На всички ни е познат конфликтът между нуждите на „естествената” ни същност – изградена на основата на наследствеността и възпитанието, и втората ни - вътрешна - същност, която има идеали, поставя си цели и съди за делата ни според вътрешни норми. В своите Писма за естетическото възпитание на човека поетът Шилер заявява, че всеки индивид притежава, така да се каже, един идеален човек вътре в себе си. Да бъдем като този идеален човек – това е най-висшата задача в живота.1
За съвременната ни култура това е едно типично романтично-идеалистично изявление, тъй като много хора виждат в този т.нар. висш човек един изкуствен продукт на остаряла етика, както и причината за излишни вътрешни конфликти и за многото неврози, тъй характерни за нашата култура. Много хора намират необузданото удовлетворяване на нагоните и желанията на „първия”, естествения човек, за добра терапия против вредите от която и да е „социална съвест”. Именно в това се състоят много от популярните видове групова терапия.
Тези, обаче, които не бързат да отхвърлят възможността за съществуването на „втория човек”, могат всъщност да проследят със собствените си очи раждането му чрез обективното проследяване на развитието на децата към юношество и зрелост. Още когато детето започва да казва „аз”, на около 2 ½ годишна възраст, и изживява първото си азово осъзнаване, вторият човек вече се проявява. Към десетата година се добавя едно силно азово изживяване и до такава степен овладява емоционалния му живот, че детето реагира против обкръжението си. През следващите години се изпитват чувства на самотност и съмнения. Това значи съмнение в легитимността на наследственото човешко същество, което често се изразява в питане дали наистина сме дете на нашите предполагаеми родители.
През годините на юношеството – периодът между около 17-23 – вторият човек се разгръща напълно. В младия човек се пробуждат що-годе съзнателни въпроси: Ето ме – с определени наследствени уклони и с определена нагласа съответстваща на културата, в която живея. Първото си личи ясно в моето телосложение, темперамента и характера ми, а второто – в дипломите, които съм получил. Това е даденост, която ме ограничава: мога да правя някои работи, а други – не. Но какво да правя с тези дарби? Да продължа образованието си? Да си търся работа? Да изследвам света? Или може би да изчакам да видя какво ще ми предложи животът? (Тези въпроси рядко биват задавани съзнателно, но намират израз във формата на протест – юношата започва да се бунтува против родителите си, против възпитанието си, училището, обществото и т.н.)
Това са екзистенциални въпроси, които от този момент нататък се превръщат в част от живота. Те изплуват в съзнанието като „вътрешен глас” и настояват да живеем собствения си живот, според собствените ни цели, собствени норми, собствената ни съвест – често против способностите и възпитанието си,- тъй като вътрешният глас, който тъй ясно говори на около 19 годишна възраст, е гласът на собствения ни висш Аз, който е носител на стремежа към бъдещето. Всичко, което се е развило до този момент е старо, произтичащо от кармата от предишни животи. Сега Азът, който иска именно в сегашния живот да прибави нещо ново към старото, избива. Новото е това, което намира смисъла в настоящия живот.
Тук можем да отбележим нещо. От около 1700 год. нашата Западна култура е разделена на две течения. Първите ярки представители на тези две течения са били съвременници: Лок и Лайбниц.
Англичанинът Лок (1632-1704 год.), теолог и лекар, бяга в Холандия по време на Английските религиозни войни и там написва световноизвестното си Есе за Човешкото Разбиране. Добре сме запознати с неговата теза, че човек се ражда като празна страница – табула раса. Всичко, което ни изпълва по-късно, като съзнателен живот, е проникнало, според Лок, чрез сетивата: „Nihil est in intellectu quod non prius fuerit in sensu”. Преживяното в живота запълват празната страница. Човекът е пасивен и бива оформен отвън.
Освен това, Лок заема позицията, че сложните понятия като приятелство, преданост, любов, честност и пр. са съмнителни. Само простите понятия могат да бъдат изследвани научно. Следователно, сложните идеи трябва да бъдат сведени до прости съставни части. В крайна сметка най-простите идеи са градивните елементи на човешката психика. Човешкото поведение – единственият аспект на психиката, който може да бъде наблюдаван, и за който имаме някакво обективно знание – трябва, следователно, да бъде изследвано от гледна точка на най-простите основни нагони. Всичко по-сложно от това е спекулативно и субективно. Според този начин на мислене, плъхът се разглежда като опростен модел на човешко същество. Ето защо научните изследвания на поведението на плъховете се считат за по-надеждни от изследването на сложното поведение на хората.
Гордън Олпорт, кралят на американските психолози, установява, че англо-саксонската мисъл се придържа към, т. нар. от него традиция на Лок.2 Тоест, бихевиоризмът се базира на табула раса и на пасивното оформяне на личността отвън.
Другата важна фигура е Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716) Той е бил дете-чудо – на 20 годишна възраст му предлагат да стане професор в Нюрнбергския университет, в Германия, и там също се запознава с розенкройцерската алхимия. На 26 години попада в кралския двор на Луи ХIV като посланик на немските крале. Тук той пише своя Consilium Aegyptiacum, в който твърди, че задачата на Луи XIV е да завладее Египет, а не европейските страни. По време на поста си като посланик от скука започва да се занимава с математика, след една среща с Кристиан Хюйгенс, тъй като това е все още непозната за него област. Скоро след това изобретява математическия анализ (calculus).
Когато Лайбниц прочита есето на Лок, той веднага пише отговор – Noveaux essais sur l’entendement humain, в което представя своето виждане за човешкото същество. Според Лайбниц, човек активно е мотивиран от централната му „монада”, неговата индивидуалност. Наблюдението е вече активен индивидуален процес, който се осъществява различно при различните хора във всяка отделна ситуация. За Лайбниц, човекът е същество, което живее устремено към бъдещето, постоянно „на път” или, както е изразено по-късно от Олпорт – постоянно „изграждащ се”. За Лайбниц, т. нар. свят не е материален, а се състои от кондензиран дух, конгломерации, които той нарича „монади”. Минералният свят е съставен от най-голямата кондензация на духовни монади, които, следователно, се намират в дълбоко, подобно на транс състояние на безсъзнание. Животът в растителния свят се състои от по-малко кондензирани монади - спящи, но по-активни. Монадите на животинския свят са в сънуващо състояние, където се появява съзнание. Основната човешка монада почти не е кондензирана и е будна. Задачата на човека е да издигне естественото съзнание до такава степен, че при смъртта си да може да се разтвори в божественото съзнание. За Лайбниц, следователно, човекът има висша задача, която той може да изпълни или да изостави.
Олпорт изтъква, че европейската мисъл дълго време се е придържала към този образ на активния човек. След втората световна война, обаче, поради преклонението пред всичко идващо от Америка, традицията на последователите на Лок се налага и в Европа, и сега е доминираща в образованието, хуманитарните науки и медицината.
Франкл 3 изтъква, че тази традиция представлява случай на избрана слепота, на далтонизъм, така да се каже, към всичко, свързано с духа. Изведен до крайност и в популяризиран вид, този редуциран образ на човека е описан в „Голият примат” на Десмънд Морис. (The Naked Ape by Desmond Morris)4
Последователите на бихевиористичния образ на човека на Лок, назовават подобно приемане на втория човек „идеология”, „мироглед” и следователно – ненаучно. На това може да се противопоставим с факта, че техният собствен избор на образ на човека също е идеология и мироглед. Матриализмът, в крайна сметка, също се базира върху преднаучен постулат и в това отношение не се различава особено от „вярата”.5
Обаче веднага щом схванем „вторият човек” в нас не просто като адаптация, а като собствената ни личност, която ние наричаме аз или его, индивидуалността, или според Аристотел – ентелехия, - тогава изплува един колоритен, драматичен образ на човека. Тогава това, което в книгата ми Фази аз използвам като мото (девиз), се превръща в действителност: човешката биография е симфония, композирана от нас самите.
ХИМНИ НА НОЩТА
от Новалис
Вторият човек, следвайки традицията на Лайбниц, може да бъде описван по различни начини. Немският поет Новалис, псевдоним на адвоката и минен инженер Фридрих фон Харденберг, съвременник на Гьоте и Шилер, описва този втори човек с езика на романтизма като нощен човек. Новалис открива този нощен човек – този втори човек – след шока от смъртта на годеницата му, Софи, момиче на 15 години. В резултат от нейната смърт той успява да напише главното си произведение, Химни на нощта. Ще ви предложим превод на откъс от него, като пример за вътрешното усещане за този „втори човек в нас”. Новалис, в известен смисъл, е изпреварил времето си. Поради особената си нагласа той успява да изживее нещо, което едва сега започва да се превръща в реалност при нарастващ брой хора. Това съзнателно изживяване на Новалис на „нощния човек” не е резултат от целенасочен път на вътрешно развитие, а резултат от шок – от въздействието, което оказва върху него смъртта на любимата му. Същевременно Новалис действително е притежавал рядкото качество да се „пробуди” от изживяния шок и не е станал, както често се случва, мрачен и безчувствен в резултат от мъката си.
Преди превода ще добавя още няколко думи за живота на Новалис и създаването на Химните.
Фридрих фон Харденберг е роден през 1772 год., син на саксонски барон, директор на солна мина във Вайсенфелс в Германия. Няколко години по-късно, след смъртта на първата му жена, бащата става член на Хернхутерското братство, една много набожна – дори пиетистична – група.
Младият Фридрих е бил фино и чувствително дете, но след сериозно заболяване на 9 годишна възраст, се развива като енергично и весело момче. Той получава класическо образование в Гимназия, а после учи право в Йена - известен немски университет от онова време. Едно важно преживяване там е била срещата му с Шилер, който е преподавал история в Йена. Запознал се е също с Гьоте и с други важни личности от културните среди по това време. Когато, през 1794 год., започва работа като адвокат, той се запознава с дванадесет годишната Софи фон Кюн, по време на едно пътуване по работа. Веднага е изпълнен с дълбока любов към нея, любов, която ще определи целия по-нататъшен път на живота му. Скоро след това следва и официален годеж с момичето.
Не е лесно да получиме добра представа за нея, за това изключително същество. Едно е сигурно, че е правела силно впечатление на всички, които са се запознавали с нея. Всички я описват като небесно същество, една обаятелно невинна душа, чиито очи разкриват голяма дълбочина на душата.
За Фридрих тя се превръща в „крайъгълен камък” и същевременно в главната мотивационна сила в живота му. Дори ненавременната й смърт през 1787 год. не променя това. До края на собствения му кратък живот (Харденберг умира през 1801 год., почти на 29 години), той се е чувствал свързан с нея, а чрез нея и с целия „отвъден свят”, „света на нощта”, в който евентуално среща образа на Христос.
Химни на нощта са крайния резултат от процеса, който поета е изживял в резултат от смъртта на любимата си. Самият той изживява вътрешно преминаването на прага. Творчеството на Харденберг, (което той издава под псевдонима „Новалис”, т.е. „този, които разчиства нова земя и я засява”), се появява най-вече в краткия период между смъртта на Софи и собствената му смърт. Облечено в езика на немския романтизъм, то изцяло е проникнато от усещането как нощта „засиява като истинската ни родина”.
Химни на нощта са завършени през 1799 год. 6
[Следват стиховете]
Превод: Ати Петрова