Хенрих Витценман е роден на 16.02.1905 год. в Германия. От ранно детство интровертен и саморефлективен, носи в себе си богат и подвижен душевен живот, дълбоко подкрепен от заниманията му с музика и пиано. Интелектуализмът по онова време е далеч от натурата му.
Израства като младеж, който опознава себе си чрез сферата на чувствата и волевото изживяване. Това се превръща и в главен негов жизнен мотив. Заедно със свои съученици организира Съюз за борба с интелектуализма. Но скоро преживява първото си дълбоко разочарование – възторжените му приятели бързо се оттеглят.
Изнася реч като гимназист „Идеята за човечността на Шилер”. В преживяването на човечността (което е взаимното проникване на два полярни импулса, от което се ражда лично-свръхличната индивидуалност), е едновременно индивидуално и общо, се определя както образът на всеки човек, така и характерът на активност на творческата личност, което дава най-ценните плодове. Говори за праобраза на всяка творба – той идва от духовния свят и реално се въплъщава чрез съответните художествени герои. Този духовен праобраз е метаморфоза на праобраза на човечеството, чийто принцип – сливането на две противоположности в единно цяло е от най-висок порядък. Също така в творчеството се изразява не само индивидуалността на човечеството, но и индивидуалността на автора, която по своята същност е метаморфоза на праиндивидуалността, но по един нов начин изразена в творчеството.
Витценман продължава музикалното си образование в Щутгартската консерватория като ученик на големия пианист Макс фон Пауер, който го подготвя за пианист-изпълнител. Но за съжаление големият му труд пропада – оказва се със слаби сухожилия. Именно това е поводът за срещата му с Рудолф Щайнер. С трудовете му се запознава още в гимназията, благодарение на учителя си по Богословие, който се опитал да разгроми „новото езичество” – в същия ден Витценман купува книгата на Щайнер „Как се постигат познания за висшите светове” с последните си пари...
И така в Щутгарт в ситуацията на отчаяние, в която се променя житейският му път, известен валдорфски учител му помага да се срещне с Щайнер. Тоталната загуба на жизнената цел взема друга посока след тази среща. От този момент нататък Витценман остава до края на живота си свързан с Антропософията. Учи машиностроене, философия и история на музиката, изкуства и литература. Пише поезия, статии, пиеси, развива социална дейност. Намира се под надзора на нацистите по време на Втората световна война.
След нея започва активна антропософска дейност – ръководи в Щутгарт обучение на валдорфски учители, работи в антропософско издателство, води курсове – напр. Курс върху „Философия на свободата” с едни и същи участници в продължение на 7 год. По предложение на Алберт Щефан е избран за член на Единното Антропософско Общество. Има редица изследвания в областта на лингвистиката, философията, естетиката. Умира 1988 год. В „Ръководството за езотерично ученичество” (ГА 245), Р. Щайнер представя 12-те добродетели като смислово протичащи крайни точки на вътрешния душевен процес (на английски – предполага се, че това са и обозначения, направени от Елена Блаватска, и на немски).
Размислите и самите есета върху тях, представени от Хенрих Витценман, се опират на изказвания на Р. Щайнер, касаещи медитации, които могат да се изпълняват в съзвучие с годишните ритми. Говорейки за една вътрешна промяна и развитие, той показва пътя за вътрешната работа над себе си, която развива и обединява заложените качества в нас, т.е. ние можем, свободни сме, да сътворим собственото си същество. Такива изказвания Щайнер прави в много от своите лекционни цикли. (”Философия на свободата”, „Как се постигат познания за висшите светове”, „Теософия”, „Евритмията като видима реч”, „Човешката и космическата мисъл”, „Евангелието от Лука”, „Вазпитанието на детето от гледна точка на Духовната наука” и др., върху които се опира Витценман в разгръщането на даденото от Щайнер в ГА 245)
Умира на 24.09.1988 год., на 83-годишна възраст.
*Рисунките със сухи пастели за всяка добродетел са мои творчески медитативни търсения.
Дорина Василева
* * *
ЯНУАРИ /21 декември – 21 януари/
СМЕЛОСТТА – спасителна сила
Няма начало без смелост. Няма смелост без истина. Източникът на истинската смелост е преживяването, обединяващо миналото и бъдещето, тъй като истината е извън времето. От живота между смърт и ново раждане ние донасяме в предстоящия земен живот подбудата да поправим последствията от нашите действия в предишния земен живот.
Тази мисъл обърната към миналото, се съединява с мисълта, обърната към бъдещето: плодовете от миналия живот се присъединяват към духовното зърно на хората, узряват в живота между смърт и новото раждане и в новия живот се явяват преобразени в заложби и способности.
Във взаимното проникване на тези мисли настоящето се превръща в миг на смелост. Такава смелост, подготвена от вътрешен опит и проявяваща се във взаимодействието със съдбата, води към преживяване на безсмъртието, към съзнание, изпълнено с доверие, към това, че в предишния живот се е образувала сила, сблъскваща човека с повратностите на съдбата в следващия живот.
Тази смелост спасява от тленността на тялото, проникнато от смърт. Нещо повече, при среща на хора, свързани от съдбата, смелостта като носител на това съзнание за безсмъртие, се превръща за тях в пробуждане. Тя се превръща в спасителна сила.
Възможна медитация, укрепваща тази спасителна сила е потапянето в съдбата като верига от предизвикани от самия човек събития.
СМЕЛОСТТА СТАВА СПАСИТЕЛНА СИЛА.
* * *
ФЕВРУАРИ /21 януари – 21 февруари/
МЪЛЧАНИЕТО – медитативна сила
Който доверявайки се на съдбата е постигнал непреходността на собствената си истинска същност, става мълчалив. Истинското мълчание е библейската метаноя – обръщане на ума, което се нарича също разкаяние. Тъй като противоположното на мълчанието е увлечението по външните чувства. Безсмъртната сила на смелостта, този център на нашето същество, предавайки се на чувствата и обръщайки се навън, загубва съзнание за самата себе си. И в това преобръщане тя осъзнава самата себе си. Така в мълчанието се натрупват сили. То е защитната обвивка на нашето духовно начало, което е невъзможно да се предаде в образи или на езика на сетивния свят и което се изплъзва от обърнатия навън слух.
Мълчанието защитава и предпазва духовното като неприкосновена тайна на душата. И то е достойно да бъде носител на тази тайна. Мълчанието оправдава доверието, оказано му от духовния свят и хората дотолкова, доколкото го приемат в онази част на душата, която се предпазва от превъплъщенията на ненаситното ни, алчно същество. Мълчанието е сила, благодарение на която душата разбира сама себе си и се вижда като принадлежаща не към сетивния свят, а към света на духовното.
МЪЛЧАНИЕТО се превръща в МЕДИТАТИВНА СИЛА.
Възможна медитация: „Аз съм мисълта, която йерархиите на Космоса мислят.”
* * *
МАРТ /21 февруари – 21 март/
ВЕЛИКОДУШИЕТО – става любов
В мълчанието гласът на духа се чува като глас на собствената истинна природа. Това вслушване е чувство за индивидуалност. Това чувство е ВЕЛИКОДУШИЕ. Великодушието е великото разбиране, предоставящо с голям интерес и внимание пространство в себе си за самоизразяването на кое да е друго същество. За това разбиране всяка индивидуалност е неприкосновен израз на духа в сърцевината на човека. Това разбиране се чувства отговорно за всяка друга индивидуалност като за собственото висше същество.
За великодушието изживяването на солидарност не е субективно, а има за него обективно значение на отговорност за духа, в който се намира общия произход на индивидуалностите, от който те се отделят, придобивайки самостоятелност на една по-висока степен те са призвани да осъществят взаимно СВОБОДНАТА ОБЩНОСТ. Затова великодушието не може да не се съединява в свободна предразположеност с всяка индивидуалност, ако тя всъщност е наистина такава, дори животът й да бъде съвсем необичаен.
Така ВЕЛИКОДУШИЕТО става ЛЮБОВ.
Възможна медитация: потапянето в някоя несправедливост, случила се на друга индивидуалност, за която ние прощаваме като че ли е извършена спрямо нас, като неуморно се опитваме да я отстраним.
* * *
АПРИЛ /21 март – 21 април/
БЛАГОГОВЕНИЕТО – става жертвоготовност
Любовта, която се чувства отговорна за всяка индивидуалност, която се осъзнава като участник в свободната общност е БЛАГОГОВЕНИЕ. В благоговението се открива съществото на живото мислене, духа, живеещ в нас като индивидуалност. В живото мислене ние развиваме не нашите субективни мисли, а по-скоро духът мисли чрез нас мислите, живеещи в съществата. Обаче духът не ни принуждава, ние се обединяваме в него в свободно действие, което едновременно е ВЪЗПРИЯТИЕ. В почитанието към духа, живеещ в нас и всичко съществуващо ние се издигаме до етическия индивидуализъм. Но съдържанието на това почитание е различно в зависимост от това дали е обърнато към природни същества или към човека. Природните същества ние осъзнаваме чрез нашите мисли. Хората – чрез техните собствени.
Самоотвержено мислейки за другите хора, не с нашите собствени, а с техните собствено мисли, ние превръщаме нашата индивидуалност в носител на другия човек. Тъй като мислейки преодоляваме всичко външно, несъществено, ние се загубваме в тази индивидуалност, за да можем отново да се открием в нея. По този начин за благоговението свободата става общност.
БЛАГОГОВЕНИЕТО – става сила за ЖЕРТВОГОТОВНОСТ.
Възможна медитация на тема благоговение: потапяне в образите на загуби и достижения в живота на водачите на човечеството /Буда отново е открит под дървото, 12-ет годишният Исус в храма сред учителите/.
* * *
МАЙ /21 април – 21 май/
РАВНОВЕСИЕТО – напредване
Жертвената сила на благоговението, изживяващо свободата като общност, се превръща в опит за равновесие. Тъй като жертвоготовността изживява подобното чрез подобно, духовното чрез духовно, индивидуалността чрез индивидуалност – това преживяване лежи в основата на всяко познание. Опознавайки ние чрез собствения си дух вървим към духа, разлят в явленията на света. Това би било невъзможно чрез познание само отразяващо, възприемащо. То би оставало извън действителността, която е сякаш завършена без неговото участие.
Но истинското познание в творческия акт допълва възприятията, които първоначално са лишени от съдържание /познание/ и идеи за човешкия опит, и по този начин се срещат с духа, първоначално скрит във възприятията. Така във всяко истинско познание действителността се появява от опита, който в началото я скрива. Действителността възниква от преживяването на равновесие от срещата на дух с дух. Отново откривайки действителността, загубена в усещанията, познаващият човек изживява и едновременно зараждането на собствената си духовна същност. От действителността, развиваща се в познанието на човека, възниква като духовно същество самият човек. Той самият определя раждането на своя дух и висшето си развитие.
Познанието на подобното чрез подобно, явяващо се като зараждане на самостоятелна индивидуалност от проникнатите от дух явления в света е истинското равновесие.
РАВНОВЕСИЕТО става НАПРЕДВАНЕ.
Възможна медитация: потапяне в първите стъпки на детето, което се учи да ходи, когато равновесието става движение напред.
* * *
ЮНИ /21 май-21 юни/
ИЗДЪРЖЛИВОСТ - вярност
Равновесието, изживяно като придвижване напред, е издържливост /постояноство/. Тъй като само онзи, който неуморно и с цялото си същество прониква в мировите явления се придвижва към своята истинска природа. Това придвижване напред съвсем не започва, когато напълно е осъзнато при самонаблюдението. По-скоро в основата на всяка проява на издържливост, като неин истински стимул, стои фактът, че всяка дейност повече или по-малко съзнателно възниква от първичната дейност на мисленето, че успехът на кое да е насочено навън действие се изгражда върху срещата на собствения дух с духа, заложен в нещата и че едновременно със субектите на нашата дейност ние формираме и самите себе си. Та нали в това се състои основата на всяко учение и умение. Именно така трябва да се разбират думите на Хегел: „Творящият сътворява самия себе си”.
Затова проявявайки издържливост ние оставаме верни на възложената ни задача за саморазвитие. Само такава вярност ни дарява със способността да бъдем истински верни на задачата или на човека. Тъй като верен е този, който в неуморна работа над самия себе си, изпълнява онова, с което е задлъжнял над света и на свързаните съдбовно с него хора.
Така ИЗДЪРЖЛИВОСТТА става ВЯРНОСТ.
Медитация: пролог от Евангелието на Йоан: „Тъй като Той възвестява словото, което ние поемаме в себе си, ако независимо от всички спънки оставаме верни на себе си, на другите, на нашата задача за издържливост.”
Следва!