ЕПИЛОГ
В края на тази книга мислите ни се връщат назад и се опитват да придобият представа за пейзажа на целия човешки живот, с неговите върхове и спадове. Пейзаж, който прилича на континент: все още донякъде неразкрит, с красиви райони и ужасни пропасти, с големи части от него, потънали под морето на миналото. Когато гледаме към Ита Вегман, гледаме и към част от историята на нашия бурен век, към много нейни съвременници и колеги, към началото на антропософията и към Рудолф Щайнер.
Но биографията е трудна работа, ако ще се опитва да обхваща и осветлява само миналото; нищо не противоречи повече на подобна насоченост от самата тази личност, чийто житейски девиз бе да работи за укрепването на сърцето. Въобще не съм имал намерението да създам житие, да възхвалявам делата на Ита Вегман и да доказвам стойността на нейния живот. Вярно е, че самата тя понякога е поглеждала назад към отдавна отминалата слава на предишни земни животи (каква съдба! ...), и все пак е била принудена да прекара последните години от този живот в самота, изолирана от света, сякаш на тих остров.
В края на ХХ век ние търсим пример и сила в живота на тези, които са ни предшествали, а не в миналото. Защото човешкият живот е школовка и ние искаме да знаем как другите, живели преди нас, са оцелели и издържали тази школовка. По отношение на това животът на Ита Вегман ни предлага полезно изобилие и пълнота, което оправдава разказ като този. Силата на сърцето, която е притежавала, не насочва мислите ни към злощастните и разпокъсани обстоятелства в Дорнах, които тя не е могла да промени; нито към нерадостните отношения, които е имала с Мария Щайнер – което не е плодотворна тема – а към силните наблюдения на Рудолф Щайнер върху бъдещето, които той записва от лятото на 1924 г. нататък, през най-интензивните месеци от приятелството си с Вегман. Тези, които търсят връзка с Ита Вегман, е добре да се заемат с изучаването на "Водещите мисли" и писмата на Рудолф Щайнер за Мистерията на Михаил и да започнат да живеят с тях:
Онези, които в предишния си живот са живели с вдъхновената същност на мисълта, които са били, с други думи, служители на Михаил, са почувствали, когато са се върнали към земния живот в края на XIX век, спешна нужда да участват в такава доброволна общност и компания на Михаил. Сега те разглеждат бившия вдъхновител на мислите им като висше мисловно същество – въплъщаващо мъдростта.
Който умее да обръща внимание на подобни неща, разбира каква промяна е настъпила през последната третина на XIX в. по отношение на човешкия мисловен живот. Преди това човек е можел да усеща само как мисли се образуват вътре в неговото същество; но от момента, който споменах, той вече е в състояние да се издигне над собственото си същество и да насочи усещания и смисъл към сферата на духа. Там го посреща Михаил, който посочва, че от още древни времена е бил свързан с цялото мисловно ваене. Михаил освобождава мислите от областта на главата и открива пътя им към сърцето. Той освобождава ентусиазма от чувствата по такъв начин, че човекът да може да живее в душевна отдаденост на всичко, което може да бъде преживяно в светлината на мисълта.
Настанала е ерата на Михаил, сърцата започват да притежават мисли; ентусиазмът вече не извира само от мистичния мрак, а от поддържаната от мислите яснота на душата. Да разбереш това, означава да приемеш Михаил в сърцето и ума си. Мислите, които днес се стремят да завладеят духа, трябва да идват от сърца, които бият за Михаил – огненият принц на мисълта на цялата вселена.200
В тази светлина е живяла, мислила и работила и Ита Вегман. След като на млади години се е събудила за вътрешната мисия на антропософията, слушайки лекцията на Рудолф Щайнер за приказката за зелената змия и красивата лилия, дългият път я отвежда до целта на живота ѝ: да открие външната мисия на антропософията и да разбере своята задача в нея. От средата на лятото на 1921 г. до есента на 1924 г., в продължение на четиридесет месеца, тя е ученичка на Михаил редом с Рудолф Щайнер. Тогава, както описва Хилма Валтер, започват вътрешните трансформации на душата ѝ. През зимата тя е трябвало да се грижи за своя учител и да го защитава – съдба, белязана от свой уникален почерк. Тихите месеци в студиото в Дорнах са сякаш извън и над потока на времето.
“Смъртта му е майа” – измамна илюзия – пише тя; а след смъртта на Рудолф Щайнер дава пример в собствения си живот как тя самата разбира това: през един осемнадесетгодишен период от време, изпълнен с дела, плодотворен и драматичен, тя се бори, без да се предава, за антропософията и за новото лечебно изкуство и лечебната педагогика – никога срещу хората, винаги за това, в което вярва.
През последния период от живота си тя изразява себепознание: “Сега знам как можех да избегна конфликтите в миналото: трябваше да поема цялата битка в сърцето си.” После, няколко дни преди смъртта си, като на преглед на живота си, тя казва: “Колко бе красиво!” А на въпроса “Не можете ли да останете с нас?”, тя отговаря “Защо да не може?”. Но изглежда е казала и още нещо: “Когато умра, вие всички ще трябва да дойдете с мен!” С други думи: “Всички трябва да ме последвате в това умиране за нашата кауза.” Тази фраза сякаш е символ на живота й – и още: в нея се сливат време и вечност, като блещукаща в небесата звезда. Тази звезда ще изгрее за всеки, който пожелае да я следва.
Тогава стиховете, които някога бе написала като думи на Персефона за пиесата в лагера в Щакенберг, могат да бъдат разбрани като нещо, което е чувствала в собствената си същност. В нея живееше гняв, свещен, могъщ гняв за това, че не правим това, което мислим, че не взимаме земните си обстоятелства, за да ги оформим в светлината на Михаил. Тук тя трансформира този древен гняв. Тя го изразява по следния начин:
Пътят ми е прекалено дълъг,
той ме водеше през вековете:
Във всичко изживяно от човечеството
Аз участвах,
Уверена в божествения си произход;
но любовта ме направи човек,
Любовта към всичко, което сега ме заобикаля като свят.
Превод: Ати Петрова