Базирайки се на двете лекции на Рудолф Щайнер, изнесени на 20 и 30 декември 1914 год., в първия том на „За художествената терапия”, се казва, че рисуването започва, когато свалим астралното тяло половин степен по-надолу в етерното тяло. Тук възниква онова изкуство, къето съдържа в себе си законите на нашите астрални тела. Живописта е „външната проекция на нашата астрална душевност”, която ни е посадена от старото Лунно съществуване. По онова време астралното тяло се е свързало с физическо-етерното. В гореспоменатите лекции се казва, например:
„Ние изживяваме вътрешно настроения, печал, радост, характерни неща, наситени с чувства като всичко онова, което ни носи съдбата. По този начин изживяваме това, което художникът претворява върху платното и което е отражение на нашата вътрешна астралност.”
Затова Рудолф Щайнер се е помъчил – както той сам казва – при изобразяване на лунната същност да се предивзика живописно настроение. В същата глава по-нататък се казва:
„Ако се задълбочите в лунната същност, ще ви се разкрият дълбоките връзки между форма и багри, между същността на светлото и тъмното. Така ще получите вдъхновение за рисуване.”
Ето защо терапевтът трябва да изследва възникването на образите на Старата Луна, които възникват вследствие проникването на астралното тяло в етерното. Степента на потапянето зависи от здравословния слънчев дихателен ритъм, обусловен от Аза.
Нека да разгледаме възникването на образа по-подробно. Тъмнината и светлината са съществували вече, когато ангелските същества внасят светлина в тъмнината и тъмнина в светлината, вследствие на което възникнали цветовете, цветовият етер или химическият етер, или звуковият етер, на чиито крила дареното от Духовете на движението астрално тяло е навлязло в етерното тяло. Така се появили първите душевни качества, желание и неохота съпровождат етерните жизнени процеси, постепенно се създава природата на желанията, но те все още се ръководят от Духовете на формата.
В горния човек астралното тяло е свързано по-свободно, то използва етерното тяло като огледало и така възниква онова прозрачно извайване на образи, което отразява процесите в космическата среда в достоверни образи и картини. Това са истински символи, създадени от ангелите в лунната сянка, първата форма на човешкото съзнание. Такова пълно отражение е нервно-сетивната система на главата. Това преди всичко е една светлинна структура, пронизваща етерното тяло. Тук се изгражда неговият инструмент. Астралното тяло в последствие отново го разгражда, когато създава съзнанието.
Всички останали органи се образуват, обаче, под силното влияние на Слънцето. Междувременно Слънцето се е изтеглило с най-фините вещества и е образувало една противоположност на Луната.
По този начин възниква двойнственият характер на човешките заложби. Това, което се е развило под влияние на състоянието на съзнанието при извайването на образите, се откроява като един вид глава. Луната започва да кръжи, така че човешките предразположения ту са изложени на Слънцето, ту отвръщайки се от него могат да се върнат към себе си. Лунните хора също са странствали около своята планета. Всичко, което не се намира под влияние на съзнанието, се намира на слънчевата страна. Там лунните хора живеят в душевното отдаване на световната хармония.
В края на времето на Слънцето образите, избледнели по време на слънчевото влияние, отново се проясняват, настава някакво пробуждане за самия себе си; ангелът, ръководещ съзнанието, оживява като някакъв групов Аз и става видим в образите. Тези космически образи действат чрез сетивата навътре и изграждат, както вече се каза, заложбите на нервната система. Пътят от тези призрачни картини към нашето днешно предметно съзнание е пътят през слизането на астралното тяло, поемането на влиянието на Луцифер, отделянето от космоса и началото на егото, следвано от заблуди, болести и смърт.
Тези смущения настъпват при повторенията на времето на Луната по време на развитието на Земята, тове е времето на лемурийците, което се е развило на един континент в Индийския океан, който придобива твърда почва едва в края на този период. Това, което в райските митове се описва като изгонване, е един дълъг световен процес на постепенно слизане на човешките души във физически тела, които можели да се движат вече по минерална земна повърхност.
Този процес на развитие на човека е познат във всички стари мистерии. Спомени за времето на лемурийците се срещат особено при етиптяните. На тях им било известно, че всяка болест е идвала от корумпирането на звездното тяло, което не е отразявало вече световните сили по космически начин. При тях лечението се е състояло в т.нар. „сън в храма”. Отделилото се от нервно-сетивната система астрално тяло трябвало да бъде отведено пред Изида чрез съответни церемонии в храма, т.е. пред образа на чистото космическо звездно тяло преди Грехопадението.
Изида е образът на космическо-астралното, чистият първообраз на душата на Вселената. Деформираното астрално тяло на пациента се коригирало чрез нея. По това време физическо-етерното тяло е било по-меко, по-податливо на формиране, отколкото днес и затова тази корекция нанесена по време на съня в храма, при събуждането е оказвала лечебно въздействие върху етерното и физическото тяло.
Ясно е, обаче, че това е било възможно само през определен период от време. При слизането на човека по-надолу, още през гръцкия период, това вече не е било възможно. В Мистериите на Асклепий гърците все още съпровождали в съня астралното тяло на болния, но вече не към безкрайността на космоса, към Изида, а само към нейната сестра, намираща се по-долу, наричана в последствие Натура, духовната страна на нашата земна природа. И там, където астралното тяло пребивава нощем, там то бива привлечено от неговото лечебно средство. Заспивайки, в момента когато астралното тяло се отделя от болното тяло, човекът сънува своята болест. При събуждането си той може да сънува своето лечебно средство, например като образ на дадено растение. Ето защо гръцкият период представлява прехода от чисто духовния лечебен метод към първото приложение на физическите лечебни средства. Чрез наблюдения върху сънищата при заспиване гръцкият жрец е успявал да определи диагнозата, а при наблюдаване на сънищата при събуждане е определял терапията. Хипократ закрива и тези мистерии, както сам той се изразява. Той е познавал и египетските методи, макар по това време да са били считани вече за декадентски.
Като разгледаме възникването на образното съзнание и проследим постепенното преминаване към земното, и втвърдяването на нашия образен свят чрез метаморфозирането на космическите образи в нашето предметно съзнание, ограничено до физическото, със сетивни образи, можем да научим много за отделните степени на този процес; освен това можем да узнаем много и за посоката, в която тези образи ще оживеят отново в бъдеще. Пречистването на астралното тяло, изцелението от последствията на Грехопадението ще се отрази отново в нашия образен свят; сега обаче това астрално тяло няма да бъде насочвано от жреци и лекари, а ще бъде преобразявано постепенно от собствения Аз чрез познания и терапевтични упражнения.
Ето в това се състои важната бъдеща задача на художествената терапия (това се отнася за всички видове изкуства). Всички дейности в Меркуриевата половина на Земята (първата част от Земния еон е под управлението на Марс, а втората част – под управлението на Меркурий, бел.ред.) трябва да струят от съзнанието на Аза и от съответната негова степен на познание, и по този начин да се проникнат до известна степен от Меркурий. Това, което днес практикуваме като терапевтично изкуство, е обусловено от времето и ще претърпи промени. Дълбокият смисъл на тези дейности, обаче, няма да се промени; художествената терапия трябва да придружава човечеството, така както Рафаел е придружавал младия Тобиас. Тя трябва да вземе под внимание хода на съдбата на всеки отделен пациент. Ако тя се практикува само външно, или при дадени диагнози се прилагат твърдо установени задачи, съставени по интелектуален път, то може да се каже, че тя не е разбрала сама себе си.
Земната съдба започва при повторение на лунното развитие, във времето на лемурийците, когато Азът се спуска в трите обвивки и душите се връщат постепенно към Земята след отделянето на Луната от нея. Душата поема Аза. Ние го изживяваме вътрешно с душата си. С душата идва и полярността; горе е огледалният процес, образната същност, долу е вътрешното движение възоснова на всичко онова, което е свързано с обмяната на веществата. В топлата сърдечна област ние усещаме нашата човечност, вечната ентелехия, мярата, която характеризира майстора. Всичко, дори и най-доброто може да бъде в повече или да е недостатъчно. Старо изпитано понятие за мяра е средата.
Къде може да се приложи това по-добре отколкото при рисуването? Рудолф Щайнер сравнява рисуването с танцуването по въже – човек винаги може за падне на едната или на другата страна. Всичко тук, обаче, се намира в областта на дишащата игра. Затова рисуването като упражнявана дейност е очовечаване на душевните качества. Рудолф Щайнер включва категорично рисуването в педагогиката, за да бъдат премахнати жестоките наклонности у децата – от една страна безсърдечието, а от друга – хладно-абстрактната същност. Днес рисуването във Валдорфската педагогика е културно-терапевтичен елемент от първостепенна важност.
От изложеното става ясно, че за да произвежда земно съзнание астралното тяло трябва да черпи отново от своя инструмент, нервно-сетивната система, създадена от него по време на Старата Луна. Ето защо е необходимо да спим, да изваждаме астралното тяло от инструмента, за да може той да регенерира. По време на съня, обаче, се потапя в онзи духовен свят, който се намира зад сетивния свят. Рудолф Щайнер говори за този свят в една лекция в Дорнах на 12.09.1920 год.:
„Този свят ни дава сили, когато рисуваме. Зад сетивния свят няма атоми и молекули, а духовни същности…, това което изпъква на преден план при рисуването е претворяването на свръхсетивното, едно откровение на духовния свят, заобикалящ ни в пространството и проникващ от пространството в нас, свят, в който се намираме между заспиването и пробуждането.”
Това е и първият свят, в който се събуждаме, когато прекрачваме прага на смъртта. Би могло да се помисли, че всичко това се намира твърде далеч и че се отнася само за художниците; но който не познава връзката на изкуството с духовния свят, не може да подбере за всеки отделен случай такъв вариант, при който задачата да означава за болния нещо съществото. При рисуването не бива да се работи с твърдо установени упражнения, а с терапевтична фантазия. В областта на рисуването, което е така близо до процеса на средния човек (средната част на човешкото същество, бел.ред.), преходът между изкуство и лечебно изкуство е особено плавен. Затова тук трябва да се подхожда много индивидуално, тук се борави не с „диагнози”, а с хора, които трябва да бъдат лекувани.
В случай, че се преминава към други видове външно лечение със цветове чрез излъчване или други подобни, то въздействието е съвсем различно. По този въпрос има вече доста литература.
При терапията чрез изкуство, и особено при рисуването, не бива да се поставя ударението нито на абстрактно-интелектуалното научно познание, нито на морално-религиозната страна. Въздействието трябва да идва от свободната художествена страна. Само по този начин душата може съзнателно да се обърне към себе си и да има връзка със света. Чрез стимулиране на собствената творческа дейност Азът, господарят на душевните сили, получава сила и проблемните анализи отстъпват място на градивна дейност. Това, което липсва на много хора е концентрация, вътрешно спокойствие и сигурност. Ние живеем във време на сили, разкъсващи, разколебаващи и опустошаващи душата. За да се справим с тези проблеми медицината в бъдеще ще трябва все повече да се обръща към художествените терапии, защото само с тяхна помощ можем да се справим с душевните и духовни смущения, които ще дойдат на мястото на физическите заболявания, които сме се научили да потискаме.
На края на тази глава искам да се спра накратко на разсъжденията на Рудолф Щайнер в лекцията „Същност на изкуствата” върху духовния фон на живописта, направили ми най-силно впечатление. Това е предаването на имагинативните преживявания на даден човек, който освен като представител на науката се явява и като представител на изкуствата.
Последователно се показва, как този човек се среща с отделните изкуства на трите по-висши степени на познанието. При имагинацията той вижда съществото, чрез инспирацията той го чува да говори и да го приканва да пристъпи към интуицията, а именно към сливане на съществата. С помощта на последното той може после да създава ново качество у човека. Там се казва:
„Приближи се друг образ, още по-чужд и по-чудноват, отколкото предишния. От него се излъчваше нещо като сгряваща любов и още нещо, което можеше да се нарече хладно.”
При инспирацията образът казва другото:
„Казвам се интуиция и съм от едно далечно царство. И тръгвайки към света от едно далечно царство, слязох от царството на Серафимите.”
Образът на интиуцията имала характер на Серафим. И след като съществата се обединили, образът казал на човека, преживял всичко това:
„Сега вече можеш да въоръжиш хората с онази способност, а именно с фантазията на живописта. По този начин ти си станал образецът на живописта. По този начин ти ще бъдеш в състояние да запалиш в хората дадено умение; едно от техните сетива, окото, което има нещо у себе си, което като мисловна дейност не се докосва от собственото човешко Себе – което съдържа в себе си обобщаващото мислене на външния свят, - ето с кое сетиво ще можеш да даряваш, след като имаш вече в себе си фантазията на живописта. И прозирайки под повърхността това сетиво ще бъде в състояние да разпознае душевната същност дори в онова, което иначе изглежда безжизнено и бездушно.”
След това тази способност се описва в детайли – да се нанесе баграта така, че тя да изразява нещо, което е същината на цвета, тъй като всичко в тази област се движи отвътре-навън. Тогава душевното вълнение може да се претвори в покой, а онова, което се движи, може да се задържи. Най-важното, обаче, се съдържа в думите, че окото крие нещо в себе си като подсъзнателна дейност, това е етерната дейност и обобщаващото мислене на външния свят е мировото мислене, което не е минало през Грехопадението. Следователно в окото живее някакъв райски етер, нещо съвсем слънчево, което не е съсипано от егоизма, нещо безкористно, нещо по девически невинно. Като се вземе предвид всичко това, както и фактът, че първообразът е толкова възвишен, че може да се срещне едва на върха на йерархията при Духовете на Любовта, Серафимите, може да се усети облагородяващата душите същност на живописта, изкуството, служило през вековете най-искрено на религията.
Разглеждането на рисуването ни отвежда в Лунната сфера, в нашия нощен свят, чиито душевни изживявания вдъхновяват душата. Откровението на първообраза, обаче, води далеч по-нагоре до онзи свят, където меродавна е била, само първата йерархия, в Сатурновия свят, който може да бъде разпознат дори само по качествата топлина и хладина. Сатурн е „бащата на цветовете”, благодарение на който в мировата полунощ се появява нашето вечно същество със своите индивидуални цветове. Тази връзка е представена сценично от Рудолф Щайнер в неговата четвърта мистерийна драма. Сатурновата сфера засиява тук във всички багри и всяка душа, която се готви за слизане надолу в планетарните сфери, засиява в цветовете на аурата, които разкриват нейната съкровена същност.
Лечителят трябва да дава възможност на духовните връзки да преминават през душата му, за да може да поддържа в себе си живи силите на Меркурий, които са пратеници на висшите светове до нисшите, и обратно.