Документ 17
Елс Ейхлер
Всекидневният живот и фестивалите през 1930-те с Ита Вегман
Брошури на Фонд Ита Вегман, Арлесхайм 1986г.
Когато преди повече от петдесет години влязох за първи път в Клиниката и терапевтичния институт (днес Клиника Ита Вегман), не подозирах какъв решаващ ефект, щеше да има тази крачка върху останалата част от живота ми.
През първите седмици, прекарани там, не срещнах най-важния човек. Д-р Вегман се възстановяваше от дълго боледуване. Понякога чувах по-старшите колеги да казват с очакване: “Е, веднъж щом д-р Вегман се завърне…!” Това ме караше да бъда все по-любопитна. После тя пристигна, но трудно мога да си спомня първото ми впечатление. По-късно ми се струваше, че щом влезеше в стаята, там ставаше по-светло и топло. Но по онова време забелязах само високата изправена фигура и очите, чийто цвят не мога да опиша точно. Погледът й беше вълнуващ – предизвикващ и окуражаващ. Човек веднага изпитваше чувство на дълбоко доверие към нея.
Скоро разбрах значението на нейното присъствие. Защото дори като стажант-сестра човек бе въвлечен в живия поток от терапевтични инициативи, които бликаха от нея. Често по-младите от нас беряхме лечебни растения по изгрев слънце преди работа, за производството на лекарства в лабораторията на клиниката. Или участвахме в разбъркването на биодинамични препарати за градината. Не изпитах ежедневната духовна работа с медицинските сестри, която Ита Вегман водеше от доста отдавна. Нещо, скъпо на сърцето й, беше “училището за медицински сестри”, което наистина осигуряваше основно обучение за терапевти от различни дисциплини. В него се преподаваха курсове за човека, медицината и художествените дейности.
Инструкциите на д-р Вегман не винаги бяха лесни за изпълнение по време на ежедневните грижи за пациентите! Какво, например, ще кажете за задачата да се лекуват пациентите с вода “стоплена изцяло от слънцето”. При друг случай д-р Вегман сама взе четките в отдела за лечебни бани, за да ни покаже как трябва да се провежда ритмично баня с четки. До ден днешен съм изненадана от познанията й за дори най-малките подробности на техниките за грижа за пациента! Помня как оправи чаршафите на прикован към леглото пациент – със сила, сръчност и изключително внимание. Подобни неща оказваха голямо влияние върху младите медицински сестри сред нас.
Четвъртък вечер бе посветена на изучаването на лекциите на Рудолф Щайнер, а също така и един час в неделя сутринта. Почти винаги сама изнасяше и двете лекции. Неделята бе предназначена за пауза в седмичния ход на нещата. Така че – за ужас на пациентите – тя преустановяваше в неделя всички процедури, които не бяха строго необходими, а често и лекарствата.
Фестивалите бяха особено важен момент за всички, които преживяха онези години. Йоановден, например, като градински фестивал в летния двор на клиниката, беше едно такова преживяване. Помня как веднъж Едмънд Прахт и малкият хор на персонала изпяха Брезовата руна от Калевала, по негова композиция. Бяхме застанали пред три новозасадени брези, които бяха около два метра и половина високи. Ита Вегман седеше срещу нас заедно с гостите и пациентите. След като послуша малко, тя радостно хвана за ръце хората, които седяха от двете й страни, и започна да се люлее в ритъма на стиховете. Брезите и днес си стоят в градината на клиниката – но сега се извисяват над сградите!
Тя се смееше весело по време на карнавалните ни празненства. Когато циганка й предсказа, че ще получи “прекрасна, огромна, чисто нова клиника”, тя отговори: “А сега искам да знам кои прекрасни доктори ще работят в нея.”
Най-важното време в годината като цяло бе Коледа. Трите коледни пиеси на Оберюфер внимателно се репетираха. Имаше и много музика с лири, които по онова време все още бяха новост. Работата по време на Светите нощи бе подготвена и провеждана от д-р Вегман, заедно с група от най-близки приятели и персонал от клиниката. На 24 декември се раздаваха празнични подаръци на персонала, отговарящ за кухните, къщата и градините. Самата Д-р Вегман винаги изказваше топли и трогателни думи на благодарност, в които подчертаваше, че без работата на тази група хора, медицинската дейност би била невъзможна. Но в навечерието на Нова година, след общата ни работа, ние чакахме заедно в мълчание последните няколко минути от годината, докато биенето на камбаните оповестяваха новата. Тогава д-р Вегман стискаше ръката на всеки присъстващ. Под нейния поглед човек усещаше как силите му нарастват, за да се справи със задачите на следващата година.
Според мен много инициативи, основани на импулсите на Рудолф Щайнер, водят началото си от моменти като тези, които преживяхме заедно с Ита Вегман през последното десетилетие от живота й.
Превод: Ати Петрова