Лудвиг ван Бетовен е роден в Бон, Германия на 16.12.1770 г. Той бил второто дете. Първото умира при раждането две години по-рано. Неговият баща бил придворен музикант в капелата на курвюрста, както и дядо му. Семейството било извънредно бедно и дисфункционално, поради алкохолната зависимост на бащата. Бабата по бащина линия имала подобен недостатък, но самият Бетовен не бил пристрастен и няма данни някога да е злоупотребявал с алкохол.
Още като дете дава ранни признаци на музикален гений. Както баща му, така и дядо му го обучавали на пиано. Тъй като бил беден, той нямал голям достъп до добро образование, освен основните четене и писане. Като момче бил срамежлив и мълчалилв, наблюдаващ и размишляващ за света около себе си. Започнал да изнася концерти едва на осемгодишна възраст, а на единадесет години станал известен с представяне на импровизации.
Неговата кротка майка била натоварена с бремето да има съпруг, който обезпечавал финансово твърде слабо семейството си, и докато материалното състояние на семейството се влошавало, тя трябвало ежедневно да става свидетел на физически и психически злоупотреби с нейния обичан Лудвиг.
На 15-годишна възраст Лудвиг напълно поел ролята на глава на семйството. Неговият баща умрял и той станал дворцов музикант. Направил твърде добро впечатление на граф Валдщайн, аростократичен наследник, който разпознал потенциала на Бетовен. Първото посещение на Бетовен във Виена на 17-годишна възраст било, за да взема уроци при Моцарт, докато смъртта на неговата майка не станала повод да се върне обратно.
Той поел грижата за двамата си по-малки братя и домакинството, наред със своето музикално назначение в капелата на курвюрста. Неговата музикална проницателност продължава да расте и той вземал уроци от онези майстори, които можели да му помогнат да научи всички аспекти на хармонията и композицията.
На 21 години си бил спечелил уважението на много интелигентни и аристократични слушатели и получил от тази своя публика етикета „ексцентричностите в един модерен гений“. Неговият холеричен темперамент се показвал в изблици на избухливост, грубо отношение и често недодялано държание; неговото оттегляне в себе си и ината, неговата силна воля и решителност отблъснали много от приятелите му.
Под всичко това се криела изключителна индивидуалност, чиято история разкрива благороден характер, непоколебима отдаденост на най-високите морални идеали, при накърняването и изкушенитето, на които един страстен темперамент несъмнено би се показал. Ако бихме могли да си представим среща с Лудвиг ван Бетовен на улицата, бихме видели мъж нисък на ръст, набит, късоврат, квадратни рамене, голяма лъвска глава, дълга непокорна коса, груби черти на лицето, освен очите – пълни с огън, някак леко гледащи нагоре, разкриващи бялата роговица; докато върви ръцете са на гърба му напук на света, предизвиквайки всички: ИМА САМО ЕДИН БЕТОВЕН. Този мъж е бил напълно инкарниран. Той е на земята и би използвал тялото си за своите цели, но то не му служело добре.
На 24-годишна възраст, той се мести във Виена, за да учи под ръководството на Хайдн. Хайдн, който бил дълбоко шокиран от ранната смърт на обичния си Моцарт, не можел да оцени дързостта на своя надарен ученик, когото той окачествявал като „твърде труден характер, за да може някога да сътвори велико призведение“.
На двадесет и седем го застига сянката на глухотата и въпреки множеството медицински консултации, неговото нещастие става все по-дълбоко и остава негов спътник през следващите 30 години. Бетовен разпознава своята предстояща смърт, както можем да видим от кореспонденцията му с неговия брат, наречена „Хайлигенщатското завещание”, написано на 6.10.1802 г., когато е бил на 32 г.:
„О, вие, хора, които мислите или казвате, че съм злобен, твърдоглав или мизантроп, колко сте несправедливи към мен. Вие не знаете скритата причина, която ме принуждава да изглеждам такъв във вашите очи. Още от дете сърцето и душата ми са изпълнени с нежното чувство на добротата и винаги съм бил склонен да постигам велики неща. Но помислете само: вече шест години страдам от неизлечимо заболяване, като състоянието ми се влошава поради невежи лекари.
Мамен от година на година с надежди за подобрение, най-накрая бях принуден да се изправя лице в лице срещу перспективата за продължително заболяване (чието излекуване ще продължи години или може би ще се окаже невъзможно). Въпреки, че по рождение имам пламенен, буен темперамент, склонен дори към светски забавления, аз бях принуден да се изолирам, да живея самотен живота си. Ако на моменти се опитвах да забравя всичко това, о, колко сурово бях възвръщан към печалната действителност!
И все пак ми беше невъзможно да кажа на хората: „Говорете високо, викайте, защото аз съм глух”. Ох, как бих могъл да призная, че съм поразен в онова сетиво, което би трябвало при мен да бъде по-съвършено, отколкото при другите, сетиво, което някога притежавах в най-високо съвършенство, съвършенство, каквото малцина от моята професия притежават или някога са притежавали. О, не мога да го сторя.
Ето защо простете ми, когато виждате, че се оттеглям тогава, когато бих се присъединил към вас с удоволствие. Моето нещастие е двойно по-мъчително за мен, защото съм обречен на неразбиране; за мен не съществува спокойствие в обществото, изискани разговори, взаимна размяна на идеи. Трябва да живея сам, като изгнаник, и мога да общувам с хора само в крайно необходими случаи. А когато съм сред тях, ме обхваща хладен ужас и се страхувам, че ще бъда изложен на опасността състоянието ми да бъде разкрито.
...
Господи, ти виждаш до дъното на душата ми, ти знаеш, че тя таи любов към човечеството и желание да бъда добър. О, приятели хора, ако някога прочетете това, знайте, че не сте били справедливи към мен, но нека нещастният се утеши, като вижда събрата по нещастие, който въпреки всички недостатъци на Природата е направил всичко по силите си, за да бъде приет между достойните творци и хора.”
Бетовен твърдял, че въпреки болестта, той ще бъде познат като велик артист. Бих искала да докажа, че точно поради своята болест той е станал един от великите композитори. Той моли брат си: „Веднага след смъртта ми, ако д-р Шмид е още жив, помолете го от мое име да ви опише моето заболяване и добавете този писмен документ към неговото обяснение за болестта ми, така че поне след смъртта ми, хората да се помирят с мен.“
Виена е мястото където неговата интелектуална прониателност и неговата страстна привързаност към женската природа се разгръща. Въпреки това животът му се превръща в живот на лишения. Макар че неговите привързаности са били главно непостижими, всички били почтени и уважавани от отбраното общество, което разкрива автентичността и самоконтрола на един велик мъж. Неговата постоянно влошаваща се слухова увреда довела до нарастващо чувство на социална изолация. Неговата 42-ра година станала бележита с една сърцераздирателна любовна афера, която била открита едва след смъртта му в писмата до „Безсмъртната Любима“:
"Добро утро, на 7-ми юли
Докато съм все още в леглото, мислите ми отлитат към теб, моя безсмъртна любима, понякога радостни, друг път – отново тъжни, очаквайки да разбера дали съдбата ще ни чуе или не – Мога да живея или изцяло с теб, или съвсем сам, затова за дълго реших да се скитам наоколо до момента, в който мога да падна в прегръдките ти и да изпратя обгърнатата ми от теб душа в Небесното царство.
За съжаление така е писано. Ще намериш повече утеха, откакто си наясно с моята вярност към теб, никой друг никога не може да притежава сърцето ми, никога – никога – О, Боже, защо трябва да съм отделен от някого, когото обичам толкова много…
Животът ми във В. (Виена – бел. ред.) в момента е жалък живот. Твоята любов ме прави едновременно най-щастливия и най-нещастния човек. На моята възраст по някакъв начин бих се нуждаел от стабилен и спокоен живот. Възможно ли е това в нашата връзка?
Ангеле, току-що разбрах, че пощенската кола минава всеки ден – и затова аз трябва да приключвам, за да получиш веднага писмото ми – бъди търпелива – единствено чрез спокойно съзерцание на нашето съществувание, ние можем да постигнем целта си – да живеем заедно.
Бъди спокойна – обичай ме – днес – вчера – какъв мъчителен копнеж по теб – ти – ти, мой живот – мое всичко – сбогом – о, продължавай да ме обичаш – никога не подценявай най-вярното сърце на твоя любим.
Л.
Завинаги твой
Завинаги моя
Завинаги наше"
Също както и всички предишни, тази любов не стига до осъществяване. Бетовен никога не се е женил. Скоро след завръщането си във Виена, той поема попечителството над своя племенник, вроятно в опит да се пребори със своята собствена самота. През последните 12 години от живота на Бетовен, това момче и неговият оцелял брат спомагат за нищетата на неговия живот. Момчето, аутсайдер, и неговия брат злоупотребяват с Бетовен и способстват за изпращането му далеч от дома с открит файтон в началото на март, две седмици преди смъртта му. Неговото здраве било крехко с постоянни храносмилателни проблеми, диария и непоносимост към много храни. Той развива жълтеница през последните десет години от живота си и накрая умира от чернодробна недостатъчност и пневмония през 1827. На 26-ти март, докато навън вилнее свирепа гръмотевична буря, тази индивидуалност си отива от нас, оставяйки на човечеството съкровище от музикални композиции толкова проницателни, че стотици години по-късно те ще продължават да носят изцеление на човечеството.
Живота на Лудвиг Ван Бетовен може да бъде изследван от атропософска гледна точка във връзка с изкуството на медицината. Следвайки предложенията на В.О.Зухер картата на бременността от зачеването до раждането ни показва отпечатаните космическите физиологични аспекти върху развиващия се ембрион. Една духовна реалност е картинно представена. Движението на планетите между зачеването и раждането се превръщат в символична репрезенрация, която израява възможни патофизиологични отклици в индивидуалността. Трябва да се разбере, че много човешки същества, родени по едно и също време имат подобни карти, следователно могат да бъдат изведени определени сходни конфигурации на личността. Въпреки това, азът използва тези космически съставки в зависимост от индивидуалната карма и прави своите свободни избори относно разгръщащането на житейската задача. Картата на ембрионалния период може да бъде изпозлвана от практикуващия антропософска медицина, така както клиничният лекар използва една електрокардиограма. Ембрионалната карта може да бъде наречена „електрокардиограмата на душата“.
Извивките вътре в кръга на зодиака показват движенията (включително ретроградните) на планетите по време на вътреутробното развитие на Лудвиг ван Бетовен. Ембрионът се разглежда като геоцентричен. Следователно, мястото където слънцето стои по време на зачеване е главата, докато позицията на рожденното слънце е при краката.
Физиологичните отпечатъци на планетите също както и тяхната позиция една спрямо друга е самостоятелно изследване и може да бъде открито в работата на В. О. Зухер „Човекът и звездите“ от поредицата Изис-София.
При работата с астрософията и отчитането на кармично обусловените духовни съставки, които изграждат ембриона, ни се разкриват следните прозрения, отансящи се за тази индивидуалност. Придвижването на Юпитер и Марс по време на феталното развитие е многозначително. Метаморфозите на Юпитеровите сили на земята произвеждат органа черен дроб в тялото. По същият начин Марс е свързан с жлъчния мехур. Напрежението на тези планети при раждането е предзнаменование на пато-физиологичен отговор, особено ако можем да наблюдаваме агресивния жест на Марс по време на последния месец от феталното развитие, придвижващ се през съзвездието Телец но също и в течение на ембрионалното време за равитие на ушите.Също така намираме Юпитер като препятсвие по пътя му от Скорпион към Стрелец.
Когато тези прозрения се приложат диагностично към патологията на Бетовен, връзките стават още по-завладяващи. Неговата цироза не се дължи на удебелен черен дроб, поради злоупотреба с алкохол, нито е последствие от вирусна хепатитна инфекция. В доклада от аутопсията е описано, че неговия сбръчкан, втвърден черен дроб е такъв по причина на хронична фиброза, идваща от жлъчните канали, така наречената жлъчна цироза.
Колко точно пасва тази карта на живота на Бетовен. Поразяващите марсови сили: разрушаване на органа за чуване. Юпитер като препятствие: дълбоко инкарниране на индивидулаността в тялото, атака на жлъчния мехур, разрушаваща черния му дроб чрез процеса на цироза. Този ритъм между анаболните сили на черния дроб и катаболните сили на жлъчния мехур не съответства с хармонията на живота.
Дали тази индивидуалност има предварително начертана съдба за тази си земна задача, така че боговете да я пратят точно в този прозорец на времето, като по този начин неговите физически несполуки може би са били негова благословия или дори благословия за човечеството? Що за човек е този, който се превръща в мъченик на собствената си независимост? Той е създателят на човечността, враг на боговете, мъдър, щедър, вечно прогресиращ и страдащ – истински прометеев образ. Митът за Прометей трябва да бъде интерпретиран на релииозно-историческо и физическо ниво. Ние трябва да изучим нашата собствена еманципация във връзка с бога, земята и човека.
Прометей бил бог, Титан, син на Зевс, който му се противопоставил. Той се осмелил да донесе индивидуализираща култура на човечеството, той бил приятелят на човеците, донасящ им помощ за тяхната индивидуална еманципация от боговете. Той е богът донесъл огъня от небесата. Наказанието от баща му било мигновено и сурово. Прикован на скала за тридесет години, окован в железни вериги без възможност за бягство и ден след ден червеният орел се спускал от небето, за да кълве черният му дроб. През нощта, земята лекувала раната. Можем да разпознаем този ритъм във физиологичното взаимодействие между черния дроб и жлъчния мехур.
Духовната наука ни окуражава и ни дава възможност да изследваме модерните титани в светлината на следните три измерения: небесното, земното и човешката задача. Има духовен, психологически и физиологичен аспект на инкарнацията на Бетовен, които могат да бъдат изучавани, за да се разкрият възможностите пред една нова психософия, пълна с потенциал.
Бетовен страдал от цироза. Как можем да интерпретираме явлението, представляващо тази патология? Доклада от аутопсията му твърди, че жлъчна цироза е засегнала целия му черен дроб, като измества нормалните чернодробни клетки, възпрепятствайки потока на жлъчката, причиняващи като следствие парализа на нормалните чернодробни процеси. Тази вътрешна тенденция на дроба към втвърдяване вероятно се заражда в детството „захранен като бебе с грешното мляко“, както предлага Рудолф Щайнер, но също така нека вземем предвид и факта, че той се свързва по-интензивно със своята земна вещественост. По метафоричен начин бог Юпитер го изоставя. Юпитер и Зевс са един и същи бог.
Черният дроб е органът на волята.
Волята се изживява като вечен съзидателен източник на енергия за крайниците,
но също и за мозъка.
Чрез упражняване на нашата воля ние проявяваме внимание.
Волята е човешката сила на преднамерена и целенасочена дейност по отношение на
всичко останало във вселената.
Произходът на енергията е каскада от биохимични реакции от гликоген до глюкоза с
освобождаването на енергийна фосфорна връзка, като непридвидим елемент.
Като душевен компонент, нашата воля спи, но определено може да бъде събудена
чрез душевни упражнения за внимание и намерение.
Посредством упражнения за концентарция можем да станем съзнателни за топлина, светлина, тонови преживявания, по този начин заменяйки безразборните мисловни процеси.
При Бетовен ние потвърждаваме тежка патология на черния дроб, но сме изненадани от неговия отговор на болестта. Първо, научаваме че при повечето пациенти с чернодробни заболявания силите на волята са тежко засегнати. Това се проявява физически като хронична умора, умора в крайниците и липса на сила. На психологическо ниво виждаме нерешителност, депресия, лабилни настроения и липса на концентрация.
В биографията му намираме инциденти, при които бива илюстрирано такова поведение: уединението му, отношнията му с жените и темпераментните му изблици спрямо негови верни приятели. От дуга страна, не можем да забравяме, че неговото оглушаване започва на 28 годишна възраст и неговата мрачна, необщителна, уединена природа вероятно намира своя произход в дълбоката фрустрация от това препятствие.
Ясно е, че тази индивидуалност има необичайна сила на волята. Неговата патология довежда до това силите на волята да станат достъпни. Неговата патология може да бъде описана, като процес на умиране. С такава дълбока инкарнираност като тази на Бетовен, втвърдяващите студени процеси имат тенденцията да доминират в болния орган; топлинните и светлинни процеси биват изталскани назад. Взаимопроникването на етерните процеси на топлина и светлина, и химическия или тонов етер и формата, не са в баланс. Можем също да кажем, че между възпалителните и склерозиращите тенденции, склеротичната тенденция е тази, която става израза на патологията.
Жлъчният поток е затруднен от патологията на втвърдяването. Жлъчката влиза в циркулацията на кръвта и се превръща в отпадъчен продукт в кръвта. Замърсява кръвта. Също така, аз разбирам кръвта, като орган на аза. Образуването на жлъчката произхожда от разрушаването на червените кръвни телца – освобождава се хемоглобинът, който се разделя на хемата и желязо. Кръвта при това положение се среща отново и отново със своята мумия, мъртвата хема.
Както чернодробният паренхим, така и циркулиращата кръв са засегнати. Чрез процеса на смъртта в чернодробната тъкан и в кръвта, двете сили на волята и аза са освободени да формират ново начало. Това наистина се превръща в мощна комбинация; този митичен Прометеев дух би могъл сега да обладае тези сили и да излее в тях съзнание, намерение и фина концентрация за един процес на вътрешно слушане.
Третата патология е свързана с неговия слух. Проводимостта на звука се движи първо през елемента въздух към мембрана във вътрешното ухо, овалното прозорче (fenestra ovalis). Зад тази мембрана - сложна охлювообразна, изпълнена с течност тръбичка, наречена охлюв, се увива на три четвърти около кохлеарния нерв. Същинският орган на чуването може да бъде открит в средната камера на тази тръбичка. Това е кортиевият орган. Кохлеарният нерв предава стимулите към мозъчната кора. Само на това ниво може да се осъществи чуването на азовото съзнание. Доста е особено това, че слуховия апарат не може да бъде дисектиран от плътните кости на черепа. Флуидната вълна, започваща при овалното прозорче, възбужда кортиевия орган през целия охлюв. Различните места на органа вибрират с различна честота. Може да бъде обяснено също така сякаш охлювът е биологичен датчик, конвертиращ механични стимули в електрически импулси чрез йонната поляризация на клетките. Плътната кост обгръщаща тази мека, колоидална клетъчна структура, функционира като усилвател.
Бомбандировката с аудио стимули е непрестанна.
Процесът на възприемане през ухото е пасивен и неселективен.
Дори по време на сън продължаваме да чуваме.
Чуването става душевно преживяване или съзнателно преживяване, когато се издигне от владението на сетивата в измерението на аза.
Каквото слуша човек да бъде във владение на аза.
Чрез ухото ние можем да се задълбочим в субстанциалността на външния свят.
Всички субстанции в природата отекват (отразяват).
Има звук във всичко в природата.
Това, което човек слуша, резонира в цялото тяло.
Има звук също и в нашето собствено тяло.
Слушането за разлика от чуването е акивен процес.
То изисква мотивирано внимание, избирателен фокус върху звука.
Чрез звука специфичната вътрешна природа на тялото, неговият индивидуален аспект, стъпва напред и споделя себе си с нашите възприятия.
Това всъщност е свръхчувствително чуване, което произхожда от функцията на етерното ухо. Чрез органа на чуването азът е предизвикан да слуша. Докато слушаме, вътрешни образи извират от несъзнателното в съзнанието. Това е азова дейност, подкрепяна от етерното тяло.
Глухотата на Бетовен вклюва и двете уши и най-вероятно е причинена от оглушаване на нерва. Това означава, че никакви стимули не биват предадени до мозъчната кора. Въпреки това се повдига въпросът дали все още функционира етерното ухо? Люсеран описва своята загуба на зрение с последваща способност за свръхсетивно виждане. Това ново свръхсветивно виждане се дължи на функцията на етерното око, което все още вижда етерните процеси на светлината. Тук имаме ли си работа с процес на смъртта? От подробното описание на преживяването на Жак Люсеран, описано в неговата книга "And There Was Light", се чувствам свободна да направя следващата крачка – стъпка по посока на това, че глухотата може да бъде използвана за свръхсетивно чуване – за вътрешно слушане. И какво по-точно слуша тази индивидуалност? Есенцията на неговто изцеление – композирането – се съдържа в него чрез слушането. Дали той слуша собственият си процес на умиране?
Лудвиг ван Бетовен е модерен Прометей.
Какво можем да научим от неговата биография?
Какво бихме могли да узнаем за възприятието на волята?
Какво можем да преживеем в неговата креативност като духовен огън?
Как тези фини композиции са извирали от вътрешното му същество?
Азът на Лудвиг ван Бетовен е бил способен да създава върховна музика дори след като той е оглушал напълно и не е бил способен да чуе никакъв звук, дори собствената си музика. Музикалните композиции създават впечатлението за всеобхващаща, всепрегръщаща гледка на идеализираното човечество. От къде са се навдигнали тези теми – как идват до душата?
Той е бил способен напълно и без страх да се потопи в душевното си състояние, преживявайки смъртта и възкресението в музиката си. Благодарение на това потапяне, неговият аз е бил способен да надвие ефекта на болния му орган.
В депресията виждаме бъдещето като минало.
Посредством патологията на черния дроб вглеждането в бъдещето е разрушено.
Но това не е така при Бетовен.
Побеждавайки своята болест, като се фокусира само върху процеса на смъртта, портите на прилива се отварят за него. В неговите композиции ставаме свидетели на музиката на сферите, сблъскваща се с кармичната съдба на тази индивидуалност. Не само че бихме могли да се докоснем до страданието на това човешко същество в неговата последна работа, „Струнен квартет“, опус 132, но и той съвсем преднамерено посвещава това произведение на бъдещето.
Не е ли забележително, че „Одата на радостта“ от „9-та симфония”, оригинално адресирана от Лондон до англоговорящото население, е дирижирана от Сеиджи Осава, включвайки няколко хора от целия свят чрез сателитна технология по време на олимпийските игри през 1998?
Чрез работата му, животът му придобива митични размери. В светлината на неговата артистична съзидателност ние го оприличаваме на носител на огъня на един нов ентусиазъм. Той дава на човечеството един нов мит – мит, в който човекът възразява на боговете. Не мит, в който огънят е донесен от небесата, а мит, в който на човечеството бива показан пътят, по който индивидуализираният аз съзнателно да се бори и побеждава процеса на смъртта.
Такава е дълбочината на изкуството.
Чрез смъртта - възкресение.
Д-р Анна Лупс
(От лекцията "Търсене на човешката психософия", изнесена в кемпхил Soltane, Пенсилвания на 17.02.1998 г.)
Превод: Стела Василева