Цялото цветово пространство, както и всеки отделен цвят имат два източника – светлината и тъмнината. Тъмнината произхожда от праначалото, тя има Сатурнов произход, в нея има космическа воля, с развитието на вселената тя се сгъстява в материята. Материята, в крайна сметка, е външната страна на волята; във вътрешността си материята е воля, както се казва в една лекция, изнесена на 5 декември 1920 год. в Дорнах. Даденото някога от Престолите е волево-материалния елемент, един зараждащ се свят, роден от един елемент, който „погледнато от ориенталската страна, може да бъде наречен любов”. /10 декември 1920 год./
Космическата воля е любовта на Отца към света. Светлината, обаче, има мисловен характер – тя произхожда от времето на Слънцето, космическото мислене – в него живее световното мислене. И при тяхното преплитане възниква цветът – едно откровение на световната душа като космическо чувство. Двата елемента се преплитат в чувствата.
Всяко чувство има познавателна и волева страна. И ако Азът живее в чувствата, той създава хармония между двата полюса на човешкото съществуване, между мисъл и действие. Пишейки това аз нямам предвид само лекциите на Рудолф Щайнер за цветовете, от чието съдържание може да се черпи непрекъснато и които трябва да се изучават подробно от терапевта.
Тук искам да спомена и някои разговори с художничката Лиан Коло Дарбоа. В началото на своя творчески път тя е била тясно свързана с идеите на Ита Вегман и е работила много години в лечебно-педагогическия институт в Англия. Ето защо като художник тя е била много близко до терапията. Затова и нейното изкуство, в което тя е развила особено пластовата живопис, има такава голяма културно-терапевтична стойност.
Лиан Коло Дарбоа е преподавала доста години в нашето училище в Бол, така че много неща, които следват по-нататък са взети от преподавателската й работа и от нашите разговори. Голямо значение за нейното жизнено дело вероятно има и фактът, че тя е родена в Тинтагел, там където при преливането на цветовете на елементите някога рицарите от Кръглата маса на крал Артур са изживяли имагинативно приближаването на Висшия слънчев дух, Христос, и неговото потапяне в етерната аура на Земята.
Изказванията на Лиан Коло са пропити от духовното, но тя илюстрираше всичко с много примери от наблюденията й на природата, така че чувството за цветовете беше обърнато с любов към земята, без да се забравя небето.
Сега трябва последователно да се разгледат цветовете на дъгата и да се изтъкнат онези свойства, които могат да дадат живот на цветовете при обучението на учениците. Започва се съответно с характеристиката, поднесена от Рудолф Щайнер в лекцията му от 1 януари 1915 год. в Дорнах, цитирана по-нататък.
Предварително трябва, обаче, да се кажат няколко думи за цялата дъга на цветовете, тъй като винаги трябва да се изхожда от общото. В червено-жълтото се намира стимулиращата страна на дъгата с нейното активно излъчване, след това нейният живот се изразява изцяло в зеленото, макар това да е „мъртвият образ на живота”. Синьото, обаче, не се излъчва към теб, а сиянието му сякаш си „отива” и „прави място”; то има нужда от граници, така че в края да бъде по-тъмно, а навътре по-светло. Животът, изобразен със зеленото, замира и чрез някаква смърт се връща към духа, към пурпурното или лилавото.
Това винаги са душевни пътища, пътища между духа и материята, които преминават през дъгата. Между Зодиака и Земята кръжи светът на планетите, и така седемчленната дъга е и отражение на своите сфери, при което на една планета не отговаря само един цвят и винаги стои въпросът от каква гледна точка и на какво ниво трябва да бъде изобразен той.
Всеки един цвят съдържа в себе си още веднъж цялата дъга, така че всъщност има не 7, а 49 цветови тонове. Всеки цвят може да се нюансира в по-синкави или в по-червеникави тонове, но все пак по-добре е в началото този факт да се представи като преливащо се явление, отколкото по интелектуален път да се съставят схеми, и да се представя като игра на цветни перли. Тук нещата са също както при музиката, където същественото се намира между тоновете, както при цветовете нюансите. Това съвсем не означава, че идентифицирането с даден цвят не насочва душевния живот в дадена посока. Тези посоки могат да се използват с терапевтична цел.
Ето какво казва Рудолф Щайнер:
„Ако се идентифицираме със синьото, бихме се движили по света, като усещаме необходимост вървейки напред да преодоляваме егоизма в себе си и да станем част от Макрокосмоса; бихме изпитали необходимост да развиваме чувството за отдаденост и бихме се почувствали щастливи, ако можем да останем такива, благодарение на отклика на Божието милосърдие. И като вървим така по света, бихме се почувствали като надарени с Божието милосърдие.”
Синьото е „блясъкът на душата”, в него тя може да се разгърне напълно, да се отдалечи от оковите на земята, т.е. да стане по-макрокосмическа. От преживяванията в синьо струи успокоение, тъй като то е цветът на опознаване на способностите на нашите души. Неспокойната душа може да се съсредоточи и да обхване с поглед света. Синьото има много нюанси между небето и земята. Кобалтово синьо е най-небесният, след това синьото-франжелико, което някога е сменило златния фон, слънчевата светлина, отредена да бъде злато, така че картината се изживява вече от наблюдателя не имагинативно извън него в светлината, а навлиза в душата, което е процес на дълбоко вглъбяване. Ето защо кобалтово синьото в растителния свят е краткотраен цвят, цветчетата увяхват бързо.
Всички останали оттенъци на синьото се намират между кобалтово синьото и индигото, това е един широк свят. Синьото може да бъде топло, но и студено, като пруско синьото е най-студено, то ни кара да изобразяваме, то има физическо въздействие, като може да стигне до плътна и брутална материалност. От това се вижда, че никога не е достатъчно да се каже: нека рисуваме в синьо, важно е „как” то се рисува.
В наше време, времето на естествените науки, всички сме склонни към синьото, то е приемникът, обвивката на нашата осъзната душевна същност. Синьото представя всички душевни сили на горното астрално тяло, доколкото ние познаваме тези сили и ги изобразяваме. От една страна синьото, както и силата на главата, клони към втвърдяване и към земния елемент.
Земята като цяло преминава през световното пространство. Погледнато отвън нейното твърдо ядро, синьото, проблясва през осветената мътнина на нейната въздушна обвивка. Космическите полети ни донесоха внушителни картини на това явление.
От друга страна, синьото се простира в неопределеното. Ние изпитваме копнеж по далнините, като в глъбините на всяка душа се таи копнеж по духовната родина, докато тя пребивава в земното си превъплъщение, само че е покрито от пъстротата на по-близкото и понятното. Това ни връща към характеристиката, направена от Рудолф Щайнер, че идентифицирайки се със синьото ние ставаме по-макрокосмически.
Изложеното тук може да послужи само като импулс за по-нататъшна работа и в никакъв случай не претендира за изчерпателност. Ето защо преминаваме към следващия цвят – зеления.
Нека най-напред да видим какво казва Рудолф Щайнер /Кристияния 18, 20 май 1923 год., Цветовете като откровение на душевното в света/:
„Разглеждайки зеления цвят ние виждаме в него някакъв вид световно слово, което ни казва как животът се развиви и живее в растението. Наблюдавайки как животът си пробива път през мъртвото, как от мъртвото се създава един образ, а именно образът на растението, можем да почувстваме целения цвят като мъртвия образ на живота.”
И още по този въпрос, 1 януари 1915 год., Дорнах:
„Нека се идентифицираме със зеления цвят и да се движим по света със зеления цвят, което много лесно може да се направи като се опитаме да си разтворим очите и обхванем с поглед една зелена поляна без да обръщаме внимание на всичко останало, и после нека се опитаме да се потопом в зелената поляна – да гледаме на зеления цвят като на повърхност на едно море от цветове и после да се потопим в зеления цвят. Ако се опитаме да живеем така в нашия свят, ще можем да преживеем как това, което сме при инкарнацията, получава вътрешни сили. Ще изживеем как вътрешно ставаме егоистични, едно стимулиране на егоистичните сили в нашата собствена същност.”
Като се оставим на въздействието на тези изказвания на Рудолф Щайнер с техните повторения, ще бъдем отведени към дейността на етерното тяло, жизненото тяло, което загръщаме около нас при всяка инкарнация малко преди зачатието.
Зеленият цвят, който отразява земния живот на растението, има една успокояваща завършеност; човек усеща почва под краката си. В Гьотевия цветен кръг синият и жълтият цвят се сгъстяват надолу, към земята, в зелено. По този начин се създава стабилно равновесие. Едва когато с помощта на Аза човек е овладял своя собствен душевен живот, когато го е подредил и завършил, тогава е видял навън зеления цвят
Завладяването на душевния живот от Аза – дейност, която се простира през всички постатлантски култури, се съпровожда от овладяване на външното виждане на цветовете. Всички цветове са имали червеникав оттенък чак до Гръцката епоха, тъй като етерното тяло в сетивата е все още активно и във възприятията се примесва едно неясно ясновидство.
С появата на разумната душа в Гръцката епоха настъпва проясняване както на погледа навън, така и на душевния поглед към раждането на философията. Това, обаче, е едновременно и някакво застиване, което е било преживяно болезнено, чувството за прикованост към земната сфера започва със зеления цвят.
Но в този зелен цвят може да започне нов живот, ето защо Рудолф Щайнер говори за това, че зеленият цвят спада към цветовете на Христос, към образните цветове черно-бяло, прасковения цвят и зеленото, които са затихнали и са се потопили в царството на смъртта. По същата причина, обаче, в зеления цвят може да се зароди нов живот, така както е нарисуван от художника на олтара в Изенхайм. Тайната на зеления цвят е в смъртта, но също така и в избавлението.
Затова в зеления цвят има някакво спокойствие и стабилност; когато се втвърди твърде много той води до „зелената маса” на абстрактните преценки и теории, които се отдалечават от действителността, ако липсва собствена гледна точка.
При терапията зеленият цвят съживява организацията на сетивата, успокоява душата и води до известна завършеност и устои. Прилагането на зеления цвят дава много добри резултати при пациенти с очни заболявания, при които самият орган има нужда от съживяване и от вътрешно засилване. Така астралното тяло обхваща по-добре окото при процеса на зрителното възприемане.
Чистият смарагдово-зелен цвят не се среща в растителния свят, среща се, обаче, при влечугите и насекомите, където формата и цветът се определят от астралното тяло. При сетивно-нравственото последействие на даден цвят, имащо връзка с допълнителното цветообразуване, качеството на цвета, разбира се, е от решаващо значение. Ето защо простата интелектуална констатация, че зеленият цвят ражда цвета на цъфналата праскова, се отнася за даден наситен среден тон. Майският зелен цвят и синьо-зеленото на елхите имат различно въздействие, тъй като светлинният елемент е навлязъл в тъмнината на различна дълбочина. Казват, че римляните обичали тъмнозеления цвят, те се намират на най-ниската точка на инкарнацията чак до обмяната на веществата, която подкрепя земната воля и притегля крайниците по-силно към силовото поле на земята. Марширувайки те завладяват своята Римска империя.
Докато със зеления свят се намираме на земята, с жълтия се изкачваме нагоре към светлината. Жълтият цвят е първото слабо помътняване на светлината. Нека отново цитираме Щайнер:
„Ако цветът е жълт и ние потънем в него и тръгнем по света като хора изпълнени с жълтия цвят, тогава, преживявайки жълтия цвят, ще се почувстваме, бих казал, пренесени в началния период на нашето развитие. Ние ще почувстваме: сега живееш със силите, от които си бил сътворен, когато си преживял първата си инкарнация. Човек усеща, че това, което е бил през целия си земен живот е сродно с това, което идва към него от онзи свят, към който сам е понесъл идващия към него жълт цвят.”
От тези думи прозира вечната същност на човека, почувстваният Аз, духът на човека. Затова чувството жълто е благородно и радостно, то е обърнато към света, за да го дари, но и за да получи нещо. Жълтият цвят засиява в тъмнината, навътре в смъртта. Той е блясъкът на духовното и внася своята светлина в образа. Паул Клее е казал, че жълтото е безкрайно проникване, а това е и качество на човешкия дух, устремен към своето развитие.
Когато потърсим жълтия цвят, може да има и нещо силно обвързващо, меркуриално. В Китай това е цветът на най-високия сан. Всичко това важи, обаче, за жълтия цвят, преливащ се от чисто жълто в червено. Ако в жълтото се появи и най-слабия нюанс в зелено и се замърси, то пада от трона надолу към унижението и се превръща в цвета на банкрутиралите, проститутките и други отхвърлени от обществото /звездата на Давид/. С жълтия цвят не може да се работи добре само с методите на живописта; той не търпи граници, а излъчва сияние от един концентриран център. И ако други цветове трябва да му наложат граници, както е при пластовата живопис, неговото сияние ще мине и през тях. Тогава най-добре се изразява свързващата му същност.
При работа с лечебното рисуване трябва да се внимава да не се загуби свързващата сила на жълтия цвят, както и склонността му да дарява с радост и за това да се запазва чист. Така както духът иска да се рее свободен, така и жълтият цвят не желае да го притискат, но той може отдавайки се напълно и да потъне в другите цветове. Ако жълтото се сгъсти до златно-жълто, то представя слънчевата сила на сферата на Аза във физически план. През ранното Средновековие, когато още не е съществувала перспективата, на златножълтия фон са се откроявали другите цветове, не толкова свързани, а разположени в пространството като отделни индивидуалности. Синият фон на Джото и на други художници като, например, Фра Анжелико, придвижва образа така да се каже повече към глъбините на душата.
Ако жълтото се засили до оранжево, то се затопля от една топла душа, понесла духа. Тогава ще почувстваме нещо, което Рудолф Щайнер е изразил със следните думи:
„Ако се потопим в някаква оранжева повърхност и се слеем с нея, ние няма да изпитаме онова усещане за устременост към божествения гняв /както при червения цвят, бел. авт./, а ще имаме чувството, че онова, което се е устремило към нас, носи в себе си в много малка степен сериозността на гнева. То носи, обаче, и нещо друго, нещо, което иска да ни се разкрие, което иска не само да ни накаже, но и да ни се довери, нещо което иска да ни даде вътрешна сила. Когато навлезем в света, сливайки се с оранжевия цвят, ние се движим така, че при всяка следваща крачка напред изпитваме чувства: благодарение на тези усещания, на този живот в силите на оранжевия цвят, така свикваме със света, че ставаме все по-силни и по-силни, така че дори Страшният съд едва ли ще ни сломи. Ето защо това, което идва към нас от оранжевия цвят не носи само наказание, но и сила. Ето така с помощта на оранжевия цвят, свикваме със света. После се научаваме да обичаме живота, да улавяме същността на нещата и да ги обединим с нас самите. От живота в червено ние се научавама да се молим, от живота в оранжево се учим на познание, на стремеж към опознаване вътрешната същност на нещата.”
От това описание на Рудолф Щайнер се вижда много ясно, че тук не става въпрос за интелектуално заучаване на фактите. Това би могло да се направи и в три реда. Тук въпросът е как с преживяването на цвета да се постигне въздействие върху етерното тяло, върху сферата на живота. Някога, за да изключат физическата светлина, жреците на друидите са изследвали със силите на центъра - духовната страна на слънчевата светлина в сянката на долмените. Сферата на чувствата трябва да излезе от изключителната си субективност и пречиствайки се отново да стане инструмент на познанието. Чувствата стигат до познанието ритмично, в процеса на времето, за което съвременният интелектуалец не отделя време. Той не може да чака. В умението да чакаш се състои голямата сила на Аза. Всички ускорения идват от астралното тяло, което не може да каже „не”. Този, който наистина прави тези упражнения поселява своя дух по-надълбоко в душата и подготвя едно по-хармонично настроение на душата, а с това и по-здравословно.
След всичко казано за оранжевия цвят става ясно, че той играе голяма роля при лечебното рисуване, като много често служи за първоначално затопляне на жълтия цвят. Така както всеки ден отнасяме със себе си светлината на вечерното слънце на нощта, така и дори в по-голяма степен болният би трябвало да преживява по-силния и по-топъл цвят, без обаче веднага да се прекалява с тези указания.
Голямата площ в оранжево не буди приятни усещания; човек може да използва в коридорите и стълбището си оранжева стенна боя, защото там е в движение и само минава покрай него. Оранжевият цвят съдържа също така и лек импулс за движение без да въздейства емоционално. В бледосиньото на срещуположния етерен цвят се отразява настроението на събудения копнеж към познание. Във всеки случай оранжевият цвят е настроение, което е обърнато навън.
От вечерното небе получаваме последния топъл поздрав на отиващото си слънце в много изразителни оранжеви тонове. В Алпийското зарево оранжевото се засилва до пурпурно. Някога е било възможно да се видят по имагинативен начин елементарните същества и съществата от Третата йерархия, населявали това зарево. От това явление са се оформили преданията за розовите градини, които по тайнствен начин цъфтят около тези върхове, както и тези за царството на Лаурих и розите на Триглав. Триглав е връх в южната планинска верига в днешна Югославия. Легендата за неговите рози и за козия рог със златните рога, който пази градината на феите е вдъхновила Баумгартен да напише своя „Златорог”, на който Рудолф Щайнер често се позовава.
В самотните Алпийски долини, както и при келтите, се е съхранило по-продължително време някакво ясновидство на природните същества, отколкото при останалия човешко род. Затова има безброй Алпийски легенди, свързани с определени места и явления, които са произлезли от изживяването дейността на различни елементарни същества. Те, разбира се, после са били разказвани и развивани в интелектуално отношение и са загубили своята истинност.
Интерес представлява различното въздействие на утринната зора върху съзнанието на хората. Вечерната заря е прощален поздрав, утринната зора е пророчество, зов на съдбата: какво ли ще донесе денят? Тъй като чувствата в днешно време по-скоро се подтискат отколкото развиват, модерният интелектуалец се надсмива над такива вълнения на по-дълбоките душевни слоеве. Те, обаче, съдържат много повече истина отколкото онази, до която можем да достигнем с чисто физическите си възприятия на горните слоеве на душата. Това не означава пренебрегване на естествено-научното мислене на базата на чистото възприятие. То изследва физическата страна на света, която пък не може да бъде изследвана от никакво ясновидство. Едното трябва да доразвива другото, за да се постигне духовно-научно разглеждане на света, което имаше в лицето на Гьоте изтъкнат представител, на който Рудолф Щайнер често се позовава.
Нека се върнем към засилването на оранжевото до червено. Засилването на вътрешната подвижност, на стремежа да се излезе навън, което отговаря на волевата страна на душевния живот, води до цинобър, чието въздействие е тежко, земно, емоционално и страстно до агресивност. Колкото повече се преминава от цинобър към карминено червено, толкова повече се приближаваме към пурпурно червеното.
Нека най-напред да видим какво казва Рудолф Щайнер за преживяването на червения цвят:
„Да вземем просто случай, когато отправяме поглед към цветна повърхност, светеща в силен цинобър и по-нататък приемем, че достигаме до пълна забрава на всичко, което е около нас и се концентрираме напълно върху преживяването на този цвят, така че този цвят да не е само нещо пред нас, което ни въздейства по някакъв начин, а като че ли този цвят е нещо, вътре в което сме ние самите и се сливаме с него.
И сякаш плуваш по света като червен цвят, след като си станал идентичен с червеното, когато дори душата ти както и целият свят е съвсем червен; и в този почервенял свят, в който ти самият си червен, не можеш да не почувстваш как целият свят в червено ни изпълва със субстанцията на Божествения гняв, който струи към нас от всички страни срещу всичко лошо и порочно, което може да е в нас. В това като че ли безкрайно червено пространство ние ще можем да се почувстваме като пред Божия съд.”
И когато настъпи реакцията и изживяването премине в морално преживяване, то може да бъде само такова, че би ти се искало да го окачествиш с думите: човек се научава да се моли. После Рудолф Щайнер повежда това преживяване по-нататък и го кара да се почувства едно същество, изпълнено с доброта и милосърдие, което се появява в центъра на червеното, където то се разпръсква в розово-виолетово и преливайки се се излъчва от средата. Ето така можем образно да представим преживяването в цветове.
Червеният цвят се характеризира с това, че преминавайки през всички сфери – от близкия до земята и плътен цинобър през аленото и карминено червено до тъмночервената роза, и накрая до пурпурночервеното – той се извисява и облагородява. В червеното има много тъмнина, много воля и плодотворна топлина. Нашата душа откликва спонтанно, когато в зеленото от заобикалящия ни свят се появи червеното, било то някой червен слънчев чадър или крава, която пасе, защото зеленото лежи в краката ни, а червеното е същество движещо се живо върху него, нещо сродно на душата. Едва когато е в повече, тогава има заплашващо въздействие и ни атакува.
От физиологически аспект при наблюдаване на плоскост, оцветена в наситено червено, силите на обмяната на веществата се изкачват нагоре към главата, тя се кръвоснабдява по-силно, следователно се атакува нервната система. Астралното тяло обхваща по-силно етерното тяло при кръговрата на соковете, кръвта се разпростира към периферията чак до кожата и сетивата.
Ако този процес протича умерено, той се придружава с жизненорадостно чувство; ако настъпи натрупване, този процес се превръща в гняв, във витално доказване на Аза. По думите на Рудолф Щайнер червеното е „блясъкът на живота”, и то на земния живот. Земният живот е потапяне в тъмнина, червеното е изстрадано от светлината; Гьоте говори за дела и страдания на светлината, при което човек може да почувства, че червеното съдържа космическа болка и гняв, докато в този аспект синьото означава дело, то осветява тъмнината и я просветлява до синьо.
Пътищата на нашата душа водят нагоре и надолу, преминавайки през червеното в тъмнината, чрез синьото към светлината, червената и синята кръв са необходими в еднаква степен. В богатата на кислород червена кръв астралното тяло се потопява в по-плътното етерно тяло, а в богатата на въглеродна киселина синя кръв, то отново се освобождава до известна степен, може да се каже, че главата е „най-синя”, а далакът и бъбреците – най-червени, сърцето пък създава равновесие и по този начин дава на по-висшестоящия Аз свобода на действие.
Ако искаме той да се разкрие чрез цветовете, трябва да преживеем цвета на цъфналата праскова, размитото пурпурночервено. Тук симпатията и антипатията са се смълчали, защото Азът стои над тях. Цъфналата праскова, розово-червеното може постепенно да се изкачи в тъмнината от най-светлото червено на шипката до червеното на най-тъмната роза. За това с право говорим за пурпурна тъмнина.
Духът в началото на света е бил духовно-физически, той е съдържал в себе си както законите на материята, така също и тези на духа. Той е действал в Сатурновия огън на Троновете. Пурпурната тъмнина е топла, пропита от духа. Рембранд я е познавал добре. Той е познавал много тайни на светлината и тъмнината, което се дава само на духовния ученик. От това може да се заключи, че духът е попаднал на майстор както всички вестители на бъдещето, било чрез словото, било чрез друго изкуство или друг посредник.
През цялата живопис на художничката Лиан Liane Collot d’Herbois (1907-1999) Коло Дарбоа пурпурният цвят, маджентата, преминава като въпрос за откровението на прага на съзнанието между един сетивен и един свръсетивен свят. Според изказванията на Рудолф Щайнер човек, който в този случай вижда цвета на цъфналата праскова като инкарнат на човека, изживява вече нещо свръхсетивно. Защото този цвят подготвя духа на човека и дълбоко се заблуждаваме, когато смятаме, че обикновеното розово, напр. на прасенцето, би могло да се конкурира с инкарната на човека
Съвсем по друг начин маджентата се проявява в растителния и в минералния свят като откровение на духовното в розата от една страна, и в турмалина или кварцово-розовото, от друга. По-рано пурпурночервено са можели да носят само свещеници и царе. Смята се, че първата страна, където в древни времена се е произвеждала пурпурна боя от охлюви и с нея са боядисвани платове, е била Финикия, страната на Мистериите на Феникс, където са позванали редуването на смърт и възкресение на човешкия Аз благодарение на земната съдба.
И накрая - виолетовото, близко до пурпурното, но по-плътно и повече обърнато навътре, се явява откровение на тъмнината. В неговите глъбини душата благочестиво намира смирение пред Божията воля. Собствените желания, били на преден план, сега зативат. Лиан Коло често казваше:
„Виолетовата тишина може да се сгъсти и да възникне материя. По този начин човек се озовава в тъмнината на сферата на желанията. Там черпим кураж за земните цели на всички религии, като се идентифицираме с виолетовото в най-дълбока сериозност и след това отново излизаме на светло, като че ли се изкачваме нагоре от виолетовото.”
То укрепва волята. Опитът показва, че психично болни могат да се изгубят във виолетовото и при рисуване да затънат в него. В лечебното рисуване то се използва много пестеливо, болният най-често се налага да бъде измъкван от този цвят, когато е обладан душевно и физически от силата на сгъстяването, отразяваща се в тъмновиолетовия цвят.
Точно обратен е случаят при бледолилавия. Той просто се рее нагоре, от него личи родството му със синкавия цвят на цъфнала праскова. Модерният човек няма особена връзка нито с единия, нито с другия, затова според Хайнрих Филинг в психологическите тестове той се смята за „разстройващ цвят”, тъй като води до гранични душевни състояния в тъмнината на материята или в етерната ефирност.
Виолетовият камък, аметистът, се счита за помощник срещу слабостта на Аза, която се проявява особено при пристрастяване, когато астралното тяло не се контролира. Би могло още да се спомене, че наситеното виолетово на църковните одежди е знак за жертва и покаяние, за безусловно поставяне на Божията воля над собствената.
На това място, така да се каже, трябва да отдадем дължимото на кафявия цвят. Допълнителният цвят на виолетовото е нежножълтото, то се превръща в кафяво, когато се обработи с червено и синьо. Това е сгъстяване на двете страни на спектъра, но не към живото зелено, а към кафявото на земята. Кафявото е топъл цвят, почти сроден със златистия, който също се е получил при сгъстяването на жълтото, на „блясъка на духа”.
Кафявото представлява „добрата земя”, даващата и раждащата земя, земята – понасяща всичко. При терапията кафявото също може да се използва при всички хора, загубили почва под краката си. Никога, обаче, избраният за лечението цвят не се използа сам за себе си; с него се построява картина, така че може и да се разговаря за нея. Кафявото е също така одеждата на каещия се, одеянието на добрата воля, желаеща смирено да понесе греха.
И така – кафявото не е цвят на дъгата, но може да се създаде чрез смесване, при което цинобърът на земята играе голяма роля. Топлото кафяво ни учи да обичаме земята. Кафявото е цветът на дървото, дарено ни от растителния свят като субстанция на движението при изправяне, космическият пример за поведението на нашия Аз. Първите колони са правени от завързани на връзки папируси, и този факт приближава кафявото към зеленото.
Има още един цвят, разкриващ тайните на тъмнината – индигото. То се намира между тъмносиньото и виолетовото. В процеса на придобиване на външното цветно виждане индигото е последната степен, а съответната душевна дейност, която сме придобили най-накрая във връзка с нашите телесни функции, е т.нар. „чисто възприятие”. В началото на нашия Пети културен период, който служи за изграждането на съзнателната душа, спечелвана от Аза на границата на физическото тяло, от възприятията на външния свят са били изчезнали и последните остатъци на имагинативните сили. Ние можехме да виждаме физическия свят „гол”, както е било необходимо за естествените науки в началния етап; това е било и принципно условие. Така Азът се озовава самотен срещу физическия свят на границата с подсетивния свят, където свършва действителното възприемане и става дума за рационалното, там където започват теориите, защото няма вече наблюдение. На тази граница, обаче, съвсем будният и самостоятелен Аз може да намери пътя към себе си.
Индигото има особена връзка със сетивния процес, със Сатурновия свят, с минералния физически план, с края на създаването на този Сатурнов свят – светът на творческите сили на Отца. Облаците, костите, пепелта са цвят на индиго, както и далечните планини при влажен въздух. С индигото, този синьочерен цвят, в душата се прокрадва предчувствие за смъртта; черното пък напълно отразява смъртта.
Синият тон на индиго превръща този цвят в душевно преживяване. Когато наблюдаваме облаци с цвят на индиго, зад тях усещаме някаква заплаха. Това е сложно клеймо върху индигото като цвят, отграничаващ един невидим свят на сили, силите на Плутон в природата. Лавата също е с цвят на индиго. Духовното съдържание на индигото се преживява най-добре, когато човек сам рисува с него. Ел Греко е бил първият, който е използвал индигото в голямото изкуство. Това е било дръзновение, заради индигото той е бил под заплахата на инквизицията. Защото църквата била обявила този цвят за дяволски. Това е вярно дотолкова, доколкото Ариман е пълноправният господар на смъртта и човек навлиза в неговото царство, когато сам се признава за Аз във физически план.
През 15-то столетие започва заробването на земята и нейните богатства, както и завладяването й от техниката. По същото време започваме да виждаме индигото навън. Децата не могат да го видят до около 12-та си година. Едва след това съставните части на съществата проникват толкова навътре, че в сетивата се появява чистото възприятие, което може да бъде изградено и подхранвано само от научното съзнание.
Във века на техниката ние изследваме голата действителност на материалния свят и го завладяваме чрез техниката. Част от по-ранната одухотворена природа умира и се превръща в гола земя с фабрики. Картината на света се променя. Строят се градове, където се съсредоточават интелигенция и учебни заведения. Всичко това е светът на индигото. Човекът трябва да премине през естественонаучното съзнание, да влезе в досег със заплашителните сили в глъбините на земята, във вътрешността на субстанцията. Всичко това, обобщено в едно сетивно-нравствено чувство, намира своя израз в индигото. И тъй като индигото е цвят от дъгата, то може да одухотвори чрез живописта целия този свят, да го извиси и озари.
В главата за учебния план може да се намери едно упражнение, което илюстрира тази мисъл. Чрез индигото Ел Греко дава нов облик на своите картини, който го отделя от Ренесанса. Върху неговите източени благородни фигури и в типичен испански дух е легнала вече сянката на индигото, сянката на настъпващата промяна на съзнанието.
Преминавайки през индигото човек се научава да преодолява самотата на Аза. Азът получава импулс и подкрепа. В този смисъл индигото трябва да се използва при плахи натури много внимателно, в съчетание с други цветове, които да се подсилват от него, или самостоятелно като пластова задача, както е описано по-нататък.
Ние се намираме все още пред прага на царството на индигото и неговите тайни все още са забулени, те все още не могат да бъдат разкрити, защото се издигат нагоре и достигат Първата йерархия, и особено Престолите, които заедно с Духовете на формата са сътворили физическия земен свят с грижата на Отца. Възможно е да ни обхване страх и страхопочитание, но нека си спомним думите: „никой не идва при Отца освен чрез Мен”, и като минем през света на индигото и овладеем силите на субстанцията, ние ще излезем с по-силна индивидуалност, поемайки в нашите сърца силите, донесени на хората от Мистерията на Голгота. Светът на индигото се е появил за човечеството едва 1500 год. след Мистерията на Голгота.
Нека с това приключим главата за отделните цветове. Тя може да накара терапевта да види в цветовете световните същества, които говорят свой собствен език: в духовно-душевния свят се крият причините за много заболявания, а светът на цветовете е откровение на тази дълбока душевност, която иначе би останала неразкрита от наблюдаващия.
Из "Към терапия чрез изкуство"