Скъпи приятели,
С тази последна част приключвам представянето на машинописния текст на част от книгата на д-р Маргарете Хаушка, който имам от над 20 години и набрах в последните месеци. Не пише кой е неговият преводач - огромна благодарност към труда му, не знам дали е сред нас или е преминал Прага, но това, което е оставил, е от огромно значение, и ще бъде. За съжаление в машинописния текст липсват оригиналните изображения от книгата. Но липсата им подканя към размисъл, съзерцание и раздвижване на душата на четящия.
Всъщност този текст имам от покойната вече наша духовна учителка - Светла Бисерова. Той съществува и в сканиран вид, но смятам, че е много по-ценен днес да се представи точно в нашия сайт, защото тепърва художествените задачи пред нашите души ще бъдат много важни с идеята за техните лечебни сили.
Нека черпим с вдъхновение сили и импулси за настоящата и бъдещата ни работа от богатството, което е в ръцете ни, а всеки един от нас носи и в душата си - да го пробудим, това е целта на бъдещето!
Дорина Василева
* * *
В тази глава се посочват примери за това, как да се избират задачите в курса за обучение на художествени терапевти, за да могат учениците да изпитат първо върху себе си, как този начин на рисуване въздейства върху душите, когато човек действително се задълбочи в този процес. Придобитият опит ще им даде идеи как сами да поставят задачи с терапевтична цел. Това описание не претендира за изчерпателност. Курсът трябва да съдържа освен това всичко онова, което може да бъде разглеждано от терапевтична гл.т. – всички техники, в това число пластика и графика. И все пак, от тези примери може да се види дълбокият смисъл, начинът на работа, а също така кои аспекти са важни и кои не, за да се избегне надценяването на някои, както се случва в днешно време.
Тъй като някои пациенти не са рисували никога, добре е в началото да се направи кратко и достъпно въведение в техниката „мокро в мокро”, а след това и в Гьотевия кръг на цвеговете. Много е важно винаги да се изхожда от целия кръг, за да може цветното изображение да изглежда като един затворен свят – нали то отразява целия наш душевен живот. Това въведение не бива, обаче, да е само теоретично, това основно подреждане трябва веднага да бъде нарисувано, първоначално в спокойната последователност на цветовете от дъгата, а после в свободно движение.
Упражненията по рисуване ощо от самото начало трябва да се рисуват от учениците така, като че ли зад гърба им наднича вече някой пациент. Нека подчертаем, обаче, още в началото, че абсолютно нищо, което се казва тук в тази книга не бива да се превръща в догма, тъй като винаги има причини, - а те не са рядкост – поради които трябва да се действа по друг начин, защото пред себе си всеки път имаме особен случай, друга човешка индивидуалност. Съществуват, разбира се и ситуации, при които трябва да се започне с един единствен цвят.
Цветните пътища водят душата в най-различни посоки на настроението. Всеки цвят предизвиква различно душевно вълнение, защото душата живее в цвета, тя представлява едно цяло с него и не може да се отделя от него. Той винаги изразява дълбоката същност на всяко явление и разкрива неговите съкровени качества. По този начин се създава мост за истинско разбиране.
Например, ако цветовете на дъгата се нанесат върху листа на пластове, като жълтото е в средата, а нагоре преминава бавно в оранжево и червено, надолу през зеленото към синьо и виолетово, тогава ще усетим спокойното изображение на съществуванието на нашата собствена душа между небето и земята, стоейки и намирайки опора в зеленото. Едновременно с това ще изживееме и собственото си равновесие в същността на елементите – светло-въздушното в средата, под него зеленото на земята, където светлината обхваща тъмнината и я развиделява до цвета на живота, под него по-студеното синьо, което сияе навътре и клони към създаване на ритмични форми. Нагоре активността се засилва като през оранжевото се отива към червеното, образът на духовния елемент и накрая се стига до пурпурното, червеното на етера. Душевното настроение и елементите се сливат – аз имам пред себе си цял един свят. И сега могат да започнат откривателските пътешествия. Тук се открива широкото поле на матеморфозите, една от които беше публикувана в статията „Дихателното упражнение чрез рисуване” в писмата на Щетлер. Специално илюстровано издание на тези разсъждения може да се получи в училището.
Важно е ученикът да се научи от самото начало да възприаме цветевете като световен елемент около себе си, да се потопи в тях и да усети, че природните картини на частите на деня и годишните времена изобразяват настроенията на една световно-земна душа, в която слънцето, световният Аз, събужда дишащ живот. В последната глава на том I от книгата „За терапията чрез изкуство” се говори за лечебните сили, с които ни даравя съпреживяването на годишните времена. Освен казаното там, нека споменем и това, че годишните времена представляват и известна инкарнация на светлината.
Животът през пролетта започва с изживяването на промените във „въздушния простор”, светлината се връща отново, тя одухотворява въздуха, растенията сякаш я попиват и образуват пропитото от светлина зелено, те го преработват в жив въглехидрат, светлина превърнала се в материя. Светлината продължава да живее в растенията, зеленото става по-тъмно и наситено, докато есента отново го освободи в огъня на нейните огнени цветове. После тя ни оставя в зимната тъмнина, а дърветата стоят край нас с голите си, приличащи на скелети стъбла и клони.
От друга страна има някакъв скрит смисъл в това, как нашата вечност се потапя в света на материята без да бъде разрушена и отново се връща в света на съществата. Можем да я наречем „вечно движеща се”, използвайки поетичното описание на Гьоте за водата:
„…от небето идва,
към небето се издига
и отново я тегли към земята,
вечно движеща се…”
Ние би трябвало да се научим да четем повече в майката-природа, тя ни дава здраве.
След като се приключи с рисуването в неговата цялост, може да се започне с упражняването на отделните елементи, като при работата трябва да се поставя ударението на различни неща, било то на движението на цветовете – спокойно или драматично - , на преходите – бавни или бързи - , или пък на силата на цвета. Това са все елементи, на които трябва да се обръща втимание в по-нататъшната терапия и които трябва да се прилагат целенасочено, за да може да се възбуди съответният процес в душата.
Ако тези упражнения се направят умело, те винаги предизвикват чувство на задоволство, защото отговарят на една вътрешна действителност. Така можем да накараме елементите заедно да пресъздадат най-различни природни феномени или природни настроения.
Появяват се огън, вода, въздух и земя, и всички те възникват от дъгата по някакъв вълшебен начин. По този начин изображенията губат елемента на измисленото по съзнателно-интелектуален път, на абстрактната обвързаност. Щрихите на четката се изтръгват от движението на елементите, като им подражава. Вълшебната дума е „идентифицирам се”. Когато рисуваме вода, трябва да станем вода до върха на пръстите си, да дишаме с нея като вълните в морето, да бъдем внезапно връхлитаща вълна, удряща се в скалите на прибоя, и накрая да се превърнем в лед.
След това следва възникването на растението. Светлината, навлизаща в земната тъмнина изтръгва зеленото /Гьоте: синьото и жълтото се свързват надолу в зелено/ и то расте и се развива като растително същество, докато потъне в цвят, разпален от светлинния космос във всички багри. Тези задачи се изпълняват с растението, първоначално като обикновено засилване на жълтото до червеното цветче, което нощем преминава през синкавото, след това с неговите метаморфози между зародиша в тъмното, корените и листата, цветовете и плодовете. Всичко това пробужда в духа умението да възприема и наблюдава растителния свят въобще, който представлява етерните жизнени процеси и тяхната чистота.
Целият растителен свят е отражение на жизнения свят; растителният свят се оформя съгласно законите и възможностите на етерните творчески сили. Д-р Хилмар Валтер описва това особено нагледно в книгата си „Растителният свят, неговото родство с развитието на земята и човека”. Царството на растенията отговаря в макрокосмоса на етерната природа на човешкото тяло, която се явява посредник между глъбините на душата и околния свят. Така както ние се загръщаме в нашата кожа, така и земният организъм се увива в живата обвивка на растенията, те са нейният сетивен орган за слънчевите сили на космоса. Във физическия свят на растението има само физическо и етерно тяло, но от духовна гл.т. то се озарява от космическо-астралните звездни сили. Вследствие на тяхното въздействие в багрите на цветовете се появява цялата небесна дъга, листата на растенията се развиват едно след друго спираловидно, дърветата образуват корени и т.н. Тук искам пак да цитирам д-р Валтер. Терапевтът би трябвало да задълбочава своето отношение към природата като черпи от духовната наука и чрез по-висшето познание да пробужда в себе си значението на по-простите неща. В този дух бих искала да цитирам следните мисли:
„В растителния свят се различават в основни линии седем групови души, съответно на седемте основни планети, тези сили действат заедно с груповите Азове на растенията. Това са потомците на Духовете на Мъдростта, водачите на слънчевото развитие, които от своята собствена субстанция са дали на човека заложбите на неговото етерно тяло. Тяхното въздействие идва от Слънцето. Ние биваме направлявани от тези сили, когато свързваме Слънцето със сърцевината на Земята. Те определят посоката на стъблата на растенията, която сочи навътре към сърцевината на земята.
Там, в сърцевината на земята, се намира сърцевината на тяхната същност и в своята цялост те съставляват Аза на земния организъм. Тук спада и дейността на Духовете от различните периоди на развитие като наследници на съществата от Първата йерархия. Те регулират промяната на времето, смяната на годишните времена, редуването на дните и нощите. И пак благодарение на тях, при оплождането се свързват дейността на Духовете на Движението и на Духовете на мъдростта, като органите, следващи спираловидно планетата, се нареждат в кръг като тичинки, а растежът на стъблото намира своя завършек в яйчника.”
Ние почти сме загубили живата връзка с природата, съществувала през Средновековието, когато е била обожавана като богиня Природа. Ние приемаме природните явления, като че ли космосът е действително само една машина, която може да бъде изчислена и направлявана от физически сили. Ако в душата на терапевта живеят, обаче, спиритуалните мисли за растителния свят, те могат да имат лечебно въздействие и без да бъдат произнасяни. Терапевтът ще съумее да намери по-добре адекватно художествено формулиране на задачата за всеки начин на мислене и всяко душевно настроение на пациентите и така да приближи душата на болния до небесния свят, заобикалящ ни под формата на растителни образи.
Подобни усилия водят до разцъфтяване на закърнелите сили на етерното тяло. Ето защо растенията, и особено цветята, трябва да се рисуват по начин, който Рудолф Щайнер препоръчва за 9-10 годишните ученици от Валдорфските училища, а именно: „да се чувстват одухотворени”. Ботаниката трябва да се разглежда винаги във връзка с живота на земята като единен организъм. Често, за да се отвори една врата, е достатъчно само едно изречение в този смисъл, изказано по време на рисуването.
Дърветата са белите дробове на земята. Те дават живот на целия организъм от течности чрез огромния поток от изпарения, който повежда водата отново нагоре, за да падне тя отново в кръговрата като плодотворен дъжд. Горите са климатичен фактор от първостепенно знечение. Отделното дърво със своята изправена стойка и със завършения характер на своята форма винаги е образ на една човешка индивидуалност, и то като нея се намира между небето и земята, с любов разпростира ръце над едно пространство, което може да осигури закрила, сякаш иска да покани тук приятели. И в поезията се пее за това:
„До герана пред вратата, там стои една липа
В сянката й не веднъж сладки сънища сънувах аз.”
В тази песен по неповторимо прост начин е предадена връзката на човешкия Аз не само с цялото душевно богатство на истинската романтика, а и със самата същност на дървото. Тук е отразено как Азът понася своята съдба… Дървото се възправя всред вятъра и атмосферните влияния, в снега и слънчевия пек, като нежната бреза в долината или като устойчивия бял бор по високите планини, и ако не падне върху него смъртоносен гръм, то разцъфтява и се събужда отново за живот из развалините.
Интересен е фактът, че в нашето време, което не познава Аза, едва ли някой жител на големия град, пациент или ученик познава действително дървото. Той нахвърля дебело боите и едва след известно време там навлизат ритъм и дишане, светлина и сянка, устременост към небето и вкореняването в земята. Едва тогава дървото се превръща в творение на своята среда и получава характерен облик, който има истински скелет, чиито жестове се виждат през зимата.
В живописта има още едно средство да се изрази насочването на душата в помощ на волята навън към делото, за разлика от вглъбяването и насочването й навътре. Това става чрез разглеждането на двете нови понятия „блясък” и „образ”, въведени от Рудолф Щайнер в неговата теория за цветовете. Цветовете синьо, червено и жълто са „блясък”, защото имат волеви характер, с насочено навън сияние. Цветовете черно, бяло, цветът на цъфнала праскова и зеленото имат образен характер, което означава, че се отнасят към понятието „образ”. По-точната обосновка на тези понятия от гл.т. на духовната наука може да се намери в книгата на Рудолф Щайнер „Същността на цветовете”. Вместо да теоретизираме по тези въпроси нека по-добре разгледаме двата малки портрета, които представляват живописното понятие на един обърнат навън огнен характер и на един човек със скрита дълбока душевност. Тези две скици сами по себе си говорят достатъчно.
Следващият етап в обучението на бъдещия терапевт е изследването на животинските форми. Те не са образ на Аза както при човека, а придобило форма душевно качество, т.е. астрална форма. Характерното за дадено животно се вижда най-добре в очертанията, в профила. И при човека силуетът представя повече неговите душевни качества, докато Азът се наблюдава, когато човекът бива наблюдаван ан фас или когато срещнем неговия поглед.
Животните зависят до известна степен от географската област, където живеят и затова ги рисуваме в техния пейзаж, с настроението, което се излъчва от този пейзаж, а не ги скицираме абстрактно, а след това само да ги оцветим. Опитът учи, че тази епоха дава голяма възможност за една освобождаваща ведрост в дадена група. Животните бързо придобиват човешки черти и усилията за тяхното изобразяване извикват на преден план сили на симпатия. Груповите Азове на животните са странни същества. В древните култури на тях са гледали изключително като на божествени образи.
Човекът е събрал в своето етерно тяло всички растителни сили, а в астралното си тяло – цялото животинско царство, и ги е обединил в едно цяло, очовечил ги е, така да се каже, с Аза си. Но в някои ъгълчета на световната си душа той е запазил родството си с животните. Изразено чрез образи това означава: процесът на очовечаване все още не е завършен. Свети Франциск е проповядвал наистина пред всички животни, да намерят своя господар и учител в световния Аз на представителя на човечеството, който може да укроти тяхната буйност. И все пак отвреме-навреме се чува кукуригане на петел или крясък на чайка, вълчи вой или рев на бик. Ако над това стои Азът, тук може да започне хуморът, който както е известно съдържа в себе си едно „въпреки това”.
След като преминахме през цялото царство на природата трябва да се изобрази и работещият човек в движение, най-добре в неговите прастари професии като ловец, животновъд, земеделец или рибар, както разбира се и всяко друго занятие. И отново става дума за това – движението да се почувства отвъртре – най-напред ученикът сам да направи жеста и да го изобрази след като го е почувствал, а не това да става отвън. Първоначално се появява едно движение на цветовете, които се сгъстяват до появата на образ. Тук винаги проличава, дали някой може да намери човешките пропорции след като почувства собствения си образ. Най-често тези упражнения са били предхождани и по-рано от насочването към тази човешка фигура, към мисълта за себе си, като се е поставяла задачата да се изобрази една синя стая и да поставим себе си вътре в нея.
Това упражнение има успокояващо въздействие и синьото води до спокойна концентрация. Като пластова задача това упражнение има и нотка на леко освобождаване от неспокойното ежедневие и пренасяне в празничния свят на синьото като блясък на душевността въобще. За да не се затъне, обаче, в синята стая, задачата трябва да се продължи до среща с червеното вътре в синята стая.
В теорията си за цветовете Рудолф Щайнер казва, че синьото тегли след себе си лилавото и синьо-червеното, а червеното пък избутва пред себе си оранжевото, жълтото и зеленото. Следователно, при тази среща като художествена алюзия се появява целият цветен кръг.
Следвайки тези закони се постига значително оживяване на израза, независимо дали разработването се прави в художествен аспект или съвсем свободно. Срещата, насочването на червеното към синьото става естествено и не оставя впечатление за противопоставяне. Всъщност душевната топлина създава тези преходи и намира израз в образа.
Художественият момент се състои в това, че тези свободно загатнати указания не се рисуват по абстрактно-интелектуален начин, поради това, че тази връзка е позната. Цветовете са същества от по-висш характер. И когато човешкият дух ги изобразява на земята, не е необходимо да дава свобода на волята им. Рудолф Щайнер обръща внимание на това при разглеждането на цветовете на образа и блясъка. Като художник човек може да превърне образния цвят в цвят на блясъка или цвета на блясъка в образен. Да вземем, например, синьото, което по своята природа се стреми да стане по-светло навътре, и го разгънем равномерно, както това е правил Фра Анжелико, ще превърнем неговата бляскава природа в спокойна образна природа. Това синьо сега представлява образа на душевните глъбини, където живеят религиозните съдържания. Наблюдавайки синята стая, може да се установи, че душевното настроение изгубва приповдигнатата си романтика в момента, в който с жълти пластове привърнем пода в зелено. В този момент ние се озоваваме в създаденото земно съзнание.
Ако пък синьото се засили до виолетово, наблюдаваме как мечтателното настроение се сгъстява до самотно уединение, дори когато е обърнато към божестевното. От друга страна, свободната поява на цялата небесна дъга при срещата с червеното е здравословно явление за средния човек. Тези упражнения са предварителни етюди при изобразяване на приказки, басни и легенди, които имат голяма роля в обучението, като се започне от най-простата детска форма и се стигне до осъзнато представената пластова картина.
Нека най-напред опишем няколко общи примера и да покажем, как дадени специфични процеси, прилагани с терапевтична цел, могат да бъдат изразени чрез живописта, или по-точно да бъдат облечени в образи. Най-напред става дума за противоречието в превеса на силите в горното астрално тяло в посока склероза до туморни образувания или на долното астрално тяло в посока възпаления до процеси на разпадане, като и в двата случая организацията на Аза не действа правилно.
Тук в първия случай се поставят задачи за размиване на контурите, а във втория за образуване на структури или изображения. Размиването може да започне, например, със силно контурирано копие, за което може да послужи какъв да е модел /ние избираме най-често Macke или Marc/. То се размива след това на два или три пъти. За много хора тази задача се оказва очудващо трудна. Изглежда като че ли само тази контура им дава гледна точка и почва под краката. Размиването ги повежда после бързо в един хаос от цветове вместо към последователно възвръщане в хармонията на цветовете. Когато това се удаде, показателно и интересно е да се наблюдава обратният процес, за да се открие как действително от цвета бавно се оформя образ, докато цветовете се отграничат един от друг и по този начин възникне контурата, която обаче сама по себе си не е съществувала преди. Ето това е начинът на рисуване, характеризиран от Рудолф Щайнер с думите „да се рисува тръгвайки от цветовете”. Най-напред се рисува цветовото настроение, после от него може да изкристализира образ.
Автор: Дорина Василева
Чрез следните конструктивни задачи от друга страна могат да се развиват липсващите изобразителни способности. Взима се отново готова картина, по възможност от Предренесанса или от Ренесанса, защото в този период композицията е била развита много добре. След това избраната картина се покрива с прозрачна хартия и върху нея се свързват най-важните точки от картината в една структурна скица. При това за основен мотив могат да се приемат различни елементи от картината като жестове, посока на погледа, архитектура, като по този начин могат да възникнат най-различни конструкции.
Тези упражнения са били правени и по-рано в клиниката в Арлесхайм от Ани Рутенберг, която е работила през 30-те години в клиниката с пациенти, прилагайки художествени методи, предимно пластични. Тя се е занимавала с тях главно в духовно отношение, като заедно са изучавали въпроси от духовната наука. При нейните структурни задачи, доближаващи се до геометрията, тя обръщала внимание на това, че при тях се получават най-често основните форми на четирите етерни вида: кръгът на топлинния етер, триъгълникът за светлинния етер, полумесецът за звуковия етер или химическия етер, и квадратът – за жизнения етер.
В този случай картината най-често е преплетено съчетание от тези основни форми. Естествено могат да се появят и съвсем други криви и форми, тъй като търсенето на конструкции трябва да става съвсем свободно. Тази задача е интересна с това, че пациентът може да се запознае с някои от картините и то добре да се запознае, и въпреки конструкцията да се намира все още в сферата на художествената свобода. И все пак още в областта на главата, където става оформянето на представите, се апелира към душевно-духовното от цветовата сфера на чувствата. Човек се намира в прехода към чисто геометричното чертане.
Геометрията се препоръчва от Рудолф Щайнер при чисто възпалителни заболявания с процеси на разпад, каквито се срещат при туберколозата и остеомиелита. В този случай готовността на пациентите поради здравословния инстинкт подпомага терапевтично-художествения процес. Може да се случи, обаче, и така, че точно такива болни желаят да повторят върху хартията за рисуване болестния процес. Тогава не се постига изображение. Това няма да навреди, ако той се осъзнае и веднага заработи за неговото преобразяване. Дали подходящата задача ще се разработи с вкус и любов или не, зависи от умението на терапевта.
Сега следват други специални упражнения за изобразяване, с помощта на които могат да бъдат стимулирани дадени душевни вълнения. И отново се противопоставят, например, теснота и широта, буря и последващо разведряване, или будуване и сън. Такива упражнения водят естествено до задълбочаване дишането на душата. Разширяването и свиването е смисълът на тези упражнения. Публикуваните тук примери – вътрешността на гората като тясно пространство и вечерният покой като простор – говорят сами по себе си. Същото може да се каже и за смрачаването пред буря и последвалото я слънчево спокойствие.
При будуването и съня - за будното състояние е избран топлият кафяв цвят на земята, двама души бродят по добрата земя. Когато идва сънят над кафявата картина спускаме пурпурен воал, и тогава настъпва онова мечтателно-имагинативно настроение, което придава дълбочина и съдържание и на най-простото изображение. Тук пурпурното може да встъпи в едно от най-големите си права, защото то стои на границата на невидимото, и на духовното, където се потопяваме в съня си. С него идва и си отива слънцето, което следваме с духовно-душевната си същност в ритъма на деня и нощта.
При рисуването с пурпур нека си припомним за една задача, която Рудолф Щайнер препоръчва в горните класове на Валдорфското училище, а именно копирането по този начин на Рембранд. За изобразяването на картината се използва от долу нагоре печена сиена, после от горе надолу върху нея се полага червено за задълбочаване на художественото настроение и най-накрая върху най-светлите места се нанася съвсем нежно жълто. Очудващо е колко много се приближаваме по този начин до духовното съдържание на произведенията на Рембранд, макар оригиналът да има и други цветове. Това тризвучие представлява едно космическо-земно равновесие, всред което с нежно жълтото навлиза Азът.
Друга задача за изправяне и поощряване на Аза на сломената личност е „поглед към висините”. Много често се срещат болни, които рядко вдигат погледа си от земята. По този начин те губят свободата на пространството около себе си, което преживяваме с толкова дълбоко щастие на някой планински връх. Следователно тази област на върха трябва да се появи най-напред като цел в съзнанието, и то не за да бъде изкачена физически, а като стъпало, което земята построява за краката на боговете.
Свързаното с природата по-старо човечеството е знаело, че там горе, около върховете, в недосегаемото, бродят йерархични същества, че това са действително божествени замъци, които винаги са се ползвали с обожание и са предизвиквали благочестиви чувства. Това не е било толкова отдавна, така че все още съществуват доказателства за това. По-късно човекът е щурмувал и тези върхове, и нека земята бъде негова, но нека той не бъде високомерен враг на боговете, нека не носи онова настроение, което Рудолф Щайнер, предвиждайки развитието в края на века, обозначи с думите „нахална сигурност”. Обликът на земята трябва да бъде за него възвишено подобие, най-висшето творение на божествената природа. И ако, вдигайки поглед от ежедневието и от грижите успеем за кратко време да издигнем нашите чувства към тези чисти висини на девствените върхове, то това може само да допринесе за нашето оздравяване. Тук изкуството граничи с религията, и двете имат живително въздействие върху етерното тяло на човека.
За изсушения и прозаичен човек, останал без фантазия, приказките са истинска храна за душата. Това, което е млякото за малкото дете, това са приказките за човешката душа, която би рябвало през целия си живот да съхрани детските сили. Техническият свят, който ни е впрегнал и оплел, прави света празен и пуст, суров и безмолостен. Тенденциите към подобни състояние на душата водят до заболявания. Тази тенденция проличава в днешно време със застрашителна яснота и затова терапията и профилактиката трябва в еднаква степен да черпят от изкуството.
Истинските приказки ни връщат в миналото далеч преди нашето раждане. Много от тях разказват в образи и картини за живота преди раждането, и за пътя на душата до земята през инкарнацията /”Братче и сестриче”, „Снежанка”, „Хензел и Гретел” и т.н./. Този път е пълен с опасности и трябва да се решават много задачи, за да се възвърне възвишеното у нас – принцът и принцесата са нашата собствена душевна-духовна същност. Благодарение на своята истинност приказките изпълват със задоволство глъбините на душата, макар разумът да ги счита само за художествено творение, а понякога даже и това не. Но в глъбините се раздвижват градивните сили от детството и се пробужда съзнанието за нашето собствено положение на земята.
Занимаването с тематиката на приказките напълно отговаря на желанието за игра, и според думите на Шилер това е онази сфера, където ние сме само хора, неограничавани от закони, нито пък водени от егоистични желания и страсти. Преминавайки свободно през всички превратности, ние се подготвяме да издържим на всички опасности по пътя на нашия Аз, подобно на принца, комуто помагат животните и елементарните същества, когато той носи чисто сърце.
Истинските приказки не се създават по интелектуален път, те са видяни някога и са сътворени от знаещи. От гледна точка на живописта при работа с тях трябва да се използва изцяло техниката „мокро в мокро” на Валдорфската живопис. Тук най-напред се създава цветовото настроение, от което се уплътняват действащите фигури, по възможност в наситени цветове. Всеки пациент може да рисува наивно, като че ли е още дете. При терапията не е важен перфекционизмът, а дейността сама по себе си, придружаващите я душевни преживявания, както и появата на удовлетворение и радост, тъй като това са най-оздравителните сили на душата. Това не означава, обаче, че подобно изказване трябва да се приема повърхностно и тривиално. Лечението също минава през кризи, но пациентът трябва да почувства, че е поел по разумен път, чиято цел е нещо много ценно.
Самият процес на рисуване работи в душата по такъв начин, че двете основни сили – симпатията и антипатията се свързват в активно взаимодействие. Всяко ново чувство е като нова изворна сила, появява се в душата като нов импулс, който пулсира и продължава да трепти в нея още известно време. В посока на симпатията се намира обръщането към волята, която се изкачва до сетивата и иска да завладее света. В посока на антипатията е дистанцирането, съзерцаването и художественото преценяване. Тези цветни трептения в двете посоки овлажняват изсушената, безплодна душа и така могат да разцъфнат нови, по-здравословни душевни вълнения.
Поради своята масовост радиото и телевизията унищожават индивидуалната преценка и обезличават човека и по този начин нанасят вреди не само на душата и духа, а и на тялото, поради това, че очите и ушите губят все повече своята чувствителност. А тези вреди са напълно непредвидими и до голяма степен се подценяват. По този начин се подготвя и едно все по-голямо изолиране на отделния човек в неговите интереси, при което става по-труден за контакт, всичко различаващо се от общото мислене бива задушавано от масовото мнение и така се разпростира една асоциална сфера. Тук, обаче, също е необходимо да се намери вярната мярка, като се разбере добре природата на средствата на модерната цивилизация. Тук няма място за фанатизъм и при отричането на тези средства е необходим съзнателен подход и преди всичко основно познаване и разбиране.
За укрепване на Аза в днешното техническо време, което изисква будни сетива, в областта на живописта може да се използва индигото. Неговата природа е описана подробно в главата за отделните цветове. За да може Азът напълно да навлезе в сетивата, трябва да се даде задача за изобразяване на картина от града, на фабрика, на индустриален пейзаж като чиста пластова картина в индиго. Изправената картина се рисува като се започва с големи слоеве и чрез бавно разчленяване на все по-малки слоеве се създава композиция, която възниква благодарение на един постоянен вътрешен процес на делене.
В педагогиката се знае, че от всички видове смятане Рудолф Щайнер причислява деленето към Аза. Другите видове смятане спадат към други съставни части на съществото. Примерът показва, че задачата може да се прилага свободно, тя стимулира фантазията неимоверно много и я кара да нанася нови и нови детайли. При това картината като цяло е нарисувана с някаква прозрачност, по един художестевн начин, извисяващ този мъртъв свят с една озаряваща лекота. Азът отново се намира на границата на света на цветовете, без обаче да го напуска, така че по всяко време могат свободно да се нанасят оттенъци в други цветове. При рисуването с черно и бяло това не е възможно.
Ако от черно-бялото искаме да влезем в цветното, има различни видове прехвърляне на черно-бяла картина в цветно настроение. Тежестта на композицията е премахната, пациентът може да се посвети на настроението и с помощта на цветовете да одухотвори картината по различен начин. Разбира се, и това става с предварително подготвен образец. В този случай става дума повече за прехвърляне чрез копиране. Към тове се прибавя и задачата за силно увеличаване на малка картина и при това без измерване, а с просто око. Вярното око свидетелства за присъствието на Аза в зрителния процес. Увеличаването означава, че етерното тяло трябва да се разшири. Тези упражнения се правят с голямо удоволствие и от ученици.
При работа с пациенти се приема всякакво опростяване, то трябва и да се изисква. Постоянният контакт със заобикалящата ни техника притиска етерното тяло силно към физическата страна, така че свободата при изобразяването се удава трудно и при рисуването се получават нераздвижени и сковани повторения. Чрез копирането ученикът се запознава с всички възможни форми, създадени не от него, а от художника. Затова голяма роля при обучението играят не само увеличаването и прехвърлянето, а и копирането.
В по-стари времена хората са се учили да рисуват чрез подражание и това се отнася за всички видове изкуство. Хората са ходели при някой художник, за да гледат или слушат, или да подражават на неговите движения, преди да сътворят нещо събствено. Едновременно с това едно чисто копие, направено с любов, пробужда дремещи спобосности, събужда желание, насърчава, а на по-плахите дава освен това и почва под краката.
По-късно следват други задачи за пробуждане на композиционните способности или на тези за хармонизиране и изобразяване на цветни петна, които първоначално се нанасят безразборно върху хартията. Както е известно, например, Леонардо да Винчи се е упражнявал да съзре в един разрушен зид с неговите сенчести петна цяла битка, т.е. да композира. Нещо подобно в малка степен тренираме и с болните. Човек не може да е толкова изобретателен, за да поддържа жив интереса към художествените възможности. Цветните петна могат да се превърнат в букет от цветя, или на други мотиви, от плавните нюанси до драматичното противопоставяне на цветовете. Накрая, обаче, всичко трябва да изглежда обединено в едно настроение, за предпочитане е то да е ведро.
Разбира се, тези примери са малка част от това, което се упражнява в продължение на година и повече. От всичко това може да се види, обаче, че прилагането на терапията чрез изкуство е професия, която ангажира всички сили на човека, ако той й е отдаден изцяло, както и че тя може да се практикува само ако се стъпи на разработките на духовната наука.
Има, разбира се, много открити въпроси, много от указанията на Рудолф Щайнер не са взети под внимание. Всеки бъдещ терапевт трябва да изучи художествените програми на Валдорфското училище и сам да изрисува всички техники и съдържания, отговарящи на различните възрастови групи. Важна е също така и историята на изкуствата във връзка с развитието на съставните части на съществото и душата. Това също е предмет на специални периоди в училището. Не са засегнати възможностите за прилагане на пластиката и графиката с лечебна цел. Връх на обучението представлява интензивното съзерцание на живописта от първия Гьотеанум. Основният камък при строежа на тази сграда е бил положен, докато Меркурий се е намирал като Вечерница във Везни. Човешката задача на тази сграда всъщност не може да се изрази по-ясно на езика на звездите. Меркурий като Вечерница е водачът на звездите по пътя към нова космическа връзка, към познанието за духовните тайни на света. От там в бъдеще трябва да идват импулсите, които могат да спомогнат за изцелението на човечеството.
Край!