Рудолф Щайнер
АПОКАЛИПСИС
осемнадесет лекции, изнесени в Дорнах
от 5 до 22 септември 1924 година,
възпроизведени по записки на участниците
Съдържание
Приветствие от Йоханес Вернер Клайн
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г.
Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.
Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.
Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.
* * *
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
Дорнах, 7 септември 1924 г.
Вчера обърнахме внимание на основния повратен момент, който настъпи в човешката еволюция вследствие на това, че, започвайки от третия период на мистериите, при провеждане тайнството на освещаването на човека, причастността на човека към Космоса започна да се проявява чрез астралното тяло. В същото време транссубстантизацията се извършваше и в астралното тяло, тоест в онзи член на човешкото същество, който при човека с обикновено съзнание напуска физическото тяло по време на сън и, бидейки извън физическото тяло, става нечувствителен към възприятията на заобикалящия свят.
Сега нека си изясним, как всъщност това астрално тяло работи при хората днес. Именно астралното тяло предава на човек мисли за заобикалящия го свят, мисли, с помощта на които той разбира света. Защото в момента, когато астралното тяло е извън физическото и етерното тяло, в човека няма вече мисли за света около него.
Към казаното можем да добавим, че в днешно време сетивните впечатления се получават от Аза на човека, от неговата Азова организация. Когато Азовата организация излиза от физическото и етерното тяло, сетивните впечатления отново угасват. И така, ние можем да начертаем следното (виж рис.2):
Тук е физическото тяло на човека, тук – етерното тяло на човека. По време на сън астралното тяло и Азовата организация са извън тях. Когато човек е буден Азовата организация му доставя сетивните възприятия, сетивните усещания. Именно защото Азовата организация по време на сън не е във физическото и етерно тяло, и не възприема впечатления от обкръжаващия свят, сетивните възприятия отсъстват. Астралното тяло доставя мисли само когато присъства във физическото и етерното тяло. Когато излезе от тях то става безчувствено за нещата от света и не предоставя никакви впечатления.
Но през третия период на мистериите, когато човек чрез култовото слово трябваше да влезе във връзка с божествено-духовните същества, – благодарение на всичко онова, което свещеникът изживяваше като подготвителни упражнения, - астралното тяло стана възприемчиво за това, което вече ви описах. Астралното тяло придоби способността в причастието да преработва (verarbeiten) транссубстантирането в себе си и след преработване на това транссубстантиране получаваше възможността да възприеме апокалиптичното.
Същият процес сега трябва се осъществи в Азовата организация на човека, започвайки от нашата съвременна епоха. Тази Аз-организация трябва да притежава такива свойства, благодарение на които да може да изживява транссубстантизацията, докато в същото това време в обикновеното съзнание чрез Аз-организацията могат да се изживяват само сетивни впечатления. И тя трябва да има такива свойства, които биха й позволили – благодарение на транссубстантизацията - да участва в апокалиптичното.
Днес човек наистина може да развие подобно възприятие в себе си, тоест човек наистина може да стане свещеник, ако възприеме онези идеи, които са наистина духовни изображения (Abbilder) на свръхсетивния свят. По този начин ние по същество характеризираме вътрешната връзка между езотериката, която съществува днес по право, и тази, която трябва да живее в свещеническата душа. Описахме това, чрез което Християнската общност може да стане носител на съществена част от новите мистерии. Трябва само да помислим върху това, какво всъщност представлява Антропософията, която се дава на хората днес.
Често прибягвам до следната картина. Казвал съм: днес хората са склонни да възприемат само такова знание, което по някакъв начин се подкрепя от външното възприятие, от външния експеримент. И не искат да възприемат всичко онова, което не се основава на външно възприятие или външен експеримент. Но всеки, който стои на тази гледна точка, е като човек, който би казал: “Всеки камък на Земята трябва да има опора под него, за да не падне. Следователно планетите във Вселената също трябва да имат опора, за да не паднат”. Днес обаче от самосебе си е разбираемо - доколкото се преподава от традиционната и авторитетна наука – че планетите, подкрепяйки се една друга, се движат без опора във Вселената. В същото време често се поставя под въпрос, че антропософските истини са също такива истини, които нямат нужда да се опират на външно наблюдение или външен експеримент, а се подкрепят една друга, основават се една на друга. В момента, в който човек осъзнае, че антропософските истини са действителни поради факта, че една истина е основа за другата, че тези истини се опират една на друга, ще спре да използва празни шаблонни фрази като следната: “Самият аз още не съм прогледнал в духовния свят и поради това не мога да разбера съдържанието на антропософията”. Антропософията започват да я разбират и получават възможност да навлязат по-навътре именно тогава, когато стигнат до извода, че антропософските истини се основават една на друга.
Да проникнат в това, което е дадено благодарение на Антропософията като познание за духовния свят – точно това е задачата, която свещениците - предимно чрез своя вътрешен път - могат и трябва да изпълнят. Трябва само да си изясним: само онова състояние и възглед на душата, които се формират в човека, когато той развива в себе си истинско честно отношение към Антропософията - са способни да се доближат до такова явление като Апокалипсиса, така че да може да си каже: вярно е, че Апокалипсисът вече съществува, но докато му позволявам да действа върху мен, във всяка моя картина, във всяка имагинация той става единен с моя собствен Аз. И тогава идва мигът, когато този Апокалипсис става не само собствен опит, но също и собствено творение (eigenes Erzeugnis) на човешкия Аз. Трябва само да се стремим да подходим към Апокалипсиса в антропософски смисъл. Днес друг достъп до него няма
Първо ще се опитаме да разберем духовно някои от основните моменти на Апокалипсиса. Изречението „Аз съм Алфа и Омега“ (Откр. 1:8) може да бъде разбрано само, когато се знае, че звукът „А“ - Алфа - в древни времена не беше такъв абстрактен, отделен, нищо незначещ елемент на думата, какъвто го чувстваме днес. В древни времена звукът наистина заслужаваше да бъде назован.
Човечеството се отнесе по удивителен начин със звуковете, които всъщност съдържат в себе си голяма мистерия. Човечеството се отнесе към езиковите звукове по същия начин, както полицаят се отнася към престъпника. То номерира звуковете, както престъпниците са номерирани, изпращайки ги в килиите. Звуковете загубиха имената си и получиха номера, изгубвайки своята същност. Образно казано, но е абсолютна истина.
Връщайки се към времената, предхождащи римско-латинския период, когато звуковете бяха номерирани, ще открием в човечеството пълното осъзнаване на факта, че звукът с право може да носи име. Така беше в древноеврейския език. Звукът можеше да има име - например Алфа или Алеф на иврит, - защото звукът е същност, защото е нещо божествено, нещо свръхсетивно. И ако разгледаме този първи звук от така наречената азбука, трябва да преминем през един вид концептуално развитие (eine Art von geistiger Begriffsentwickelung), ако искаме да достигнем до това, какво всъщност е Алфа
Знаете, че Антропософията, разглеждайки еволюцията на Земята проследява планетарните етапи на съществуване, които непосредствено предхождат Земята - Луната, Слънцето, Сатурн. В същото време, имайки предвид развитието на света, Антропософията се опитва да насочи вниманието към това, което е свързано с човешката еволюция. Защото още на древния Сатурн откриваме първия космически човешки зародиш, който след това, след най-разнообразните трансформации през етапите на съществуване на Слънцето, Луната и Земята, се превърна в днешното физическо човешко тяло. Човекът вече присъства в първата си зародишна форма на древния Сатурн.
Може би за онези, които искат сериозно и честно да се доближат до познанието за истината в тази област е от голямо значение да повдигнат въпроса: Какъв е опитът на този човешки зародиш на древния Сатурн? Животът на стария Сатурн протичаше в топлинни състояния. Човекът абсорбираше разликите между топлината и студа. Той живееше в такива състояния, които му раказваха много за топлинните отношения на Космоса, също и за много духовни неща, но това му отвори само определена област от духовното, която работи в разликите на топлината и студа.
Преминавайки в нашите разглеждания от стария Сатурн към старото Слънце откриваме, че на старото Слънце човек живее във физическото си тяло, което се състои от топлина и въздух. Човек в слънчевото си съществуване има организъм, състоящ се от топлинен етер и въздушен елемент, имаме диференциация в самия човек. Човекът става по-богат отвътре. Тук се появява нещо, което може да се нарече вътрешен свят. На Слънцето той възприема не само различните степени на топлина, които е изпитвал на древния Сатурн, но възприема и вътрешен ритъм на дишане, който от своя страна изразява тайните на Космоса, който е отражение на тайните на Космоса.
Трябва да обърнем внимание на факта, че съществото на човека става по-богато, преминавайки развитието от състоянието на Сатурн до състоянието на Слънцето. То става още по-богато през периода, когато Земята се развива от състояние Слънце към състоянието Луна, и по-нататък, от състоянието Луна до самата Земя. Човешкото същество ще стане още по-богато, еволюирайки през бъдещите планетарни състояния – през състоянието Юпитер и по-нататък чак до Вулкан.
Нека се запитаме: в какво отношение се намираха помежду си човекът и светът на стария Сатурн? Отношението между човека и света на стария Сатурн беше такова: че той възприемаше количествено безкрайно голяма част от света в топлинните разлики, но първоначално все още малко качествено. В човека все още нямаше много от съдържанието на света. Въпреки че човекът съществуваше като човек, той беше, така да се каже, само човек, в него все още нямаше много от съдържанието на света. Докато човек преминава през развитие на Слънцето, Луната, Земята и по-нататък, вътрешният му свят става все по-изпълнен със съдържанието на света. Животът му става все по-богат и по-богат и все по-изпълнен със съдържанието на света. Тук на Земята вече носим в себе си значителна част от света. Един ден Земята ще достигне до стадий, когато отново ще престане да съществува и тогава човекът ще носи в себе си голяма част от Макрокосмоса, преработена в земни образи (in irdischen Abbildern verarbeitet).
Ние вече носим в себе си определена част от Космоса, но този факт е недостъпен за обикновеното съзнание. Докато човек се издига до духовното познание чрез имагинация, инспирация и интуиция, неговият духовен опит става все по-величествен и по-величествен. Какво е човешкото око от гледна точка на обикновеното съзнание? Междувременно човешкото око представлява Космоса с всяка негова частица. Човешкото око е великолепно и величествено както Макрокосмоса. По удивителен начин всеки отделен орган на човешкото физическо тяло се разкрива като своеобразен свят. Когато посветен се огледа около себе си, той вижда различни светове. Тук, долу, той вижда света с неговите елементи, отгоре - със звездите, Слънцето и Луната. И когато погледне в себе си, тогава всеки орган - око, ухо, бял дроб, черен дроб и т.н. - му се разкрива като своеобразен свят. По този начин физическото тяло на човека е велико взаимодействие на различни светове: светове, които вече са завършени, светове, които са само в зародиш, светове на сетивата, полу-свръхсетивни (halb übersinnlich) и които са изцяло свръхсетивни. Развивайки се в хода на еволюцията (durch Evolutionen hindurch), човекът наистина съдържа в себе си все повече и повече светове.
Въз основа на гореизложеното можем да характеризираме човешкото същество в началния етап на древното сатурново развитие. Тук той се намира в самото начало на своето битие, но още не носи света в себе си. Първото нещо, което се появи у човека по време на развитието му на стария Сатурн, беше усещането, че той е топлинно тяло. Той усещаше обхвата (der Umfang) на това топлинно тяло. Можем да кажем: човек чувстваше себе си на древния Сатурн като топлина. Но в началото той се чувстваше като един вид „топлинно мекотело“ (eine Art Wärmemolluske). След това постепенно усети нещо като концентрация на топлина с различна интензивност. След това нещо наподобяващо външна топлинна кожа, обвивка, която беше малко по-студена от топлината вътре в него. Той чувстваше вътрешността си като нещо по-топло - макар и нееднородно - от външното. Външно усещаше топлина с по-малък интензитет от топлинната кожа.
Днес опитвайки се да погледнем във времето на стария Сатурн, говорим за тези неща на нашия език. Но нашият език стана абстрактен, той не позволява цялото величие на тези представи да застане пред душа ни. Но онези, които дори в най-малка степен могат да бъдат докоснати от такова съзерцание, отново ги обзема същото благоговение, с което тези неща бяха разглеждани в древните мистерии. Например в древногръцките хтонични мистерии до известна степен имаше знание за сатурновия човек, който все още нямаше топлинна кожа. В тези мистерии се казваше, че сатурновият човек е получил след това топлинна кожа, която в своята конфигурация имитира света и това беше първото, което той получи от заобикалящия го свят.
Какво беше душевно-субективното (seelischsubjektiv) изживяване на топлинния човек на Сатурн? Светът предизвикваше у него преживяване, което може да се опише като абсолютно удивление. Ако това, което изживяваше, трябва да бъде изразено, тогава можем да кажем, че това беше чисто удивление. Защото топлината, ако някой иска да я разбере, не е нищо друго освен чисто удивление. Това, което външно е топлина, се усеща отвътре като чисто удивление. И само защото хората станаха безкрайно непохватни с понятията си, те говорят като стария Кант за необяснимостта на „нещото в себе си”.
„Нещото в себе си” топлината е удивление («Ding an sich» der Wärme ist Verwunderung). Човекът на Сатурн беше толкова удивен, в каквато степен той беше и топлина. Той живееше в удивление, в учудване по отношение на собственото си съществуване, тъй като току що беше придобил това съществуване. Живеещият в удивление топлинен човек, човекът на Сатурн – това е Алфа. Бета – това е първото, което човек е почувстват като свят, като външната обвивка на света. Бета – това е „кожата” (die Haut), домът на човека. (Виж рис.2). Човекът - в своя дом, в своя храм. Първото нещо, което човек получи от света, - това е дом. „Кожата” – това е Бета.
И ако преминем по този начин през цялата азбука, с нея преминаваме през света. Докато човек постепенно възприеме всичко, което е светът и го обедини с цялото си същество, докато един ден на Вулкан човек не се обедини с целия свят, с цялата велика Вселена, към която принадлежи. Тук той ще бъде и този, което беше в началото на еволюцията на Сатурн, и - целия свят. Той ще стане своята Алфа и Омега: човек, съдържащ в себе си целия свят. С думите от Апокалипсиса на Йоан „Аз съм Алфа и Омега” описахме какъв ще бъде човекът в края на периода Вулкан. В края на еволюцията на Вулкан също и човекът ще бъде в правото си да каже: „Аз съм Алфа и Омега”.
Нека разгледаме Мистерията на Голгота от гледна точка на това, което сме си представяли като началото, средата и края на човешката еволюция. Съществото, което се въплъти благодарение на Мистерията на Голгота в Исус, е тук - в средата на световното време, през което се осъществява развитието на човека - на онзи етап от световната еволюция, на който човекът ще бъде в края на развитието на Вулкан. Това Същество ни се явява тук като Бог. Човекът като такъв ще стане това Същество в края на развитието на Вулкан.
Да бъдеш Бог и да бъдеш човек – в какво се състои разликата тук? Разликата е в това, че в последователността от времена Бог преди човека е Съществото, в което човекът ще се превърне по-късно. Не бива да се казва, че подобен възглед принизява Бог до човека или прави от Него човек. Това не може да стане. Защото макар за свръхсетивното възприятие – ако мога да използвам парадоксалния израз – времето да е едновременна реалност (gleichzeitige Realität), все пак дистанцията между човек и Бог се проявява в това, което се извърши по време на Мистерията на Голгота. В желанието да се проследят такива взаимоотношения, не може произволно да се свързват различни времена и да се свързват едно с друго същества от различни времена.
Виждате ли, в писания като Апокалипсиса на Йоан голяма част е изразена на мистериен език. Следователно, Апокалипсисът може да бъде разбран само въз основа на познаването на мистерийния език. И изобщо не би трябвало да е изненадващо, че авторът на Апокалипсиса говори на мистериен език, тъй като по негово време този език е бил разбираем за хората. Тогава те все още знаеха, че звуковете са свръхсетивни същества, че Алфа-човекът като свръхсетивно същество е в началото си. Те също така знаеха, че преминавайки от Алфа към Бета се обръщат от човека към света, което означава към божествения свят, и че преминавайки през всички звукове на азбуката до Омега, те постепенно обхващат в себе си целия божествен свят.
Всъщност най-поразителното е, че днес преживяваме звуковете като нещо тривиално. Защото всички звукове за нас не са нищо друго освен тривиалност. Който знае само "а", "б", "в", той знае малко. Това е тривиалност. Но това, което днес изглежда тривиално, някога е сочило към божествено-духовни същества. Нашите тривиални букви са ехо на онова, което някога се преживяваше от човечеството като божествено-духовни същества. Цялата азбука беше сбор от такива божествено-духовни същества. Звуковете, които звучаха към човека от всички страни, бяха богове. Звукът "а", Алфа, е човек. Звук "б", Бета, - човек в своя дом и т.н. Алфа и Омега това е човекът ведно с целия свят. Когато човек произнасяше звуковете, той усещаше как е проникван с духовност.
През третия период на мистериите в интонирането на култовия език все още се проявяваха последните следи от живота на божествено-духовното в звуковете. В древните времена все още беше запазено разбирането за това. Интонирайки един след друг звуковете, които днес съставят нашата традиционна, абстрактна азбука, човекът интонираше мировото Слово. Това, което интонираше го съединяваше с всички богове: в началото бе Словото. Това означава същото, което и думите на Христос: „Аз съм Словото”, или когато Той казва: „Аз съм Алфа и Омега”.
Апокалипсисът е написан на мистериен език. И езикът на Апокалипсиса все още напомня за онова велико време, когато човекът усещаше Макрокосмоса като говореща Вселена. Това, което в древността беше изключително духовно за хората – звуковете на езика, - днес се е превърнало в негова сянка, в нещо тривиално. Трябва да можем да почувстваме това, което се случи. Какво се случи? Звуковете останаха, но за човека боговете вече не присъстваха в тях. Боговете напуснаха звуковете. И в тях по демоничен начин се заселиха ариманични същества. Народната представа за това, че звуковете в нашия език, ако се фиксират само писмено, съдържат в себе си черна магия, не е без основание. В това народно разбиране има здрав смисъл. Защото божествените звукове от известно време са ариманизирани. Боговете оставиха звуковете и в тях влязоха ариманични същества. И ако в тази област не успеем да намерим отново обратния път, тогава човекът – вече чрез езика – все повече и повече ще се прониква от ариманични сили.
Именно с такова изживяване на езика трябва да подходим към Апокалипсиса. Само тогава в цялото си величие и сила пред душата ни ще се разкрие това, което е представено в Апокалипсиса. Защото към какво се стреми авторът на Апокалипсиса? Той се стреми към същото, към което се стремят и всички онези, които говорят за Христос, имайки пълно основание за това, защото говорят, изхождайки от познанието. Йоан се стреми да накара хората да видят Христос. Той обръща внимание на Неговото присъствие. Той започва Апокалипсиса с думи за присъствието на Христос. Защото ако вземем първите думи от Апокалипсиса и ги преведем съгласно съдържащия се в тях смисъл на нашия език, то ще означава не друго, а следното: „Виж откровението на Исус Христос! Погледни, искам да ти покажа откровението на Исуса Христа, дадено от Бог!”
И така, авторът на Апокалипсиса по свой особен, апокалиптичен начин, първо посочва, че Христос иска да се яви пред човечеството. Едновременно с това авторът на Апокалипсиса посочва, че иска не се само да съобщи за явяването на Исус Христос, за имагинацията на Исус Христос, която предполага способността да се вижда, но той иска да обърне внимание и на факта, че Божествената световна сила, която е дала на света това откровение, го изразява също така в думи.
Тези думи, словата на самия Бог – са същността на тълкуването на откровението на Исус Христос. И Бог ги изпраща чрез Ангела на своя служител Йоан. Ето как трябва да разбираме началото на Апокалипсиса.
Всъщност, тук говорим за две неща: за Христос в образ и за Христос в слово. От една страна, към нас се появява образа на Христос, нещо имагинативно. От друга страна, имаме работа с посланието на Христос. В Откровение (1:2) Йоан свидетелства за появата на Христос и свидетелства за Божието слово – тълкуването на това явяване. Авторът на Апокалипсиса иска Христос в образ и Христос в словото да се яви пред човека.
По този начин нашето внимание е насочено към това, което тогава е било нещо разбиращо се от само себе си, но днес то е станало абсолютно неразбираемо. Днес немощната психология говори за сетивни възприятия и представи. И за да изглеждат нещата по най-жалкия начин, хората позволяват на сетивните възприятия да възникват чрез сетивните органи, а на човека е позволено да формира представи вътре в себе си. Тук всичко е само субективно, абсолютно нищо не присъства от Космоса. Хората превърнаха богатия свят в ограничен. В същото време напълно забравят за това, че човекът се намира вътре във Вселената.
Второто нещо, което Йоан потвърждава, за което свидетелства и за което съобщава, - е словото, носещо в себе си интуитивния елемент. Този интуитивен елемент на словото, който някога сочеше свръхсетивното, днес е доведен до немощни представи, сочещи сетивното. Това, което авторът на Апокалипсиса представя като явяване на Христос, се дава на възприятието, насочено към свръхсетивното. Така че ние трябва да кажем:
„Вижте Откровението на Исуса Христа, що му даде
Бог, за да покаже на тези, които Му служат,
Онова, което трябва скоро да стане. "
„Бог облече това откровение в слово и го изпрати чрез
Ангела на Своя служител Йоан,
Който потвърди словото на Бог и
Откровението на Исуса Христа, което той видя.”
Йоан иска да даде на хората това, което е получил като послание от Бога и това, което е видял.
Необходимо е християнските писания да бъдат отново разгледани по подобен начин. И за вас като свещеници – за вас, които се стремите да бъдете свещеници, изхождайки от дълбокия и честен импулс на душата, - задачата се заключава в това, да се настоява за добросъвестно отношение към Писанието. Защото цялата работа е такава, че когато човек, опирайки се на съвременния език, чете Евангелията и казва, че ги разбира, той, всъщност, проявява само своето нечестно отношение към тях.
В потвърждение на това, което ви казах, нека се обърнем към началото на Апокалипсиса. „Откровение на Исуса Христа”, - така четем в един превод , - „що Му даде Бог, за да покаже на рабите Си онова, което трябва да стане скоро. И Той го яви, като го изпрати чрез Ангела Си на Своя раб Йоана”. – Ето какво пише в този превод и се представя на хората по целия свят като точния текст на Апокалипсиса. Но в действителност под това никой не може да си представи каквото и да било.
И това е така с по-голямата част на Евангелията. Поради факта, че на хората говореха така, сякаш този „дословен” текст представя нещо от само себе си, докато всъщност в него от първоначалното съдържание нищо не е останало, постепенно възниква представата, че изобщо е невъзможно да се навлезе дълбоко в Евангелията. Да и как би могло да бъде по друг начин? Четейки Евангелията на някой съвременен език и искайки при това да останем честни, вече не е възможно да разберем нещо в тях. Защото това, което се предава в тях на съвременен език, вече нищо не изразява. Първо е необходимо да се преразгледа първоначалното съдържание, както направихме с първите две изречения и както ще продължим и занапред.
Казват, че за разбирането на някои части от Евангелията е необходимо да се върнем към древногръцкия език. Разбира се, уважавам нашите съвременници, които владеят древногръцки език и добросъвестно работят над разбирането му. Но истината е, че днес никой човек вече не разбира правилно древногръцкия, защото не притежаваме онова, което древният грък е имал, когато е говорил или слушал. Когато слушаме някого или самите ние говорим, всъщност приличаме на чували с брашно. Ние оставаме вътрешно неподвижни, както е неподвижно брашното в чувала, когато е опакован както трябва.
При древния грък всичко беше различно. Когато древният грък слушаше, неговото съзнание вибрираше, вътрешно се изпълваше с живот. И той говореше също така от пълнотата на вътрешния живот. Думите, които слушаше и произнасяше, за него бяха още живи тела (lebendige Körper). Те бяха живи за него. Нещо подобно може да се каже и по отношение на източните народи. Макар днес да са в упадък, те не приличат на европейците, които вече не са способни да чувстват вътрешния живот, когато говорят или слушат. Послушайте източния човек, например, Рабиндранат Тагор. Послушайте как източните хора, дори по-незначителните от него, изразяват движението и живота, живеещи в езика.
Днес човекът вярва, че се занимава с език, когато използва речник, в който например има английска дума от едната страна и немска дума от другата. Той съвсем спокойно поставя немските думи до английските, довеждайки ги до чисто външно съответствие. Но той няма никакво понятие, че преминавайки от един език към друг, той прекрачва през бездната и навлиза в съвсем различен свят. Човекът не разбира, че в езика наистина живее нещо божествено, че с езика трябва да се отнася като към нещо божествено. Човекът отново трябва да осъзнае това. Тогава ще чувства вътрешна необходимост да се върне към онова, което резонира от такива древни послания, като например, Апокалипсиса, който величествено извиква появата на Исус Христос пред нашите души.
Появата на Исус Христос ще застане пред нас като мощен образ, само ако можем да видим това откровение по такъв начин, сякаш целият облачен елемент (das ganze Wolkenelement), внезапно сгъстяващ се, приемайки човешки и ангелски форми, би ни показало невероятно величие. Откровението на Исус Христос е представено тук сякаш минало, настояще и бъдеще вълнообразно изхожда от облачната субстанция и разкрива спиритуално субстанциалното съдържание на света, който включва човек в себе си.
Появата на Исус Христос ще застане пред нас като мощен образ, само ако можем да видим това откровение по такъв начин, сякаш целият облачен елемент (das ganze Wolkenelement), внезапно сгъстяващ се, приемайки човешки и ангелски форми, би ни показало невероятно величие. Откровението на Исус Христос е представено тук сякаш минало, настояще и бъдеще вълнообразно изхожда от облачната субстанция и разкрива спиритуално субстанциалното съдържание на света, който включва човек в себе си.
Тази поява на Исус Христос е такава, че отначало онемяваме от срещата с него. Ставаме единни със света, преставаме да осъзнаваме себе си. За нас не съществува нищо друго освен това откровение. Редом с него ставаме нищожни.
След това ние откриваме Бог, проявяващ Себе си в откровението, Бог Отец, който даде откровението на Исус Христос. Той се позовава на словото, което е тълкуването на откровението на Исус Христос. Това слово е тайната на Бог Отец. Но дойде време, Бог да предаде тази тайна на Ангела. С тази тайна, като писмено послание на Бога, Ангелът слиза надолу към хората. Той донася тази тайна по пътя, по който инспирацията идва от Бог към човека.
И когато човек изгуби дар слово, изчезне, разтвори се в откровението на Исуса Христа, престане да бъде изключително в самия себе си, когато вътрешно възприеме божественото послание, което е запечатано със седем печата, - Послание, от което той трябва първо да премахне печатите, - тогава самият той става това, което съдържа Посланието. Тогава започва да вижда това, което стои в Посланието, като своя собствена Азова същност. Той стои пред откровението на Исуса Христа, изпълнен с божествени идеи, божествени мисли, изпълнен с духовни представи.
Представете си свещеника Йоан, който стои пред откровението на Исус Христос. Йоан, самоотвержено губещ себе си, който приема от Ангела запечатаното със седемте печата послание на Бога. Йоан, който взема решение сам да разпечата посланието на Бога и да даде на човечеството неговото съдържание. Ако си представите това, ще имате имагинацията, която се намира в началото на Апокалипсиса. Защото обяснявайки това, което стои в началото на Апокалипсиса, достигаме до имагинацията, която описах. Именно това има предвид автора на Апокалипсиса. Затова той казва: „Блажен е този, който чете и слуша словата на Макрокосмоса. Блажен е този, който приема и съблюдава в себе си това, което е написано в книгата, ако той я разбира. Защото настана времето”.
Дойде времето. И това, което обсъждаме в тази връзка за Апокалипсиса – не е проста случайност, това лежи в кармата на общността, която се обедини за християнско обновление.
Превод от руски език: Петранка Георгиева
Редакция: Дорина Василева