В първа лекция от Събр.съч.228 Рудолф Щайнер говори за планетите като живи същества в Космоса – в сферите около тях космическата история се тъче от висши духовни йерархии. Само и единствено ако разширим светогледа си на основата на Духовната наука и осъзнаем истинския път на космическо-земната еволюция, както и осъзнаем пътя на собствената си душа като индивидуалност, която влиза във взаимоотношения с тези висши духовни йерархии в живота си след физическата смърт, в света на Духа, до новата си инкарнация, в ново физическо тяло, и връзката на различните фази от живота ни по време на земния ни живот именно с тези живи космически влияния, ще можем истински да осъзнаем грандиозността на битието, в което ние участваме.
Много по-късно от истинското духовно познание на древните посветени, които са имали такава телесно-душевна конституция все още, че са можели да бъдат едновременно в земния и в етерно-астралния свят, са се развили образите-картини на боговете и богините, които днес ние наричаме „планетни архетипи” и най-често търсим паралел между техни основополагащи качества и акценти в човешките характери. Това е само мъничка част от истината, и тя по-скоро е истината на интелектуалното мислене, което търси схематизирането, обобщаването в образи, картини, стигайки до понятия. Древният грък е виждал в своите богове и богини въплъщенията на истинските духовни същества, които събирателно той обожествява. Ние взимаме тази все още пълна с живот картина и я обличаме с понятието „архетип”. Но това е естествена и закономерна посока, в която се развива човешкото мислене. Както и пред нас идва следващата крачка, осъзнато да търсим новото одухотворяване на тези древни образи и картини, имагинативно да поканим живия образ, живата енергия...
Какво виждаме с човешките си сетива, до къде можем да се разпрострем с тях? Виждаме физическите обекти, снимани от модерните космически уреди, но те не "виждат" и не заснимат невидимия живот, който тъче в междупланетните пространства. Всъщност Словото е именно в онова, което е невидимо, което не се засича от супермодерните технически уреди, защото е неуловима от материята енергия... То се е "изговорило", продължава да "звучи" днес, ще "изговори" и човешкото бъдеще...
Само това е начинът истински да прозрем на какви сили е плод Космосът, светът, човешкото същество, в това число - и с какви лечебни сили можем да се свържем – външно и вътрешно, и да осъзнаме в самите нас! В тези образи човек може да почувства с цялата си душа грандиозността на космическите „отношения”, част от които е и самият той. Дори само да прозрем за миг тази грандиозност, душата застава на пътя на истинското познание в земните мигове на съществуване. Защото всъщност ние физически тук сме един космически миг, но душевно и духовно, сме цялата Вечност!
От редакторския екип
* * *
„Сатурн е такова космическо тяло в нашата планетна система, което изцяло и напълно отдава собственото си същество. Той излъчва своето същество в света... Сатурн не говори за това какви подбуди получава от света, а говори само това, което самият той е. А това, което сам той се явява, се разкрива постепенно като някакъв вид памет на нашата планетна система. Сатурн се явява като космическо тяло, което прави надеждно всичко в нашата планетна система, и всичко достоверно съхранява в паметта, в космическата памет. Той мълчи за настоящите дела на Вселената. Тези настоящи дела на вселената възприема и преработва в своята вътрешна душевно-духовна същност. Всички същества, които живеят на Сатурн, макар и да се отдават на външния свят, мълчаливо възприемат събитията на космоса в душевното, и разказват само за миналите космически събития. Затова Сатурн, ако го погледнем преди всичко космически, представлява своего рода странстващата памет на нашата планетна система… В отношението към него е достатъчно да бъдем открити за духа и тогава Сатурн се преобразява пред духовния поглед, пред душевния взор, в жива историография на планетната система. В този разказ той не скрива нищо от това, което се е случило в планетната система… И той говори за миналото на планетната система с вътрешна топлота и вътрешна жар, така че даже е опасно да се докоснеш интимно до това, което казва във Вселената, защото за миналите събития във Вселената говори с такава самоотдаденост, че това минало предизвиква безгранична любов. За този, който дочува неговите тайни, той е, така да се каже, съблазнител, зовящ го да пренебрегне земното, и цялостно да се потопи в това, което някога е била Земята... И тези хора, които имат земна склонност към Сатурн, винаги с желание се взират в миналото, неохотно вървят напред и винаги отново искат да върнат миналото. По този начин се приближават към индивидуалността на Сатурн.
Юпитер е друг вид планета. Юпитер е мислителят на нашата планетна система, а мисленето – това е до голяма степен този елемент, за който се грижат всички същества, които са свързани, така да се каже, на неговата космическа територия. Творческите, изграждащите мисли на Вселената, се излъчват от Юпитер. Той съдържа мисъл-форми, които образуват силите за различните същества в Космоса. В същото време, в което Сатурн разказва миналото, Юпитер показва в жив образ, в живо разбиране това, което се оглежда в него от Космоса в момента. защото Юпитеровите тайни са такива, че те се откриват само в мисъл-форми, и само ако човек мисли сам, то той достига до тайните на Юпитер, доколкото той се явява мислителят на Вселената.
Когато човек се опитва по някои загадъчни въпроси на битието да достигне ясно мислене и не може да се справи с това по физически и етерни причини, по причина на астрални препятствия, тогава се намесват съществата на Юпитер и помагат. Именно тези същества се явяват помощници в разгръщането на човешката мъдрост. При значително напрежение на мислите по време на сън, те подсказват отговора. Но в определен смисъл Юпитер и неговото откровение остават скрити, в подсъзнанието, ако човек не отиде към тях с активно, светло, пълно със светлина мислене. Затова в древността, когато активното мислене е било слабо развито, този способ, който е движел човечеството напред, постоянно е зависел от това в какви отношения Юпитер се намира към Сатурн. В особените взаимни констелации /отношения, бел.пр./ между Юпитер и Сатурн, хората са откривали много. На днешния човек е посочено как да вземе нещата поотделно в тяхното развитие, т.е. паметта на Сатурн и мъдростта на Юпитер, и да ги чувства разделени в тяхното душевно-духовно развитие.
Обръщаме се по-нататък към Марс. В него имаме планета, която – ако използваме този термин – се явява в планетната ни система говореща най-много от всички... Това е най-приказливата планета в планетната ни система, той постоянно разказва. И е особено активен, например, в този момент, когато хората говорят в съня си. Защото той в действителност желае страстно постоянно да говори и ако нещо от човешката природа стане достъпно за него, и е способно да говори, то той възбужда в него бъбривост /словоохотливост, бел.пр./. Тази планета е по-малко мислител, а повече бърборко. Нейните същества са постоянно нащрек, какво възниква някъде там във Вселената, и започват да говорят за това с голяма страст и ентусиазъм. Марс е този, който по различни начини в хода на човешкото развитие насърчава хората да правят изявления за мистериите на света. Той има хубави и не много хубави страни. Има своя гений и своя демон. Геният действа така, че хората да получат от Вселената импулс към речта. Но във всяка злоупотреба с речта действа демонът. Марс се явява – в определен смисъл – агитатор на Вселената. Марс иска да уговаря, а Юпитер иска само да убеди.
Венера се държи по друг начин. В определени отношения Венера – как мога да се изразя по друг начин – се отказва от всичко в Космоса. Тя не е достъпна, открита за него. Не иска нищо да знае за него. Разглежда Вселената така, че ако не я държи на разстояние, то във взаимоотношението с този външен Космос, бих могъл да кажа, тя ще загуби своята „невинност”. Тя е ужасно шокирана, когато някакво впечатление от външния Космос иска да дойде към нея. Не го желае и отказва всеки „танц” с външния Космос. Всичко това е трудно да се изрази на земен език. Затова тя е изключително възприемчива към всичко онова, което идва от Земята. В определен смисъл Земята действително се явява любимия на Венера. Докато Луната отразява цялата Вселена отвсякъде, Венера не отразява Вселената, не иска да знае за нея, но с любов тя отразява всичко, което идва от Земята. Човек още веднъж получава цялата Земя с нейните душевни тайни, когато с душевен поглед надникне в тайните на Венера. Работата е там, че хората днес, не могат правилно да подходят към тайните на своята душа, ако нещото, което ги занимава, не се отразява от Венера. Тя само гледа хората дълбоко в сърцето, защото само това я интересува, и на това дава възможност да дойде към нея. И така, във всичко най-интимно, което живее на Земята, човек още веднъж среща Венера в нейното удивително отражение. В него тя всичко трансформира така, както човешкият сън преобразува външните събития на физическия живот. Тя взема земните събития и ги превръща в образи на сънищата. Ето защо, строго погледнато, всеки ход на Венера около Земята, цялата сфера на Венера, се явява съновидение. И в многото образи на съновиденията живеят преобразените по един съноподобен начин земните човешки тайни. Венера има много общи дела с поетите.
Казах, че тя отхвърля останалата част от Вселената и това е положението най-общо. Но не по този начин тя отхвърля всичко, което идва от Космоса... Тя се вслушва с цялото си внимание в това, което говори Марс. Тя преобразува, пронизва света със своите сънищни земни преживявания във връзка с това, което й се съобщава от Вселената чрез Марс.
Всички тези неща имат своя физическа страна. Но от тези неща идват импулси към всичко това, което се твори и ражда в света. И в това, което тук се разиграва – Слънцето, разбира се, се намира там и вкарва всичко в порядък – когато Венера възприема всичко идващо от Земята и постоянно подслушва Марс, тя не иска да го знае, но иска да го подслушва, - от всичко това се образуват тези сили, които лежат в основата на органите, образуващи човешката реч. Ако човек иска да познае в космоса импулсите за образуването на човешката реч, то е длъжен да погледне на този удивителен живот и тъкане, което се извършва между Венера и Марс. И за развитието на речта на даден народ голямо значение има това в какво отношение се намира Венера към Марс. Речта става много вътрешна, дълбока, пълна с душевност, когато Венера, например, е в квадрат с Марс. Затова пък езикът става безсмислен, пуст, когато Венера и Марс съвпадат, и това има влияние върху речта на определен народ...
След това имаме Меркурий. Меркурий е планета, която за разлика от другите планети, се интересува от всичко, което няма чувствена, но има такава природа, че нещата могат да се комбинират. На Меркурий се намират майсторите на комбинираното мислене, на Юпитер – майсторите на пълното с мъдрост мислене. И когато човек от предземното битие стъпи в земното битие, то импулсите на Луната се явяват тези, които даряват сили за физическото битие. Венера дарява сили за всичко това, което са качества на характера и темперамента. Меркурий също дарява сили за всичко това, което в човека са разсъдъчни и умствени качества, преди всичко разсъдъчни качества. В Меркурий се базират майсторите, които комбинират силите на познание.
Луната, която съдържа в себе си строги, изцяло обърнати към себе си духове, само отразява всичко това, което се излъчва към нея от Космоса; тя строи външното, тялото на човека. В това съграждане на телесното тя съединява силите на наследствеността. В нея пребивават тези духовни същества, които в пълна затвореност, бих казал, космически размишляват над това, което от поколение на поколение се наследява във физическото. Затова хората на съвременната наука, барикадирайки се от лунните същества, нищо не знаят за наследствеността. Говорейки по същество, това което се открива пред задълбочения поглед, в съвременността, когато някой говори научно за наследствеността, то на космически език за него може да се каже: той е напуснал Луната, но затова пък е очарован от Марс, от демоническите сили на Марс. Той говори за наследствеността, но всъщност стои далеч от тайните на наследствеността. Венера и Меркурий в по-голяма степен носят душевно-духовната карма в човека и пренасят това в неговите душевни наклонности, в темперамента му. Затова Марс, а особено Юпитер и Сатурн, когато човек е в правилно отношение към тях, имат нещо освобождаващо. Те го откъсват от предопределената съдба и го правят свободно същество.
Между действията и импулсите на планетарните индивидуалности стои Слънцето, творящо хармония между тези, които освобождават човека и които определят неговата съдба... Само онзи, който вижда тази сплетеност на живота със свободата и съдбата, разбира какво се съдържа в палещата слънчева светлина... в изгарящата жар се намира необходимостта на съдбата, а в пламъците съдбата се разтваря в свобода...”
