ЦВЕТЪТ В ЕЖЕДНЕВИЕТО
Ако премахнем от съзнанието си всички теории или предубеждения за вибрации, дължини на вълните и подобни във връзка с цвета, какво знаем за цвета посредством доказателствата от собствените ни физически сетива?
Да дадем прост пример за това, как цветовете ни говорят в обикновения живот.
ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ЗЕЛЕНОТО И ЧЕРВЕНОТО
Пътувам в колата си по селски път през разлистени гори облечени в трептящо бледата зеленина на пролетта. Лек вятър шумоли сред клоните, светлото сияние на разлистващите се пъпки и зеленината придават чувство за спокойно задоволство и обещава нов живот. На пътя пред нас се перчи червен извънградски автобус. Покрай пътя първо срещаме червена пощенска кутия, а по-късно телефонна будка, и двете привличащи вниманието с червения си цвят. После виждаме две жени да пресичат пътя, облечени в червени палта и едно дете с барета в пламтящо алено червено. И те не искат да останат незабелязани.
Художник, рисуващ пейзажа би грабнал алено червената берета или червените палта като една идея контрастен цвят, да оживи зеленото. Той вероятно би предпочел или червения автобус, или червената телефонна будка, освен ако не е модерен кубист. Но не би избрал жените предимно заради очарованието им, а за да оживи пейзажа чрез фигури и поради начина, по който червеното съживява зеленото.
Така художнкът заживява в езика на цветовете, като въпрос на професионална техника. Ние всички правим нещо подобно, но малко по-несъзнателно. А и не всички художници имат еднакъв усет към цветовете.
Ако погледнем зеленото в неговото изобилие, както при зелените полета през пролетта, можем да почувстваме две неща – има живот, а също така известно уверено спокойствие. Спокойствието принадлежи на зеленото. Зелена поляна, зелено дърво или зелена гора, зелени стени при вътрешна украса или зелени копринени картини или рокли.
КАК РЕАГИРАМЕ НА ЖЪЛТОТО
Съвсем различни усещания се предизвикват, ако зеленото е пропито с жълто. И още по-различни ако имаме само жълто, ярко жълтото на нарцисите или златистото жълто на поле узряла царевица, огненото жълто на хвойната, бледо жълтото на леха иглики или лъчистото жълто на залеза. Имеме едно усилване на живота при жълтото, една радостност - там, където зеленото ни държи в покой, жълтото блести като самата светлина. Трудно би било да се поддържа меланхолично настроение в стая, боядисана в жълто. Или настроението ни ще се поддаде на жълтото и постепенно ще станем по-весели или, прегърнали меланхолията, бихме предпочели да напуснем стаята – тъй като сиянието на жълтото е винаги весело.
КАК НИ ВЛИЯЕ СИНЬОТО
Твърде различно е и усещането за синия цвят, което придобиваме през сетивата си. Синьо небе, синьо море или синя далечина – всички те придават усещане за широта, нещо, което ни привлича извън нас към по-широкия свят. При максималната му интензитет, синьото на лятното небе по обяд ни дава усещането за тъмна величественост, простираща се над всички дребнавости.
Синьото ни дава покоя на величествеността, надхвърляща дребните тревоги в един всеобхващащ покой. В по-светлите си краски, с присъствието на бяло в него, синьото притежава игрива веселост, но по-спокойна от тази на жълтото.
Това са все усещания, които имаме, когато гледаме цветовете и за това не се водим по никакви теории, а само от непосредственото си изживяване.
Цветовете ни се представят също и с един вид вътрешен жест. Жълтото свети към нас, подобно на усещането, което имат децата когато държат жълта камбанка под брадичките едно на друго. То отразява както и светлината, докато синьото притежава една постоянна неуловимост, един вид тайнство на отдръпването, винаги се отдръпва все по-далеч, така че никога не можем да го достигнем. Дали синята дистанция или неуловимостта на гора от сини камбанки, синьото притежава едно движение на отдръпване.
Червеното се устремява към нас като фурия, или пламти мрачно, или гори яростно или с огнена топлота, или сияе с величественост и мощ. То по-скоро атакува, отколкото да се отдръпва.
И така, всеки цвят има някакъв определен характер на движение, но движението е само качество на цветовете, а не самият цвят. Настроенията и движенията на цветовете ни дават усещането за директно влияние върху нас – те ни примамват навън или ни тикат навътре, или ни водят до вътрешен покой.
Нищо в теорията за вълните не обяснява тези усещания. Това са движения от друг вид, каквито се усещат качествено. Те не могат да бъдат номерирани или измервани, но не са по-малко действителни. Това го знаем от опит.
Ако проследим този качествен модел на мислене, скоро можем да стигнем до идеята, че цветовете ни казват нещо относно природата на едно същество, както цветът на кожата на един човек ни показва дали той е болен или здрав, или цветът на листата на дърветата ни говори за хода на сезоните. Ние приемаме информацията, която цветовете ни дават, може би без да го осъзнаваме.
Независимо колко разсъждаваме, не можем да стигнем до идеята, че това, което усещаме качествено е просто едно увеличаване или намаляване на скоростта на вибрации или дължини на вълни. Количественият модел на мислене се намира извън съдържанието на сетивните възприятия.
Подходът на Гьоте към познанието е бил качествен; той е вярвал, че трябва да се доверим на сетивата като начин на опознаване, а не да се отдалечаваме от тях със спекулативни теории.
Но дори и по пътя на качественото мислене трябва да вървим още по-нататък ако искаме да открием какво наистина представляват цветовете.
ЦВЕТНИ ЛИ СА СЪНИЩАТА?
Друг, още по-ярък свят от цветове ни се разкрива когато заспим, и пак - не всички хора го осъзнават. Често чуваме или четем дискусии дали сънищата са цветни. Някои хора, дори някои художници, твърдят, че сънищата са монохромни, като фотографии.
Така безцветен може да му изглежда светът на един далтонист. Такива хора, за щастие, не са така многобройни засега, за да ни накарат да се усъмним в реалността на цветовете във външния свят. Това може и да се случи, но не не сме стигнали до това положение все още. Но можем да загубим цветовете на вътрешния свят. В това отношение децата повече забелязват цветовете, отколкото ги забелязваме в по-късна възраст.
Помня като дете как сънувах три жълто-кафяви лъва в пясъчливо-червена пустиня на фона на ярко синьо небе. Оттогава нищо не можеше да разклати убеждението ми, че сънищата са цветни докато години по-късно това осъзнаване за цвят в сънищата ни не се пробуди отново. Но свойството да виждаме цветове, щом ни се затворят очите, умира ако не го ценим.
Обратното е също вярно. Моите студенти често ми казват, че покрай уроците им по живопис, започват отново да сънуват в цветове. Това не е ново свойство, разбира се, защото всички можем да сънуваме цветно. Просто не успяваме да го запомним достатъчно ясно. Една студентка, която помнеше как като дете е имала много ярки цветови усещания на прага на заспиването, беше ги загубила за много години и беше щастлива когато отново се появиха чрез живописната работа с мен.
Има ли значение това? Разбира се, че има значение, защото дали в будно или сънно състояние, цветовете са живота на душата. Съзнанието ни работи в две различни сфери. Но ние не сме две различни същества, нито пък живеем в два отделни свята. Слепотата към цветовете притъпява целия ни вътрешен живот, включително живота на сънищата, защото цветът е мост, който лесно можем да преминем, между дневното будно съзнание към съзнанието, което понастоящем е скрито от нас, отвъд съня и смъртта.
Успоредно с това, сетивата ни се пробуждат и всичко около нас изгрява в цветове, когато в започнем да обръщаме внимание на цветовете в будност.
Ако можехме да пренесем това осъзнаване по-нататък, в духовно ясновидство, бихме могли да съзрем един преобразен и блестящ свят, жив и сияещ във всеки лист и цвете. Това, което обикновено виждаме е притъпено от собствените ни доста притъпени сетива.
Тогава бихме предположили, че всички художници сънуват цветно. Това, че много от тях го правят, е очевидно при модерните сюрреалистични художници, които развиват сънното си съзнание за вдъхновение. Но качеството на тяхното сънно или съновно съзнание се влияе от темите, на които обръщат внимание в будно състояние, независимо дали това са формата, цвета, мотива или тъмното и светлото.
Външните сетива се срещат с вътрешните и това, което внасяме в сънното изживяване, е нещо като смесица от огледални образи от преживяния ден, а след това и живот. Това, което сме преживяли зависи от това доколко са будни вътрешните ни сетива...
Вътрешните сетива пробуждат външните и ако един човек вижда само една червена пощенска кутия, която му напомня да си пусне писмата, друг вижда как едно червено петно на зелен фон прави зеленото по-оживено, а трети вижда как червеното изхвърча от зеленото и почти го напада с настоятелността си.
Подобно на това, животът на сънищата на различните индивиди с подобна чувствителност може да бъде прозаичен и безцветен, драматичен и цветен, или изпълнен с въображение, ярък и значим.
Двата вида преживяване на сън и будност са само един и същ живот на индивида в двата му аспекта, а много художници не са избягали изцяло от затъмненото съзнание на времето си, виждайки безстрастно „предмети в пространството“ само като мотив и форма, вместо да ги виждат качествено – като цвят и значимост.
УЧЕНИЕТО НА РУДОЛФ ЩАЙНЕР ЗА ЦВЕТОВЕТЕ
Настроенията и движенията на цветовете, както сме ги описали, не са просто субективни впечатления. Всеки може да усети цвета така, стига да подходи към цвета без предубеждения.
Тези впечатления говорят за една обективна същност на цветовете, но за да се доближим до качествената наука, както се е опитал Гьоте, трябва да доведем обективните възприятия до степен да могат да възприемат общи закони. За тази цел можем да се обърнем към лекциите на Рудолф Щайнер за Цвета („Цвят”, Рудолф Щайнер Пъблишинг, Лондон).
Тези лекции бяха, в известен смисъл, само едно начало на подобна наука. Но тъй като всичките проучвания на Гьоте за природата на цветовете бяха базата за по-нататъшните изследвания на Рудолф Щайнер, това начало бе една важна творба. Да се опише съдържанието на тези лекции накратко едва ли е възможно, а и само чрез прилагането на практика на представените мисли в тях, те могат да бъдат оценени от психолога, художника или физика.
Защото докато Гьоте, изхождащ от вътрешно уверената си визия, се опита да изгради физическа наука, която да включва и окото, което вижда, и различните форми на проява на цветовете – субективни и обективни, - Рудолф Щайнер продължава това проучване по-нататък.
Имайки ясен поглед върху цветния свят на душата, той посочва пътя към едно такова разбиране за цвета – чрез чувствата, по време на т.нар. буден дневен живот на душата.
Чувствата трябва да бъдат издигнати над личното до нивото на свръх-личното и до обективните генерални истини.
Може ли това да се направи? Рудолф Щайнер казва, че може и трябва, ако искаме да разберем цветовете. Тези от нас, които работим като художници на базата на неговите напътствия, ги намираме за верни и полезни. Но много повече има да се прави в тази посока.
Д-р Щайнер дава напътствия как да постигнем по-точно разбиране за цветовете и как да ги използваме. Той разграничава, на първо място, цветове в смисъла на два вида – гланц и образ (glanz und bild) или сияещите активни цветове и цветовете, които не са активни самите те, но държат дадена форма. Така червеното, синьото и жълтото са активни гланцови цветове, а зеленото, цветовете на поротокала, бялото и черното са цветове на образа.
Не е трудно да го разбираме, когато определя зеленото като образа на живота, цвета на прасковия цвят (т.е. на човешката кожа) като образ на душата, бялото като образ на духа и черното като образ на безжизненото. Тези дефиниции съответстват на обикновените човешки чувства. Но ако продължим тези дефиниции, както прави той, става по-трудно за разбиране и за това трябва да се обърнем към самите лекции.
По тези начини можем да достигнем до обективни закони за цвета, които могат да бъдат подкрепени от опита ни. Но чрез образите на живот, душа, дух и смърт също така стигаме до границата на това, което физическите сетива могат да доловят. Отвъд тази граница цветовете на дъгата ни зоват да продължим нататък.
Дали истинската природа на цветовете е недостижима за сетивата или това е повик за събуждане на сетивата към едно по-живо виждане? Дали не сме стигнали до това цветът да се превърне в портал към духа, там където духът, чрез оживотворени сетива и мисли, ще може да пресече границата между двата свята, разделени при раждането?
Ако това е така, тогава със сигурност ще разберем защо Гьоте като поет, философ, държавник и учен, в края на живота си изговаря следните думи на Екерман (виж “Разговори с Гьоте” от Екерман): „Колкото до това, което съм направил като поет, въобще не се гордея с него. Отлични поети са живели по мое време, още по-отлични поети са живели преди мен и други ще дойдат след мен. Но това, че в моята страна аз съм единственият човек, който знае истината в трудната Наука за цветовете – от това, казвам, съм не малко горд и от това имам чувство на превъзходство над много други.”
Превод: Ати Петрова
Следва!