КАК ДА ИЗПОЛЗВАМЕ ЦВЕТОВЕТЕ
Нашият свят започва да преоткрива цвета.
След тъмнината и трезвостта на 19-ти век, особено след последното десетилетие на ХХ век, у хората се пробуди жажда за цвят, в текстил, облекло, обзавеждане, рекламата и илюстрацията, сякаш в отговор на мрачния материализъм от предишния век и последствията от ужасите на войната.
Този път на откритие, чиито начало бе поставено, в известен смисъл, от Търнър в средата на 19-ти век, се появява в изкуството, но не само сред професионалните художници. Много брилянтни любители откриват, че цветът е безкрайно поле за наслада и откритие, и се обръщат към живописта за собствено удоволствие и радост, на средна и по-късна възраст.
Сред тях един от най-забележителните, разбира се, е сър Уинстън Чърчил, който е прекарвал времето си извън службата за делата на Нацията, с голямо удовлетворение, в изучаването на живопис. Той изразява наслада си от цветовете с характерното:
„Не мога да се преструвам, че съм безпристрастен по отношение на цветовете. Радвам се на ярките, и искрено съжалявам бедните кафяви. Когато отида на Небето, искам да прекарам значително част от времето през първия милион години, в живопис и така да стигна до пълно разбиране на предмета. Но тогава ще се нуждая от още по-весела палитра, отколкото получавам тук долу. Предполагам, че оранжевият и алено червеният цвят ще бъдат най-тъмните и мътни цветове, а отвъд тях ще има цяла гама от прекрасни нови цветове, които ще радват небесното око.”
С своя гений за езика сър Уинстън избра правилната дума. Само „небесното око” би трябвало да се признава за притежание, не само в годините след смъртта, но тук и сега.
Само да бихме се научили да го употребяваме! Там, където човек е дръзнал да пристъпи, други може да го последват - и с това да открият нещичко от озарителната сила на това небесно око. G. W. Russell („A.E.”) го назовава „Свещта на зрението”; („Свещта на зрението” от G. W. Russell („A.E.”), която може да се купи 6/6’с предплащане, от New Knowledge Books, 28 Dean Road, London, NW2), то е всъщност окото на духа и всички ние го притежаваме в зародиш.
Една приятелка в депресивно състояние дойде веднъж да ме види. Беше облякла рокля, която със своята практична сивота, издаваше вътрешното й състояние.
Животът й се бе превърнал в безкраен низ от „задължения”, чието изпълнение не й носеше особено удовлетворение – нито на нея, нито на когото и да било друг, но към които бе прикована от семейни правила на поведение. Тя чувстваше как всичко това е чуждо на нейната натура, но на практика се бе отказала от битката да се утвърди и следваше един път на себеотрицание някак вяло, което, на мен ми беше ясно, можеше само да доведе до болести.
Убедих я да рисува с цветове и като после я накарах да внесе цвят и в облеклото си. След около две седмици тя пак се прибра у дома, в приповдигнато настроение, и се оказа, че уж неразрешимите проблеми си намериха частично разрешение. Тя успя да задоволи изискванията на семейството си и успоредно с това, изискванията си за един творчески и колоритен личен живот.
Това е само един от многото примери на подобни случаи за възобновителния ефект на подобрения усет за Цвят.
Влиянето на деветнадесети век върху нашето време се усеща най-тежко вероятно във вида образование, което повечето от нас сме получили, при което се набляга на развитието на интелекта за сметка на онези по-висши творчески умения, които единствено могат да се събудят и обучат чрез изкуствата.
Това лишение надали ще бъде преодоляно с едно поколение, тъй като учителите на сегашното поколение все още страдат от утилитарните цели на своите предшественици.
Но постепено това може да бъде преодоляно посредством множество индивидуални пробуждания. Импулсът за такова пробуждане често идва от болестите, чиито причини, не е прекалено да се каже, са в оскъдния живот на душата, поради погрешното възпитание по отношение на изкуствата.
ДА СТАНЕМ ПО-ЖИВИ ЗА ЦВЕТА
Това, което всеки може да направи за себе си, за да поправи това положение, е да съживи усещането си за цвят в собственото си непосредствено обкръжение, както в природата, така и в обкръжението, създадено от човека във вътрешния дизайн, осветление и пр., и в собственото си облекло.
Наблюдават се признаци за това, че хората се пробуждат за сивотата на градовете и работното им облекло. Американците възстанаха против утилитарните униформи и вече се обличат в цветове, които във Великобритания се считат за дръзки. Континентът е по-цветен там, където все още е живо влиянието на селското облекло, докато това не е така при индустриализираното ни население. Но има признаци за това, че хората започват да се противят на еднообразната сериозност, която беше един външен видим израз за тяхното подчинение на задачата да се печелят пари, и те започват да настояват не само за удобство, но и за някои по-весели нотки в облеклото.
Подобни бунтарски инстинкти трябва да се окуражават защото периодът на сивото облекло беше сравнително кратък и е бил, ако проучим това време, еднакво безличен в повечето си идеи. Това бе времето на разцвета на Агностицизма, време, в което удоволствията от материалния живот са били привидно достатъчни, а въпросът за бъдещото съществуване не ги е занимавал особено; това бе време, когато мъже, жени и деца можеха да бъдат жертвани на Олтара на Мамона, прекръстен на Човешки прогрес.
Никак не е без значение, че едновременно с такива идеали, бизнесмените замърсиха страната с индустриален дим, а себе си – със сиви робски униформи. Това е положение, което, за щастие, се променя благодарение на много ндивидуални бунтове.
Що се отнася до екологичните условия, проблемът е доста по-труден. Улиците и къщите ни може и да са боядисани по-весело – тази промяна вече се задава, дори е вече тук. Но проблемите с вътрешния дизайн са по-тясно свързани с живота на душите на хората, които прекарват времето си в домовете или по работните места, а там това, което е нужно, е по-голямо разбиране за това как ни говорят цветовете, под съзнанието, на всички нас, за да можем умно да избираме цветовете.
ПРАВЕНЕТО НА ЖИВОПИС НА БАЗАТА НА ЦВЕТА
Има една област, в която всеки човек сам си е цар и господар, и това е в полето на собствената си творческа дейност. Той може да не се е учил да рисува и да прави живопис в училищa по изкуствата, нито в обикновени училища, но това не е особена пречка.
Ние с голяма радост и задоволство се учим да живеем със и да творим посредством море от леещи се цветове. Всеки може да го прави.
Нужни са ни само кураж, буркан с вода и няколко четки, тубички и лист бяла хартия, върху който да започнем да подреждаме този наш свят, в който цветовете да се леят, където в пълно съзнание да правим това, което всички правят по време на сън, т.е. да открием силата на творческия аз, който живее в нас, зад обикновеното ни съзнание. Това не е гмуркане в някакъв мистичен рай, нито в подсъзнателния свят, изваян от личните ни представи. А това е искрено усилие да повдигнем до ниво на пълно съзнание този вътрешен благороден живот на чувства и артистична чувствителност, които, като човешки същества, всички притежаваме, и които само прахта от един век на материализъм покрива. Листът от бяла хартия засега се превръща в поле на творческа дейност, на което отразяваме огледално всяко от чувствата и творческото въображение на собствената си душа.
Какво гмуркане! Всички се отдръпват и казват, „О, но аз нямам талант; аз не знам как да започна.” Това е наистина шокиращо признание, тъй като е укор, отправен към цялата ни култура.
Всеки е знаел как да рисува, когато е бил малко дете. Всяко детенце и сега рисува с радост – защо оставихме това назад в детството? Защото ни накараха да повярваме, че то не е от особено значение. Машините и колите прокудиха цветовете.
Но цветовете принадлежат към свят, от който сме дошли и ние, чрез който живеем и където ще се върнем. Малките знаят това, защото неотдавна са напуснали този свят. Ние така сме се отчуждили от него, че сега едва смеем да влезем. Той е друг свят от преживявания, но свят, от който се нуждаем най-спешно, сега!
Психиатрите откриха, че чрез процес на „драскане”, или позволяването на ръката и очите сами да си избират посока, в черно и бяло – или неговото еквивалентно, в рисуването и живописта – те могат да подканят пациентите си да споделят, като един вид лично изповядване, своите подсъзнателни копнежи и желания. Това може да помогне при поставянето на диагноза.
Една инспекторка в образованието, при опита си да открие корените на известно колебание, което изпитвала към съвременното образование, подложила на наблюдение себе си и стигнала до интересното откритие, че в нас се крие един творец, който, ако му се даде възможност, може да разговаря с нас посредством различните изкуства. В книга с интересното заглавие „За това как да не знаеш да правиш живопис”, J.Field описва своите приключения при откриването на този неочакван творец в себе си и как свободното рисуване създало значими картини, не само важни за собственото й самопознание, но понякога и пророкуващи бъдещи събития, дори световни събития. Така свободното рисуване се превръща в неин път на проучване на непознати сили и на едно духовно съзнание, скрито в дълбините на душата.
Нещо подобно е подсказано в книгата на J.D.Dunne „Експеримент с времето”, New Knowledge Books, London. Там той разказва за сънища, в които бъдещето е предсказано точно двадесет години преди събитието. Тези проучвания подсказват, че съзнанието за пространство се превръща в съзнание за време по време на сънуване.
Разбира се, от това могат да се извадят много други изводи, но засега няма да се занимаваме с това. (За още изводи от това откритие, виж „Виждането на Гьоте за света”, Рудолф Щайнер, Anthroposophical Publishing Co., London). Ще спомена само, че това е знак, че в нас, във всеки един от нас, има скрит Творец и знаещ, който чрез внезапно „хрумване” ни предпазва от много глупави действия в момент на криза, но когото ние на практика пренебрегваме през преобладаващата част на будния ни живот, в преследването на цели, наглед по-важни, а всъщност много по-маловажни за един пълноценен живот.
Модерното сюрреалистично изкуство понякога поема в тази посока, но резултатите показват, че има известни опасности. Светът на цветовете е светът на душата, а в душата има една двойнственост, която се проявява, както казва Гьоте:
"Две души, уви!, живеят в моите гърди
И всяка отблъсква и се отдръпва от своята сестра.
Едната със силните си органи държи света
В обятия от любов и настоятелни страсти;
Другата мощно мете този прах нагоре,
Към висшите светове на нашите предци."
Не всички откровения идват отгоре, а живопис, която е задръстена от символизма, пренесен от органите в сънищата ни, или цветовете, получени като резултат от храносмилателната дейност, може и да са интересни, но надали можем да ги наречем изкуство. Това е опасността от Фройдисткия елемент при свободното рисуване и тя може единствено да бъде преодоляна чрез духовна подготовка и увеличаване на съзнанието.
Ако поемем по пътя на обективното изучаване на цветовете, нещо друго се прокрадва от самото начало. Този свят на цветовете съвсем не е лично пространство, а е изпълнено с демоните и девите на подсъзнанието. Цветът е онзи душевен елемент, който носим вътре в себе си, който ликува заедно със заобикалящия ни свят на цветовете.
Ние живеем едновременно с най-живата си творческа сила, както и в най-близко съприкосновение с душата на Природата, когато творим с цветове и им се радваме. Изпълваме сетивата си със синьото на небесата, със зеленото на земята, червеното, жълтото, пурпурното и виолетовото на цветята; ярко червеното великолепие на залеза. Вселената ни говори чрез своите цветове. Ние ги вдишваме чрез сетивата си. Това е вдишване, което носи живот на душата.
Но има също и издишване. Душата ликува с цветовете и твори чрез собствения си цветен свят. Ние ставаме художници, рисуваме с цветове видимия, както и невидимия свят – без значение. Като художници ние трябва да се вием между тези сфери, както в обикновения живот спим и се събуждаме, и пренасяме сънищата си в земното си творчество.
Така че, от видимия свят извличаме идеите, които неговите форми ни разкриват, не чрез имитация, а чрез творчество, докато от невидимите светове, които усещаме зад съня, ние донасяме копнеж за сливането на този свят на цветове с този на ежедневния ни живот – придавайки му форми от красота.
Душевния свят, който губим от погледа си при раждането, започва да се приближава все по-близо до нашето съзнание. Това не е субективна фантазия. Поети, мистици и художници от всички времена, са знаели за този „многоцветен свят”. Да пробудим съзнанието си за това означава да внесем сила, увереност и лечение в целия живот, защото корените ни, на всички нас, са там. (Виж „Човешката душа по време на сън, в сънищата и при будното състояние” , P. W. Zeylmans van Emmichoven, M.D., New Knowledge Books, London).
Как, тогава, да започнем да рисуваме с цветове? Ако рисуваме пейзаж, дали просто да имитираме пейзажа пред нас или да рисуваме идеята ни за пейзажа?
По-добри художници ли сме ако изрисуваме всеки стрък трева пред нас в реалистичен детайл, както ни учи Еускин, или да нарисуваме Ноктюрно в синьо като Уйстлър, или да нарисуваме борба с бикове като Пикасо, пълна с въртящи се форми, парчета коне, парчета бик, парчета човешки форми в бурна схватка? Деветнадесетия век обичаше натуралзма, а 20-ти век сякаш се опитва да се докосне до това как човек откликва вътрешно на външния свят. Ако сте виждали борба с бикове, рисунките на Пикасо предават живо усещането за бурните чувства, които тя възбужда. Това е идеята за борба с бикове, а не самата борба с бикове. Търнър е правил нещо подобно със своите пейзажи. В ранните си години е ризувал сръчни и точни образи, често почти монохромни. Към края на живота си ги е рисувал като цветове и идея.
Ами ако тръгнем от цвета като субект на картината, да го оставим да се развие и да стане израз на една идея? Може да звучи фантастично, но зад това има една реалност - реалността на „многоцветния свят”.
Ние принадлежим към два свята, когато живеем с съня и в будно състояние; в разждането и в смъртта сме си у дома, както в едното, така и в другото, защото единствено в сегашното ни съзнание те са разделени. В действителност, двата свята представляват един, „Когато се раждаме в него, разцепваме света на две.” Оттогава насетне „наблюдението идва отвън, а светът на идеите ни се явява откъм вътрешната душа.” „Аз гледам видимия свят; той навред е недовършен. Самият аз и цялото ми съществувание сме се появили от един свят, към който принадлежи и видимия свят. След това поглеждам вътре в себе си и намирам това, което му липсва на видимия свят. Трябва да обединя, чрез себе си, това, което е било разделено на два клона. Когато положа усилия за това, получавам реалността.”
Художникът работи или играе между видимия свят и „многоцветния свят” – светът на идеите, видян чрез вътрешното око. Той не напуска видимия свят. Може да го интепретира, според вътрешното си възприятие, т.е. като борбите с бикове на Пикасо, или може да ръси величието на „многоцветния свят” над обикновения ни ежедневен свят. Но семето на неговото творческо въображение си е негово. То не съществува нито в единия свят, нито в другия. То е едно ново сътворение, което се ражда. Защото семето на вселената е именно творческия дух на Човека. В човека се съдържа Христовото семе за едно ново Сътворение.
Знаейки, че творческият дух е в нас, ние уверено поемаме по този път посредством цвета.
Научаваме се да разпознаваме цветовете един подир друг – да струим с жълтото, да сгъстяваме форми със синьото, да греем с топлината на червеното. Ние живеем с движенията на цветовете – издишваме с жълтото, вдишваме със синьото. Ставаме педантични със зеленото и смели с оранжевото, и жизнени с червеното.
Но няма пряк път за откриването на твореца в нас. Всеки от нас трябва да го открие със собствени усилия, а цветът е само един от многото пътища към духа.
ПЪТ КЪМ ДУХА
Художникът гради мост от цветове и красота чрез силата на вътрешното око. Ученият гради своите мостове чрез интелектуално и духовно проникване в тайните на физическата субстанция и форми; свещеникът гради мостове чрез тайнствата.
Те всички са мостове, или би трябвало да бъдат, за прекосяване на Голямото разделение – пропастта, която се образува с раждането, и която ще бъде погасена със смъртта. В действителност, обаче, няма никакво Разделение, то съществува единствено в днешното ни съзнание.
„Ние стигаме до реалното като полагаме усилия за това”. Висшите цели изискват дълъг и търпелив труд. Начинът за постигане на такива цели е описан в многото книги и лекции на Рудолф Щайнер, и най-вече в „Как се постигат познания за висшите светове” (Rudolf Steiner Publishing Co., London, and Anthroposophic Press, New York. Виж също и “Хигиена за душата”, New Knowledge Books, London).
Това е начин на обучение, при който човек издига самосъзнанието си до съзнание за света, живота на своя аз до Христовия живот, тялото и душата си до една цялостност. Това е път чрез познанието към мъдростта, чрез чувствителност и състрадание към Любовта. Той води до напълно осмислено осъзнаване на световете на душата и духа, в които иначе навлизаме само с едно затъмнено съзнание, в смъртта.
И така пътят ни води до своята крайна цел. Не всеки може да гради мостове, но всеки може да мине по тях веднъж щом са построени.
Третото око – окото на ясновидеца – вижда това, което един ден всички отново ще виждат – световете на душата и духа. У нас прониква радост – радост, сила, увереност и лечебна сила. Защото, за да опознаеш извора, означава да избършеш от огледалото на Аза всички илюзии, цялата суета, всички слабости.
Това означава да отворим пътя за великият Дух-Слънце на Изцелението, Христос, да позволим Неговата Светлина да свети над нас, за да може неговата грееща Светлиина да превърне тъмнината в цветове, да ни води напред към сътворяването на един нов рай и една нова земя – сега, действително, ще виждаме „като в стъкло, тъмно, но след това ще се видим лице в лице.”
Превод: Ати Петрова
Важността да разбираме цветовете (1)
Въпроси и отговори за цветовете (2)
Забележка:
Картините, които са използвани като илюстрации, са от личния архив на редактора - от съвместната ни работа с много свидни приятели!
Четири от тях са рисувани със сухи пастели, а една - върху коприна.