Последни месеци с Рудолф Щайнер
Тази глава ще опише отрязъка от време, през което Ита Вегман се грижи за нейния учител в студиото му в Дорнах. От почти тридесет и двете години на практикуващ лекар, лекуването на този пациент е било, без съмнение, най-трудното, с което някога е трябвало да се справи. Докладите й за тези месеци (в Бюлетините, том 1 №16 от 19 април, №38 от 20 септември, №40 от 4 октомври 1925г.) съответстват на собствените изказвания на Щайнер за здравето му, които намираме в писмата му до Мари Щайнер. (H.W.BINDEN, HELLA WIESBERGER [pb], Рудолф Щайнер, Мари Щайнер фон Сиверс, Кореспонденция и документи, 1901-1925г., GA 262, Лондон, 1988г.) През тези шест месеца, от 1 октомври, 1924г. до 30 март, 1925г., Ита Вегман живее до неговото студио, в малка стая, която той е приготвил за нея. Оттам е можела денонощно да се грижи за този тежко болен човек, веднага да изпълнява желанията и нарежданията му, и да го пази от нежелани гости. Стаята й е била тясна и семпла – нямала е кухня, дъските на студиото са били тънки и през тях прониквал зимният студ. Имала е телефон за връзка с Клиниката.
В началото е било невъзможно да се предвиди как ще се развива болестта на Щайнер, дали ще се съвземе след кратко време или ще трябва да прекара дълго време на легло. Самите изказвания на Щайнер са различни – той не е можел или не е искал да се занимава със собственото си физическо състояние и, отначало, не е позволявал на Вегман да го лекува. Дълги години тя е наблюдавала грижите му за другите пациенти – струвало й се непонятно как самият той сега е пациент. Вярно, тя все повече се е занимавала с диетата му - понеже той отказвал почти всякаква храна, от нея се изисквали огромни усилия и изобретателност. Но в началото той не се е съгласявал да приема лекарства или други терапии. Чак няколко дни след 26 септември, когато той отменя лекциите си, тя си дава сметка, че трябва да действа самостоятелно, независимо от неговото отношение. Това решение било още по-трудно, защото той продължавал да работи без прекъсване, със свежест на душата и в пълно владение на огромната си духовна сила. Той работел върху биографията си „Ходът на моя живот“, пишел „Писма до членовете“ и „Водещи мисли“, четял ежедневниците, проучвал най-новите научни и литературни статии, които поръчал да му бъдат доставяни всеки ден, в огромни количества. Заедно с Гюнтер Вахсмут се е грижел за кореспонденцията на Обществото, занимавал се до най-малки подробности с изграждането на втория Гьотеанум, имал е редовни съвещания с Алберт Щефен относно двата седмичника „Гьотеанумът“ и „Какво се случва в Антропософското общество“, за които отново и отново пише статии. Водел е оживена кореспонденция с жена си, която е заминала на дълго турне по евритмия на 30 септември, създавал е нови евритмични форми и, както винаги, се е занимавал с най-различни проблеми в Обществото, чувствайки се отговорен за неговата съдба.
Изправен пред подобно положение, как човек да действа като лекар? Достатъчно опасни били самите физически симптоми на болестта: пациентът бил отслабнал много, нямал е ни най-малък апетит, физическата му сила била тъй намаляла, че е трябвало да бъде подкрепян, когато се изправял, и е бил затруднен от силно болезнени хемороиди. Освен това, уголемената простата била причинила запушване на пикочните пътища, но в медицинските доклади не е документиран рак. Затова, във вторник, 30 септември, в единадесет часа сутринта, без да се консултира с Щайнер, тя телеграфира на колегата си Лудвиг Нол, който по това време е при колегата си Айзенберг в Касел: Бихте ли могли да дойдете в Дорнах в най-скоро време. Трябва да говоря с Вас спешно. Вегман. По същото време тя нарежда да се изпрати телеграма до Еберхард Шиклер в Щутгарт: Молим Ви да се върнете, толкова много отговорности и толкова малко помощ. Сърдечни поздрави, Вегман. (Оригиналът се намира в архива на Вегман.) Предполага се, че когато научава за инициативата на Вегман за идването на Лудвиг Нол, Щайнер ѝ се оплаква, че е действала едностранно, без да се консултира с него. Когато Нол пристигнал следващия петък, той успял да действа незабавно, като поставил катетър, който стабилизирал състоянието на Щайнер (устен доклад на М. ван Девентер до автора, 10 януари 1982 г.). За да извършва ежедневната катетъризация, Лудвиг Нол остава в Арлесхайм през зимните месеци, чак до края. Ползвайки апартамента на Вегман, той е можел едновременно да посещава пациентите и да работи в клиниката*1.
За Рудолф Щайнер необходимостта да приема лечение и грижи е била дълбоко отблъскваща. Когато чува, че сред членовете на Антропософското общество се разпространяват слухове, че е станал жертва на отравяне, той сам съставя три доклада за състоянието си, за Таблото за съобщения и за Информационния бюлетин:
Съобщение за таблото за съобщения
2 октомври 1924 г.
Гьотеанум
Школа за духовна наука
ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА АНТРОПОСОФСКОТО
ОБЩЕСТВО В ГЬОТЕАНУМА
Понастоящем физическото ми състояние не ми позволява да се натоварвам физически, макар и леко, с лекциите. Поради това не мога да изнеса лекциите, насрочени за петък, 3-ти, събота, 4-ти и неделя, 5-ти, и ще обявя кога отново ще мога да ги изнеса.
Гьотеанум, 2 октомври, 1924г.
Д-р Ита Вегман Рудолф Щайнер
(ХЕЛА ВАЙСБЕРГЕР, [публ.], Рудолф Щайнер. Конституцията…, 2, GA 311260a, Дорнах, 1987г., стр.399)
Известие за таблото за съобщения
Гьотеанум
11 октомври 1924 г.
ДО ЧЛЕНОВЕТЕ НА КЛУБА
НА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
Изглежда, че определени хора разпространяват най-различни слухове относно настоящия спад в моите физическо-телесни сили. Сега, за мен щеше да е утешително, ако точно в тази ситуация разпространителите на слухове не бяха намерили отклик в антр. кръгове. Сега, за съжаление, понеже както изглежда това не се е случило, намирам за необходимо да кажа няколко думи за сегашната ми липса на физическо-телесни сили.
Напоследък имаше много курсове, които следваха един след друг в бърза последователност. И на края тук, в Дорнах, поредица от паралелно проведени курсове доведоха до необходимостта да изнеса 60 лекции за сравнително кратък период от време. Всичко това можех да свърша доста добре - нямаше нужда да се притеснявам, че силите ми ще се провалят, въпреки че от известно време насам се налагаше да обърна внимание на нивото на тези сили. Благодарение на безкористната колегиалност на д-р Вегман количеството сили, необходими за курсовете, винаги беше постижимо.
Но ако човек си направи сметка за различните възможни дейности, то изискванията, които обикновено постъпват от страна на членовете, просто превишават силите му. И точно тези прекалени на брой изисквания не можаха да бъдат избегнати по време на последните конференции през септември. В крайна сметка те бяха прекалени за моите физически сили. Не искам с това да кажа нищо пренебрежително за тези изисквания. Напълно разбираемо е този или онзи човек да идва при мен с въпроси. Но този път лъкът беше прекалено опънат.
Но засега моля членовете да приемат като необходимост на съдбата, че трябва за известно време да се въздържа от лекционната дейност, която и на мен ми доставя толкова голямо удоволствие; моля ви да се присъедините към мен и да се съгласите, че получавам от д-р Вегман - която има верен помощник в лицето на д-р Нол - най-добрите възможни грижи, както и да се противопоставите на слуховете – те могат само да доведат единствено до враждебности.
С най-сърдечни мисли към всички
Рудолф Щайнер
(HELLA WIESBERGER [pb.], Рудолф Щайнер, Конституцията..., GA 37/260a, Дорнах 1987, допълнение стр. 40 и сл.)
Бюлетин, 19 октомври, 1924г.
СЪОБЩЕНИЯ
Тъй като физическото състояние на тялото ми изключва всякаква възможност за пътуване в обозримото бъдеще, намирам за нужно да съобщя на берлинските приятели, че, за мое най-голямо съжаление, не могат да разчитат на присъствието ми на октомврийската конференция.
Може би, сега, ще ми позволите да отправя една молба към моите скъпи приятели. Не искам физическото ми състояние да става обект на разни спекулации. Факт е, че макар да бях напълно в състояние да се заема с курсовете, които бяха толкова обширни през последните месеци, наложи ми се да надхвърля предела на собствените си физически възможности поради огромното количество молби от страна на членовете. В следствие от това, въпреки че със сигурност бих бил в състояние да се справя с всякакъв вид духовна дейност, не мога да се справя дори и с най-малката физическа дейност; вместо това се надявам, че благодарение на изключително самоотвержените грижи на моята скъпа приятелка д-р Вегман и нейния верен помощник д-р Нол, скоро отново ще бъда способен, поне донякъде, на физическа дейност, без която, за съжаление, духовното не може да бъде ефективно на земята. - Човек рядко се замисля как претоварването с време, причинено отвън, може да има катастрофални последици за човек, който се занимава с духовно провеждана дейност, и от какво малко значение е да имаш помощта от автомобил, ако спестеното по този начин време се превърне в част от планираната програма. Но в крайна сметка всичко това трябва да се разглежда в неговата връзка със съдбата (кармата).
(HELLA WIESBERGER [Pb.], Рудолф Щайнер, Конституцията..., GA 37/260a, Дорнах, 1987, стр. 399 и сл.)
Мълвата за отравянето, обаче, не стихва - дори до днес. Тя весело бива разпространявана, дори от най-близките му сътрудници. Подобни слухове винаги са имали отровно въздействие сред антропософите и това продължава и днес. “Теорията за отравянето” е стопирана по безспорен начин, веднъж и завинаги, от самия Щайнер, както и от лекуващите лекари.
Задачата за разпространението на информация се прибавя към гореспоменатото претоварване на Вегман – целият свят е искал да знае как е „Докторът“. От Щутгарт Палмер пише:
Много мила д-р Вегман! Щутгарт,
6 октомври, 1924г.
Ще ви бъда много благодарен ако мога да получа доклад за състоянието на д-р Щайнер от вас или някой от вашите помощници. Отдалеч човек следи с голяма загриженост проточването на болестта, а и не само поради тази причина, но и за да мога да разсейвам най-различни слухове, категорично бих приветствал един авторитетен доклад. Цялата клиника изпраща на д-р Щайнер най-сърдечни поздрави и му пожелава скорошно оздравяване.
Със съпругата ми изпращаме на д-р Щайнер най-сърдечни поздрави и поздравяваме най-сърдечно и вас.
Ваш, д-р и г-жа Палмер
На гърба на листа тя пише: “Изпращане на кратък доклад на Палмер, че д-р Щайнер сега е крайно [крайно е зачеркнато] сериозно болен, сега все още не извън опасност от усложнения; но малко по-добре.“ Химла Валтер тогава написва следното писмо до Палмер:
Много скъп д-р Палмер,
10 октомври, 1924г.
Д-р Вегман ме помоли да ви пиша, че д-р Щайнер е сериозно болен, но че напоследък бавно се подобрява. И все пак, състоянието му е такова, че д-р Щайнер все още не е извън опасност от по-нататъшни усложнения. Д-р Вегман имаше възможност да поеме напълно грижите за него и за това, разбира се, всички сме много благодарни.
Със топли поздрави и искрена надежда скоро да мога да изпратя по-добри новини,
Ваша [Хилма Валтер]
Подобни доклади са изпращани в протежение на шестте месеца, дори когато запитването е било от страна на лекари. Наистина е разбираемо, че хората не са знаели какво да мислят. Лекуващите лекари са били претоварени в това отношение – не са могли да знаят какъв ще е ходът на болестта. Очевидно не им е дошло наум през следващите месеци да представят на света официален лекарски доклад, например на базата на описанието на самия Щайнер (вж. по-горе). Те по никакъв начин не са били подготвени за съставянето на подобни информационни бюлетини.
Тъй като тук-там става известно, че Рудолф Щайнер има проблеми с храносмилането, няколко души, които преди това са му готвели, предлагат да дойдат в Арлесхайм като готвачи. Други изпращали специални видове лечебни изворни води и плодови сокове, за които знаели, че е харесвал в миналото. По-късно, в том 260а на пълното издание (Рудолф Щайнер. Конституцията...), ХЕЛА ВИЙСБЕРГЕР съставя хроника, основана на всички налични документи и съвременни свидетели, на най-важните събития от ежедневието на Рудолф Щайнер от януари 1924 г. до смъртта му. ХРИСТОФ ЛИНДЕНБЕРГ в книгата си "Рудолф Щайнер. Eine Chronik {Рудолф Щайнер. Хроника), също е направил такава компилация. Тук обаче събитията ще бъдат разгледани главно в светлината на биографията на Ита Вегман. Заслужава си да се преценят подробно нейните описания, тъй като в крайна сметка тя е най-добре информираният свидетел.*2
През тези месеци Ита Вегман ръководи клиниката от студиото на Щайнер. Хилма Валтер идва всеки ден, за да обсъжда с нея лечението на пациентите, да преглежда и отговаря на кореспонденцията и да се грижи за храната на Щайнер. Тъй като Вегман не разполагала със секретарска помощ в студиото, в коридора между дърводелската работилница и студиото, както и в самото студио, се натрупвали огромни количества документи*3.
Това, че Рудолф Щайнер е искал да се грижат за него в примитивно оборудваното му работно студио - то не е било много повече от дървена барака - се дължи най-вече на факта, че там са били на една ръка разстояние всичките му работни документи и библиотеката му. Освен това той настоявал Вегман да бъде наблизо денонощно. И това наистина било необходимо, защото той често спял лошо или работел до късно през нощта. По този начин за него можело да се полагат непрекъснати грижи. Всичко това би било невъзможно в апартамента му в къща "Ханси" или в клиниката в Арлесхайм, въпреки че възможността да се грижат за него там е била обсъждана няколко пъти. Колко трудно е било за него да бъде прикован към болничното легло и изолиран от външния свят (студиото нямало прозорци, а само покривна капандура), а това, че понякога го е обземало нетърпение, може да се види в писмата му до Мари Щайнер. До края той живее с убеждението, или поне така се изразява, че ще надвие болестта. Вегман не е можела да говори с него за вероятността от скорошна смърт - подобни разсъждения били недопустими в негово присъствие. Всъщност от януари 1925 г., както вече бе посочил в Информационните листове от 11 и 19 октомври 1924 г. (вж. по-горе), той вече не говори за болест, а за "кармични ефекти".
Бил е много разочарован, че изказванията му за кармата, за съдбовните връзки между най-близките му сътрудници в Антропософското общество, както и съвета му да се следват упражненията за кармата (вж. лекцията от 4 май, 1924г. в GA 236), не са поети от съответните хора. На Ита Вегман той казва, че последицата от това за него ще бъде, че повече няма да може да работи в Обществото, защото от всичко това е станало ясно, че дейността на Михаил за сегашното време не е била осъзната. Пред това небесно същество, от което „произлизат мислите в нещата“, пълното осъзнаване на тези кармични връзки е било необходимост, тъй като в противен случай истинската картина за човешкото същество, основана върху Антропософията, не би могла да бъде ефективна. На 14 октомври 1924 г. Вегман пише следното писмо до Елинор Мери в Лондон:
Скъпа г-це Мери,
14 октомври, 1924г.
Простете ми, че не съм отговорила по-скоро на Вашето писмо. След пътуването до Лондон тук веднага започнаха курсовете. Отново се събраха много хора тук и всеки искаше нещо. Д-р Щайнер отново изнесе много лекции. Обаче сега вече се прекали – не със самите лекции, тъй като те не костват на д-р Щайнер никакви усилия, ами всичко допълнително: хората, техните въпроси, разочарованието му, че членовете продължават да са заковани в бебешките си терлици, и пр. След това той се разболя и сега от две седмици вече е на легло. Затова не отговорих на писмото Ви, защото поех изцяло лечението и грижите за д-р Щайнер. […]
Най-сърдечни поздрави, Ваша [Ита Вегман]
Не бива също така да подценяваме колко трудно е било за Щайнер да бъде откъснат от своите човешки събратя; той определено е бил общителен човек; срещите със съвременници и колеги са били едно от основните изисквания в ежедневието му. Сега вече не можел да понася посетители; Вегман и Нол разрешавали влизането само на няколко души, които самият той посочвал. Освен Мари Щайнер това са били предимно Вахсмут и Щефен и няколко дългогодишни приятели, както и служителите на вила "Ханзи", които почиствали студиото и се грижели за прането му. А лекарите понякога настоявали дори някои от тези легитимни посетители да съкратят престоя си. Понякога той не можел да понесе строителния шум от съседния Гьотеанум. През декември се наложил ремонт на покрива на студиото: "от всеки забит гвоздей го болят главата и стомахът".
Често говорел на Ита Вегман за работата на демоните, които напираали към него (вж. предишните глави) и които сега се опитвали да завладеят тялото му. Най-вероятно е било през ноември, когато той избухва с:
Най-абсурдна омая на живота,
Ти блестиш в нощта
И възвишеното тъкане на любовната съдба,
огнената, възвишена сила на света,
В мен бива разбита от противникови сили,
И така, измъчващи душата,
Демонична вреда създават и тя се разстила,
И змийо-подобни духове се приближават. *
(Сравни с GA 260a, стр. 669. Страницата, която той дава на Вегман, съдържа този стих.)
Според Вегман особено нощите често са били изпълнени с такива зли призраци.
Той се обръщал към нея отново и отново с безкрайна благодарност, съчинявал за нея медитативни упражнения, стихове, които напомняли за древни времена:
Спомен от хилядолетията
За Миза - кротко мила,
За Александър - бурния,
Всички в изпълнения със светлина духовен образ,
В настояща любов
Свързани чрез поривите на душите,
Те градят силата да творят,
Те създават бронята на душата
Или набързо написани на бележник:
Моята подкрепа ще бъде
Твоето разбиране
Твоята любов и вярност.
Виждам израстват
От твоето разбиране
Светлината, която свети за мен
Виждам как расте
От твоята любов
Топлината, която ме благославя
Виждам да узрява
От твоята лоялност
Въздухът, който ме съживява.
(оригинал на немски език в приложението)
[Илюстрация 27 – Ита Вегман в Ателието на Щайнер, Дорнах, март 1925г.]
[Илюстрация 28 – Ита Вегман в Арлесхайм 1925г.]
От писмата му до Мари Щайнер (GA 262) става трогателно ясно колко той е бил привързан и към тази толкова скъпа нему личност. Отново и отново изразява голямата си любов към нея, пише медитации за нея, следи самоотвержената й работа, пътуванията й от ден на ден, споменава неподкупната й способност за преценка. В крайна сметка ти си единствената, с която мога да споделям чувства и мисли на преценка. А на рождения си ден, 27 февруари 1925г., той й пише: Това, че кармата води и други хора в близост до мен, ами - това е карма. А болестта сега показа колко решаваща е тази карма. Но ти си си проправила път към разбирането – това за мен е благословия. (И двата цитата са в GA 262, стр.264.)
За рождения ден на Алберт Щефен, 10 декември, 1924г., той съставя писмо, което Мари Щайнер прочита на глас по време на празнуването на рождения ден:
Скъпи мой Алберт Щефен,
Редом с приятелите, събрали се днес в Гьотеанума, за да отбележат четиридесетия ви рожден ден, много бих искал и аз да присъствам физически - мога да го сторя само духом.
Но душата ми иска да пренесе най-хубави мисли до лекционната зала. Това, което днес виждам пред мен с особена яснота, е винаги слънчевият за мен факт: че Вие пожелахте да обедините артистичността, която струи към Вас от сферите на духа, проникновената, възприемаща истината сила, с която прониквате в епохата, в която живеем, с антропософското движение. Този факт е потвърждение, звучащо от сферите на божествено-вечното, на всичко, към което се стреми Антропософията. Всички човешки същества, които обичат Антропософията, не могат нищо друго да сторят, освен да позволят на най-топлите си чувства на благодарност да бъдат отправени в посоката, която е ваша, която ни донесохте. Вашият неуморен труд в служба на Обществото, вашите мисли, тяхното съдържание, носено с толкова голяма любов, са нейните най-красиви съкровища.
Д-р Ита Вегман, трябва да прибави към всички жертви, които трябва да прави за мен през тези дни, още една - за нея бе много трудно да не присъства физически в лекционната зала днес. Тя изпраща най-добрите си мисли и най-топли чувства - нека бъдем обединени духом с нашия дълбоко почитан Алберт Щефен.
С най-топли чувства,
Рудолф Щайнер
(GA 260a, стр. 401.)
През зимата за лекуващите лекари става все по-трудно да преценят състоянието на Рудолф Щайнер. Вегман наблюдава как "физическите му сили постепенно изчезват". Имало кратки периоди, когато ставал по два пъти на ден; после отново силите му го напускали до такава степен, че тя трябвало да го подкрепя, когато искал да се моли. Той рецитирал Отче наш на висок глас, изправен, всеки ден (вж. стр. 248-9 за английския и немския текст), така че минаващите покрай студиото хора да го чуват. През ноември подобрението изглеждало неизбежно; в края на декември настъпил тежък рецидив. На 2 януари 1925 г. той получава сърдечна слабост; лекарите се страхуват за живота му. На 6 януари го посещава валдорфският ученик Ник Фихтер, едва единадесетгодишен, който през 1924 г. е лекуван от Щайнер в Щутгарт от тежко нараняване на окото. По-късно Фихтер описва това кратко посещение:
През декември, 1924г., баща ми щеше отново да се среща с Рудолф Щайнер, за да обсъдят разрешителното за строеж за новия Гьотеанум. Разрешено ми бе да придружа родителите си от Щутгарт до Дорнах. Рудолф Щайнер неколкократно трябваше да отлага срещата поради заболяването му и на края тя не се състоя. Но във вторник, 6 януари 1925г., на обед, на майка ми и на мен ни беше позволено да влезем в студиото. Почакахме в антрето на студиото. Невероятно количество писма, ръкописи и книги бяха струпани тук в антрето и привлякоха вниманието ми. Тогава д-р Вегман дойде и ни заведе при д-р Щайнер в студиото.
Трябваше сам да измина няколкото метра в стаята. Пътят ми се стори безкрайно дълъг. Там беше великата дървена скулптура, която най-напред прикова вниманието ми. Пред тази статуя на Христос бе леглото на Рудолф Щайнер. Колкото повече се приближавах, толкова по-празнична и грандиозна ставаше тази последна среща.
Рудолф Щайнер се надигна в леглото и се взря в мен с очи, от които струеше неописуема любов. Физическата стая изчезна, появи се пространство, придружено от сияйна топлина.
Вече не знам какво бе казано. После той положи ръка на главата ми и изрече думите, които оттогава винаги са с мен: “Така е добре”. (От. НИК ФИХТЕР, Erinnerungen. Eine Heilmeditationfiir ein Kind {Спомени. Лечебна медитация за дете} в Mitteilungen aus der anthroposophischen Arbeit in Deutschland {Новини от антропософската работа в Германия}, том 34, книга 1, #131, Великден, 1980 г., стр. 42 и следващите).
Подобен спомен отразява донякъде настроението, което гостите са усещали през последните месеци от живота на Рудолф Щайнер.
Състоянието му се меняло всеки ден. Вегман си спомня:
Живеехме в тихо уединение. […] Той понасяше болестта си търпеливо и с достойнство. […] Пет часът сутринта бе часът, когато настъпваше промяната – гласът му, който ме събуждаше по това време, вече звучеше по друг начин - силен, весел и с нотка нетърпение, призоваващ да се бърза, за да не губи ценното си време. Забързвах се трескаво, знаейки и аз колко важно е това време, приготвях всичко бързо, и след като за освежаване изпиваше чаша чай с малко лимонов сок, той се заемаше с работата си. Именно през това време бяха написани всички чудесни есета, които бяха неочакван подарък за нас. Писането продължаваше без прекъсване до 7ч. или 8ч. сутринта, а после той не беше изморен, а напротив – свеж и бодър. Останалата част на сутринта бе прекарана в четене, уреждане на важни въпроси и приемане на очакваните посетители. Първите признаци на умора се появяваха след хранене. (Бюлетин, том 2, №16, април 1925г., стр.62.)
И така, наближава пролетта на 1925г. Градинарят, Карл Ланг, си спомня:
След няколко топли дни в средата на март, дойде лошо време. Дъждовна буря бие по стените на студиото. На 29-ти март имаше силна буря. Някои от прозорците на парника до студиото са отвени във въздуха. През нощта на 30-ти март бурята продължава. Призори аз съм на площите на Гьотеанума и оглеждам щетите, нанесени от бурята.
Погледът ми се обръща на запад, към „земната корона на Елзас, където се срещат три земи“. В шест часа тежките облаци, които от няколко дни висяха ниско, се разреждат над планината и се разстилат на юг и на север – това е знак, че се задава хубаво време. (KARL LANG, Entwicklungen {Развития}, Билефелд, 1975 г., стр. 81.)
В неделя, 29 март, Вегман забелязва промяна в поведението на Рудолф Щайнер. Той се събужда, изпитващ болка. Тази сутрин за пръв път не се свърши никаква работа. […] Той бе изключително тих и търпелив този ден и даде нови наставления за лечението си. … В четири часа следобед болките се възобновиха – вътрешното ми безпокойство не минаваше и аз настоях фрау д-р Щайнер, която бе в Щутгарт, да бъде информирана. Нол не споделя безпокойството й, но Вегман успява да се погрижи да се обадят на Мари Щайнер в Щутгарт.
Нито пък д-р Щайнер даваше признаци, които биха могли да предизвикат тревога; даже попита дали студиото в съседство скоро ще бъде завършено, за да може да работи върху модела на интериора на новия Гьотеанум. По този начин започнахме нощта. Пулсът беше малко по-бърз от обикновено, но силен и равномерен. Не можах да се реша да си легна и останах будна, като оставих светлината включена. За моя голяма изненада д-р Щайнер позволи това да се случи, въпреки че никога по-рано не бях надделявала, макар че и преди е имало моменти, когато съм се страхувала за живота му. Какво беше това? Д-р Нол също остана буден в съседната стая. Първата част на нощта премина спокойно; наблюдавах всяко дишане и се вглъбих дълбоко в молитва, за да опазя този скъп живот. После, в 3 часа през нощта, забелязах промяна в дишането, то стана по-бързо, приближих се до леглото, той не спеше, погледна ме и ме попита дали съм уморена. С този въпрос той ме изпревари, което ме трогна дълбоко. Пулсът вече не беше толкова силен като преди, а също така бе и много по-бърз. Повиках д-р Нол, за да се посъветваме какво да правим. Д-р Щайнер не се изненада, че го вижда там посред нощ, и го посрещна сърдечно. "Не се чувствам никак зле", каза той, "просто не мога да спя". Така че изгасихме осветлението. Но в 4 часа той ме повика, защото болките отново се появиха. "И щом стане ден, ще продължим с лечението, което съм посочил", каза той. Искаше да ни дари с малко спокойствие и с това изречение даде още едно доказателство, че винаги е мислил за другите и никога за себе си. Разбира се, ние не изчакахме деня, а направихме необходимото. Но тогава, скоро след това положението се промени, пулсът се влоши, дишането стана по-бързо. И трябваше да изпитаме как този живот постепенно угасва и нашият водач, учител и приятел се отделя от физическия план.
Смъртта беше като чудо. Той си тръгна, сякаш това се разбираше от само себе си. На мен ми се струваше, че решаващите зарове са хвърлени в последния момент. И когато те бяха хвърлени, нямаше никаква борба, нито опит повече да иска да остане на земята. Известно време той гледаше тихо напред, каза ми още няколко скъпи думи, после затвори съзнателно очи и скръсти ръцете си. (От ИТА ВЕГМАН, Das Krankenlager, die letzten Tage und Stunden Dr. Steiners {Болничната стая; последните дни и часове на д-р Щайнер}, в Бюлетин, том 2, № 16, 19 април 1925 г., стр. 62 и сл.)
Така завърши този велик живот. Когато няколко часа по-късно Мари Щайнер пристигна от Щутгарт - съобщението на Вегман до нея не било предадено ясно, освен това през нощта не била осигурена достатъчно бързо кола - и видяла Рудолф Щайнер на смъртното му легло, думите, които той ѝ беше представил осемнадесет години по-рано, се бяха изпълнили:
След моята смърт госпожа Мари фон Сиверс ще има право да действа от мое име. Каквото и да прави, то трябва да се извършва от мое име. Малкото, което притежавам, трябва да бъде предадено на нея; тя трябва да направи всичко необходимо. Тя трябва да се погрижи най-вече за моите родители и братя, и сестри в Хом.
Самата тя трябва да гледа на смъртта ми като на цел на висшите сили и в никакъв случай не трябва да гледа на нея като на загадка. Нещата имат съгласуваност, която човек трябва да уважава, дори и да не я разбира.
Самата Мари фон Сиверс, обаче. винаги ще бъде с мен. Нашият съюз остава неразривен.
Берлин, 19 февруари 1907 г.
Д-р Рудолф Щайнер
(H. W. ZB INDEN, HELLA WESBERGER (pb.) Рудолф Щайнер, Мари Щайнер-фон Сиверс, Кореспонденция и долументи 1901-1925г., GA 262, Лондон, 1988, стр. 105.)
В по-късни години, когато колегите й говорели за Рудолф Щайнер, Ита Вегман често казвала: Виждате го като прекалено малък – думи, които също би могла да изрече и Мари Щайнер.
В 10 часа г-н Ранценбергер, архитектът, отива при мъжете, приготвящи бетона за проектираната сграда, при дърводелците в голямата работилница и при хората, работещи в градината на Гьотеанума, да им съобщи, че Рудолф Щайнер е починал. На строителната площадка на Гьотеанума работата спира за един ден. Буреносното време затихва. Тъмни облаци все още се движат от запад на изток. Те се разкъсват – знак за задаващо се хубаво време. Все пак е прекалено студено за Дорнах.
На 31-ви март градинарите почистват бордюрите от различни храсти покрай южната страна на дърводелницата, тъй като потокът от посетители в студиото, в което е положен Рудолф Щайнер, се движи покрай южната страна на дърводелницата в посока към източния й вход. За да се избегне каквото и да било смущение, западната врата се използва за изход.
В четвъртък, 2-ри април, се състои погребението. Залата, в която се провежда учредяването на Общото антропософско общество на Коледа 1923г., е изпълнена до краен предел, както е било и тогава.
Ковчегът е изложен на сцената на залата. Фридрих Рителмейер извършва благословението. Приятели от цял свят са се събрали на това погребение.
В петък, 3-ти април, там, където по-рано Рудолф Щайнер е слизал от каретата "Холе" заедно с г-жа Мари Щайнер, ковчегът се понася до черната кола. Покрай стената на основите на новия Гьотеанум работниците застават в редица, за да се сбогуват със своя шеф. От тази група хора струи любов и преданост към този, който напуска Гьотеанума.
В 10 часа започва погребалната служба в крематориума в Базел. Вратите на залата са оставени широко отворени, за да могат и стоящите отвън да участват. Докато пушекът се издига от комина, заедно с него към небето полита двойка лястовици. КАРЛ ЛАНГ, оп. цит. Стр.81 фф.)
С това завършва първата част от биографията на Ита Вегман.
През останалите осемнадесет години от живота й, които започват сега за нея, образът на това човешко същество, както уникално го отразява Християн Моргенщерн, продължава да живее в нея.
Видях ЧОВЕКА откъм най-дълбоката му страна,
Познавам света - до самите му основи.
Неговият смисъл, разбрах, е единствено в любовта
И аз съм тук, за да обичам и винаги отново да обичам,
Разгръщам ръце, както ТОЙ разгърна СВОИТЕ,
За да прегърна целия широк свят, както ТОЙ е сторил.
Превод: Ати Петрова