Рудолф Щайнер ни даде Евритмията, за да може нашата душа съзнателно да улови това, което вече принадлежи на най-близките по-висши светове, напипвайки в свръхсетивните области по пътя на движенията на тялото, които следват етерните течения. Чрез това нашето физическо тяло постепенно бива разхлабено и може да чувства в елемента на въздуха и на етера.
ТАКА ТО МОЖЕ ДА ПОДСЛУШВА, ДА НАПИПВА ВЪТРЕШНО ТОВА, КОЕТО СТАВА ВЪВ ВЪЗДУХА ЧРЕЗ ЗВУКА, ЧРЕЗ ГЛАСА И ДА СВЪРЗВА С ТОВА ДЕЙСТВАЩИЯ В НЕГО ПОТОК НА СЪЗНАНИЕТО ЧРЕЗ ВИДИМОТО ИЗПРАЩАНЕ НАВЪН НА СЪЩИЯ ЖЕСТ, КОЙТО ДЕЙСТВА В НЕВИДИМОТО.
Това изкуство – Евритмията – не е едно копие на телесното, каквито са изобразителните изкуства, не е израз на едно душевно изживяване, каквото е танцът, каквато е даже вдъхновената от космическото чувстване и след това потопяващата се в душата музика.
ТО НЕ ОБХВАЩА СЪЩО ВЪЛНУВАЩИЯ СЕ ПРОЦЕС НА ВРЕМЕТО ИЛИ ВЪТРЕШНИЯ ЖИВОТ НА ПОЕЗИЯТА. То е израз на нещо непосредствено духовно: НА ГОВОРА – НА ТОВА БОЖЕСТВЕНО ЗАВЕЩАНИЕ, КОЕТО НИ Е ДАЛО ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ПРОНИКНЕМ МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ С ДУХ И ЩЕ НИ ДАДЕ СЪЩО ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ДОВЕРИМ ПОСТЕПЕННО НА ПО-ТЪНКИТЕ ЕЛЕМЕНТИ: НА ВЪЗДУХА, НА СВЕТЛИНАТА, НА ЕТЕРА.
Когато този жест на гласа се вмъква в звука, тогава се ражда художествения говор. Обаче той може да си създаде едно копие във физическото тяло: ТОГАВА ТОВА, КОЕТО ПРОНИКВА ВЪЗДУШНИЯ ЛЪХ КАТО ЕТЕРНА СТРОИТЕЛНА СИЛА, КАТО ФОРМИРАНЕ НА ВЪЛНА ТА НА ЗВУКА, СЕ ПРЕВРЪЩА ВЪВ ФОРМИРАНЕ НА ФИЗИЧЕСКИЯ ЖЕСТ. Преди всичко ръцете, които не докосват земята, а съдбата, те са в състояние да следват тези форми на въздушния полъх. В тяхната подвижност се крие възможността да бъде изобразено разнообразното богатство на говора и по този начин постоянно да се одухотворява все повече тялото.
Раждащото се по този начин движение показва какво става едновременно в етерния свят, метаморфозира се стократно и е така в състояние да обхване в себе си богатството на света, който обгръща говора. Колко бедно е в сравнение с това личното изживяване.
Това освобождаващо духа изкуство е по себе си лечебно. То дава основата, от която след това да се образува и развие една особена терапия. Но тук изглежда е скрита тази опасност, че може да възникне мнението, че изживяването на звуците трябва да бъде особено силно развито включително и до органите на тялото. Това би означавало смърт на изкуството.
Изкуството трябва да даде израз на свръхсетивното, което е скрито зад сетивното. Жестът трябва да остане едно загатване, едно преобразяване, един подвижен живот, носеща, стремяща се, трептяща сила, - обаче постоянно чувствувайки в играта на енергиите импулсиращото движение, поверявайки го на пространството, на въздуха, - несвързано с органите, невземайки изходната точка от нещо телесно. Ако това би било една тенденция, която бихме искали може би също да внесем даже в третирането на езика, тогава за щастие бихме стигнали отново там, където с помощта на Рудолф Щайнер можахме да избегнем умъртвяването на изкуството. В противен случай неговите усилия положени за нас биха били напразни. Ние бихме отхвърлили онзи мост, който би ни завел от другата страна.
Вместо да насочим нашето внимание върху това, което живее вън и вътре в тялото като трептение на въздуха, чрез което тогава можем да обхванем светлината, обгръщащия света етер, който разпалва засилващо също нашите мускули, ние отново бихме били приковани на скалата на тялото.
Из предговора на GA 106
По предложение на Димитър Левашки