Глава 24
УСТАНОВЯВАНЕ НА ГЕРМАНСКАТА СЕКЦИЯ
НА ТЕОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
През 1903 г. и 1904 г. Рудолф Щайнер продължава да преподава в Работническия колеж и в Свободния университет. От тези преподавателски длъжности получава доходи, които почти покриват житейските му нужди. По това време му се налага да се бори, както той пише в едно писмо: „за всяка трохичка хляб“ (GA 39), а това го кара да приеме и една преподавателска длъжност в девическо училище. Една от ученичките го помни като „учителят, който никога не ни се караше“. По този начин, напълно независимо, Рудолф Щайнер започва много внимателно да установява теософската работа първо в Берлин, а след това и във Ваймар, Дюселдорф и Кьолн. Единствената реална помощ или подкрепа била от страна на Мари фон Сивeрс. Тя поема всичките организационни работи и голяма част от кореспонденцията. Вероятно също е предложила в края на есента той да се премести да живее в една къща в Шлактензее, която била предоставена на нейно разположение. Може би се е опитвала да облекчи трудното му финансово състояние. Във всеки случай, в началото на 1903 г. Щайнер се премества в къщата заедно с жена си и остава там до октомври същата година.
Къщата била разположена идилично – близо до езерото и недалеч от гората. Това било място, където човек е можел да работи на спокойствие, но Щайнер е трябвало да включи и дългото ежедневно пътуване до и от Берлин, където е преподавал седем дни в седмицата. Сътрудничеството му с Мари фон Сиверс се превръща в близко приятелство. По това време тя е на тридесет и шест години и излива цялата си артистична енергия в теософската работа. Още през 1903 г. Щайнер й пише в едно писмо от Ваймар: „Вие ме разбирате. Това ми дава сили – освобождава крилете ми“ (GA 262). Видно е, че през тези първи месеци Щайнер е споделил основните си идеи с нея. Той я въвежда в теорията на Гьоте за цветовете през март 1903 г., като използва най-прости материали – свещ и прозрачни листове цветна хартия (GA 262 и GA 291а). От 30 юни до 20 юли пътува заедно с нея до Лондон за конгреса на европейските секции. Този път към тях се отнасят като към специални гости, настанени в Ешер, близо до Лондон, близо до мястото, където Ани Безант отсядала, когато била в Лондон. Това лято Ани Безант била в Индия, но Щайнер се запознава с възрастния полковник Олкот и, по спомени на Елизабет Врееде, се изказва извънредно силно на събранието на секциите за духовните основи на германската култура, без въобще да се опитва да спечели симпатиите на публиката (Врееде и GA 34). Заедно с Мари фон Сиверс той отново посещава музеите, отново разглежда картините на Търнър и използва възможността да посети „Оксфорд, с прекрасния му характер и най-забележителен университет“ (GA 39). После се завръщат в Берлин. Същото лято приятелката на Мари фон Сиверс, Мария фон Щраух-Спетини, а понякога и Олга фон Сиверс, гостуват в Шлактензее. По-спокойните летни седмици в тишината до езерото откриват пространство за сериозна духовна дейност (Rudolf Steiner Studies, I).
Близкото им сътрудничество обаче предизвиква проблеми. Ана Щайнер естествено е знаела за силата и дълбочината на приятелството между Рудолф Щайнер и Мари фон Сиверс. Теософският свят й е бил чужд, така че не е успявала да намери вътрешна връзка. В нея се пробужда известно чувство на недоверие. Това се било случвало и преди това. Още през 1897 г., под влияние на Ваймарските клюки, тя сериозно укорява Щайнер: видели са го да се разхожда из улиците с личност със съмнителна репутация. Тогава Щайнер й пише: „Никакво недоверие, мила моя Ана! Докато не прокудиш това злощастно недоверие от себе си, ще продължиш да се боиш от най-малките неща“ (GA 39).
Близкото сътрудничество между Рудолф Щайнер и Мари фон Сиверс било немислимо за преобладаващия манталитет на средната класа и довежда до всякакъв вид клюки. Макар и Щайнер многократно да търси разбиране и да уверява своята „мила, добра Ана“, че „те обичам, обичам те дълбоко както винаги“ (GA 39), тя не е можела да разбере нито теософската работа, нито приятелството му с Мари фон Сиверс, без която той не можел да си върши работата. Но Щайнер е нямал желание да бъде затворен в „еснафска клетка“ (GA 39). Той е разчитал на постоянния близък контакт с Мари фон Сиверс. От това Ана Щайнер стига до единственото последствие, което е позволявал нейният светоглед. През пролетта на 1904 г. тя напуска Рудолф Щайнер. Те никога не се развеждат. Ана Щайнер почива през март 1911 г. За Щайнер, който е бил съвсем наясно какво е направила тя за него, положението е било неразрешимо. Той й е казвал по най-различни начини: „Опитай се да разбереш, че аз имам задача за изпълняване, че не се водя от лични намерения“ (GA 39). Не е могъл да постъпи иначе. Но добре е разбирал Ана Щайнер. Той пише до Йохана Мюке, колежката му от Работническия колеж: „И никога да не забравяш: жена ми, от нейна гледна точка, беше абсолютно права“ (GA 39).
На фона на тези неща започва теософската работа в Берлин. Щайнер изнася лекции в Берлинския клон всяка събота вечер. Тези лекции, пред публика от двадесет или тридесет души, обхващали „цялата теософия“. Освен това, Рудолф Щайнер водел „теософски разговори“ вторник или събота вечер, или следобед. В тях участвали само пет-шест души. Щайнер въобще не се притеснявал от малкия брой хора. Той работел с хората, които идвали, и никога не се оплаквал, че са прекалено малко или че нямало достатъчно интерес. Външните условия били повече от скромни. През 1923 г. Щайнер разказва: „Например, през първите години в Берлин аз изнасях лекции в стая, в дъното на която можехте да чуете тракането на бирени халби. Беше нещо като открит към улицата бар. Когато не беше вече на разположение, ни преместиха на едно място, което беше нещо като конюшня“ (GA 258).
Изглежда вероятно Щайнер да е разглеждал тези събирания като упражнения, чрез които да установи връзка с начина на мислене на членовете и на интересуващите се от теософия. Той се е мъчил да намери форми на изразяване и средства за представяне и е трябвало наистина да придобие разбиране за света, в който сега му се налага да работи. В продължение на около година Щайнер се е ориентирал в този свят. След това, през есента на 1903 г., той започва да представя систематично теософията в лекции пред членовете и да работи върху книга със заглавие „Теософия“. В периода от време преди Коледа изнася осем лекции за астралния свят; през януари 1904 г. – две лекции за Атлантида; след това шест лекции за духовния свят.
Но не е имал никакво намерение да развива теософията само в малки групи. През пролетта на 1903 г. започва да организира публични лекции, които после продължават редовно всяка зима от март 1904 г. до 1918 г. Те се провеждат почти винаги в „Дома на архитектите“ на Вилхелмщрасе. В тези лекции Щайнер развива ключовите елементи на теософията – а по-късно на антропософията – във връзка със съвременни събития или чрез представянето на показателни личности. През годините лекциите привличат все по-многобройна публика. В началото те се провеждали в малка аудитория (Зала С), а по-късно в голямата Зала А. Щайнер пише в своята „Автобиография“:
Работата в рамките на съществуващите клонове на Теософското общество – необходимата отправна точка – беше само една част от дейността ни. Главната ни работа се състоеше в организирането на моите публични лекции за хора без връзка с Теософското общество – те посещаваха лекциите единствено заради тяхното съдържание. Така ядрото на това, което щеше да се превърне в Антропософското общество, бе формирано в рамките на Теософското общество, отчасти чрез хората, които бяха слушали публичните лекции, и това, което казвах за духовния свят, а също и от онези, които бяха открили тази форма на духовно познание чрез дейността си в рамките на едно или друго течение на теософията. (GA 28)
Тук нещо леко ни подсказва, че установяването първо на Теософското общество и по-късно на Антропософското общество на практика е било осъществено благодарение на неговата дейност и тази на Мари фон Сиверс. Така е било всъщност. Когато Германската секция била основана, в нея членували 130 души; към 1910 г., благодарение на лекциите на Щайнер, числото било нараснало на 2000 члена, повечето от които са намерили своя път към теософията чрез публичните лекции на Щайнер. От оригиналните 130 членове само малък брой продължават да са активни – повечето от известните личности от времето на учредяването или се били оттеглили през първите няколко години, или престават да играят съществена роля.
За да представи теософията така, че да бъде приемлива за търсещите духа съвременни хора, Рудолф Щайнер основава списанието „Луцифер“. Идеята да се публикува месечно издание за пръв път се повдига през септември 1902 г. Изминава обаче известно време до появата на първия брой, защото е имало прекалено малко от всичко необходимо: пари, абонати и способни сътрудници. Необходимият начален капитал е събран след ред дарения през пролетта на 1903 г. В средата на юни се появява първият брой със светло синя корица и букви в цинобър: „Луцифер – списание за душевен живот и духовна култура – теософия“. С името Луцифер Щайнер съзнателно го свързва със списанието със същото заглавие, което Елена Блаватска е издавала в края на 1880-те (GA 54). В уводната си статия обаче той не споменава Блаватска, а казва, че целта на списанието била да развие истинска наука за духа, която да задоволи по-дълбоките душевни нужди на човечеството.
Най-важният символ на мъдростта, който открихме чрез нашите проучвания, е Луцифер, което се превежда като „носител на светлина“. Всеки, който се стреми към познание, към мъдрост, е дете на Луцифер. Халдейските наблюдатели на звездите, мъдрите египетски жреци, индийските брамини: всички те са били деца на Луцифер. Дори най-първият човек е бил дете на Луцифер, тъй като е позволил на змията да го научи „кое е добро и кое – зло“….Това, което Луцифер им е донесъл, те са считали за божествено. Именно чрез Луцифер те са имали Бог. Ако искаме да превърнем Бог и Луцифер във врагове, то ще трябва да откъснем сърцето от главата. (GA 34)
Други сътрудници в списанието били Мари фон Сиверс, която пише с ентусиазъм за Ани Безант; Ани Безант, с една стенограма от нейна лекция; Хубе-Шлейден, който започва серия от статии за „Идеалите в живота“ и Людвиг Дайнхард, който допринася статия за радиестезичните пръчки [пръчки за намиране на вода - Бел. пр.]
В следващите издания на „Луцифер“ намираме една серия от три части за „Инициацията и мистериите“, която вероятно ще изненада всеки, който има усет за езика. Внезапно Рудолф Щайнер започва да говори на един съвсем нов език. Още с първото изречение забелязваме: „Мястото, в което е прониквал, когато тайните на света му били разкрити, е било наричано от древния мъдрец ‚градината на зрелостта.‘ В тази градина няма цвете, чийто плод да не е узрял, няма яйце, в което да не е узрял раждащият се в него живот. Но пътеката, която води към тясната врата, през която се влиза в градината, е описана като тъмна и опасна“ (GA 34). Подобни слова не се обръщат към разума, нито към хладнокръвния мислител. Тук не откриваме никаква аргументация – изведнъж всичко е картинно, създава се едно настроение. Новият полъх, съдържащ се в тези думи, изглежда много по-различен от това, което сме чували от Щайнер в миналото. Щайнер е съзнавал тази особеност, която сега постоянно употребява. В писмо до Мари Щайнер той пише: „Изнесох лекцията с езика на мистика. Това не беше дискусия. Исках да се уверя, че тази вечер настроението, което лекцията трябваше да създаде, ще се запази“ (GA 262).
В гореспоменатите статии намираме пасажи, обръщащи се към усещането за истина, което съществува във всяка една душа. „А над олтара, връз който истинският мистик полага своето жертвоприношение, в огнени думи е изписан, през всички познати нам времена, най-висшия закон: Природата е най-великият водач към Божественото и в съзнателното си търсене на изворите на мъдростта човекът ще следва по стъпките на спящата й воля“ (GA 34).
Това е езиковата форма, даваща пряк израз на висшите истини, с която година по-късно Щайнер написва книгата, описвайки пътя на душата към духа – „Как се постигат познания за висшите светове“. Изглежда очевидно, че тези впечатляващи и силни презентации са били насочени пряко към хората.
Но следващата серия от статии – „Прераждане и карма от гледна точка на естествените науки“ и „Как действа кармата“ – дава израз отново на ново езиково качество. Идеите за прераждането и кармата са представени в прости и ясни образи – а не с едностранчиви философски формулировки, – които показват на непредубедения и внимателен читател как тези идеи могат да бъдат свързани с модерните научни гледища. Към края на презентацията мислите стоят самостоятелно и единствената подкрепа, която им трябва, е тази на вътрешните наблюдения. Тези статии са предшестват едно друго ключово произведение на Щайнер: „Теософия“.
Статиите, които излизат в „Луцифер“ през 1903 г., ни позволяват да следваме Щайнер в хода на създаването на нови форми на представяне и на мислене, чрез които смята да развие своето духовно учение. В основата на тези промени се усеща мощно вдъхновение. Рудолф Щайнер се е вписал в традицията, която е в хармония с учението на най-великите духовни учители на човечеството.
Той описва настроението на оживена дейност, съпровождаща работата върху списанието, с известна доза хумор.
После основахме списанието „Луцифер“. Естествено, започнахме от съвсем малък брой абонаменти, но броят им нарастваше сравнително бързо и никога нямахме дефицит, защото печатахме само толкова броя, колкото можеха да се продадат. Разпространението беше организирано така, че когато един брой бе съставен и отпечатан, го изпращаха до моята квартира на големи пакети. [Мари Щайнер] и аз лепяхме пощенските пликове. Аз пишех адресите. След това всеки от нас взимаше по един кош за пране и ги занасяхме до пощата. Според нас това работеше доста добре. Моята задача беше да пиша и да изнасям лекции. Фрау доктор управляваше цялото Антропософско общество, само че по това време – без секретарка. Ако имаше секретарка, щеше да трябва да върши и нейната работа. Така че всичко вършехме сами и никога не вършехме нищо повече от желаното, много конкретно. Правехме само толкова стъпки напред, колкото ни позволяваха обстоятелствата. Например, никога не носехме прекалено големи кошове за пране, а само почти прекалено големи. Когато броят на абонаментите нарасна, отивахме и се връщахме повече пъти. (GA 258)
От януари 1904 г. нататък „Луцифер“ се слива със списание „Гнозис“ и се появява като „Луцифер-Гнозис“. Приятната за окото корица на първите седем боря е сменена с една по-трезва, маслиненозелена, и оформлението е променено. Същата година Щайнер започва със серия от четири статии върху „Аурата на човешкото същество.“ Той започва да пише ясни, конкретни описания на свръхсетивното. Усещането за свръхсетивното може да бъде пробудено единствено чрез изобразяването на духовни реалности. Успоредно с това, изпод перото на Щайнер излизат забележки относно съвременната култура, теософската дейност, рецензии на книги, отговори на въпроси и т.н. Журналът също е съдържал статии от други автори относно въпроси, интересни за читателите.
През юни започва да излиза една серия със заглавието „Как да постигнем познания за висшите светове“, а през юли излиза „Из хрониката Акаша“. Тези описания с духовно съдържание балансирали онези, които били насочени по-скоро към методите на познание. Интересното е, че статиите „Из хрониката Акаша“ се появяват без името на автора. По-късите статии съдържали множество съвети за интересуващия се читател. През август 1903 г. Щайнер изразява своите несъгласия с вижданията на С. У. Ледбийтър. През ноември 1904 г. той обръща внимание на новостите в модерната физика, които започват да изместват примитивния материализъм на електродинамичните модели.
Скоро читателите започват с нетърпение да очакват „Луцифер-Гнозис“, като често с удоволствие получавали ръчно написан поздрав от Рудолф Щайнер или Мари фон Сиверс върху обложката. От пролетта на 1905 г. нататък заетостта на Рудолф Щайнер в Теософското общество – неговият график за пътувания и множеството въпроси и молби на членовете – се увеличава толкова много, че издаването на списанието започва да изостава от графика. Освен това, имало е прекалено малко автори, които да могат да пишат статии с насоки за читателите. В писмо от началото на август 1906 г. Щайнер пише: „Ръкописът на брой 32 на „Луцифер“ най-накрая е завършен. Този път аз написах всичко, от първия до последния ред“ (GA 262).
Тъй като изискванията продължават да се увеличават и понеже Щайнер не е имал намерение страниците на списанието да бъда запълнени с каквото и да било, то започва да излиза по-нарядко. По това време на Елизе Волфрам, една не без свои собствени дарби, но изглежда доста амбициозна, теософка, й хрумва, както разказва Щайнер, „‘гениалната‘ идея „Луцифер“ да бъде публикуван редовно.“ Тя му предлага да й прехвърли редакторската и издателска работа. Щайнер не е имал друг избор, освен да бъде „груб, груб, груб“ и да отхвърли предложението по възможно най-остър начин (GA 262). Той се отнасял много сериозно към въпросите, свързани с публикуването. Когато основава седмичника „Das Goetheanum“ с Алберт Щефен през 1921 г., той отделя време винаги, когато може, да работи в дълбочина върху всеки брой, заедно с Щефен. Когато „Die Drei“ („Трите“) зацикля в безплодни, безсмислени дискусии през 1922 г., той остро ги смъмря. Когато седмичникът „Антропософия“ публикува статия от един противник на антропософията, редакторът е уволнен без предупреждение. Във всеки случай, създаденият от него журнал е трябвало да има определен стил и съдържание, а не да се превърне просто в добронамерен бюлетин – ролята на „Луцифер“ била да поведе читателите си по пътищата към духа. Но още по-важни от статиите за Щайнер са били личните връзки. Последният брой на „Луцифер“, брой 35, излиза през май 1908 г.
Ние малко прибързахме с тази кратка история на списание „Луцифер“. Да се върнем назад в 1903 г. През цялата година теософската дейност на Щайнер е била не само цяла година подготовка, но също така и време на промени и реориентация. Не бива да се забравя, че първоначалното намерение на Щайнер е било „да помага на ‚учениците на духа‘ да открият своя път на развитие. Изложението на този път на вътрешно обучение е трябвало да започне с „Практически упражнения за кармата“. Такъв подход би наложил работа с отделните ученици върху основните категории в концептуализацията на кармата и тайните на това как да се учим от кармата, като смело поемаме задачите на живота и се учим чрез това, което ни се случва.
Сега Рудолф Щайнер, който поема задачите си с огромна енергия и неуморимо упорство, се оказва изправен пред необходимостта да поеме едно съвсем друго предизвикателство. В писмо до Матилде Шол от 1 май 1903 г. той пише: „Следващата ми екзотерична задача е да разпространя ученията, доколкото мога“ (GA 264). Това ново задание изисква от Щайнер нещо, което не му е присъщо. През 1894 г. той пише на Роза Майредер:
Аз не преподавам – аз просто разказвам за това, което съм преживял вътрешно. Разказвам го така, както съм го изпитал. Всичко в книгата ми е лично. Това се отнася и до формата на мислите. Човек с по-професионална натура би могъл да разшири това. Може и аз да се окажа способен, когато му дойде времето. В момента исках да обрисувам биографията на една душа, която се издига към свободата... Може би времето за преподаване на подобни неща вече е минало. Философията ми е интересна само дотолкова, доколкото представлява личен опит. (GA 39)
Първоначално Щайнер не виждал себе си като учител. Той е мислел, че времето, когато е било възможно да се преподават нещата, които са го интересували, е минало. Но после се налага да стане учител, да развие стил на преподаване – начин да представи нещата дидактично. Едно цяло поколение антропософи са считали Щайнер за „нашия велик учител.“
Новата екзотерична дейност „да разпространя ученията, доколкото мога“, е изисквала промяна – дори трансформация – от страна на Щайнер. За това е било нужно време и месеците, прекарани в Шлактензее, били, въпреки многото работа, време, в което Щайнер е бил донякъде откъснат от шумотевицата в Берлин. Можел е да прекарва време до езерото или в гората и да работи върху тази трансформация на мисловните форми. Статиите „Посвещение в мистериите“ били написани в Шлактензее.
Този период приключва в началото на октомври 1903 г. Рудолф Щайнер и жена му се преместват в един апартамент на №17 Моцщрасе. Мари фон Сиверс се премества там по същото време и наема собствен апартамент. Моцщрасе, която ще се превърне в център на дейността на Щайнер до 1918 г., се намирала непосредствено на запад от стария градски център, между площадите „Нолендорф“ и „Прагер“. Апартаментите не били в главната къща, която била директно на улицата, а зад нея, в малък вътрешен двор. Тук Щайнер започва да пише „Теософия“, която е завършена през пролетта на 1904 г.
Тази книга, написана като въведение и като наръчник с упражнения, хвърля светлина върху решението, което той е намерил, на проблема с преподаването. Във въведението намираме вариант на „Аз не преподавам, а просто разказвам“: „Авторът на тази книга не описва нищо, освен това на което сам е бил свидетел от личен опит – онзи вид опит, който човек може да преживее в тези области. Тук е представено единствено това, което е преживяно лично, в този смисъл“.
Смисълът става ясен още във въведението. Книгата не е предназначена просто да предава знания. Тя би довела читателя до едно ниво на познание, което е преобразуващо. Рудолф Щайнер пише, че човек може да изпълни своята задача като човешко същество, без да разбира нищо от общоприетите науки, но „не може да бъде „човек“ в най-висшия смисъл на думата, без да се доближи до същността и съдбата на това, което е човешко, така както са описани във „висшата мъдрост““ (GA 9, 1-во изд.). В по-късно издание Щайнер преработва това, като го преформулира така: „Без да се доближи до същността и съдбата на човешкото, както са разкрити чрез свръхсетивното познание“ (GA 9). Това е мотив, който вече сме срещали в „Мистици след модернизма“ – познание, което има формативен ефект върху духовното. „Ако бях цар, без да знам това, нямаше да съм цар“ (Мейстер Екхарт, „Немски проповеди“).
Съществува явна връзка между това, което човек знае, познанието, което му дава насока, и това, което върши. Щайнер е имал това предвид, когато пише, в опозиция на „Общество за етична култура“: „Етичното поведение винаги е резултат от обхвата на знания на времето, на народа или на индивида. Поради това великите личности, които носят нова мъдрост на своето време, придават и ново качество на начина на живот. Месията на една нова истина винаги е носител на нов морал“ (GA 31).
„Теософия“ не цели да носи нова истина. Тя е сборник с упражнения – път, по който индивидът може да се ориентира към едно пробуждане за духовното. Още в главата „Естеството на човешкото същество“ читателят намира една разгръщаща се поредица от мисли, която го води спираловидно нагоре, докато открие човешката си природа в тялото, което е формирано, в присъствието на душата и в духа, който е в status nascendi (в процес на зараждане).
Главата „За прераждането на духа и за съдбата“ е била от особен интерес за Щайнер. Той я преработва при всяко следващо преиздаване. Щайнер обръща внимание на основната същност на човешкия живот и показва как, от една страна, преживяванията се вливат от света в човека и се запазват в паметта, а от друга страна, човешкото съществуване оставя отпечатък върху света чрез индивидуалните действия. След това показва как това, което е възприето и научено от света, бива трансформирано в човешки способности, и как това, което извира от човека навън към света, чрез действията, продължава да живее и да се трансформира. На базата на тези наблюдения, Щайнер после развива идеите за прераждането и съдбата по начин, смислен за сериозния читател. Например, той пише:
В ефектите от своите действия човешката душа продължава да живее един втори, независим живот. Това ни дава основание да проучим по какъв начин процесите на съдбата навлизат в живота. Нещо ни се случва, нещо „се сблъсква“ с нас, нахлува в живота ни сякаш случайно – или поне така си мислим в началото. Можем обаче да си дадем сметка, че всеки от нас се оказва резултат от много такива „случайности“. Ако на четиридесетгодишна възраст се вгледам хубаво в себе си и откажа да се задоволя с едно празно, абстрактно понятие за „аза“, докато размишлявам за основното естество на душата си, спокойно мога да стигна до заключението, че не съм ни повече, ни по-малко от това, в което съм се превърнал в следствие от това, което ми се е случило досега по волята на съдбата. (GA 9)
Доведени сме до преживяването на аза не само вътре в нас, но също така и във всичко, което оказва въздействие върху нас отвън и ни оформя: съдбата или кармата. Ако проследим нататък тези наблюдения, ще стигнем до преживяването на собствения си аз, активно ангажиран в кармичния процес.
Цялата книга е изпълнена с подобни разкриващи наблюдения и, разгръщайки тези учения, предоставя на читателя различни начини за възприемане на живота, които да му послужат като основа за разбиране на практическите упражнения за кармата. Композицията на книгата, ясно изразените мисли, които ни позволяват да погледнем чрез тях към реалностите, за които говорят, са забележителни. Книгата ни учи да виждаме това, за което се говори. Не бива да забравяме онова, което Щайнер пише за този период от живота си в „Автобиография“.
За мен периодът от 1902 г. до около 1907 г. беше времето, когато изпитах, с всичките си душевни сили, реалностите и съществата, които се приближиха към мен от духовния свят. От тези по-общи преживявания се развиха конкретни прозрения за духовния свят. Когато човек пише книга като „Теософия“, възникват много преживявания. На всяка крачка се стараех да запазя връзката с научното мислене. То придобива особени форми със задълбочаването и разширяването на духовните преживявания. (GA 28)
В книгата си „Интуитивното мислене като духовен път“ Щайнер излага своето цялостно виждане за същностната природа на човека в чисто концептуална форма. В годините след „трансформацията на душата“ това виждане довежда, чрез медитативна практика, до преживяването на „вътрешния духовен човек“, който живее „в духа, изцяло независим от физическия организъм“ (GA 28). След 1901 г. това, което му е било ясно като идея и като вътрешен опит, се появява пред него под нова форма. Той преживява „с всичките сили на душата, реалностите и съществата, които се приближиха към мен от духовния свят“. Той преживява възприемателната страна на духа. Елена Блаватска, например, разказвала за своите сходни преживявания буквално така, както са й се явявали. Щайнер ги превръща в ясно структурирани мисловни форми, които се променят от глава на глава в зависимост от темата. Това ясно изразено представяне на това, което само по себе си е представлявало величествени духовни впечатления, е най-голямото постижение на Щайнер. Той не се оставя да бъде завладян от духовните реалности и същества.
Аз използвам стил, който да не позволява в изреченията да бъдат откривани субективни чувства. Когато пиша, аз укротявам това, което извира от топлината и по-дълбоките чувства, и го превръщам в сух, математически стил. Само този стил би могъл да бъде будилник. Защото читателите сами трябва да събудят в себе си вътрешна топлота и чувства. Те не бива да оставят в тях просто да се вливат чувствата от някое описание, докато вниманието им си остава пасивно. (GA 28)
От 1902 г. до 1904 г. към Щайнер се присъединяват първите истински сътрудници – сътрудници, които били способни да поемат отговорности, а не са били самите те отговорност. Естествено, тук трябва да споменем Мари фон Сиверс, една изключителна личност, без която Рудолф Щайнер нямаше да може да работи. По начин сходен с този на Едит Марион, която по-късно работи заедно с Щайнер по голямата скулптура в Дорнах, Мари фон Сиверс поставя всичките си умения в услуга на съвместната работа. Наред с други неща, тя се е грижела за кореспонденцията, наемала е зали, поръчвала е печатането на плакати и се е грижела за планирането на пътуванията и местата за настаняване. Тя е знаела какво е необходимо и е следяла за детайлите. Когато разбира, че е станало невъзможно за Щайнер да се справя с изискванията и начина на работа на различните издатели, тя основава издателската къща Philosophisch-Theosophisch и, заедно с Йохана Мюке, я управлява като посредник между плодовете на духовната дейност на Щайнер и желанията на читателите – един брилянтен пример за бизнес, описан по-късно в троичния социален импулс на Щайнер.
Усилията на Мари фон Сиверс и усетът й за това, което е било необходимо, са били от съществено значение, за да може Щайнер да осъществи задачата си. Още през 1904 г. той й пише: „Заедно с теб, скъпа, винаги ще имам чувство за сигурност“(GA 262). През 1911 г., когато тя се разболява сериозно, той свежда до минимум своята работа и пише следното, когато му се налага да помоли да се отложи панирано пътуване до Финландия:
Ако искам да изпълня споменатите по-горе изисквания и да дам на теософите това, което заслужават, нуждите, които възникват при един по-дълъг престой, могат да бъдат задоволени единствено от фрау фон Сиверс. При по-кратките пътувания тук, в Германия, пътувам сам. Въпреки това ми е необходима значителна духовна сила, за да не изчерпя физическите си сили при всяко пътуване. Никой не може да замести фрау фон Сиверс, макар този факт да не е очевиден за външния наблюдател. (GA 262)
Матилде Шол (1868 г. – 1941 г.) се появява на сцената по време на учредяването на Германската секция през 1902 г. Тя е била търсещ, устремен теософ, която скоро осъзнава значението на Щайнер, макар и по това време да е била последователка на Ани Безант, чиято книга „Езотерическо християнство или малките мистерии“ била превела – превод, който е издаден през 1903 г. Тя става езотерична ученичка на Рудолф Щайнер доста бързо и, през 1905 г., поема инициативата да издава бюлетин за Германската секция. Притежавала е голямо умение за този вид дейност и със сигурност е освободила Мари фон Сиверс и Рудолф Щайнер от най-различни задължения, особено като се има предвид, че е работела в пълен синхрон с Щайнер, без лични амбиции. По време на скандала с Кришнамурти тя подкрепя Щайнер енергично и с остро перо. По нейна инициатива съветът на Германската секция се противопоставя на съмнителните действия на Ани Безант. През 1914 г. работата ѝ за Антропософското общество приключва внезапно. Тя насочва вниманието си към частни проучвания и курсове в Дорнах.
Едно писмо от Щайнер до Мари фон Сиверс от март 1907 г. показва, че той от време на време е бил загрижен за Матилде Шол: „Шол се оставя да бъде омайвана от Вайлер. Мога да потвърждавам подобни неща едва след като вече са се случили. Ако постъпя по друг начин, това би изглеждало като действие срещу Вайлер. Той си е прав от своя гледна точка. Но е трудно да се приеме, че Шол не осъзнава, че когато прави такива неща, тя се отказва от позицията, която би трябвало да заема тук“ (GA 262).
Следващият сътрудник се появява на общото събрание на секцията през октомври 1903 г. Това е Адолф Аренсон (1855 – 1936 г.) от Щутгарт. Аренсон се е интересувал от спиритизъм и езотерика и се е ориентирал самостоятелно към идеята за прераждането. Той присъства на общото събрание от 1903 г. като делегат от клона в Щутгарт. При завръщането си в Щутгарт той докладва за срещата си с Щайнер: „Това е човекът, когото съм чакал през последните двадесет и една години“. През 1905 г. Аренсон основава заедно с Карл Унгер това, което по-късно ще се превърне в най-важния клон в Щутгарт. През 1906 г. става заместник-управител, отговорен за работата на Езотеричната школа в Щутгарт. Поема различни задачи за Щайнер: композира цялата музика за мистерийните пиеси, проверява по-голямата част от стенограмите на лекциите на Щайнер за публикуване от издателство „Philosophisch-Theosophisch“ и с книгата си „Leitfaden durch 50 Vortragszyklen“ („Ръководство за 50 цикъла от лекции„) завършва първия индексиран наръчник за творчеството на Щайнер.
През февруари 1904 г. Карл Унгер (1878 – 1929 г.) пътува до Берлин, до Моцщрасе, „за да протестира шумно срещу факта, че никога не се чува нищо от секцията“. Той обаче излага жалбата си пред Щайнер доста умерено. Мари фон Сиверс е повикана на срещата и предлага след като вече „Теософия“ е почти завършена, значи е дошло времето да започнат лекционното турне, за което са мислили. Същата вечер Унгер присъства на една от лекциите на Щайнер. „Тази лекция ми даде от раз увереността, че това е човекът, на когото ще посветя живота си. Най-силно впечатление ми направи: пред мен стои един виждащ и знаещ човек“ (Унгер, Пъбликации, I).
Д-р Карл Унгер е бил инженер по образование. Той се интересувал и от методологичното, разумно усвояване на антропософията. Щайнер високо цени работата на този философски начетен техник. Скоро след срещата си с Щайнер Унгер основава малка фабрика за прецизни инструменти близо до Щутгарт, която управлява така, че да има достатъчно време за своята духовно-научна работа. През 1913 г. той е назначен, заедно с Мари фон Сиверс и Михаел Бауер, за член на тричленния изпълнителен съвет на новоустановеното Антропософско общество. През 1914 и 1915 г. доброволно предлага уменията си на строителната площадка в Дорнах. Всяка седмица е пътувал дотам за три дни, за да води счетоводството.
В края на март 1904 г., във Ваймар, Михаел Бауер и Рудолф Щайнер се запознават. Бауер, който работел като учител, бил независим, устремен мистик, който бил предприел свой собствен, много стриктен път на обучение. На 25 март той пътува до Ваймар, за да посети една от лекциите на Щайнер. И тук първата среща изглежда е била решаваща. Скоро след това Бауер ръководи основания от него клон в Нюрнберг. Той е бил ученик на Щайнер в областта на езотериката и, подобно на Аренсон в Щутгарт, е отговарял за дейността на Езотерическата школа в Нюрнберг. През 1912 г. е избран за член на изпълнителния съвет на Антропософското общество. Той се ползвал с голямо уважение както в секцията, така и в обществото като цяло, защото онези, които са слушали лекциите му, са усещали, че той черпи от собствени източници и върви по свой собствен път. Това важи и за отношенията му с Щайнер. Въпреки че е признавал и почитал Щайнер, Бауер запазва духовната си независимост и не се колебае да изразява собствените си възгледи.
В началото на април 1904 г. Ита Вегман (1876 – 1943 г.), която посещава Щайнер през 1902 г., когато пристига от Холандия, за да се запознае с немските теософи, го преоткрива. Тя посещава лекцията за „Вълшебната приказка“ на Гьоте в Дома на архитектите и чувства, че сякаш Щайнер говори директно към нея. Скоро тя става една от езотеричните ученички на Щайнер. По това време работи като терапевт по шведски масаж. През 1905 г. Щайнер й препоръчва да се яви на изпита „Арбитур“ и след това да учи медицина в Цюрих. Тя изчезва от погледа на обществото за много години, докато през 1921 г. не открива клиника в Арлесхайм и не става една от сътрудничките на Рудолф Щайнер. Повече за това по-късно.
И накрая, през 1904 г. Щайнер се запознава със Софи Щинде (1853 – 1915 г.) и приятелката й херцогиня Калкреут (1856 – 1929 г.), които ръководят отлично дейностите в Мюнхен, както и с Гюнтер Вагнер (1842 – 1930 г.), който скоро след това си предлага услугите за библиотекар на секцията. Така, в изключително кратък период през 1903 – 1904 г., много от хората, които щяха да се превърнат във важни сътрудници в работата на Щайнер, се срещат: Аренсон – сдържан учен и музикант; Унгер – проницателен мислител и инженер; Бауер – мистик; и Софи Щинде – художничка. За повечето теософи обаче Щайнер е бил просто един от многото теософски учители. Мнозина го смятали за най-талантливия от учениците на Ани Безант. Други го свързвали с Франц Хартман. Държали се с него общо-взето както човек се държи с всеки друг. Това не е било трудно, тъй като Щайнер не се е изтъквал. Той е бил скромен и е предпочитал да се задоволява с най-обикновени места за настаняване по време на пътуванията си. Естествено, по време на пътуванията си е гледал да посещава членовете в собствените им апартаменти и да се запознае с тях в собствената им обстановка. Софи Щинде разказва, че по време на посещението на Ани Безант в Мюнхен през 1904 г. тя го пратила при печатаря да свърши някаква работа и Щайнер отишъл без колебание. Несъмнено кралицата на теософията е била Ани Безант. Софи Щинде пише успокоително писмо до един ученик, който не успял да присъства: „Разбира се, на света няма друг оратор, който да може да се сравнява с нея, но д-р Щайнер и д-р Хартман са също добри оратори и за студентите би било полезно да ги чуят“ (Клеберг).
През 1904 г. Щайнер има възможност да започне да пътува, за да установи Германската секция. През 1903 г. пътуванията му били ограничени до кратки отивания до Ваймар, Кьолн, Дюселдорф и Лондон, тъй като все още бил преподавател в Берлин. Освен това той е искал вътрешно да се подготви за работата и също така да завърши книгата си „Теософия“. Пътуванията му през 1904 г. също трябвало да се плануват за времето между курсовете, през Великденските и летните ваканции, тъй като той зависел от доходите в преподавателската си дейност. И все пак успява да направи пет по-дълги лекционни турнета. Първото било до Щутгарт, Мюнхен, Цюрих и Лугано и после обратно в Берлин, минавайки през Щутгарт, Мюнхен и Нюрнберг.
Преживяванията му по време на това първо пътуване били смесени. В Щутгарт, където дотогава никой теософ не се бил изказвал публично, той веднага пробужда интерес. Почти 500 души присъстват на първата му лекция. Щутгартските членове преливали от радост при вида на пълната аудитория, а Щайнер успял да доведе членовете, които били донякъде в конфликт помежду си, до началото на едно сътрудничество. Положението в Мюнхен било доста по-проблематично. Други теософи били говорили там по-рано и на практика били отблъснали публиката. Освен това в града имало няколко разнородни групи. Щайнер трябвало да посети всяка една от тях. Той провежда разговори и дискусии сред малки групи хора, за да положи основите за бъдеща дейност. След това пътува – сега заедно с Мари фон Сиверс – през Алпите до Лугано, за да посети една група, която се била формирала там около Гюнтер Вагнер. Обратният път отново ги отвежда до Щутгарт, тъй като Щайнер е мислел, че ще е полезно веднага да се надгради над положителното преживяване от предишното му посещение. В Щутгарт той говори за „Гьоте като теософ“. Три седмици по-рано в Берлин изнася лекция със същото заглавие и говори за „Вълшебната приказка“ на Гьоте. Този основен мотив на антропософското движение сега е произнесен и в Щутгарт. След заминаването си от Щутгарт, Щайнер посещава Михаел Бауер в Нюрнберг. Целта е била да задълбочи по-ранното си запознанство с Бауер и да се запознае с членовете от района.
От 7 до 14 март Рудолф Щайнер пътува до Лондон. За по-нататъшното развитие на теософската дейност било необходимо да се създаде езотерична школа за онези хора, които се стремили да задълбочат познанията си по теософия чрез духовно-душевни упражнения и да достигнат до самостоятелно преживяване на свръхсетивното. Понеже работи в рамките на Теософското общество, той свързва тази своя дейност, както всички са очаквали от него, с Езотеричната школа, основана от Елена Блаватска, и която по това време е била ръководена от Ани Безант, „за да получа нейното пълно езотерично одобрение за усилията ми в тази област“ (GA 262). На 10 май Ани Безант го назначава за „главен настоятел на Езотеричната школа в Германия и Австрийската империя, с пълна власт, като мой представител, да свиква събрания на школата, да организира групи и да назначава управители“ (GA 264).
Щеше да е интересно да знаем как Щайнер е преживял тези неща. Той мълчи за това. Сигурно е, че е давал езотерични напътствия на Мари фон Сиверс още преди назначаването му за „главен наставник“ (GA 262). Също така е сигурно, че неговите напътствия са били до голяма степен независими от това, което Ани Безант му е разказала, въпреки че в началото той е давал на учениците уводната медитация на Езотеричната школа („По-сияен от слънцето…“), чийто източник е била Елена Блаватска. Също така той е препоръчвал книгата на Мейбъл Колинс „Светлина по пътя“ като текст за изучаване, както и други материали от Езотеричната школа. Но не е бил толкова наивен, че да не си даде сметка кое е било съмнително в Теософското общество и в Езотеричната школа. Само четири месеца след назначаването му за „главен настоятел“ той пише до Мари фон Сиверс, привличайки вниманието й към това, което предстои: „Струва ми се, че се задава криза в Т.О., която ще ни засегне и нас“ (GA 262). Подобно изявление показва, че Щайнер е осъзнал съществуващия проблем още по време на пътуването си до Лондон.
Що се отнася до онези, които са се стремили към задълбочаването на езотериката, нямало е нужда да се сее скептицизъм и съмнения в самото начало на работата. За учениците е било важно да поемат по пътя и да развият съзнанието, че човек не е сам, а е устремен напред заедно с други. „Истината, преживяна в общност,/се превръща в космическа сила в човешкия стремеж“ (GA 40). Поради това Рудолф Щайнер се отнася положително към практиките и митовете. Той работи със същия ентусиазъм и с изразните форми, които са съществували в школата, тъй като е смятал, че те ще окажат благотворно влияние върху развитието на душите на учениците. По отношение на съдържанието на обучението Щайнер следва свой собствен път.
По това време той също така е съзнавал, че той самият е напътстван. В писмо до член на Езотеричната школа пише: „Мога да давам напътствия само дотолкова, доколкото възвишеният Учител, който ме напътства, може да ми даде напътствия. Аз следвам него напълно съзнателно във всичко, което казвам на другите“ (GA 264). Можем да си представим този „Учител“, с когото Щайнер е общувал по чисто духовен начин, като чисто духовна фигура. Когато Фридрих Рителмайер го пита дали „го вижда понякога“, Щайнер му отговаря „Нямам нужда от това“ (Рителмайер). Рудолф Щайнер говори за „гласа на Учителя“ (GA 264) и за упреците, които Учителят „недвусмислено изрече“ (GA 262). Думите на Учителя са били категорични. „На мен ми е възложено да развивам християнския елемент“ (GA 264). И: „Германското теософско движение е от особено значение“, защото германците бяха предвестници на една зараждаща се култура и, както гласеше гласът на Учителя, „четете великите идеалисти: Й. Г. Фихте, Якоб Бьоме и особено Ангелус Силезиус“ (GA 262).
На това си заслужава да се обърне внимание. Този Учител явно е казвал нещо различно от Учителите, за които е говорела Ани Безант. Дори може да се каже, че духовният авторитет, към когото се е обръщал Щайнер, се е различавал значително от другите Учители, за които са говорели Блаватска, Олкот, Синет и Безант. С това, че Щайнер се обръща към собствения си Учител, той издига нивото на своя независим авторитет и в известен смисъл е бил закрилян от атаките на останалите Учители.
Човек естествено би могъл да зададе въпроса защо Рудолф Щайнер, който до 1901 г. е бил представител на индивидуализма, сега се вслушва в гласа на един „Учител“. В известен смисъл отговорът е прост: Също както един индивид се учи, когато общува с други индивиди, духовният учител също се учи чрез общуване. Ние не следваме сляпо подобни комуникации, а с прозрение и разбиране. Правим придобитите знания свои. Оставаме си индивидуалисти, но полезрението ни се разширява, също както се случва с всеки, който е изложен на нови идеи, и който ги усвоява.
От 18 до 22 юни Щайнер пътува до Амстердам за конгреса на Федерацията на европейските секции. Събранието е организирано в стила на научните конгреси. Сякаш в различни факултети на университет, теософите изнасят доклади по теми от областта на естествените науки, сравнителното религиознание, човешкото братство, езотериката и др. Щайнер изнася лекция във „философския факултет“ на тема „Математика и езотерика“ и показва, че висшата математика, с понятието за безкрайност, води към духовните светове и по този начин представлява важен аспект на езотеричното образование (GA 35). Доминиращата фигура на конгреса е била без съмнение Ани Безант, която обогатява събранието с две лекции – „Новата психология“ и „Съществото на езотериката“. Щайнер пише много положително в „Луцифер-Гнозис“ за конгреса и особено за лекциите на Ани Безант, обръщайки внимание на стремежа, който – макар и все още да е едно несъвършено изкуство – се стреми към „духовно преобразуване на цялата цивилизация“ (GA 34).
По покана на Щайнер Ани Безант пристига на 15 септември, за да постави начало на десетдневно лекционно турне в Германия. Тя пътува от Хамбург през Берлин, Ваймар, Мюнхен и Щутгарт до Кьолн. Придружават я Мари фон Сиверс, Рудолф Щайнер, г-жа Брайт и Бертрам Найтли. Мари фон Сиверс превежда лекциите, а Рудолф Щайнер обобщава всяка лекция на немски. В Берлин, Ваймар и Кьолн Ани Безант говори за „Новата психология“, а в Мюнхен и Щутгарт за „Теософията и християнството“. Пред членовете тя говори за клоновете и за „Човешкото същество като господар на съдбата си“. Навремето това пътешествие е било наистина от голямо значение за германското теософско движение. Не само че много от членовете са имали възможност лично да разговарят с Ани Безант, но те също така се почувствали част от едно световно движение. Тя успява да привлече и широката публика – залите понякога били препълнени.
За Рудолф Щайнер е било важно, естествено, да се възползва възможно най-добре от новопостигнатото внимание. Но преди да може да потегли на следващото си лекционно турне, той изнася серия от лекции пред малък кръг от около седем души за „Планетарната еволюция“. През юни и юли вече е говорил на тази тема в отделни лекции и бил публикувал няколко статии за еволюцията на вселената в „Луцифер-Гнозис“. За пръв път в тази серия от лекции темата е разработена последователно. Извършената работа създава необходимия баланс и опора за външната работа. След това през ноември заминава за Нюрнберг, Регенсбург, Мюнхен, Щутгарт, Карлсруе, Хайделберг, Кьолн и Дюселдорф. Това означава, че е посетил Щутгарт, Мюнхен, Ваймар и Кьолн четири пъти в разстояние на една година. Продължава да пътува по същия начин и през следващите години. През 1905 г. наред с други дестинации, пътува пет пъти до Мюнхен, четири пъти до Кьолн, Щутгарт, Хамбург и Дюселдорф. Очевидно е искал да продължи местната теософската дейност с известна последователност. Не се е появявал от време на време, а редовно, и е изнасял поне по една публична лекция и една частна, за да бъдат задоволени различните нужди на хората.
Не може да се преувеличи значението на тези пътувания за създаването на Германската секция. Погледнато отвън, пътуванията са изисквали огромни усилия, особено през първите години. Настаняването е било трудно, било то в лошо отоплени хотели или в частни квартири на доброжелателни теософи, които пък го обсаждали от рано сутрин до късно вечер. Единствено стаята му у херцогиня Калкреут в Мюнхен била топла и хубава. Тя и Софи Щинде са смятали, че той има нужда и да може да си почива от време на време. Щайнер обаче е ценял възможността да общува с колкото се може повече хора и почти никога на отказвал покани. Така, в началните години на секцията, почти всички членове се били запознали лично с него. Всеки от тях е имал възможност да сподели проблемите си и да поиска съвет. От своя страна, Щайнер опознава членовете чрез разговори и консултации. Така се създава плътна мрежа от връзки, познанства и приятелства, която е представлявала същината на Германската секция.
Езотеричната школа, която формално е била независима от Теософското общество, започва да се развива, стъпка по стъпка на фона на работата в секцията. Първите уроци, които Щайнер дава в качеството си на Главен настойник, се провеждат на 9 и 14 юли 1904 г. в Берлин. През август Щайнер пише няколко писма до по-далечни членове, или за да ги приеме в Езотеричната школа, или, както в случая с Михаел Бауер – да ги покани да се присъединят. През зимата на 1904 – 1905 г. той изнася няколко езотерични урока. В началото на юни 1905 г. първият бюлетин е изпратен до членовете на школата, в който формално се изброяват изискванията на школата. От октомври 1905 г. броят на езотеричните уроци постоянно нараства.
Едва обаче през следващите години пътят на обучение е изложен подробно. През 1906 г. учениците получават листовка със заглавие „Общи изисквания, които трябва да приеме всеки, който желае да се посвети на езотерично развитие“, съдържаща точно описание на шестте основни упражнения. Рудолф Щайнер подхожда към това с огромно внимание и е работел индивидуално с всеки ученик. В рамките на Германската секция се събира малка група хора, които се стремят да оживят теософията в себе си. Благодарение на тях секцията придобива душа.
Характерно за работата на Щайнер по това време е, че докато започва да развива работата в Езотеричната школа, той същевременно публикува редица статии в „Луцифер-Гнозис“ със заглавие „Как да постигнем познания за висшите светове“, които по-късно се превръщат в книгата „Как се постигат познания за висшите светове“. Щайнер започва дискретно да работи върху езотеричното обучение с малък кръг хора. Същевременно принципите на тази работа, пътят на обучението, били оповестени публично. Щайнер за пръв път ги очертава, този път в книгата „Теософия“, в главата „Пътят на знанието“. Там първите стъпки са описани систематично.
В статиите „Как да постигнем познания за висшите светове“ намираме един по-личен стил, който може би си проличава най-добре в начина, по който авторът се обръща към читателите си. Например: „Ако някога сте стояли пред вратата на някого, когото почитате, изпълнени със свято благоговение, докато завъртвате бравата, за да влезете за пръв път в стая, която за вас е „свято място“, тогава чувството, което сте изпитали в този момент, е семето, което по-късно може да разцъфне в това да станете ученици, поели по езотеричния път.“ „Ще можете да постигнете познание само ако сте се научили да уважавате това познание.“ „Трябва да се отървете от всичките си предразсъдъци.“ „Без здрав разум, всичките ви стъпки ще бъдат напразно“. Тук духовният учител се обръща към учениците си не формално, а приятелски, братски.
Изглежда, че с това Рудолф Щайнер излиза от редиците на иначе неизвестните духовни учители. Той се обръща към всички. „Как се постигат познания за висшите светове“ започва с едно значимо изказване: „Способностите, чрез които можем да постигнем прозрения за висшите светове, се таят във всеки от нас.“ Но Щайнер също така говори и от името на всички духовни учители. „Всички истински учители на духовния живот са в съгласие относно съдържанието на тези правила, дори и да не ги описват с едни и същи думи“ (GA 10).
Накрая, към края на книгата, към духовният ученик се обръщат директно дори духовни същества. Както „малкият“, така и „големият“ пазач на прага, говорят надълго и нашироко. Пасажът, където говори „големият пазач, започва така: „Вие сте се освободили от света на сетивата. Заслужили сте правото на гражданство в свръхсетивния свят“ (GA 10).
По този начин Щайнер си позволява да стане инструмент за изразяване на онези същества, които искат да говорят на хората откъм духовния свят. Той пише в едно писмо от какво значение е било за него публикуването на тези писма. „Единствено тази отговорност ми тежи много. Трябва да обмислям всяко изречение, всяка фраза по десет пъти, за да представя възможно най-точно духовното съдържание, което ми е поверено да предам, въпреки че го получавах в напълно различна форма и на друг език“ (GA 264).
За да се стимулират качествата на душата и възвисяването на душевния живот, което ще позволи на човека да отвори душата си за духа, не е достатъчно просто да се предаде някакво съдържание, например с едно просто изречение: „Почитанието към истината и знанието е непременно условие за по-висшето познание!“ Много по-важно е да се намери език, чрез който да се събуди определено душевно настроение. Самото прочитане на така наречените „златни правила“ и предложените упражнения, трябва да затрогне чувствителния читател с тяхното значение, така че той да развие онова чувство, без което всяка практика остава празна и безсмислена. Освен това е важно да се намери баланс между отделните упражнения. Силите на проницателността и преценката, заедно със здравата способност да се стои в света, трябва да се обединят с вътрешното задълбочаване и чувството за откровенията на природата. Чрез това обединение един добре балансиран душевен живот може да се превърне в орган, чрез който гласът на духа да се чува ясно.
Въпреки че с „Как да постигнем познание за висшите светове“ Рудолф Щайнер полага основите на антропософския път, поради наличието на различни индивидуални душевни качества, той многократно описва по различни начини пътя към висшето познание. Статиите „Етапи на висше познание“ излизат в „Луцифер-Гнозис.“ Те са последвани по-късно, през 1910 г., от главата „Познание за висшите светове“ във „Въведение в тайната наука“; през 1912 г. – „Път към само познанието“ и през 1913 г. – „Прагът на духовния свят.“ През 1923 г. Щайнер публикува още четири статии, озаглавени „За живота на душата“, в които отново описва упражненията. Освен това, Щайнер разглежда тези въпроси по-подробно в много лекции и така описва за онези, които са тръгнали по пътя към висше познание, най-различни пътища и подходи.
Превод: Ати Петрова