В навечерието на Йоановден - "Мелодията на краля на елфите"

Submitted by admin 2 on Пет., 23/06/2017 - 22:03
Танц на елфите

Приказка за човешките мечти и тяхното сбъдване, за прекрачването на прага между земното и духовното, за цената, която е нужно да се заплати, за добрите приятели, за силата на изкуството, за мъдростта, за силата на мисълта и неизреченото, за времето по Йоановден, когато елфите на Светлината леят своята музика над поляни и ливади, за магичността на това време от годината и силата на слънчевата топлина и светлина, която оживотворява целия растителен свят... и за нашата осъзнатост за всички онези невидими творци, които присъстват в елементалния свят около нас!

"В една страна, там, където през летните нощи не става наистина тъмно, живял преди време един музикант. Той бил още млад, но надлъж и на шир нямало друг, който да владее свиренето на цигулка по-добре от него. Още при първия тон, който лъкът му изваждал от струните, всеки слушател се развеселявал, а засвирвал ли танц, неустоимо краката на всички започвали да потропват в желание да раздвижат в ритъм, стари и млади бодро подскачали и се въртели. Вдигнели ли се сватба, кръщене на дете или какъвто и да било друг празник, канели цигуларя на него и се смятало, че без свиренето му не ставало истинско веселие. Особено младежите и девойките го викали ту тук, ту там в някое село, за да им посвири на танците, а музикантът минавал през гори и поляни, през хълмове и долини и бил все на път също както лъкът на цигулката му галел и дърпал струните напред-назад, насам и натам...

Веднъж в едно малко, отдалечено село се провеждал майският танц[1]. Вечерта била прохладна и мека, яркият полумесец висял на небето, цигуларят свирел неуморно, а танцуващите двойки просто съвсем не искали удоволствието им да свършва. И когато в крайна сметка отзвучала и последната мелодия и всички се отправяли към къщи, един младеж извикал: „Това беше отново един истински танц! Няма друг, който да може да свири като нашето цигуларче!” Всички радостно се съгласили. Само един старец, който седял на една от пейките край селския мегдан и наблюдавал оттам бодрото оживление, поклатил глава и казал с усмивка: „Чувал съм за свирене, което е значително по-добро от това, което прозвуча тази вечер тук.” – Колкото и тихо да бил изрекъл това беловласият старец, музикантът доловил думите му. Хванал цигулката си под мишницата, пристъпил до пейката, седнал до стареца и го попитал: „За какво свирене говорите, дядо? Разкажете ми.” Старецът погледнал младежа, замислил се за момент и след това рекъл: „Не си ли чувал никога за мелодията на краля на елфите?” Музикантът поклатил глава, беловласият продължил: „По времето на Йоановден, когато елфите на Светлината са на път по полетата и ливадите, може да се случи човек да срещне свитата им, обикаляща заедно с краля на елфите. Ако човек тихичко се спре, поздрави невидимите и им направи път, то би могло да се случи така, че да чуе тяхната музика. Тя е невероятно красива, на човек му се иска никога да не отзвучава. В младостта си чувах за един свирач, когото елфите били обучили на тяхната изкусна мелодия, песента на краля на елфите, нямаща друга подобна на себе си никъде по света. Но е добре, че днес никой повече не знае за нея, защото не е безопасно за човек да свири музиката на елфите.”

Едно момиче тихичко се било приближило до тях, то също чуло разказа на стареца и преди още цигуларят да може да зададе други въпроси, хванало ръката на стареца и казало: "Елате, дядо, вече е късно. Ще ви изпратя до вас.” Обърнато към музиканта момичето добавило: „Лека нощ ви желая и на вас и благодарност за вашето свирене!" Тогава то поело с възрастния човек към една самотна отдалечена ферма.

Младежът не могъл да заспи през тази нощ. Той премислял думите, които казал старецът; от главата не му излизало вече за мелодията на краля на елфите. И когато тук-там започнали да пеят птиците, музикантът се отправил отново на път. Тъкмо се бил изкачил на едно неголямо възвишение, появило се слънцето и когато лъчите му започнали да галят покритите с роса тревички, младежът си казал: „Искам да се науча да свиря мелодията на краля на елфите.”

Започнал много внимателно да се вслушва и вглежда в знаци за близостта на тихите същества, за придвижването на елфите. Така минавали седмиците, наближавал Йоанов ден. Слънцето стояло високо на небето, зърното на нивите започнало да зрее. Свирачът бродел един ден по пладне през полето. Цигулката си той носел на гръб. Радвал се на цъфналите по синура цветя и замечтан поглеждал към полския път, от двете страни на който тих полъх на вятъра нежно люлеел житните класове. Там, където свършвали нивите, се било изправило едно бъзово дърво, носещо късни цветове. Внезапно младежът видял на известно разстояние пред себе си да се завихря прах над пътя. Високо и стръмно се издигнал във въздуха въртящ се фин облак. „Там кралят на елфите пътува със своята свита”, промълвил музикантът. И когато вихрушката от прах се доближила бавно, цигуларят пристъпил към края на пътя и направил дълбок поклон. Не се осмелявал да погледне нагоре. „Ти ни търсеше”, чул той внезапно един нежен глас, „кажи желанието си.” Младежът се изправил, но от проблясващия на слънцето прах не могъл да възприеме нищо повече освен от време навреме сияние на злато и мек блясък на кадифе. Събрал смелост и казал: „Не желая нищо по-съкровено от това, да чуя музиката на елфите и мелодията на краля на елфите.” – „Ще бъде изпълнено”, прозвучало като отговор. И веднага след това започнало едно звучене, което било по-сладко от всичко, което човешките уши можели някога да чуят на земята. Музикантът се заслушал, останал без дъх и мислел, че сърцето му ще се пръсне от щастие. Една мелодия следвала другата, един напев замествал другия. И когато цигуларят вече вярвал, че по-великолепна музика не можело да има нито на земята, нито на небето, прозвучала мелодията на краля на елфите, а тя превъзхождала всички мелодии, които били прозвучали досега.

ЕлфНакрая свиренето замлъкнало. Тогава младежът протегнал ръцете си и помолил: „Не отминавайте още! Ще направя всичко, каквото поискате, само да мога на цигулката си един единствен път да изсвиря мелодията на краля на елфите. Научете ме да я свиря!" – „Ти не знаеш какво си пожелаваш”, чул музикантът да се казва. „Един човек, който свири тази мелодия, не може никога да престане да прави това, освен ако не успее да изсвири мелодията отзад напред, тон след тон, звук след звук, до самото й начало. Но това е трудно. И да липсва дори само един тон, само един звук, човекът не може да се освободи.” – „Каквото и да ми струва това”, провикнал се цигуларят, „аз трябва да изсвиря мелодията на краля на елфите веднъж, иначе през целия си живот няма да мога отново да изпитам радост.” – „Тогава ни подай твоята цигулка”, казал елфът. Музикантът бързо свалил цигулката от гърба си и я подал напред, там, откъдето долавял да идва гласът. Той усетил лек удар, от който тялото на цигулката едва забележимо потреперило и дочул още словата: "Не забравяй: обратно до началото, тон след тон, звук след звук!” Тих смях прозвучал, след това вихрушката от прах, която младежът виждал до този момент непрестанно в леко движение, изчезнала безследно. Назад не останало нито едно, дори най-малкото облаче. – „Може би съм сънувал всичко това”, си помислил музикантът. Той обаче се почувствал толкова уморен, че решил да си почине още малко в сянката на бъзовото дърво, преди да продължи да броди по-нататък.

Слънцето вече клоняло към залез, когато свирачът най-сетне се пробудил. „Ще отида при стареца, който най-напред ми разказа за музиката на елфите”, си помислил той, „и там ще пробвам дали силата да свиря вълшебната мелодия наистина се крие в моята добра стара цигулка или всичко това само ми се е привидяло по пладне.” Музикантът потеглил бодро и не след дълго видял в далечината фермата, в която живеел старецът. Когато се доближил на хвърлей камък от дома, странникът спрял, извадил цигулката си и хванал лъка в ръката си. Сърцето му биело до пръсване. От една страна едва се сдържал да прекара лъка по струните, а от друга се страхувал от този миг. Най-сетне прозвучал първият тон и тутакси свирачът знаел, че това е мелодията на краля на елфите. Той забравил за целия свят наоколо си и свирел, свирел. Щом отзвучавал последният тон на мелодията, от само себе си отново се настройвал началният й тон, като че ли самата цигулка водела пръстите на музиканта, така че се налагало да свири непрестанно. При това не усещал нищо друго освен блаженство. Отдавна блещукали звездите на светлосиньото вечерно небе, но вълшебната мелодия продължавала да звучи.

Скоро след като започнало свиренето, старецът излязъл пред вратата на къщата; учудено се заслушал и така неусетно пристъпил до пейката пред къщата. Там се отпуснал и пак се заслушал. Внучката му се приближила до него. „Той свири парчето на краля на елфите”, прошепнал мъжът на момичето, „дано само да знае и как може да го завърши!”

Часовете отлитали; звездите извървели доста път на небето, някои от тях вече се били скрили под хоризонта, други се били издигнали нагоре, а мелодията все още продължавала да звучи в нощта. На двамата на пейката музиката се струвала извънредно красива. Най-сетне, отдавна вече била отминала полунощ, чули, че цигуларят започнал да свири парчето отзад напред. Ясно се усещало, как той търсел тон след тон, звук след звук, отзад напред. Слушателите му вече смятали, че не му остава много до началния тон. И изведнъж пронизително застенали струните, настъпила пауза колкото едно вдишване и след това мелодията на краля на елфите зазвучала наново, така както било през всичките вечерни и нощни часове дотогава. Цигуларят трябвало да свири, независимо от това дали желаел или не. И мелодията прозвучавала не само веднъж, а винаги отново и отново, от първия до последния й тон. Нагоре и надолу, нагоре и надолу водел музикантът лъка по струните, не можел да престане да прави това. След доста време, което на внимателно слушащите се сторило цяла вечност, свиренето започнало наново отзад напред, тогава старецът с вълнение и още по-внимателно от преди се вслушвал в музиката. Но всичко станало като при първия опит: малко преди целта силите напуснали цигуларя, струните изстенали пронизително, като че ли се вайкали, настъпила къса пауза колкото един пулс на сърцето – и тогава продължила вълшебната мелодия – отново и отново. – „Дядо, струва ми се, че цигуларят залита. Не го ли виждаш?” прошепнало момичето. Мъжът кимнал: „Добре го виждам това. А ние би трябвало да се приготвим да го подкрепим, преди да му дойде краят, преди да засвири до краен предел; защото, ако падне безжизнен на земята, тогава елфите ще го приберат. Само три пъти може да опита да се освободи чрез свирене. Ако третият път не успее, той без помощ е загубен. Влез в къщи, вземи хляб и сол и един остър нож.” Момичето го послушало и когато се върнало с всичко, което й бил поръчал старецът да вземе, той казал: ”Ако музикантът проиграе шанса си при третия опит, то има още едно средство да бъде освободен. Трябва веднага, без да ни забележи, да отидем при него. Отзад, през раменете му, ще прережа струните на цигулката му. Той ще усети това като много остра болка. А и трябва да стане с едно единствено срязване, защото иначе магията на елфите не може да бъде развалена. Свирачът ще падне на земята. Тогава му постави парченце хляб, което си поръсила преди това със сол, в устата. Но всичко трябва да стане много бързо, без никакво забавяне.” – След като старецът казал това, той добавил още. „По-добре, много по-добре би било наистина, цигуларят да може със собствените си сили да се освободи от вълшебното свирене.”

Междувременно парчето на краля на елфите звучало пак без прекъсване, всеки път наново, от началото до самия си край, изцяло. Накрая на двамата внимателно слушащи им се сторило, като че ли фигурата на свирача се изпънала. „Той събира всичките си сили”, прошепнал мъжът на пейката, „нека сега небето му помогне.” Едва беловласият казал това, отново прозвучало свиренето отзад напред. По-бавно отколкото при двата първи опита, по-обмислено, с напрегнато внимание пристъпвал свирещият на цигулката тон след тон в мелодията отзад напред. Фигурата му се тъмнеела на фона на светлото лятно небе и лъкът се движел по струните насам-натам. Старецът не откъсвал поглед от него, момичето едва се осмелявало да диша. Така стояли те неподвижни, докато свиренето се приближило до началото на мелодията и стигнало до мястото, където при двата първи опита цигуларят безсилно бил спрял. Сега той също все по-колебливо, все по-мъчително свирел по струните - нагоре и надолу, нагоре и надолу. Старецът и момичето се повдигнали. Неподвижно стояли те, гледали, внимателно слушали. Следвали тон след тон, звук след звук, мелодията прозвучавала в обратен ред, стъпка по стъпка отзад напред; вече липсвал само един съвсем къс откъс до началото на напева и ето най-сетне музикантът изсвирил последния тон, който бил началният тон на мелодията на краля на елфите. – Изнемощял момъкът отпуснал ръцете си, в дясната държал все още лъка, а в лявата - цигулката. „Той е свободен, развалена е магията на елфите”, казал старецът, „ела, ще отидем при него.”

Учуден, свирачът съзрял двамата. „Вие сте тук?” попитал той. „Струва ми се, като че ли съм бил далеч, много далеч оттук." – „Ти наистина беше много далеч”, казал старецът, „светът на елфите е различен от този на хората.” – „Ела, вземи малко хляб и сол, храната, която избягват елфите”, помолило момичето и младежът го послушал. Когато тримата най-сетне стигнали до къщата на стареца, вече била настъпила светлата утрин.

И както лятото скланяло към края си и наближавал денят на Св. Михаил, старецът разказал на музиканта, че е бил готов да му среже струните на цигулката, което обаче означавало, че той никога вече няма да може да свири.

„Така до края на живота си щях да бъда тъжен”, смятал младежът, „защото не бих искал да остана без музиката и без цигулката.” Замислен той добавил: „Но не копнея никога повече да свиря мелодията на краля на елфите.” – „И все пак откакто я познаваш, ти се научи още по-добре да свириш на цигулката” казал старецът. „Силата, с която се освободи от нея, се крие сега в твоето свирене. Сега наистина в цялата страна няма никой, който да може да се надпреварва в свиренето на цигулка с теб. И това може да ти е достатъчно!”

Така си и останало. Докато музикантът бил жив, радвал със свиренето си старо и младо. Дали е взел за жена приветливото момиче, внучката на стареца, не знам. Но би могло и да се е случило, а тогава те двамата със сигурност често са си спомняли за лятната нощ по йоаново време."

Автор Ерика Дюнфорт


[1] Обичай, с който се отбелязва пролетта На различни места се провежда след т.нар. валпургиева нощ на 30 април, когато се издига и т.нар. майско дърво, което се украсява и след това се танцува на открито, у нас след освобождението на първи май се е празнувал тържественият празник на пролетта, всички, които можели, излизали с цялата челяд рано сутрин „на зелено” – в планината или в полето, с бутилки мляко и домашни курабии да се „майосват” (Константин Константинов, „Път през годините”, Български писател, София, 1981) бел. прев.

Източник: www.oporabg.com

Библиотека, Обучение по АЛПСТ