ПЪТЯТ НАВЪТРЕ: ЕГИПЕТСКИТЕ МИСТЕРИИ
За започнем с „пътя навътре”, наречен още от Рудолф Щайнер „мистичния път”, поради формата, която той придобива през Средните векове. Това е път на едно „по-дълбоко пробуждане”. Проявява се най-често в египетските мистерии. Тук ще го разгледаме накратко на основата на цикъла от лекции на Рудолф Щайнер Макроскосмос и микрокосмос.
Ученикът на мистериите на Изида и на Озирис като начало е трябвало да премине през многогодишна подготовка, при която да превъзмогне всичко, свързано с егоистичното изживяване на аза. Пътят навътре, водещ през прага на собствения организъм означава, че настъпва едно уплътнение на аза, едно по-дълбоко пробуждане от това при нормалното събуждане сутрин, когат егото ни веднага се разсейва под влиянието на сетивния свят.
Ако съзнателно се потопим във формообразуващият свят на органични, несъзнателни влечения и страсти, с неподготвено и все още егоизтично его, тези сили ще вземат надмощие и ще имаме халюциногенни преживявания. Затова, всичко, което егото все още притежава като егоизъм, трябва да бъде преодоляно чрез морална подготовка. Християнският мистичен път намира такава предварителна подготовка в дългото медитативно потапяне в образите от Пътя към кръста, започвайки с Измиването на нозете (повече за това в Шеста глава). В древната египетска епоха, когато човещкият аз не е бил толкова индивидуализиран, човекът е живеел в груповия аз на семейството и племето, такова пречистване е носело строго ритуален характер.
Когато, след подготвителния период, жрецът-йерофант преценява, че ученикът е готов за самото посвещение, той е положен в подобен на гроб изкоп в пода на храма. Жрецът го довежда до състояние на сомнамбулен сън, по-дълбок от обикновения сън.
Около гроба за посвещение, или в съседна стая, са стояли дванадесет помощници, обучени да задържат демоничните сили, така известните ни низши егоистични нагони, да ги преработват вътрешно и така да ги отклонят от ученика. В противен лучай, въпреки подготовката си, ученикът би бил разкъсан вътрешно от тези демонични сили (същества). Това е процес, който съответства на онова, което наблюдаваме при шизофренията.
Ученикът изцяло е предавал своя аз на жреца-учител. Гледал е себе си чрез погледа на жреца и така, косвено, е изпитвал как силите на астралното тяло, на етерното тяло и на физическото тяло придобиват съзнание. Както ще опишем в следващи глави, той е наблюдавал действието на силите на Венера, Меркурий и Луната върху човека. (Вж. Глава 9).
Ученикът сега навлиза в света на собственото си астрално тяло, носителя на анималистичния, животински живот на душата. Като начало преживява всичко това, което не е направил, но което е могъл и е трябвало да свърши; всички грехове, довели до пропуск започват да му тежат като тежко бреме, и това бреме от грехове се разраства до такива мощни съкрушителни чувства, че ако биха възникнали без подготовка в обикновения живот биха го довели до самоубийство.
Но египетският ученик е бил подготвен за това. Още по време на предварителната си подготовка той е трябвало отново и отново да хвърля поглед назад към собствения си живот и да се научи да понася бремето на своите грехове, довели да пропуск. По време на инициацията цялата съвкупносст от тежки аспекти от живота му, изживяни дотогава, се фокусират във фигура, явяваща се като „Пазителя на прага”. Това е била духовна фигура, изградена от личните изживявания на ученика, въплътени, така да се каже, и усещани като пречка за по-нататъшното слизане навътре. По време на египетската културна епоха, този пазител е приемал образа на сфинкс, който ученикът вече е познавал външно под формата на статуите, покрай които е минавал на път към храма. Сега той опознава собствения си личен сфинкс. (По-късно подобни изживявания са водели мистиците до вътрешния мистичен обет да работят, доколкото е човешки възможно, върху собствената си душа.)
Уместно е тук да отбележим, че пътят навътре означава път назад във времето. Докато пътят навън води до разширяване на аза и до разтвяряне в пространството. пътят навътре означава сливане с потока на времето. Нашата телесност, нашите органи са изградени от сили от миналото. Те са плод на предишни инкарнации, които са се втвърдили, така да се каже, във формирането и функциите на нашето тяло. По време на инициацията този процес на развитие е изживян сега в обратен ред.
Ако подготовката му е била протекла както трябва, по време на инициацията египетският ученик е успявал да мине през „Пазача на прага” сравнително бързо и да види собственото си астрално тяло (по-точно областта под слънчевия възел - или несъзнателния душевен живот). Той е развил необходимите за това кураж и духовна сила. Но той не би могъл да напредне без ръководството на йоерофанта, през чиито очи е наблюдавал всичко това, и който се е намесвал при опасност ученикът да се заблуди.
Следващата стъпка за ученика е била да бъде проводен до собственото му етерно тяло, а тук силите вече не са неангажиращи, а принудителни. Етерното тяло е динамичната сила във всички жизнени процеси. То изгражда органите, разгражда храната и я преобразува в белтъчините в организма. В биохимичните процеси, регулирани от етерното тяло, действат невероятно мощни разрушителни и съзидателни сили. Тези „сили” са реални етерни същества, наречени от Рудолф Щайнер „елементални същества”. Те ни служат, но ако започнат да работят на неправилно място, тяхното действие става разрушително. Това ние наричаме болест.
Етерното тяло е тяло на времето, сбор от всички ритмични процеси от сферата на живота, работещи за формирането на индивидуалните етерни тела в периода преди раждане. Това индивидуално формиране е предопределено от кармата, която носим от предишния си живот и е съвсем разбираемо, че това ще доведе до отклонения в космичните ритми. При това положение службата на „елементарните същества” придобива негативен характер; те присъстват в нас под формата на патологични уклони и едностранчивост на конституцията.
Тази конституционална предразположеност към някои болести, която е скрита дълбоко в нас и може да се активира едва към края на живота, би взела надмощие над аза на ученика. Следователно, дванадесетте помощници, които предотвратяват това, биха могли да се нарекат дванадестте лечители. Така предпазен от тази опасност, ученикът е могъл напълно да се съсредоточи в силите, които са индивидуализирали етерното му тяло преди раждането, т.е.: могъл е да се потопи в собствения си поток на времето.
Първо е изпитвал това как човек се формира в периода преди раждане от собствените си наследствени сили, за предстоящия живот. За тази цел душата е трябвало в течение на много столетия, от областта на съществуване преди раждането, да „придружава” потока от предци (за предстоящата инкарнация). Този поток от предци придава на етерното тяло наследствените му характеристики. По време на посвещението се връщаме назад към собствения си наследствен поток. Спомен за подобни посвещения все още могат да се видят при народите, които практикуват култ към предците.
Първото преживяване, астралното преживяване на собствените си грехове, е било като изправяне пред огледало. Сега ученикът прониква през огледалото и среща сили, които действат вътре в образите на огледалото. За да може да понесе това преживяване, душата трябва да е възпитала в себе си безкористност, любов и съчувствие. Това обучение на душата в египетската епоха е довело до развитието на „сетивната душа”.
Етерното тяло е носител на силите на наследствеността; съответно на посвещавания му става ясно, че чрез своята карма, сам е съдействал за формирането на точно определена наследственост, която е отговаряла на кармичната етерна структура, която носи със себе си. Чрез особеностите на собственото си индивидуално етерно тяло, той открива как етерното тяло е формирано в течение на дългия период между последната смърт и близкото раждане. Тогава му става ясно, че нарушенията в етерното му тяло са свързани със силите, заложени в етерното тяло, което е притежавал през миналия си живот. Това предишно етерно тяло е оставило следи в етерните сфери. Предишния живот е бил преживяван посредством неговите резултати. За да изпита предишния си живот, ученикът е трябвало да отхвърли всико, което го е свързвало с настоящия. За бъдещия посветен, прераждането вече не е просто учение – то се е превърнало в опит.
Ученикът сега усеща в себе си присъствието на друг човек, носителя на старата карма. Той е трябвало да приеме и изцери този „друг човек” - този “двойник”. Той е усещал себе си едновременно като двама души: като предишния и като новия човек.
И сега ученикът отново е трябвало да се потопи в собственото си телосложение и да изпита как предишният живот на свой ред е бил „обагрен” от един предшестващ живот и т.н., отново и отново, докато стигне до този момент в човешката история, когато етерните тела за пръв път придобиват индивидуалност. Това е станало в началото на така нар. Лемурийска епоха. В предшестващата Хиперборейска епоха етерните тела са били все още растениевидни и не са били индивидуализирани. Чак през Лемурийската епоха са придобили индивидуални форми, под формиращото влияние на астралното тяло. Следователно египетските мистерии се връщат назад само до началото на Лемурия.
Мойсей, който получава египетска инициация, също е считал Лемурия за началото на човешката цивилизация. Раят е възпоменание в Лемурия за предшестващото Хиперборейско развитие.
Но египетският ученик е трябвало да слезе още по-надълбоко. Трябвало е да опознае и силите на физическото си тяло. Трябвало е да се научи да вижда отвътре това физическо тяло и да изпита как в него са отпечатвани племенните и расови признаци. Учел се е да се връща във времето на възникването на расите; така е знаел какво е трябвало да допринесе неговата раса за развитието на човечеството. Това познание му е било нужно, за да може, като посветен, да води своите хора по правилния начин.
Най-висшата сила, действаща в етерния свят, за която египтяните са знаели, е бил Тот/Хермес/Меркурий. Хермес Трисмегист, трижди великият Хермес, е бил първия йерофант, основоположник на египетските мистерии. В Библията той носи името Енох, което просто означава „посветеният”.
Египетският посветен, следователно, е бил посветен в тези „херметични” мистерии – на първо място в мистериите на етерното тяло, на потока на времето, на развитието.
Ако някой днес, без да иска и без подготовка, усети нахлуване на силите на този органо-етерен свят в съзнанието си, той става жертва на сили, които взимат надмощие над съзнанието му. Жертвата на такива сили, разкъсана, в своето шизофренично състояние, ще изпита себе си като две (или повече) личности, които й говорят халюцинационно, задават заповеди, и я довеждат до ярост – в съответствие с това, силите на кои органи се проявяват. Тези, които изпитват само астрални сили, ще бъдат измъчвани от депресивни чувства, които на края могат да ги докарат до самоубийство. Не без основание психозите могат да се нарекат „неуспешно посвещение”, както ще обясним по-нататък.
При всички древни източни инициации е бил необходим водач, гуру или йерофант, който да води ученика стъпка по стъпка. Мантрите, които ръководителят е давал по време на подготовката, са били заредени с неговата лична сила.
В Средните векове, след Христовото време, мистиците вече не са водени от жив гуру. Те са могли да вървят по своя път, бивайки изпълнени с Христос. За тях Христос се превръща в техния „гуру”, Комуто напълно са се отдавали. Но този път все пак е изисквал от ученика да се отдръпне от обикновения живот.
Съвременният човек не бива да подчинява аза си на някой гуру. С вече много по-индивидуализирания си аз, той сам трябва да поеме отговорност за напредъка си. Трябва да следва съветите на по-мъдрия или на посветения, но трябва да проведе подготовката си сам и в пълно съзнание, и да определи кога е готов за следващи съзнателни стъпки. Не бива да има никакво подчинение на друга личност. Това би унищожило развитиетно на съвременния аз и би довело до падане обратно в незрели стадии на развитието на аза. Ще се върнем към ролята на гуруто или учителя в двете глави, разглеждащи вътрешното развитие. (Глава 6-та и 7-ма).
Превод: Ати Петрова