната душа. Така че в „човешкото същество Блаватска“ се случваше нещо, което е било присъщо за мистериите от предисторически времена. (GA 28)
Елена Петровна Блаватски имала късмета през 1889 г. да открие в Ани Безант една ученичка, която, макар и да не била подходящ наследник, ще се превърне в много отдаден водач на Теософското общество. Когато Ани Безант се запознава с Е.П.Б., тя вече е имала зад гърба си един живот, изпълнен с бурни битки. В младостта си тя била фанатична християнка и, след несполучлив брак с един англикански пастор, станала войнствен атеист и излизала на протести с работниците социалисти. Тя се изправяла смело срещу конната полиция по време на протести и успешно организирала една стачка, която довела до успешен край. Няколко години членувала във „Фабианското общество“, група, която подкрепяла усилията за едно по-справедливо общество. Известно време била близка приятелка на Джордж Бернард Шоу. Но първата й среща с Е.П.Б. решава по-нататъшната й съдба. Към момента на смъртта на последната на 8 май 1891 г. Е.П.Б. била намерила в лицето на Ани Безант талантлив, макар и противоречив наследник.
Редом с Ани Бесант в Теософското общество работели редица сериозни теософи, включително г-жа Кенигдейл Кук – известна още като Мейбъл Колинс, – която била написала дълбокия бревиарий „Светлината по пътя“, както и Бертрам Найтли, който ясно виждал разликата между истинския и опасния път на езотерично развитие. И така, през 1925 г. Рудолф Щайнер пише в своята „Автобиография“: „Единствено сред английските теософи намирах вътрешно значение, което да произлиза от Блаватска и това все още“ – от 1902 до 1904 г. – „бе развивано по правилния начин от Ани Безант и други. Що се отнася до мен, аз никога не бих могъл да работя като тях, но там открих един духовен център, с който бе възможно човек да се обедини, ако има сериозно намерение да разпространява духовните знания в най-дълбокия смисъл“ (GA 28).
През годините до срещата й с Е.П. Ани Безант била успяла да изживее част от личната си съдба. След като се обръща към теософията, тя за няколко става години ученичка, новопосветена, и като такава в края на XIX и началото на XX век следва важния съвет на приятелите си да стане за известно време медиум, чрез който значими импулси да могат мощно да действат. Рудолф Щайнер отбелязва в своята „Автобиография“, че нейният опит с духовното бил от естеството на сънищата. „И все пак това, което тя казваше за духовния свят, наистина идваше от този свят“ (GA28). „Разбрах, че тя имаше известно право да говори за духовния свят от собствен опит. Тя със сигурност притежаваше вътрешна способност да достига до духовния свят“ (GA28).
Същевременно той си дава сметка, че тя таи известни политически амбиции. Но по времето, когато Щайнер се присъединява към Теософското общество, те били отдръпнати на заден план, за да се появят отново по-късно във връзка с аферата Кришнамурти, и отново след това по време на Първата световна война. Сред изтъкнатите колеги на Ани Безант бил и Чарлз Уебстър Ледбитър, който бил написал много книжки. В теософските кръгове той бил считан за известен ясновидец. Бертрам Найтли, който бил предпазлив по тези въпроси, е вярвал, че Ледбитър „въпреки многото приятелски предупреждения, следваше един много рискован път на ясновидско развитие. Поради форсираното развитие и постоянната употреба на астрални и по-примитивни духовни сетива, това доведе до прекалено наблягане на личния за сметка на истинския висш аз, а после и до крайно нездравословни събития“ (Тилет). Но през 1902 г. тенденциите, произтичащи от деянията на Ледбитър, били балансирани от дейността на останалите водещи теософи.
През 1923 г. Щайнер описва с известен хумор положението в Теософското общество. То живеело изцяло в картините, с които били представяни животите на почитаните, високо развити духовни учители на по-високите нива на съществувание. Но освен леко нелепите неща, това е имало и положителна страна:
Това имаше голям принос за сплотяването на Теософското общество в едно единно цяло и доведе до невероятно чувство на принадлежност – всеки един член се чувстваше като представител на цялото общество. Обществото беше нещо, което съществуваше във и от само себе си. Индивидите бяха там, но обществото притежаваше собствен живот. Би могло да се каже дори че имаше собствено самосъзнание. Имаше собствен аз. Този аз беше толкова силен, че дори когато абсурдните действия на водещи личности някак странно изплуваха на повърхността, тези, които имаха чувство за принадлежност към Теософското общество, се държаха за него с желязна хватка и усещаха нещо подобно на следното: Продажно е, ако дори предвид грубите грешки на водещите личности, ние не се държим заедно. (GA 258)
През пролетта на 1902 г. се полагат усилия да се осъществи основаването на Германския клон на Теософското общество, на който били поставили начало Брокдорфови. Това бил деликатен процес – по препоръка на Брокдорфови един млад мъж, който не бил членувал в обществото дори година, е щял да поеме ръководството на Германския клон. Очевидно е имало по-възрастни кандидати за този пост. На първо място бил д-р Уилиям Хюбе-Шлейден, бивш колониален администратор, който, заедно с Елена Блаватска и други, бил формирал „Германското теософско общество“ на 27 юли 1884 г. Макар и това „Общество“ да се било разпаднало, Хюбе-Шлейден продължавал да издава теософското месечно издание „Сфинкс“ и с това продължавал теософската дейност. Също така имаме Рихард Бреш, който издавал месечното списание „Вахан“ в Лайпциг. В Мюнхен живеел писателят Людвиг Дайнхард, един по-възрастен, уважаван теософ. Теософски групи имало в редица германски градове: в Хамбург около Бернард Хубо, в Касел с д-р Людвиг Нол, в Дюселдорф под ръководството на Бруно Берг и в Щутгарт около Адолф М. Опел. Освен това е имало и други теософски групи, следващи подход, различен от този на Блаватска. „Теософското общество в Германия“, под ръководството на Паул Раац, са следвали теософския подход на Катрин Тингли. И накрая, Теософското братство, основано в Мюнхен от предишен другар на Блаватска – д-р Франц Харман. Никой от кандидатите не бил особено активен, но всичките притежавали репутации и претенции, както и способността да предизвикат раздор. На много места хората не са искали да бъдат обезпокоявани, докато са чакали появата на научни доказателства за теософията, с което се занимавал д-р Хюбе-Шлейден.
Нужни били всичките умения на Брокдорф, както и търпението на Щайнер, за да се положат дори само възможните основи за предвидената стъпка. Щайнер разказа за преговорите през 1911 г.
И тогава се основа Германската секция, насред „надежди и опасения, в мъчителни болки“, насред ужасни дискусии напред-назад – ще ви спестя всичко това! Тогава се появи един човек (после напусна Обществото), който също бе агент на съдбата – за това има много за разказване що се отнася до езотериката. Случи се така, че г-н Рихард Бреш, който по това време беше председател на групата в Лайпциг, се срещна с граф Брокдорф, един ден след като обсъждал това с различни хора, казал: „Ако д-р Щайнер вече е председател на Берлинската ложа, той може да бъде председател и на Германската секция.“ (GA 264)
Вероятно и за останалите кандидати не било особено трудно да се откажат от поста на генерален секретар, тъй като той не носел нито заплата, нито авторитет. Обещавал само работа и задължения. В края на краищата основаването на Германската секция се оказва едно незначително събитие. Предвиждало се членството на новата секция да се състои от грубо 100 члена.
По времето на неговата номинация през 1902 г. Щайнер въобще не бил сигурен как ще се развият нещата. Бил наясно с рисковете, съпровождащи тази нова задача. Той знаел, че ще се компрометира, свързвайки се с теософията, с всичките странности и съдби, принадлежащи към нея, и говори за това (GA 51). Безрезултатните дискусии от 1902 г. му показали с какви съмнителни съществувания щял да го свърже този нов пост. И накрая, сигурно е претеглил вътрешните рискове, свързани с теософската работа.
Той пита съдбата не е ли възможно да не му се случва това. Старият му приятел Мориц Зитер посетил д-р Хайнрих Канер, издателят на известния седмичник „Die Zeit,” и препоръчал Щайнер като идеален редактор за седмичника, като уредил среща между двамата. В началото на юни 1902 г. Канер бил в Берлин и се срещнал с Рудолф Щайнер. На 10 юни Щайнер пише на Зитер:
Д-р Канер беше тук. Но за съжаление не мога да ти пиша нищо обнадеждаващо. Той ме покани в своя хотел и после поиска отново да го посетя. Остави ме да говоря часове наред. Това, което ми каза накрая, той можеше да каже още в началото, преди да ме изслуша. Накрая ми каза, че трябва да напиша всичко, което мисля за това как трябва да бъде ръководен съвременен седмичник и какво бих предприел, ако бъда нает на работа. Естествено, ще направя това, което бе поискано от мен. Но на мен ми се струва, че това просто беше начин да се отърве от мен, без направо да ми каже „не“. Всичко, което той ми каза, беше еднакво на това, което ти е казал на теб. Беше точно същото като това, което ти ми писа, че ти е казал. Накрая, нямах никаква представа какво всъщност иска от мен. Направих всички външни подготовки, както ти ми нареди. Купих си такъв костюм, какъвто ти ми препоръча, твърда шапка, ръкавици. Мисля, че ти беше прав за тези неща. (Те напълно опразниха портфейла ми).
Говорих му за някои идеи относно това какво определя човек да бъде редактор на съвременен седмичник – човек, който има опит в много различни области. Той каза, че тази гледна точка му изглежда логична. Не изрази нищо против мен, освен мнението, че за мен вероятно би било по-добре да не се отказвам от писателството на свободна практика само за да поема работа зад бюро. Отговорих, че отдавна съм се надявал на такава позиция и че всъщност няма значение какво е по-добре за мен. (GA 39)
Въпреки всичките му усилия, Щайнер не е поканен на тази работа. Било е така, както си е мислил: д-р Канер не го е искал. И така, в края на юни, Щайнер приключва с курсовете в Работническия колеж, написва последната глава на „Християнството като мистичен факт“ и предава книгата на издателя. На 29 юни той напуска Берлин. Първата му спирка е в Хановер, където посещава „старейшината“ на немските теософи, Хюбе-Шлейден, и се оказва, че се среща не само с него, но и с Людвиг Дайнхард, който не е могъл да пропусне шанса да хвърли поглед върху определения за генерален секретар на германската секция. Изглежда огледът е минал добре и Щайнер е заминал следобеда на 30 юни за Влисинген, за да хване парахода за Лондон.
На 1 юли сутринта Щайнер пристига в Лондон. Мари фон Сиверс го посреща на гарата на ул. Ливърпул. Те наемат файтон право през града до Бейсуотър, където са посрещнати от Бертрам Найтли, бившия колега на Елена Блаватска, който поканва Щайнер в своя дом. Найтли първо го изпраща до банята. „Чиста наслада: в Англия в тези къщи, човек трябва да се къпе всяка сутрин. И така – първото ми преживяване в Англия: изкъпване“ (GA 39). Той веднага установява добри отношения с Найтли и запознанството им се превръща в приятелство, което устоява на много бури. През 1923 г. Найтли посещава Щайнер в Дорнах.
Щайнер не е бил „непознат“ за Найтли по времето на първата им среща. Последният бил писал за „Мистик“ на Щайнер в „Теософски преглед“, бил превел няколко пасажа и го препоръчал на читателите. По време на личните им разговори Найтли разказвал за личното си познанство с Блаватска, а Щайнер говорел за своите преживявания сред немските теософи. Известният тогава учен гностик, Г. Р. С. Мийд присъствал на един от разговорите. В разговора се засегнала темата за „Мистик“ на Щайнер и Мийд отбелязал: „Цялата Теософията се съдържа във Вашата книга“ (GA 264). Мари фон Сиверс и Рудолф Щайнер се запознават и с още една фигура от стария кръг на Блаватска – херцогиня Вахмайстер, която подкрепяла Е.П.Б. още от трудните дни във Вюрцбург, след като тя бяга от Индия през 1885 г. и започва да пише „Тайната доктрина“. Щайнер успява да придобие представа за историята на това движение чрез някои от най-добрите му представители. Това бил духовният център, с който Щайнер чувства, че може да се свърже с чест.
В качеството си на генерален секретар Щайнер, разбира се, имал за „публика“ Ани Безант. Тя била на петдесет и пет години, а Щайнер на четиридесет и една. Тя била в разцвета на своето духовно развитие. И двете страни били положително настроени един към друг. Ани Безант, която била много заета, се съгласява да посети Берлин за основаването на германската секция. Щайнер пише за първата си поява пред събралите се теософи:
Когато се изказах за пръв път на конгреса на Теософското общество в Лондон, през 1902 г., казах, че съюзът на отделните секции трябва да се основава на това всяка секция да допринася с онова, което носи в себе си, за центъра. Аз изрично подчертах, че това е преди всичко моето намерение за Германската секция. Ясно казах, че тази секция никога не ще работи, следвайки само установени догми – тя ще се занимава с независими духовни изследвания и, по време на срещите с цялото общество, ще търси взаимно разбирателство относно развиването на истински духовен живот.(GA 28)
Десетте ценни дни в Лондон не били прекарани просто в проникване в тайните на Теософското общество. Във всяка свободна минута Щайнер посещава музеи и естествено-научни колекции в Лондон. Той открива пейзажите на Уилиям Търнър, които го очароват до такава степен, че Търнър измества Арнолд Бьоклин като любим съвременен художник на Щайнер. Природонаучните музеи били не по-малко важни за Щайнер. В тях „ми се изясниха редица идеи за еволюцията на природата и на човешката цивилизация.“ „Така че посещението ми в Лондон бе за мен значително и стимулиращо. Пътувах обратно за Германия, изпълнен от различни и дълбоко вълнуващи душата впечатления.“ (GA 28)
Обратният път отвежда Щайнер в Брюксел, където посещава музея на Виерц. Тук той открива една картина, която, макар и да не се брои сред най-великите художествени произведения, изглежда дълбоко го е впечатлила. След завръщането си в Берлин той често говори за тази творба и казва, че задачата на съвременното човечество е да гарантира, че пророчеството, изобразено в тази картина, не ще се сбъдне (GA 51).
Музеят в Брюксел, посветен на творчеството на завладяващия художник Антоан Виерц (1806 – 1865 г.), съдържа една картина, озаглавена „Неща от съвремието пред човешкото същество на бъдещето“. Тя изобразява един гигант, който показва в ръката си някакви дребни неща на жена си и детето си – оръдия, скиптри, почетни медали, триумфални арки, знамената на различни фракции, все познати днес неща. Тези произведения на нашата култура изглеждат дребни в очите на бъдещия начин на мислене и на една цивилизация, която е интелектуален „гигант“ в сравнение с нашата. Не е нужно да размишляваме върху пророческото намерение на картината, но за един наблюдател на развитието на културния живот, който застава пред нея, тя поражда една друга идея. Дали и съвременните ни философии за живота и за света няма да изглеждат също тъй нищожни в очите на бъдещото мислене? (GA 8)
Щайнер говори толкова развълнувано за тази сравнително незначителна картина, че това ни кара да си мислим, че тя още веднъж му напомня за истинското естество на неговата задача. Човек остава с впечатлението може би, че Щайнер е доловил намигането на съдбата в тези три преживявания: фактът, че редакторската работата в седмичника не се осъществява, дълбоко вълнуващите за душата преживявания в Лондон и картината на Виерц. Може би дори да е разпознал в тях гласа на „Учителя“, който го подтиква да работи смело за Антропософията. През 1905 г. той пише как е избрал Антропософията и как „Учителят“ го убеждавал в това. „Мога само да ви кажа, че ако „Учителят“ не ме беше убедил за значението на теософията за нашето време, въпреки всичките й проблеми, аз щях да продължа и след 1901 г. просто да пиша философски книги и да говоря на философски или литературни теми“ (GA 262). Съдбата изглежда доста ясно е потвърдила това, което „Учителят“ е искал да каже.
В качеството си на историк човек би си позволил да каже, че решението на Щайнер да работи с теософията – или по-скоро с Антропософията – вероятно е било взето в периода между писмото с отказа от Виена и преди завръщането му в Берлин. Веднъж щом се завръща той се хвърля в работата за формирането на Германската секция на Теософското общество.
Преди да се върне в Берлин, Щайнер си позволява едно посещение до Париж, където пристига вечерта на 13 юли и присъства на празненствата по повод 14 юли, които му се сторили „голям панаир“. Той отново посещава музеи, както и пазари, и исторически места, свързани с Френската революция. По пътя от Париж към Берлин той посещава теософски групи в Кьолн, Дюселдорф и Касел, а може би и по други места, за да се подготви за предстоящото основаване на германската секция и да се представи пред членовете на Теософското общество.
Той пристига в Берлин чак на 29 юли. На следващия ден усилената работа по основаването започва. Почти ежедневно изникват все нови проблеми. Пристигането на устава, който Олкот е трябвало да изготви в Индия, се забавя; клоновете в Лайпциг (Рихард Бреш) и Хамбург (Бернард Хубо) създават проблеми, ложата в Касел (Людвиг Нол) се съюзява с Бреш, а клонът в Щутгарт не отговаря на никакви писма. Започнало да изглежда сякаш цялата работа щяла да се провали в последния момент, тъй като за да се основе секция е било нужно участието на седем клона. Възникват затруднения и при опита да се създаде издание за секцията. През каквото свободно време му е оставало насред всички тези проблеми, Щайнер коригирал коректури за „Християнството като мистичен факт“. Едновременно с това бил ангажиран със сериозна кореспонденция с д-р Хюбе-Щлейден, който се надявал да издаде книга под заглавието „В служба на вечността – защо Теософското общество се нуждае от своите членове?“, която да съвпадне с основаването. Щайнер четял наред с всичко друго и коректури за тази книга и постоянно съветвал Хюбе-Шлейден относно подредбата и стила на текста.
Из тези писма намираме много пасажи, които показват как Щайнер е виждал положението по онова време. Може би най-важният се намира в писмо от 16 август, в което Щайнер споделя доста открито вижданията си с Хюбе-Шлейден.
Но, скъпи, уважаеми докторе: не е ли в този случай най-доброто враг на доброто? Най-доброто би било нещо напълно ново, без никаква връзка с това, което вече съществува. Но аз вярвам, че може би можем да постигнем най-доброто решение дори в рамките на Теософското общество. Вие знаете, въз основа на нашето кратко познанство, че никога не бих могъл да направя нещо в контекста на Теософското общество, което да не отговаря на вашите намерения. Виждам ясно опасността, в която съм се поставил. Вярвам, че трябва да се поставя в тази опасност. Какво ще излезе от това? Какво трябва да излезе от това? Или ще успеем да поставим една нова картина, каквато считаме за подходяща в рамката, формирана от Германската секция на Теософското общество – тогава сегашните личности ще трябва да решат как искат да се отнасят към нас – или няма да успеем да го сторим. Тогава съвкупността от сегашните личности, дори и да са успели да сформират секция, по самата същност на този факт ще потънат в нищото. Защото тогава те биха се отказали завинаги от движение, основано на немската духовност. И ние ще се озовем пред една tabula rasa, за която не бихме носили отговорност, но която би открила поле за нашата работа. Докато това не се случи, ние сме обречени на бездействие. Бих предпочел да бъда напълно позитивен в работата си; безсмислената, празна опозиция предпочитам да оставя в ръцете на Бреш и Хубо. Ще надграждам върху силите, които ми позволяват да помагам на „учениците на духа” да намерят пътя си на развитие. Това само по себе си ще трябва да бъде значението на моето встъпване в длъжност. По тази причина предпочитам да бъда позитивен във всичко...
Това, в което аз вярвам, е следното: Движението, основано от Е.П.Б. и Ани Безант, може да продължи и след тях… Това е причината, поради която съм изказал гледната точка, която и Вие споделяте. (Кореспонденция II)
Дързостта на това писмо говори сама за себе си. То ясно заявява, че Германската секция ще служи само за рамка, в която една нова, все още предстояща картина ще бъде поставена. Не по-малко забележително е изявеното тук намерение на Щайнер да развие теософията отвъд постигнатото от Блаватска и Безант. Най-важното е, че основният подход на Щайнер, който наистина се състои в разпространяването на едно догматично учение, е ясно формулиран. „Аз ще се опирам на силите, които ми позволяват да помагам на „учениците на духа“ да намерят своя път на развитие.“
Това наистина било намерението на Щайнер и той му остава верен. Целите на това писмо не са могли да бъдат осъществени само в едно отношение. Щайнер е допуснал фундаментална грешка относно Хюбе-Шлейден. Той е виждал нещо в него, което очевидно не е съществувало. Той пише до Мари фон Сивeрс на 20 август 1902 г.: „В Хюбе-Шлейден се крие едно наистина високо качество в историята на духовното развитие“ (GA 262). Тази погрешна оценка на човека изглежда още по-странна, след като той вече е разкрил пред Щайнер – както самият Щайнер разказва – изключително глупавите си теории, вероятно дори преди първото посещение на Щайнер в Хановер (GA 258). Освен това, през 1892 г. Щайнер саркастично разбива едно от произведенията на Хюбе-Шлейден, озаглавено „Съществуванието като радост, болка и любов“, като пише: „Зевс във фрак и бял шал – това е впечатлението, което създава това индийско учение за еволюцията, наметнато с модерен Дарвинизъм“ (GA 30). През 1902 г. Щайнер вече вероятно е знаел самоличността на автора, макар и да е публикувал анонимно. Изправени сме пред загадка.
Може би отговорът се съдържа в гореспоменатото писмо. „Поради тази причина предпочитам да съм позитивен във всичко.“ Това решение да прегърне позитивното е ключът, без който не бихме могли да разберем работата на Щайнер през следващите години. Критичният наблюдател ще намери много случаи в живота на Щайнер, при които възникват въпроси. Защо е прегръщал с такава готовност желанията и стремежите, с които хората са се обръщали към него? Защо не е казвал ясно „Не!“ или поне да установи стриктни правила? Защо е подкрепял енергично инициативи, в които се е съмнявал, вместо да се опита да им попречи? Той очевидно е искал да е позитивен във всичко и по всякакъв начин да помага на инициативите, които се появят.
На 17 септември Мари фон Сиверс пристига в Берлин. Три дни по-късно тя поема ръководството на предстоящата да се учреди Германска секция и само след няколко дни Щайнер може да пише с удоволствие: „Г-ца фон Сиверс започна своята работа. Тя е една наистина голяма и сияйна фигура насред сегашната мизерия. Радвам се, че е тук. Мога да разчитам на нея във всеки смисъл“ (Кореспонденция). Този пасаж всъщност казва всичко, което има за казване, за Мари фон Сиверс – по-късно Мари Щайнер. Тя е родена през 1867 г. в полския град Влоцлавек, като дъщеря на руски генерал. Била израснала в Санкт Петербург, където получила сериозно образование в най-важните европейски езици, както и в театрално изкуство. От 1902 г. нататък тя се поставя изцяло в услуга на работата на Рудолф Щайнер. Дейността й като секретар на Германската секция била изпълнявана с особено внимание към детайлите, а езиковите й умения я правят идеалния сътрудник за Щайнер, който е говорел само на немски. Мари фон Сиверс преживява заедно с него критичните дни около 29 септември, когато Рудолф Щайнер е обмислял да не свиква общо събрание за формалното учредяване на секцията. След което идва окончателното решение да се предприемат действия, Ани Безант била известена и се съгласила да присъства.
На 8 октомври 1902 г. в лекцията „Монизъм и теософия“, изнесена пред Общество Джордано Бруно в Бюргерзаал на берлинското кметство, Рудолф Щайнер признава за връзката си с теософията. Считал е за важно да представи публично как има намерение да представлява теософията. Хората трябвало да научат от самия него какво прави и какви са плановете му. Германската секция нямало да бъде учредена тайно.
Две са централните теми в тази лекция – еволюцията и самопознанието. Естествената еволюция е довела човечеството до настоящия му стадий на развитие и до съзнателния стремеж към познание. Природонаучното разбиране започва да открива законите на това, което е, и на това, в което се е превърнало. Обаче човек би могъл, като насочи дейността на съзнателното разбиране към самия себе си, да създаде свои собствени закони и със собствени сили да продължи своето развитие. Разширяването на знанието чрез самопознание и творческо саморазвитие е теософия.
Само няколко дни по-късно Рудолф Щайнер пише: „Заровете ни са – така да се каже – хвърлени. Изнесох публична лекция в Общество Джордано Бруно със заглавие „Монизъм и теософия“. Беше изненадващо успешна.“
Волфганг Кирхбак беше водещ тази вечер и той също прояви голям интерес… Разбира се, не си правя илюзии, но мисля, че присъстващите си тръгнаха в по-голямата си част, осъзнавайки, че са се сблъскали с нещо, което не бива просто да се пропусне. (Кореспонденция)
Седмица по-късно, според обичаите в Общество Джордано Бруно, лекцията на Щайнер била предложена за обща дискусия. Водещият на вечерта, Ото Леман-Русбюлдт, казва в уводните си думи, че лично на него му се искало публиката да не се бе състояла само от присъстващите 250 или 300 души, а по-скоро от „2000 или 3000 души, които представляват обществения културен живот в Германия“. В края на изказването си той приветства теософското движение „с онзи вид програма, за която говори Щайнер“ (GA 51). Оценката на Щайнер за въздействието на лекцията изглежда е била правилна.
Тези и най-различни други факти опровергават разказите и описанията на живота на Щайнер, които са се радвали на доста широко разпространение. Съществува мнението, че връзките на Щайнер с други хора и други кръгове са били внезапно прекъснати със започването на теософската му дейност. Разказва се също така, че лекцията на Щайнер от 8 октомври била посрещната с „ледено недоумение“ и че след пътуването му до Лондон поведението му внезапно се било променило – конкретно, че носел различна шапка и костюм. По-горе споменахме, че шапката и костюмът били придобити заради срещата му с д-р Канер от „Die Zeit” и не са имали нищо общо с теософията. Въобще не липсва и документация за факта, че Щайнер е продължил с всичките си дейности във всичките области, в които е работел. Както и по-рано той получава покани за лекции, на които продължава да откликва. През 1904 г. все още е член на съвета на Общество Джордано Бруно; изнася последната си лекция там през 1905 г. Изпращал е на редица от своите колеги в съвета списанието „Луцифер“, което бил започнал да издава през 1903 г., и дори към декември 1905 г. Ото Леман-Русбюлдт му благодари за това. „Искам да ти благодаря за последния брой на „Луцифер“. ‚Големият пазач на прага‘ пробуди у мен изключителен интерес“ (В 79/80). С други думи, от своя страна Щайнер не е прекъсвал своите отношения, нито пък се е обгръщал с аура на недостъпност. Той е бил, както се казва, „обикновен човек“.
След тези подготовки, от 19-ти до 21-ви октомври в Берлин се провежда учредителното събрание на Германската секция на Теософското общество. Във встъпителното си слово Щайнер обрисува „картина на времето“. Развитието на природонаучния и религиозния начин на мислене е приключило. Природонаучната мисъл не съумява да схване вътрешния живот на човешките същества, а религиозните и моралните чувства са загубили способността да кажат каквото и да било за света. Между тези два подхода е зейнала непреодолима бездна. Да се продължи нататък ще бъде възможно само чрез едно задълбочаване на духовните сили на човечеството. Германският духовно-културен живот е призован, посредством превъзмогването на природонаучния материализъм, да се заеме с една важна задача.
Матилде Шол докладва за преговорите относно устава на секцията.
Събранието продължи от 10ч. сутринта до 18ч. вечерта. Водещ бе д-р Щайнер. Сред представителите на германските ложи имаше няколко недоволстващи индивиди. Трудно им беше да стигнат до някакво споразумение. Единствено чрез мъдрото водачество на д-р Щайнер успяхме да стигнем до мирно разрешение. Той особено ме впечатли с тактичното си, спокойно, но уверено и твърдо поведение в тази донякъде хаотична обстановка. (Меферт)
Накрая е избран общ съвет. Най-добре ще го опишем, ако кажем, че той не е извършил нищо запомнящо се, и че в рамките на пет години е загубил шест от членовете си.
После около половината от присъстващите отиват на гарата да посрещнат Ани Безант. Рудолф Щайнер обаче се извинява и се оттегля за известно време, за да продължи цикъла от лекции, които е изнасял за „Kommenden”, и на които е дал подзаглавието „Антропософия“. На следващия ден Ани Безант тържествено връчва устава на новата секция. Рудолф Щайнер официално става главен секретар на Германската секция. Същата вечер Ани Безант изнася публична лекция пред около 400 души в хотел Принц Албрехт за „Теософията, нейното значение и цели“, която след това Рудолф Щайнер обобщава на немски. На следващия ден Ани Безант напуска Берлин, след като приема, вероятно в последния ден на престоя си, Рудолф Щайнер и Мари фон Сиверс в Езотеричната школа. (GA 28)
По отношение на формирането на секцията Рудолф Щайнер е преживял нещо много по-важно. Отначало той не е имал намерение да развива теософията като един великолепен сбор от учения с панорамен поглед върху висшите светове и еволюцията. Целта му е била да помага на учениците на духа да намерят път на развитие. Той се интересува от подпомагането на развитието на отделния човек и постигането на индивидуално прозрение. Такова прозрение започва като самопознание, което не се задоволява само с обръщане навътре, а се стреми да улови индивидуалната съдба така, както тя се проявява в предизвикателствата, които светът ни поставя. Рудолф Щайнер за първи път споменава този път в книгата си „Мистиците след модернизма“; той го нарича „третия път“ и пише, че това е неговият собствен път. „Доверието в света трябва да бъде един от водачите по този трети път. Куражът да следваш това доверие, където и да те води, трябва да бъде другият“ (GA 7). Пътят, който води към света, е този на собствената индивидуална съдба, тъй като той минава през задачите и предизвикателствата, пред които сме изправени.
За да опише този път към света, Щайнер бил планирал да говори за „Изучаването на кармата“ или, както по-късно се изразява – „Практически упражнения за кармата“, по време на учредителното събрание на Германската секция. Чак през 1924 г., след като действително започва да говори за тези упражнения и наблюдения, той споменава за този начален опит. Шест пъти – в Прага, Щутгарт, Берн, Бреслау, Лондон и Дорнах – той споменава за това провалило се начало. В Лондон той казва: „Първата лекция, която щях да изнеса в рамките на Германската секция на Теософското общество, носеше заглавието „Практически упражнения за кармата“. Но хората, които по това време присъстваха на учредяването, бяха ужасно шокирани, като видяха това заглавие, и дори сега бих могъл да опиша вълните от астрална тревога, които се появиха в тези възрастни господа“ (GA 240). Те подозирали, че Щайнер иска да заличи „десетилетията труд“, уредени били събрания, и в крайна сметка Щайнер едва успява да изрази това, което се надявал да изрази (GA 239). „Тогава стана напълно невъзможно да се придържаме към плана си, защото нямаше никакъв шанс той да даде резултат. И така, теософското движение в Германия придоби по-теоретичен характер“ (GA 240).
Трябваше да бъде един пряк път – от „Интуитивното мислене като духовен път“ през „Светогледа на Гьоте“ и „Мистикът“ до разбирането за кармата. В последователни етапи на самопознание азът първо би открил своята неограничена духовна същност; след това, стъпка по стъпка, дълбините на собствената си интуитивна природа; и накрая, отново чрез поредица от стъпки, би се срещнал със себе си по пътя на собствената си индивидуална съдба. Човек би се научил да разбира, че това, което срещаме, уж идващо към нас отвън, фактически принадлежи на собствения ни аз. Антропософията щяла да се развие така, както била замислена, съзнателно, като едно преживяване на аза и на духа от страна на всеки индивид. Но тези индивиди, които се били събрали в Теософското общество, а по-късно в Антропософското общество, не са могли да тръгнат по този път – подходът, който Щайнер е предвиждал в началото, не е имал никакъв шанс да даде плод. Той бил изправен пред необходимостта да промени плановете си и да започне работа по начин, който не бил създаден от него, защото „в Германия имаше прекалено силно влечение към догматичното, към едно само интелектуално схващане на доктрините“ (GA 264).
И така, Рудолф Щайнер жертва собствените си, по-важни намерения, и се поставя в служба на онези, които са били там. Той отговаря на въпросите им и на най-дълбоките им нужди. Ще трябва да изминат още двадесет и една години, докато му бъде възможно да започне работата, която отразява собствените му вътрешни намерения.
Превод: Ати Петрова