Глава 26
ТРИТЕ ПЪТЯ
От поне една гледна точка е било добре, че Щайнер успява да започне символичната, ритуална работа – за която е говорил още от 1904 г. – в първите дни на 1906 г. С това той създава пространство, напълно независимо от останалите теософски дейности. В „Mystica Aeterna“, както се наричала ложата, той не е бил нито генерален секретар на Теософското общество, нито един от главните надзиратели за Езотеричната школа, назначени от Ани Бесант. Тук той сам си е бил господар. Според термините на масонството той е бил суверенен Велик майстор. Това независимо пространство става решаващо в следващите години. Освен това този вътрешен кръг допринася за единството и стабилността на обществото, затвърждавайки широкото признание на Щайнер сред членовете.
През 1906 г. пътуванията, които Щайнер е предприемал предишната година, продължават. През есента на 1905 г. той е изнасял лекции в Швейцария и сега се завръща там за още два кратки лекционни тура. На Петдесетница прекарва три седмици до Париж. Сега започва да изнася по-дълги лекционни цикли. В Париж изнася осемнадесет лекции и скоро след това следват цикли в Лайпциг, Щутгарт и Мюнхен. По време на пътуванията си, той гостувал на някои по-малки групи. Всичко на всичко, той прекарва почти осем месеца извън Берлин.
В писма до Мари фон Сиверс той ще пише, че лекциите били все по-успешни. „Вчера вечерта аудиторията в Хамбург бе пълна и аз интуитивно усетих, че всичко мина по-добре от всякога“ (GA 262). Когато се оказва, че трябва да остане по-дълго от първоначално планираното в Цюрих, той пише: „Вчерашният ден беше безспорно най-хубавата вечер досега в Цюрих. Въпреки че лошото време и други обстоятелства попречиха на много хора да дойдат, реакцията на публиката беше забележителна“ (GA 262).
Около 20-ти май Щайнер и Мари фон Сиверс заминават за Париж. Идеята била да проведат там няколко лекции за руски приятели и други интересуващи се хора. Политическата ситуация в Русия не позволявала лекциите да се проведат в едно имение в близост до Калуга, както са били първоначалните планове. Маргарита и Макс Волохин били наели къща в Паси на ул.Реноар където първоначално се събира тесен кръг от приятели да слушат Щайнер. Мари фон Сиверс пише: „Дневната беше препълнена със столове, а върху куфарите бяхме поставили дъски, които намерихме в градината; някои хора седяха в антрето. Не успяхме да намерим някой, който да ни обслужва. Подреждането и почистването бе поето от нас, храната се готвеше в кухня в мазето и там приемахме най-различни гости.“
Френският писател Едуар Шуре присъства на всички лекции и си води подробни бележки, които после публикува. Сред посетителите са били руснаците Константин Балмон, Димитрий Мерешковски, Зинаида Хипиус и Николай Мински. В кръга се провеждали разгорещени спорове и много интересни разговори. Мерешковски разпитвал Щайнер като инквизитор: „Ние сме голи, бедни и жадни и копнеем за истината. Разкажи ни за най-последната мистерия!“ Щайнер отговорил: „Вие ми разкажете за пред-последната мистерия.“ Извън себе си Мерешковски извикал: „А може ли човек да бъде спасен без църквата?“ (Волохин). По времето на този курс започва конгресът на Федерацията на европейските секции на Теософското общество. След конгреса публиката нараства до такава степен, че се налага лекциите да бъдат продължени в щаба на Френската секция на бул.Де ла Бордоне. Някои от френските членове гледали на това като на една „нова немска инвазия“ и не били особено гостоприемни.
Но в действителност почти никой не се притеснявал от немската инвазия. Това, което причинява най-големия шум на конгреса през 1906 г. била ситуацията с Ледбитър. Чарлз Уебер Ледбитър, който е бил вероятно най-изтъкнатият езотерик на Теософското общество, бил призован на 16 май 1906 г. пред комисия на Английската секция. Комисията, оглавена от Полковник Олкот, призовава Ледбитър да се защити против обвинения, че е учел момчета да мастурбират. Той предпочита да напусне Обществото, преди да бъде изключен. По време на конгреса почивките са изпълнени с разговори за Ледбитър, неговото поведение и неговата достоверност. Едно официално писмо прави цялата ситуация още по-взривоопасна и й придава ненужна публичност. Ани Безант, която по това време била в Симла, Индия, пише в писмо до членовете на Езотеричната школа: „Искам да заявя официално, че даването на такива указания на мъже, да не говорим за невинни момчета, заслужава най-острата критика. Това изкривява и извращава човешката сексуалност, която е дадена на човека, за да осигури продължаването на човешкия род“ (Тилет).
В историята на Теософското общество кризата около Ледбитър е била в известен смисъл повод за безпокойство. В действителност главният въпрос в тази ситуация не е бил горещо обсъжданият морален въпрос за онанизма, а по-скоро изборът на духовни пътища, направен от водещи теософи.
Много е забележително, че Щайнер не се присъединява към възмущението на широката публика, макар и да е бил много критичен относно Ледбитър и, изглежда, не го е харесвал. В писмо до членовете на Германската секция той пише, че винаги е отричал езотеричните методи на Ледбитър, и че не е изненадан от настоящата ситуация. Но не вярвал, че „хората, които са се доверявали на методиката, на която се основават езотеричните проучвания на Ледбитър, имат причина да го съдят.“ Не е имало причина да се съмняват в личните намерения на Ледбитър (GA 264).
Той изказва мнението си още по-ясно в писмо до Ани Безант, в отговор на нейно официално изявление на 9 юни.
Аз гледам на цялата тази работа от много по-дълбока гледна точка и в по-широка връзка. Причината за всички тези нещастия виждам в особеностите на окултните методи на г-н Ледбитър. Тези окултни методи неизбежно водят, в определени случаи, до една или друга грешка, подобна на проявилите се в случая с г-н Ледбитър, защото подобни методи вече не са подходящи за настоящия етап на развитие на западната човечество. Не е задължително винаги да става дума за една и съща грешка, но тя може да се изразява в подобни неща, които са също толкова сериозни. Тези методи могат да доведат до положителен резултат само когато до всеки, който е поел по пътя на развитието, е застанал абсолютния авторитет на един гуру, – което е невъзможно на Запад поради общата културна ситуация. Западните хора могат да бъдат доведени до етапа на ясновидско развитие, постигнато от Ледбитър, само ако онази част от обучението им, което не бива вече да идва от гурута, бъде заменено от умствено развитие, достигнало известна степен. А г-н Ледбитър не притежава тази степен на развитие. В случая нямам предвид просто една интелектуално философска подготовка, а развитието на една степен на съзнание, състоящо се от вътрешно съзерцателна проницателност... Учителите от Розейнкройцерската школа са развили този „път“, който единствен е подходящ за западния човек в настоящия цикъл на развитие. (GA 264)
И така, Щайнер също така пише, че според него „Ледбитър не беше виновен в нормалния смисъл на думата на „морален провал“. Той беше жертва на собствения си метод. Това, което широката публика осъжда морално, би трябвало да се съди от гледна точка на ‚Там, където светлината е най-ярка, сенките са най-тъмни‘ “.
Важното не е да съдим г-н Ледбитър както толкова много хора сториха, а да открием правилния начин да продължим да работим продуктивно. Това може да бъде само чрез признаването на Розенкройцерския път за подходящ за условията в Европа. (GA 264)
Тук за пръв път Розейнкройцерската школа и Розенкройцерският път се споменават във връзка с Антропософията. Щайнер е говорил по-рано за Кристиян Розенкройц във връзка с масонството и легендата за тамплиерите. Тук той говори за Розейнкройцерския път като пътят, който е подходящ за западните хора. И той ясно казва, че пътят, описан от него в статиите „Как да постигнем познание за висшите светове“ е Розенкройцерският път.
За немските теософи това било изненадващо. Някои, разбира се, били чували и знаели нещо за розенкройцерите, но Щайнер не се позовава на това доста добре известно, макар и съмнително, движение от края на XVIII век. Той нарича своята дейност и пътя, който представлява, „Розенкройцерска школа“.
Ситуацията с Ледбитър е налагала ясно духовно разграничаване. Щайнер прави тази стъпка, като проучва различните езотерични методи. До 1906 г. той е подчертавал единството с Ани Безант и е представял собствения си подход, без да го противопоставя на другите. Сега той ясно разработва учението за трите пътя.
Според наличните източници, Рудолф Щайнер за пръв път говори за трите пътя на инициация в Лайпциг, на 10 юли 1906 г. Тази лекция не е добре документирана. Той говори за Източен, Християнски и Розенкройцерски път. Лекциите в Щутгарт на 3 и 4 септември, 1906 г., в които отново говори за трите пътя на инициация, са документирани по-добре. Могат да бъдат намерени в края на колекцията „Основаване на наука за духа“. Следват представяния на 19 септември в Базел и на 20 и 21 октомври в Берлин. По-късно той се връща многократно към темата на най-различни места. Мислите му относно трите пътя могат да бъдат намерени в писмена форма в „Етапите на висшето познание“ и по-късно във „Въведение в тайната наука“.
Щайнер нарича същината на Розейнкройцерската школа „истинското самопознание“ (GA 95). Всъщност той отново се връща към темата, с която започва лекциите си за мистицизма през 1900 г. Сега той я разширява: Истинското самопознание ни отвежда отвъд собствения ни ограничен аз (GA 95). Първият етап на този път той нарича „учене“. Чрез учене човек се потапя във великите световни мисли – например, космологията или космогонията, или законите на еволюцията. „Следвайки усърдно стриктната последователност на мислите, ние си поставяме за цел да създадем строго логични мисли. Такова обучение също така пречиства мислите ни, за да се научим да мислим логично“ (GA 95).
Това, което Щайнер тук сочи в общ смисъл, той е описал за Ани Безант като „способността да виждаш мислите си вътре в себе си.“ После добавя, че освободеното от сетивата мислене, когато бъде схванато в състояние на самопознание, може да послужи за надежден водач през различните етапи на познание.
Ако това липсва, западните хора се шляят насам-натам без посока, независимо дали се движат на физически или по-висш план. В нашите времена, когато всички по-висши човешки сили са толкова тясно свързани със силите, принадлежащи на по-ниските нива на сексуалната област, една грешка като тази на г-н Ледбитър, би могла да се случи по всяко време. (GA 264)
Изправени сме пред силно драматичния факт, че Рудолф Щайнер е бил принуден, във връзка с аферата Ледбитър, да определи своя подход към вътрешно обучение като „Розенкройцерски път“. Това няма пряко отражение върху същността на метода. „Как да постигнем познание за висшите светове“ възниква под влияние на розенкройцерството. Но тъй като методът вече е имал свое име и е бил противопоставен на два други метода, той придобива ясни очертания.
През 1906 г. „ученето“ е изрично посочено като част от пътя на вътрешно обучение. Това, което вече е било посочено в „Теософия“, сега е ясно определено. В „Теософия“ (1904 г.) формирането на „мисловна картина за висшите светове“ е описано като „първата стъпка към самостоятелно духовно виждане“. Сега Щайнер систематично развива идеята, че независимият път към висше знание изисква човек първо да си изгради съответните „мисловни картини“, за да не бъде объркан от реалните духовни впечатления. Яснотата на мисленето осигурява сигурност за човешката свобода.
Освен това Щайнер обръща внимание на променените отношения с учителя или гуруто в контекста на розенкройцерския път. Източният път, който оказва пряко въздействие върху телесната организация, може да бъде следван единствено под строгото ръководство на духовен учител, който дава на ученика необходимите насоки и осигурява строги рамки за начина му на живот. Розенкройцерският път прави възможни едни нови отношения с учителя. И тук обаче е необходим учител.
По време на инициация винаги трябва да има учител. Няма истинска инициация без учител. Който и да твърди обратното, е толкова глупав, колкото човек, който вярва, че дете може да се роди без съюз между мъжкото и женското начало. Посвещението е духовен процес на зачеване. (GA 97)
По този път обаче учителят става водач, който не управлява живота на ученика, а само дава напътствия за неговото самостоятелно обучение. Учениците могат също така сами да намерят напътствия за много неща, чрез „учене“.
И накрая Рудолф Щайнер споменава на Ани Безант за връзката между силите за духовни проучвания и силите на човешката сексуалност. Той не се връща конкретно на този въпрос, а само картинно, като сравнява човешкото същество с цъфтящо растение. Когато растението цъфне, то се отваря към слънцето, което насочва святото си копие в цветето. Човешкото същество е растение, обърнато надолу с главата. Корените на растението съответстват на човешкия мозък. Половите органи, цветето, са скрити в долната част на човешкото тяло. От това възниква следния образ:
Растенията протягат половите си органи невинно нагоре към космоса. Представете си трансформацията на това движение на по-висш план. Наблюдавайте животните и хората. Вижте как хората покриват това, което растенията иначе разкриват нагоре към слънцето. И тогава помислете върху това: ще дойде време, когато човешките същества ще трябва да достигнат ниво на развитие, при което всички долни нужди ще трябва да са се отделили от телесните органи. На този етап, те ще се протегнат към Слънцето с това, което отговаря на чашката на цветето. Тогава всички нагони ще са пречистени, всички желания преодолени. Тази трансформация се нарича Граалът, или светата чаша, в Розенкройцерската школа. (GA 97; сравни също с GA 55 и GA 98)
Тази картина разкрива мистерията на Розенкройцерското обучение. Чистите сили на волята и живота, които се крият в размножителните сили, отварят ученика на духа към духовната светлина на света. Яснотата в мислите е основата за този стремеж, но истинската му същност е чистата любов, която се отваря за света. Духовното обучение се базира изцяло на тези жизнени енергии, които обикновено са активни в областта на човешката сексуалност. Това води до сублимация на тези сили, до съзнателната работа на душата с тях. Това обаче е възможно единствено в светлината на чистата духовна мисъл.
Аферата Ледбитър кара Щайнер да формулира наново духовния поток, който представлява. Това е изразено с нови мисловни форми. Значението на този процес става може би по-ясно, когато човек се замисли как шлифоването и полирането променят същността на скъпоценния камък. Стойността му се проявява едва след като камъкът бъде обработен. В Германия, Австрия и Швейцария Щайнер говори изрично и последователно за розенкройцерската теософия; в Берлин, Мюнхен, Базел, Виена, Дюселдорф и други градове той описва специфичната същност на розенкройцерския подход от различни гледни точки. После в Мюнхен, през 1907 г., след Мюнхенския конгрес, той изнася изчерпателния цикъл от четиринадесет лекции за „Розенкройцерската Теософия.“
Решаващият въпрос за международното теософско движение се отнасял до дългосрочната позиция на Ани Безант относно Ледбитър. В миналото той бил най-важният й съветник по всички езотерични въпроси. Сега тя остава сама и отначало е възмутена от неговото поведение. Кой ще го замести в ролята му на неин съветник по езотеричните работи? За кратко тя сякаш се обръща отново към индийския си учител Чакраварти. Но Ледбитър полага усилия да бъде реабилитиран. Той пише редовно до Ани Безант, която накрая започва да гледа на събитията от пролетта на 1906 г. по нов начин. Дискретният анализ на Щайнер на ситуацията, макар и приет, накрая не намира благодатна почва.
В началото на 1907 г. в Адияр се извършват редица съмнителни дейности и доказват, че Щайнер е бил прав, като развива своята дейност независимо. Вечерта на 6 януари, възрастният председател на Теософското общество, полковник Олкот, заедно с Ани Безант и личната секретарка на Олкот, Мари Русак, били „посетени“ от двама „Учители“ – Мория и Кут Хуми. Говори се, че те били заявили, че Ани Безант трябвало да наследи Олкот като председател на обществото. Учителите се били върнали на 1 януари. Сега те смъмрили Олкот заради поведението му по време на аферата Ледбитър и му дали указания да напише писмо до Ледбитър, което след това да бъде оповестено. Учителите продължили периодично да посещават Олкот до смъртта му на 17 февруари. Тези посещения били докладвани на членовете на Теософското общество и се превърнали в тема на дискусии.
Можем само да гадаем какво всъщност се е случило в Адияр през януари и февруари 1907 г. Човек се чуди кой наистина е организирал цялата работа. За съжаление, Щайнер е бил много сдържан за цялата афера. Той пише до Мари фон Сиверс на 25 февруари: „Както и да се решат нещата, цялата тази работа е опустошителна за Т.О. Но не е непременно толкова лоша за духовното движение. Дори и Т.О. да се разпадне, това въобще не трябва да ни шокира. Разбери, че не мога да говоря за детайлите, свързани с аферата с Учителите в Адияр, дори с теб“ (GA 262).
Известно време след това, когато дискусиите по този въпрос стават малко по-критични и Джордж Мийд публикува своето гледище, Щайнер пише до Мари фон Сиверс: „Не можем да продължаваме да мълчим за тази измама, когато всички останали я разгласяват на всеослушание. Ако не излезем навреме с изявление, в крайна сметка ще подкопаем земята под краката си“ (GA 262).
За него положението е било много трудно. Той не е виждал по-добър избор за председател от Ани Безант. Тя обаче била взела указанията на Учителите присърце. Щайнер не можел да заеме позицията, че цялата работа е една измама, без да я злепостави, както и цялата легенда за Учителите. В официалното си изявление той просто пише, че думите на Учителите за избора на председател трябва да бъдат игнорирани. И добавя, че „Никоя от тези индивидуалности, които можем да разпознаем по време на свръхсетивно преживяване, никога не би се намесила в подобни въпроси като предстоящия избор на председател“ (GA 264).
Той подкрепя избора на Ани Безант за председател. Но в писмо до руската теософка Ана Минслоф той пише:
Много по-важно от това дали г-жа Безант е избрана или не, е самата тя да бъде върната обратно в правия път. Ако не възникнат никакви особени усложнения, тогава г-жа Бесант непременно трябва да бъде избрана. От всички по-стари членове на обществото, засега тя изглежда да е най-подходяща. (GA 264)
Ани Бесант обявява, че била напълно убедена, че е избрана от Учителите да поеме ръководството на Теософското общество, и че планира да работи според техните указания. Тя пише: „Ако отделим обществото от Учителите, обществото ще умре.“ Странното е, че тя не си е давала сметка, че при такива обстоятелства, изборите стават невъзможни. Рудолф Щайнер вижда, че нейното мнение за длъжността би довело до проблеми и то особено до проблеми с германската секция. Той открито говори за това (GA 264). И все пак, той е чувствал, че Ани Безант е човек, който има сериозно отношение към духовния живот. Нейните опоненти, от друга страна, били склонни да превърнат Теософското общество в клуб по сравнителна религия или нещо подобно. „Има едно течение в обществото, което, ако дойде на власт, постепенно ще задуши всякакъв духовен живот“ (GA 262). Ето защо той се застъпва за избирането на Ани Безант.
От 600-те гласа на германската секция, само 20 гласуват против. В Теософското общество като цяло, с 12 984 членове, тя получава 7072 гласа. 152 члена гласуват против нея, а 5780 се въздържат. На 28 юни 1907 г. Ани Безант става вторият председател на Теософското общество.
Рудолф Щайнер е трябвало да приеме последствията от всички тези събития, случили се през последните две години. Той отделя Езотеричната школа, която е била под негово ръководство, от школата, ръководена от Ани Безант. След Мюнхенския конгрес се състои среща между Рудолф Щайнер и Ани Безант, която е пристигнала от Индия за конгреса. По време на разговора Щайнер е бил искрен относно уважението си към тази по-възрастна жена и отново представя това, за което е говорил в писмата си до нея. Той ясно ѝ обяснява, че без никаква злоба, а с приятелски намерения, е принуден сега да отдели своето училище от Общото езотерично училище на обществото. На 7 юни 1907 г. Ани Безант, която също е изпитвала искрено уважение към Щайнер, отговаря великодушно и в писмена декларация обяснява:
Окултното обучение на д-р Щайнер е много различно от нашето. Той не познава Източния път, така че не може, разбира се, да го преподава. Той обучава в Християнския и Розенкройцерския път, а това е много полезно за някои хора, но е различно от нашия път. Той има собствена Школа, за която той отговаря. Аз го считам за много добър учител в своята област, както и човек на истинското познание. Той и аз работим в пълна хармония, но по различен начин. (GA 264)
След Мюнхенския конгрес Рудолф Щайнер свиква събрание на езотеричните си ученици и им казва за разделянето на школите. Той кани всеки от тях да реши към коя от школите той или тя би искал или искала да се присъедини. За него новата независимост на школата, с фокус върху западния път, е била духовна действителност, която оказва влияние не само върху институцията, но също така върху реалността на духовния свят (GA 266).
Във връзка с конгреса в Мюнхен трябва да се отбележи, че едно духовно течение, което досега е оставало почти незабелязано, докато подготвя новия западен езотеризъм под прикритието на по-стария и по-известен източен езотеризъм, сега излиза на преден план и обявява своята независимост.
Необходимостта от тази стъпка става очевидна, когато се има предвид, наред с другото, фактът, че малко след конгреса Ани Безант подновява сътрудничеството си с Ледбитър. Още през август 1907 г. тя била в околностите на Дрезден, във Вайсен Хирш, заедно с Ледбитър, индийския учител Джинараджадаса, г-ца Брайт и г-жа Русак. Те практикували езотерична химия и изучавали природните духове в околните гори (Тилет).
Превод: Ати Петрова