Глава 25
ОПИТИ ЗА ОБОГАТЯВАНЕ НА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА
На 15 януари 1905 г. Рудолф Щайнер изнася последната си лекция в Работническия колеж. Той говори пред публика от около 1300 души. Това е по случай 14-годишнината от основаването на училището. След това съобщава на Училищния съвет, че интригите против него са стигнали до едно положение, което прави невъзможно за него да продължи да работи там. Блед и обезкуражен, напълно изтощен, той се прибира у дома. Мари фон Сиверс е шокирана от вида му. Само няколко дни по-късно той й пише: „Не биваше да се тревожите заради вида ми в неделя. Това несъмнено беше само резултат от ситуацията в Работническия колеж. Знаете, че чувствах известно призвание за работата си в тези среди. Бе разрушено нещо, което наистина не исках да бъде разрушено“ (GA 262). Щайнер бил вложил шест години време и сили в работата си там. Имал е доверени отношения с много от учениците си. Тези връзки сега били прекъснати. Едно поле на практическа, обществена дейност му било отнето.
Рудолф Щайнер наистина се е надявал пролетарското движение да се развие по друг начин, ако условията били подходящи. Той е виждал в това възможност за истински социален активизъм. По-късно казва, че ако достатъчно хора се били опитали да работят като него, в главите на работниците са щели да се пробудят друг вид мисли и идеи, които след това да повлияят и на по-широк кръг хора. Било е 1905 г. На хоризонта се забелязват първите облаци на наближаващата световна война. Това е годината на Руско-японската война, годината на Първата руска революция и годината на първата мароканска криза. Подобен вид дейност е била особено важна тогава. След 1905 г. събитията, които „щяха да доведат до световната катастрофа, настъпила през второто десетилетие на ХХ век“, стават по-остри и по-бързи.
След като вече не може да работи в рамките на Работническия колеж, и осъзнавайки, че на хоризонта се сгъстяват мрачни облаци, Щайнер насочва усилията си към преориентиране на теософската дейност в социално-практическа посока. Той иска да направи нещо, с което да се противопостави на набиращите сила тенденции на онова време. През януари 1905 г. пише: „Стъпка по стъпка нашето време се плъзга към един начин на живот, който налага необходимостта от съгласувано сътрудничество на всички стремящи се нагоре сили. Ще трябва да излеем духовните си виждания във всичко… Като гледам в чии ръце е попаднала отговорността за нашата демокрация! Не е на добре!“ (GA 262). Но с кого да се съюзи човек? Щайнер търси хора сред своите съвременници. През 1905 г., 1906 г. и 1907 г. го заварваме да търси колеги, с които да въведе теософията в сферата на практичното.
Опитите му да обогати ежедневната работа чрез духовни импулси може да бъде разглеждана от различни гледни точки. Една от основните аксиоми от книгата „Как да постигнем познания за висшите светове“ се проявява в стремежа да се справяме с ежедневието.
Всяко прозрение, към което се стремите само за да обогатите собствените си запаси от знания и да трупате съкровища единствено за себе си, ви отклоняват от пътя ви, но всяко прозрение, което търсите, за да станете по-зрели по пътя на облагородяването на човечеството и световната еволюцията, ви отвежда с една крачка напред. (GA 10)
Идеите се превръщат в идеали, които продължават да работят вътре в нас.
Теософските усилия са щели да увехнат и Рудолф Щайнер нямаше да може да напредва по пътя на познанието, ако не се бе фокусирал върху преобразуването на ежедневния живот. Той решително следва скрития закон на тези, които наистина разбират: Духовният свят не се разкрива пред онези, които търсят само прозрения. Постоянното общение с духовния свят е само за онези, които полагат духовните си дарби в служба на човешкото развитие и еволюцията на света. С вдъхновение са благословени онези, които са активно ангажирани.
Друг аспект от пътя също става очевиден. Той е част от „Изискванията за езотерическо обучение“. Ученикът е призован да „се почувства част от цялостния живот: (GA 10). Изправени пред проблемите, с които се сблъскваме в живота, ние започваме да се замисляме до каква ли степен самите ние сме поне отчасти отговорни за тези неща. Когато размишляваме върху престъпния живот, това ни кара „да осъзнаем, че сме получили нещо, което на тях им е било отказано – че нашето щастие е за сметка на тяхното нещастие. Оттук остава само една малка крачка до прозрението, че като част от човечеството като цяло аз нося съвместна отговорност, заедно с всички хора, за всичко, което се случва“ (GA 10). С такава вътрешна нагласа човек престава само да критикува и вместо това търси начини да допринесе нещо положително за света.
От 1905 г. до 1907 г. Щайнер прави изумителен брой най-различни опити за практическо участие. Той се интересува от възобновяването и разширяването на терапевтичните изкуства, от „социалния въпрос“, от мира, и от братството между хората. Той се заема с въпроси на възпитанието, правото на избор за жените и храненето. Всички тези въпроси са могли да намерят решение чрез разбирането на духовната им страна, чрез нови форми на непредубедено мислене.
Щайнер се опитва да поясни това с един пример. Той описва значението на благотворителните дружества и после показва как тези дружества, взети поотделно, засилват чувствата на егоизъм и в дългосрочен план допринасят за мизерията и бедността. После добавя: „Тези думи могат да бъдат приети за факт. Човек може да помогне на отделните хора само като им даде хляб. Човек може да снабди голяма група от хора с хляб само когато им помогне да придобият нова житейска нагласа“ (GA 34).
Поради тази причина, най-практичното нещо е да имаш правилно разбрано духовно светоусещане. Прекалено често хората са склонни да приемат теософските истини теоретично. Това кара Щайнер да представя отново и отново практическите последствия от Духовната наука. На края на брошурата „Възпитанието на детето“, която била публикувана по това време, той изрично предупреждава за опасността от теоретичното подхождане към антропософията.
Едва когато в теософските кръгове това знание бъде усвоено до такава степен, че да стане важно учението да се приложи по възможно най-широк начин във всяка житейска ситуация, а не само да се разсъждава върху него, тогава животът ще се разкрие пред духовната наука. В противен случай хората ще продължат да възприемат антропософията като някаква религиозна секта на отделни странни фанатици. (GA 34)
Работейки за въвеждането на теософията в практическия живот, Щайнер е насочил поглед към целта за постигане на световен мир. Първият принцип на Теософското общество бил „да образува ядрото на едно общо човешко братство, без оглед на расови, верски, полови или национални различия.“ Щайнер се заема енергично с идеала за братството между хората. През 1905 г. и 1906 г. той на няколко пъти говори за това как теософията пробужда разбиране за човешкото достойнство. Разбирането за стойността на човешкия живот и достойнството на индивида произтича от прозрението за духовната природа на човешкото същество. Това е основата за едно истинско братство (GA 96).
Разногласията, които разделят и изолират индивидите и групите хора, на практика губят своето значение предвид подобни прозрения. Именно на базата на това схващане Щайнер активно се стреми към едно истинско братско сътрудничество с останалите теософи. През 1904 г. Франция и Англия постигат споразумение за entente cordiale. Малко след това, през юли 1905 г., Рудолф Щайнер пътува до Лондон за теософския конгрес, където изнася кратка реч, която по-късно обобщава.
Това беше по времето след подписването на entente cordiale, когато всичко се разглеждаше от гледна точка на това споразумение. Опитах се да опиша как в движение като „Теософското общество“, целта не може да бъде теософските истини да се разпространяват от един-единствен център. Един център би могъл да служи единствено като място за събиране на онези процеси, които в момента възникват по всички краища на света. И аз завърших с думите: Ако градим върху духа, ако се стремим към духовна общност по истински конкретен и позитивен начин, така че духът, който се поражда тук и там, да бъде обединен в центъра на „Теософското общество“, тогава ще създадем ново „entente cordiale“. (GA 185)
Надеждата, че Теософското общество ще обедини всички онези, които се стремят към духовност, чрез едно общо разбиране, се основава на миротворната сила на духа. През 1905 г. Щайнер е виждал Теософското общество като истинско движение за мир, което може да послужи като противовес на силите, тласкащи към война. „Истински мирно общество е това, което се стреми към духовно познание. Самото движение за мир представлява духовно-научния поток. Той е движението за мир, защото то се основава на това, което живее в човека и се стреми към бъдещето – единствените неща, върху които може да се изгради едно истински практическо движение за мир“ (GA 54).
През онези години Щайнер е смятал, че световното сътрудничество на теософите, които били пръснати от Индия до Америка, е нещо, което би могло да действа против силите на войната. Именно тази мисия за мир го подтиква да се откаже от активните усилия да се отдели от Теософското общество, породени от конфликта около Кришнамурти и „Звездата на Изтока“. Въпреки всички недостатъци, Рудолф Щайнер високо цени хомеопатичния ефект от подобно сътрудничество, обхващащо цялата земя.
Отношението му към ръководството на обществото е било изключително лоялно. Въпреки, че е отхвърлял какъвто и да било теософски централизъм, това не било причина да застава на сепаратистка или политическа позиция. Човек само трябва да прочете обобщението на Щайнер в доклада му за членовете на Германската секция на конгреса в Лондон. Изразено е признание и към Ани Безант и към Е. П. Блаватска. Той безрезервно хвали лекцията на Ани Безант за „Изискванията към учениците“ и казва за нея: „Не от някакво идолопоклонство, а благодарение на духовното съдържание на нейната личност се убедих, че в нея живее това, което може да ни отведе към по-висши духовни светове“ (Известия, I, ноември 1905 г., вж. също GA 264).
Щайнер е воден от идеала за взаимното даване и вземане, едно духовно сътрудничество, в което той въобще не е изпитвал нужда да играе главната роля. В писмо до Гюнтер Вагнер той описва голямото значение на този конгрес за него, как се е почувствал като учещ се. Обобщава идеята за подобни събирания: „Конгресът щеше да бъде център за духовен живот, който после да заструи обратно към всички краища на света“ (GA 264).
Също така и живата теософия трябва да бъде център на духовния живот. Забелязани или не, нейните потоци трябва да се вливат в живота, и да му придадат нова посока и нов смисъл. Целебни идеи и практични мисли трябва да се предават от човек на човек, да бъдат чути и възприети, да намерят място в съвременната цивилизация и да й въздействат хармонично.
Това не било илюзорно. През първото десетилетие на ХХ век много хора са били убедени, че нещата трябва да се променят. Съществували множество движения, които се опитвали да проведат реформи в различни области от живота. Реформаторите в областта на здравеопазването се стремели да осигурят по-добро хранене, облекло и начин на живот; движението за реформа в образованието – нова форма на образование; а земеделската реформа – нов вид собственост. По отношение на избирателните права на жените, здравеопазването и социалния въпрос се пропагандирали противоречиви решения и конфликтни принципи. Всеки, който имал дори полуразумна идея за промяна, намирал ентусиазирана публика.
За Щайнер трудността се състояла в това, че той не разполагал с готови методи за конкретни решения. Той не застъпвал никакви едностранни принципи и нямал прости отговори, които да предложи. Би било лесно да издигне главата, сърцето и ръката до ранг на образователен принцип или да настоява за земеделска реформа като решение на социалното неравенство, точно както би било лесно да проповядва вегетарианството или суровоядството. Щайнер обаче никога не се занимавал с опити да осъществява реформи, основани на принципи, които имали само интелектуален смисъл. Той бил убеден, че цялата дейност, свързана с опитите за реформи, всъщност е само едно добронамерено шарлатанство.
Основата, за което и да било подобрение на човешкото състояние, била едно задълбочено разбиране за живота – прозрение за явните и също за невидимите връзки. Тук даваме няколко примера.
Антропософското обновяване на образованието не произлиза от никакви принципи. То не било в най-общия смисъл „предназначено за деца“, а по-скоро възниква от разбирането за същността на детството и човешкото развитие. Това разбиране е трябвало първо да бъде придобито. Истински подходящи педагогически методи могат да бъдат развити единствено на основата на подобно разбиране.
Първият принос на антропософията към едно такова разбиране се състои в създаването на качество на искреност и простота, способно да преодолее предразсъдъците, сантименталността и антипатията. В писанията на Щайнер от тези години, посветени на социалния въпрос, намираме, например, разсъждения относно понятието „експлоатация“. В общоприетата езикова употреба това понятие е емоционално натоварено. То не е неутрално, описателно понятие; то е боен вик. Това е разбираемо, но води до автоматично свързване на понятието с идеята, че само богатите експлоатират бедните. По този повод Щайнер отбелязва: „Независимо дали съм богат или беден, аз експлоатирам всеки път, когато купувам нещо на по-ниска цена“ (GA 34). Дори работникът, който купува евтини стоки, де факто е експлоататор. Днес, в светлината на експлоатацията на природата, такова изясняване на понятието придобива още по-голям смисъл.
Следващата стъпка, която следва създаването на качеството на тази искрена прямота и което води към практическа дейност, е зараждащото се разбиране за истинските реалности в живота. По отношение на социалния въпрос влиянието на егоцентричния мироглед може да доведе до на пръв поглед разумния въпрос: „Какви обществени форми трябва да бъдат създадени, за да се гарантира всеки работник да може да получи възнаграждението за своя труд за себе си?“ (GA 34). Зад този въпрос привидно стои идеята за справедливостта. Всеки човек би трябвало наистина да получава това, което е изкарал. „Ние разчитаме на факта, че цялата общност ще се развива най-добре, когато индивидът може да получи „всичките“ или поне част от спечеленото от неговата работа“ (GA 34).
Нека сега човек остави теориите и разгледа самия живот. В общество, в което имаме разделение на труда, е невъзможно да се определи кой колко работа е свършил. Печалбата от труда в съвременното общество се постига не от индивидуалните усилия, а чрез сътрудничество и съвместна работа. Всъщност, в съвременните условия индивидът е по-добре, отколкото „заслужава“ на базата на труда си. Дори само поради тази причина, би трябвало да настояваме всеки да получава печалбата от своя труд. „Основният социален закон“ на Щайнер е формулиран предвид тези отношения.
Здравето на цялата общност от хора, които работят заедно, е толкова по-голямо, колкото по-малко всеки претендира за плодовете на собствения си труд за себе си – тоест, колкото повече човек дава плодовете на собствения си труд на своите събратя и колкото повече собствените му нужди се задоволяват от другите, а не чрез собствения му труд. (GA 34)
На базата на това Щайнер преминава към конкретни предложения.
Мислите и направленията на Щайнер относно практичния живот в по-голямата си част не са възприети в годините преди Първата световна война. Мислите му относно социалния въпрос били напълно пренебрегнати. Малкото хора, които всъщност били прочели неговите статии, ги били приели като добронамерен идеализъм или като вид проповед. Никой не забелязва, че той е формулирал един от основните закони на социалния организъм.
Дори есето за „Възпитанието на детето“ не било посрещнато с особен интерес. Някои ревностни теософи се обърнали към него за допълнителни напътствия как да отглеждат децата си. Повечето от тях се интересували от конкретни подробности – какъв цвят дрехи да носят децата, какво да ядат. Ако се вземе предвид големият брой предложения за изкуството да се живее, които Щайнер предлага след 1919 г., то липсата на интерес сред ранните теософи по тези въпроси е жалко. Колко много е можело да се направи за двадесет години!
По това време за Щайнер е от особено значение обновяването на лечебното изкуство и медицината. Имало причина за това. От една страна, схващанията на лекарите за човешкото същество получава своя практичен израз в начина, по който лекуват пациентите си. От друга страна, медицината оказва най-силното влияние върху схващането на широката публика за човешката природа. Нищо не влияе така силно върху разбирането на широката публика за човешкото същество както медицинските гледища. Общият подход на медицината по онова време – особено във фармацевтичните лечения, – според Щайнер, бил на базата на опити и грешки. „Това е резултат от липсата на интуиция. Много от аспектите в съвременната медицина произхождат от тази липса" (GA 53). Той бил убеден, че „е крайно необходимо науките като медицината да бъдат пропити с теософски дух. Важното е теософското разбиране да бъде обединено с науката. Дилетантското природолечителство не бива да се поставя под наша закрила. Това би било опасно“ (GA 262). Още през 1905 г. Щайнер бил развил идеи за един интуитивен подход в медицината. Но е имал нужда да си сътрудничи с обучени лекари.
Той започва да търси интересуващи се кандидати сред лекарите с теософска ориентация. Посещава д-р Емил Шлегел в Тюбинген. Той бил написал книга със заглавието „Реформиране на медицината чрез хомеопатията на Ханеман“ и се бил проявил като един нестандартен, надарен с интуиция лекар. В Касел, Щайнер се среща с Людвиг Нол и зет му Ото Айзенберг. В Дюселдорф разговаря с Феликс Пайпърс. Шлегел, Нол и Айзенберг по това време били развили свои подходи и не проявили интерес към предлаганото от Щайнер. Пайпърс е бил единственият, с когото започва да се развива началото на едно сътрудничество през следващите четири години, независимо от това, което Щайнер пише на Мари фон Сиверс: „Пайпърс е доста недоразвит. Училището по медицина е причинило на горкия човек повече объркване, отколкото яснота. Той наистина иска най-доброто. Но все още не е намерил вътрешния си баланс“ (GA 262). Доброто отношение обаче довежда до това, че през 1908 г. Щайнер започва да работи с Пайперс по въпросите на цветотерапията.
Общо взето, в онези години Щайнер не намира почти никой, който да желае да приложи теософията така, че плодовете й да потекат към цивилизацията като цяло. Вероятно за повечето хора теософията е била нещо прекалено ново и непознато – човек е трябвало първо сам да се запознае по-добре с нея. И все пак, имало е няколко индивиди, които са искали да бъдат активни, но поради обучението им и социалното им положение, не са могли да работят професионално – много от жените от висшите кръгове, както и много държавни служители си били проправили път до теософията. За да задоволи нуждите на тази група от хора, Щайнер развива символични ритуали, с някои елементи от Масонските ритуали. Тези нужди, за които Щайнер неведнъж говори (GA 28), вероятно са си проличали още в началото и, според разказите, били изразявани доста настойчиво.
Въвеждането на тези символични ритуали било повод за ред спекулации през годините. Проблемът не се състоял в това, че Щайнер е използвал символите на масоните, за да откликне на образователните нужди на група теософи, които са искали да получат обучение със символи. Масонските ритуали въздействат пряко на въображението и чувствата и изобразяват различните етапи на езотерично обучение. Проблемът бил в това, че Щайнер закупил дипломата, която му давала правото да води масонски ритуали, от Теодор Реус, човек със съмнителна репутация.
Човек почти може да усети мъката на Щайнер, когато пише по този въпрос в своята „Автобиография“. Накрая с усилие признава, че е бил измамен от един мошеник. Той започва с описание на това как е имал намерение да се съобрази със съществуващите форми, воден от чувство на уважение към историята. В този случай подобно твърдение е любопитно. Щайнер не е възприел формите, използвани от ордена, който му е издал дипломата. Той е разработил свои собствени ритуали в масонски стил. Трудно е също да се разбере защо е платил на Теодор Реус солидна сума, за да му издаде диплома, която го упълномощавала да действа като Велик магистър. Ритуалът „Мемфис-Мисраим“, с който свързва работата си, не е бил особено уважавана историческа институция, въпреки че, както много масонски ордени, е имало легенда, проследяваща корените му поне чак до тамплиерите, а може би и до учените есеи. Формата, която Реус представлявал, била измислица от края на XIX век. Това е нещо, за което Щайнер със сигурност е знаел. През 1906 г. той говори само за историческите отстъпки, които е трябвало да направи (GA 256).
Действията на Щайнер изглеждат още по-невероятни, когато се разгледат в контекста на писмото му до Мари фон Сиверс от 30 ноември, 1905 г.
Тази работа с масоните е нещо, към което е добре да се пристъпи постепенно, а не да се прибързва. Реус не е човек, на когото може да се разчита. Трябва да сме наясно, че в тази ситуация трябва да бъдем много предпазливи. Става дума за една „рамка“, а не за една действителност. В момента нищо не е скрито зад кулисите. Езотеричните сили изцяло са се отдръпнали. В момента не съм сигурен дали един ден няма да трябва да кажа: това не може да стане. Ще те помоля да не правиш голяма работа от това, когато разговаряш с хората. Ако някой ден ще ни се налага да казваме, че не можем повече да подкрепяме това, тогава не бива да се ангажираме прекалено много. Тук са замесени лични мотиви и лична суета. Езотеричните сили бягат и от двете. В момента е сигурно, че на езотеричните сили им е все едно дали правим това. Но засега не мога да кажа нищо по-конкретно по въпроса. Ако забележим нещо нередно по време на следващата ни среща с Реус, ще предприемем съответните действия. (GA 265)
Причината, поради която Щайнер е чувствал, че трябва да свърже своите ритуали с празнословеца Реус, може би се крие в историята на Теософското общество. Реус е представял ритуала Мемфис-Мисраим в Германия така, както се е практикувал от Джон Яркер. Яркер бил приел основателката на Теософското общество Е. П. Блаватска в ложата си. Блаватска не само била приела подхода на Яркер, тя е възнамерявала също така да си сътрудничи с него в основаването на един вид теософско масонство. Свързвайки се с това, Щайнер поема работата, започната от Блаватска. Имайки предвид как е мислел по онова време, лесно е да си представим подобни намерения.
Скоро след като се разчува за размяната с Реус, Щайнер се сблъсква с опозицията на теософските масони, които са били съвсем наясно за съмнителното естество на масонството на Реус. По-късно Реус е инициаторът на създаването на Ордо Темплис Ориентис (ОТО), с който Щайнер е нямал никаква връзка. Това води до редица обвинения, тъй като ОТО изповядвали използването на различни видове магии.
Това, което е по-важно от формалната връзка, намирана по-късно от Щайнер за съмнителна, е съдържанието. Тук искаме да ви обърнем внимание, че масонството е форма на церемониален символизъм. Неслучайно имагинативният език произлиза от работата на зидарите (масоните). Работата в ложите е била подготовка за това, което масоните са имали за цел да постигнат извън храма. Импулсът за дейността им в света идвал от ложата. Това се посочва изрично в текстовете, ползвани от ложите.
Нека това, което строителите на храма на човечеството наричат „сила“, ме вдъхновява в моята работа. Нека наученото от вас да продължи да действа, когато напуснете прага на този храм, за да се върнете към живота си отвън; от сърцата ви ще потече към останалата част от човечеството това, което може да превърне сърцата в тухли за великия храм; от мислите ви ще потече това, което може да сплоти храма; от волята ви ще се излее това, което може да послужи като хоросан за камъните на този храм. Правете само това, което искрено извира от сърцето ви, към което ви води внимателното размишление и за което силата на волята ви е закалила. (GA 265)
Така под формата на символи се напомняло за практическата работа на теософията: на членовете на масонството им било показвано чрез ритуали как висшето познание накрая и завинаги е трябвало да води до практическа дейност в света.
Обстоятелствата през 1905 – 1906 г. не позволяват на Щайнер да се ангажира практически в социалния живот – в медицината или образованието. Той не успява да намери хора сред членовете на Теософското общество, които да са способни да работят с него. Наместо това се появява ритуалната практика на церемониалния символизъм. Това било подготовка, която е трябвало да води от вътрешния храм към ежедневието. В периода от 1910 до 1913 г. този път, преминаващ от въображението към реалността, намира художествен израз в мистерийните драми на Рудолф Щайнер. Едва по-късно действително се тръгва по него.
Превод: Ати Петрова