Из "Съпреживяване на годишния кръговрат в четири космически имагинации" (Събр.съч.229)
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
Рождественската имагинация. Земята, разглеждана от Космоса, изглежда като капка живак. Въздействието на крайно малките концентрации (Колиско). Серният, живачният и солеобразуващият процес в хода на годишните времена. Процесът на изпепеляване. Слънчевите и лунните сили по време на зимата. Майка Мария и младенецът Исус.
* * *
Вчера пред нас беше застанал появилият се от вътрешното разбиране на годишните времена образ на Михаил, който се сражава с дракона. И всъщност изкуството не може да бъде нищо друго, освен представяне на това, което човек чувства във връзка с Вселената. Разбира се, това може да се осъществи в различни степени, от различни гледни точки, но като цяло, произведение на изкуството може да бъде само това, което извиква в човешките чувства впечатления от мировите тайни, които могат да се разкрият на душата благодарение на това произведение на изкуството.
Днес ние искаме в духа на нашето вчерашно обсъждане, в апогея на което се докоснахме до образа на Михаил с дракона, да проследим по-нататък годишните времена.
От предходното изложение вие знаете, че с настъпване на есента се извършва сякаш едно вдишване на Земята, духовно вдишване на Земята. То въвлича в нейното лоно елементарните същества, чийто път по средата на лятото беше навън. Те се връщат обратно с идването на михаиловия празник, връщат се назад, докато накрая не се окажат тясно свързани с недрата на Земята в дълбоката зима.
Ние трябва да си представим, че именно в зимното време Земята е същество, което във висша степен е затворено в себе си. Тя всмуква в себе си от Вселената всичко, което през лятото беше освободено от Земята и беше устремено навън - това се отнася особено за духовното.
И така, през дълбоката зима Земята е в пълен смисъл Земя: цялата й собствена същност се намира вътре в нея. И за да имаме основа за по-нататъшно обсъждане, трябва да разгледаме именно същността на Земята през зимата, като не забравяме, че когато на едната половина от Земята е зима, на другата половина е лято. Трябва да имате предвид, че това е така. Но ние ще си представим тази част от Земята, в която приближава средата на зимата. Тук Земята разкрива това, което непосредствено в най-дълбок смисъл е нейното собствено същество, това, което я прави истинска Земя.
Нека разгледаме тази Земя. Това е твърдото земно ядро, отгоре се вижда само нейната външна повърхност; но това твърдо земно ядро в по-голямата си част е покрито с хидросфера, с водната маса на Земята. Континентите сякаш плават в тази водна маса. Тази водна маса ние дори можем мислено да продължим още нататък, във въздушната сфера; защото въздушната сфера е изпълнена с вода, която наистина тук е в много по-фино състояние от водата в моретата и реките, но всъщност, издигайки се от морето във въздушната сфера, няма да открием резки граници на водното. Така че схематизирайки Земята в това отношение, ние трябва да я нарисуваме така: в средата имаме твърдото земно ядро (виж дъска 1, зелено). Около това твърдо земно ядро имаме водна област (синьо). Тук, разбира се, трябва да обознача и континентите, как те се издигат и т.н. Всичко това е обозначено условно – извивките трябва да създават впечатление за изпъкналост както при портокала. Наоколо трябва да очертая това, което във въздушната сфера обозначих като хидросфера - водната маса. Нека да поглед-нем тази област (синьото) и да се запитаме: какво всъщ-ност е това? Тази област се образува не от само себе си, тази област по своята същност е водата в целия Космос. Тази област като форма е посочена от целия Космос. Космосът във всяка една посока е сфера, кълбо, и само поради тази причина това, което като вода и въздушна маса се простира нагоре, ни се струва кръгло, кълбовидно очертано. Но това мощно въздейства върху Земята като цяло. Така че ако ние бихме погледнали към Земята от някоя друга планета, тя би ни се сторила като голяма водна капка в Космоса, в която би имало всякакъв вид възвишения, континенти, имащи различни цветове; тя би ни се видяла като голяма водна капка в Космоса.
За всички фактически състояния ние можем да говорим от космическа гледна точка. Така че що за капка всъщност е това, което именно като капка вода се движи във Вселената? Това е нещо такова, което запазва формата на капка благодарение на всички космически връзки. Ако подходим духовнонаучно, тоест се обърнем към имаги-нацията и инспирацията, можем да разберем що за капка всъщност е това. Тази капка не е друго, а огромна капка живак. Това наистина е огромна капка живак, макар живачната субстанция тук да е в крайно фино, извънредно фино състояние.
Възможността за такова фино състояние сега е точно доказана благодарение работата на г-жа Доктор Колиско. Именно в нашия щутгартски биологичен институт за първи път беше направен опит това да се обоснове точно. Тук стана възможно да се приготвят разредени концентрации вещества от едно до трилион и точно да се установят фактическите въздействия, които в толкова фино състояние произвеждат някои вещества. По този начин това, което досега можеше да се основава само на вярата - въздействието на някои вещества в хомеопатията, беше наистина издигнато в ранг на точна наука. Графиките, дадени тук днес, не позволяват да се съмняваме, че въздействието на минимални дози има ритмичен характер. Не бих искал да детайлизирам: трудът вече е публикуван и неговите детайли днес могат да се проверят навсякъде. Искам само да подчертая, че в областта на земното е необходимо да се съобразяваме с крайно фините състояния, които оказват въздействие.
Тук наистина ни се налага да имаме работа с това, за което може да се каже: използвайки малки дози, имаме работа с водата. От изворите и реките черпим вода за нашите кани и ведра и я използваме. Разбира се, това е вода, но няма такава вода, която да се състои само от водород и кислород. Би било безсмислено да се вярва, че има вода, състояща се само от водород и кислород. В извори, които съдържат желязо, и в някои други води, разбира се е много забележимо, че там има още нещо. Но няма вода, която би се състояла само от водород и кислород, тъй като това е само приблизителна формула. Водата, която се среща навсякъде, е пронизана и от нещо друго. За Космоса общата водна маса на Земята се проявява главно като живак. В качеството си на вода, тя се проявява за нас само в тези неголеми количества, които имаме. А за Космоса тази вода не е вода, а живак.
И така, можем да кажем: в хидросферата се взема под внимание водата, но в Космоса трябва да се отнасяме към нея като към капка живак. В тази капка живак, разбира се, са включени минералните субстанции - накратко, тя включва в себе си всичко, което е земно. Тя представлява онова, което по-късно се превръща в твърда земна маса. Тя има тенденция да приема своя собствена специфична форма. Така че разглеждайки тази картина, ние трябва да виждаме общата кълбовидна форма – това е формата на живака; обикновеният метал живак е, така да се каже, природен символ на това, което прави живакът въобще - той много определено проявява кълбовидната форма. Тук е включено всичко, което разнообразно се проявява в собствените си диференцирани форми: минералните кристални форми. Така че можем да кажем: ето пред нас сега е тази картина - земя, вода, въздух, и всичко това заедно има тенденцията за формообразуване, за която току-що говорих; отделни, диференцирани кристални форми вътре в цялото, стремящо се да приеме кълбовидна форма (вж черна дъска 1).
А ако вземем въздуха (тъмночервено), който заобикаля Земята като атмосфера, ние не можем да говорим за него само като за въздух; този въздух винаги има тенденция по някакъв начин, в някаква степен да съдържа топлина. Той е пронизан от топлина (виолетово). И така, тук имаме и четвърти елемент – топлината, включена във въздуха.
Тази топлина, проникваща във въздуха отгоре, е преди всичко това, което носи в себе си серния процес, сулфурния процес, предаващ се по някакъв начин от Космоса. Можем да кажем: серният процес се предава от Космоса. В серния процес е включен живачният (меркуриевият) процес, както беше изобразен от мен за водата и въздуха. Въздух-топлина – серен процес; вода – въздух - живачен процес.
Задълбочавайки се в Земята, вътре в Земята, на нас ни се налага да разглеждаме това, което всъщност иска да бъде Земята – тоест процесите на киселинообразуване и в крайна сметка на солеобразуване, тъй като киселината се превръща в соли. Гледайки нагоре, в Космоса, ние имаме работа с процеса на сулфуризация, със серния процес. Разглеждайки тенденцията Земята да става космическа капка, ние виждаме всъщност живачен процес. А поглеждайки надолу, под кората на Земята, от която напролет се устремява нагоре покълващият и напъпващ живот, виждаме солев процес.
Този солев процес е най-важен от всичко за покълващия, напъпващия живот, тъй като корените на растенията, образуващи се от семето, с целия си растеж директно са обвързани с това отношение, в което се намират към солите, към образуването на соли в земната почва. Солите, които в широкия смисъл на думата се съдържат в земната почва, отлаганията, съдържащи се в тази почва, съставят това, което дава субстанция за корените, което прави корените именно корени, тоест земната основа на растителния свят.
И така, обръщайки се към вътрешността на Земята, ние имаме солеви процеси. Това е, което в средата на зимата Земята, така да се каже, извършва сама, докато през лятото тук се намесва, бих казал, случващото се на повърхността на Земята. Процесът на сулфуризация пронизва въздуха, процесът на сулфуризация живее в гръмотевиците и мълниите, след това се спуска надолу и оттам се разпространява върху това, което е подложено на годишен кръговрат. След това, към Михаиловден, ние имаме работа с процес, в който, както аз обясних вчера, процесът на сулфуризация се забавя от желязото. След това на свой ред солевият процес навлиза през лятото в атмосферата, тъй като растенията, разцъфтявайки и растейки, в своите листа и цветове изнасят солите нагоре чак до семената. Разбира се, ние откриваме солите в различни части; след това те се етеризират, навлизат в етеричните масла и т.н., те се сближават с процеса на сулфуризация. И по този начин чрез растенията солите се изнасят нагоре. Тяхната същност също се устремява навън, превръщайки се в атмосферна същност.
Така че в средата на лятото ние имаме смесено, взаимно проникващо се битие на винаги съществуващия в Земята живачен принцип със серния и солевия принцип. Когато в средата на лятото стоим на Земята, нашата глава всъщност е потопена в смес от сяра, меркурий (живак) и соли. Докато с настъпването на средата на зимата, всеки от тези принципи – сол, живак и сяра - се намира в своето собствено вътрешно състояние. Солта се всмуква навътре в Земята, хидросферата, водообразното, се стреми да приеме кълбовидна форма. Закръглеността, или в крайна сметка сфероподобността на снежната покривка, е един вид външен признак на закръглеността, кълбовидността на водното. Серният процес отстъпва назад, така че по това време на годината няма необходимост да му се отделя особено внимание. И точно обратното, вместо серния процес в средата на зимата се появява нещо друго.
Растенията са се развили от пролетта до есента. Превърнали са се в семена. Какъв е този процес на семеобразуване? С превръщане на растенията в семена, навън, в природата, нещата са такива, че ние с нашия несъвършен човешки начин продължаваме този процес, когато приготвяме растенията като храна в кухнята. Ние готвим растенията. Това прецъфтяване на цвета, това образуване на семето е природно готвене, това е насрещно действие спрямо серния процес. Растенията врастват в серния процес. И когато лятото достига своя връх, те, така да се каже, най-силно от всичко се сулфуризират. По-късно с приближаване на есента изгарянето завършва.
Разбира се, в органичната природа всичко се извършва по различен начин, не така, както виждаме това навън в грубите неорганични процеси, но все пак при всяко изгаряне остава пепел.
И към това, което по съвършено различен път настъпва в солеобразуването, така необходимо за вътрешността на Земята, се добавя това, което в резултат от семеобразуването на растенията, от цъфтенето на растенията, от процеса на готвене, от процеса на изгаряне пада върху земята от всяко отделно растение. Това играе важна роля, която обикновено не се отчита. Което се извършва в нашите печки, когато се отделя пепел, играе важна роля в годишните времена на Земята, защото при образуване на семената, което всъщност е изгаряне, постоянно пада пепел, и Земята от месец октомври изцяло е пропита от пепелни образувания.
Така че, наблюдавайки Земята в средата на зимата, виждаме вътрешната тенденция към солеобразуване, нататък имаме процес на образуване на живака в неговата ярко изразена форма; в средата на лятото трябва да обърнем внимание на сулфуризацията на извънземния Космос, и сега (тоест през есента, през октомври) имаме работа с образуването на пепел.
Това, което към Рождество достига своята кулминация, се подготвя, започвайки още от Михаиловден. Земята все повече и повече се консолидира, стреми се да стане към средата на зимата космическо тяло, да се прояви в образуването на живак, соли и пепел. Какво означава това за Вселената?
Ако бълхата би станала анатом и би се заела с изследване на костите, пред нея би се оказало твърде малко късче от тази кост, тъй като самата тя е твърде малка; тя би изследвала тази кост, използвайки своя кръгозор на бълха. Тогава би установила, че тук имаме работа с фосфорно-киселинна субстанция в аморфно състояние, а също с въглеродни съединения и т.н. Ако бълхата беше анатом, нямаше да й дойде наум, че тази кост е само частица от скелета. Разбира се, бълхата много скача, но ако изследва дребните неща, то тя затъва в тях. И на човека, бил той геолог или минералог, също едва ли би му помогнало умението да скача като голяма земна бълха. Изучавайки горните маси, които в своята съвкупност се явяват костна система, той би правил същото, което прави бълхата в миниатюрен мащаб. Бълхата не би могла да опише костната система, би започнала да изчопля късчета със своето чукче. Тя, да кажем, би започнала със своя малък чук да откъртва късче от ключицата, но това малко късче от въглеродни и фосфорни съединения никога не би ѝ разкрило, че е съставна част от цялото на раменната ключица, без да говорим за това, че тя пък принадлежи към единната система на костните образувания. Бълхата би се хванала за малкото късче, откъртено от нейния малък чук, а след това би започнала да го описва от своята гледна точка, също както човек описва Земята, ако той някъде, да кажем, на Дорнахския хълм, откърти къс от юрския период. Не е ли вярно, че след това той ще опише този къс и това ще бъде по-късно преработено в минералогията, в геологията и т.н. Това ще се разрасне, но ще остане същата гледна точка - на бълхата.
Така, естествено, няма да се достигне до истината, така нищо няма да се направи, а става дума действително да се достигне до това, че Земята се явява единна структура и в най-голяма степен тя се консолидира в средата на зимата в нейните образувания от соли, живак и пепел.
Какво означава същността на Земята като цяло от космическа гледна точка, а не от гледната точка на бълхата? Виждате ли, всичко, което в широкия смисъл на думата се явява солеобразуване, тоест във физически смисъл това, което се утаява при отлагане на солите, както например в малък съд вода може да попадне утайка от готварска сол, всичко, което по този начин се явява солеобразуване в широк смисъл – аз не искам сега да се задълбочавам в химията, тук това е неуместно - всичко това има свойство на един вид пропускливост за духовното.
Там, където има соли, там за духовното съществува един вид свободно пространство. Духовното може да съществува там, където има соли. Благодарение на това, че в средата на зимата Земята спрямо нейното солеобразуване се консолидира, елементарните същества, първоначално тези, които са свързани, обединени със Земята, тези, които имат, така да се каже, пристанище във вътрешността на Земята, а също и различната духовност на Космоса, се привличат и могат да живеят в солевия слой непосредст-вено под повърхността на Земята. И в тази солева кора, която се намира непосредствено под повърхността на Земята, особено активни стават силите на Луната, остатъкът от лунните сили, за които аз често ви говорих в тези обсъждания, тези, останали след отделянето на Луната от Земята.
Тези лунни сили стават активни в Земята най-вече благодарение на това, че в земята се съдържат соли. Така че точно под повърхността на Земята, непосредствено в твърдта под снежната покривка, в която, стремейки се от една страна нагоре, към живачното, надолу преминава в солеобразуването, ние имаме тук във всички вещества на Земята соли, пронизани от духовността. С приближаване на зимата, Земята наистина става духовна в себе си благодарение на нейните соли, които тук особено се консолидират.
Водата, така нареченият космически живак, има вътрешна тенденция към сферично формиране. Тук навсякъде се появява тази тенденция към сферичност. И вследствие на това, Земята в средата на зимата е способна не само да застива в сол и да пронизва тази застинала сол с дух, но тя също е способна да оживи тази пронизана от духа материя, да я приведе в живо състояние. В средата на зимата Земята изцяло оживява под своята повърхност. В духовния и солевия принцип благодарение на живачния принцип навсякъде действа тенденция към оживяване. Огромни усилия прилага Земята през зимата, за да разпространи живота под своята повърхност.
Обаче този живот би станал лунен живот, защото, както казах, вътре действат предимно лунните сили. Но благодарение на това, че от семената пада пепел, благодарение на това, че всичко гореописано е пропито с пепел, благодарение на това вътре в цялото съществува и това, което отдава всички тези образувания в разпореждане на Земята.
Растенията се устремяват в процеса на сулфуризация, в този процес на сулфуризация пада пепел. Това отново връща на Земята растенията след тяхното устремяване, така да се каже, в етерно-духовното. И така, в дълбоката зима на земната повърхност ние наблюдаваме тенденция към поемане на духа в себе си, към себеоживяване, при което лунното се преобразува в земно. Благодарение на земните пепелни остатъци, падащи тук, Луната е принудена да разпространява живото не по лунен, а по земен начин. Сега нека да преминем от това, което ни беше показано тук по отношение повърхността на Земята, към това, което съществува в обкръжението на Земята - към въздушните образувания. По всяко време на годината, особено през дълбоката зима, огромно значение за въздуха има това, че Слънцето пронизва този въздух със своята топлина - сега няма да вземаме предвид светлината.
В науката всичко се разглежда всъщност така обосо-бено, както в действителност то изобщо не е. Във въздуха, казват хората, се съдържа кислород, азот и други вещества. Но в действителност това не е така. Въздухът не е само кислород и азот, въздухът винаги е пронизван от Слънцето. Реалното е това, че въздухът през деня винаги носи въздействието на Слънцето. И така, въздухът пренася слънчевото въздействие. Какво означава това слънчево въздействие, носено от въздуха? Това означава, че намиращото се горе непрекъснато се стреми да се откъсне далече от Земята. Ако това, което аз неотдавна описах като образуване на соли, живак и пепел, беше затворено в себе си, то тогава всичко тук би станало изключително земно. Но тъй като горе това, което се стреми да се освободи от Земята, е подложено на въздействието на Слънцето и въздуха, искащото да действа като земно се преобразува в космическо. Земята губи власт да действа сама в живото и духовното. Въздействието на Слънцето придобива значение във всичко растящо нагоре. Наблюдавайки духовно, се забелязва, че тук постоянно съществува сякаш линия над Земята, една особена тенденция (вж дъска 1).
На самата Земя всичко се стреми да приеме кълбовидна форма (тъмночервено); тук пък, отгоре, постоянно действа тенденцията да се изправи кълбовидното в плоско (червено). Земята, придаваща сферичност, пречи на тази тенденция, но отгоре сферичното винаги се стреми да стане плоско. Намиращото се отгоре би искало всъщност да разкъса, да разяде Земята тук долу, така че всичко в Космоса да стане плоско.
Ако това можеше да се осъществи, то въздействията на Земята биха изчезнали напълно, и тук горе би се образувала една разновидност на въздуха, подложена на въздействието на звездите. Това много силно се изразява в човека. Какво ние като хора притежаваме вследствие на това, че тук горе съществува въздух, който носи въз-действията на Слънцето? Ние го вдишваме, и благодарение на това, че сме го вдишали в себе си, слънчевото въздействие се разпространява надолу, но още повече нагоре. Нашата глава постоянно се изолира от въздействията на Земята. И благодарение на това, нашата глава придобива възможност да бъде причастна към целия Космос. На нашата глава всъщност винаги й се иска да почива в тази плоскост. Ако именно в зимното време нашата глава се намираше само под влиянието на земните образувания, цялото наше мисловно изживяване би станало друго. Тогава бихме имали чувството, че всички мисли искат да станат кръгли. Те не стават кръгли, затова притежават известна лекота, безтегловност, една непос-тоянност. И това произтича от особеното влияние на слънчевото въздействие.
Тук вие имате втората тенденция, тук слънчевото нахлува в земното. Най-слабо това се проявява през зимата. Ако бихме се издигнали горе, би ни се показало нещо различно. Тук ние бихме имали работа не със слънчевото въздействие, а с въздействието на звездите, което на свой ред влияе върху нашата глава. Слънцето, така да се каже, ни връща на Космоса, и благодарение на това върху нашата глава и следователно върху целия наш човешки организъм твърде значително влияят звездите.
Това, което тук ви описах днес, е станало различно по причини, които ще охарактеризирам утре. Защото човекът по някакъв начин се е еманципирал; в своето израстване и в своето развитие той се е еманципирал от земните въздействия. Но обръщайки се към древната лемурийска епоха, особено към полярната епоха, която е преди лемурийската, ще открием нещо съвършено различно. Тук ще открием огромното влияние на извършващото се на Земята върху цялото формиране на човека. Вие знаете това от изложението за земната еволюция, което направих във „Въведение в тайната наука”. Тук ние бихме открили, че човекът изцяло и напълно е поставен под въздействие на описаното тук от мен. Както вече бе казано, неговото еманципиране ще опиша утре: а днес ще опиша нещата така, сякаш човекът още е включен в този процес на формиране. И ето тук срещу нас се появява нещо парадоксално за днешния начин на мислене.
А именно ние можем да зададем въпроса: каква става с майката, която очаква появата на новия човек? От самото начало идването на човека на Земята се извършваше така: след всичко, което трябва да предшества появата на новия човек на земята, лунните солеобразуващи сили активно въздействат върху женския организъм, доколкото той се подготвя да образува в себе си нов човек. И така, ние можем да кажем: в обичайното си състояние жената е обикновен човек, но по времето, когато тя очаква появяването на новия човек, в нея се формират във висша степен мощни лунни сили, доколкото те се явяват солеобразуващи сили на Земята. Духовнонаучно това може да се изрази така: жената става Луна - както Земята, която под своята повърхност става основно Луна по времето, близко до Рождество.
Рисунка 1
Не само Земята става Луна през зимата, това превръщане на Земята в Луна се извършва нееднократно, то се повтаря, когато жената се готви да роди нов човек. Благодарение на това, че жената се подготвя да роди нов човек, ставайки Луна, слънчевото въздействие също става различно, подобно на това както през зимата това слънчево въздействие се различава от това, което е през лятото. И новият човек, който се формира в жената, изцяло и напълно е подчинен на влиянието на слънчевото въздействие.
Благодарение на това, че жената толкова силно възприема въздействието на Луната, въздействието на солите, тя става способна да възприема особено въз-действието на Слънцето. В обикновения живот човешкият организъм възприема слънчевите въздействия със сърцето. Те се разпространяват върху целия организъм. По времето, когато жената очаква раждането на новия човек, слънчевите въздействия се концентрират върху формира-нето на новия човек. Така че схематично можем да кажем: жената става Луна, за да възприеме въздействията на Слънцето. И новият човек, който възниква като ембрион, в този смисъл се явява изцяло и напълно слънчев акт. Той се явява това, което може да възникне благодарение на концентрацията на слънчевото въздействие.
Това посвоему се осъзнаваше в древните инстинктивно-ясновидски виждания. Благодарение на тях, по онова време в древна Европа беше разпространен твърде забележителен възглед. Считаше се, че само току-що родилото се и неприело още земна храна дете е нещо съвършено раз-лично от детето, поело първата капка мляко, първата земна храна. За споменатия древногермански възглед това бяха напълно различни същества: току-що роденото дете и детето, което, намирайки се вече извън тялото на майката, е приело някаква земна храна - две различни същества, защото за тази разлика притежаваха инстинктивно чувство: роденото дете е Слънце. В резултат от първата приета храна, то се превръща в земно създание. То е създание на Слънцето и се превръща в създание на Земята. Затова току-що роденото дете, още незакърмено, не принадлежеше на Земята. Според окултните закони, за които ми се иска да поговорим друг път, древногерманското чувство за справедливост позволяваше на бащата по свое усмотрение да остави детето, което веднага след раждането са поставяли в нозете на бащата, да живее или да го унищожи, да го убие, тъй като то още не е земно създание. Но трябваше да изпие само капка мляко и бащата вече не смееше да го убие, детето трябваше да остане като земно създание, защото от природата, света, Земята и Космоса то е определено като земно създание. В подобни древни обичаи се изживява нещо твърде значимо. И ако казват: слънчево дете, това е обосновано. И сега имаме възможност да погледнем на жената, която е родила детето, като на същество, което в най-дълбок смисъл е родствено с всички земни процеси - защото към средата на зимата Земята така подготвя себе си, че в нея се съдържат солевите образувания, така нареченото лунно - защото именно така тя най-добре от всичко получава възможност да възприеме слънчевото. И тогава тя се възнася над слънчевото в небесната сфера, към която принадлежи също и човешката глава.
Затова нека да се задълбочим в съществото на човека, за да може по правилен начин пред нашата душа да застане Рождество. Рождество изразява чрез себе си раждането на младенеца Исус, на когото беше отредено да приеме в себе си Христос. Да се постараем да видим това правилно. Вглеждайки се в образа на Мария, ще забележим, че главата на Мария непременно е изобразена така, че на нейното изражение, на целия неин вид се придава нещо небесно. Тогава ще забележим, че тази Мария е готова да приеме в себе си Слънцето, Младенеца, Слънцето, сияещо във въздушните сфери. Когато гледаме образа на Мария, под нейната глава ще открием лунно-земното.
Помислете върху това какво на рисунката изобразих в качеството на лунно-земното - това е, което се влива под повърхността на Земята. Ако ние бихме се отдалечили в космическите далнини, то изобразеното тук, отгоре - откъдето човек се излъчва в Космоса - бихме видeли устремилите се към небето излъчвания на Земята подобно на звездни лъчения. Главата на Мария също трябва да сияе като звезда, иначе казано, в изражението на лицето, във всички нейни жестове трябва да отразим звездното сияние (черна дъска 2).
След това до гърдите трябва да бъде онова, което е свързано с процеса на дишане - тази слънчевост, възникваща от облаците, през които слънчевото сияние си прокарва път в атмосферата, това е Младенецът.
По-надолу се намира това, което зависи от лунното, солеобразуващото, това, което външно се изразява в земната подвижност на ръцете и краката, която позволява да се издигнем от този солеобразуващ – лунен принцип на Земята. Ние имаме Земята вътрешно пронизана от лунното начало.
Трябва да изобразим това по такъв начин, че да се придаде едно цветно настроение. Ако гледахме от Космоса към Земята, пронизвайки с поглед звездното сияние чак до самата Земя, картината би била такава: ярко обагрено блещукане, което идва от повърхността на Земята вътре в нея. Върху нея би се намирало това, което се подчинява преди всичко на земната динамика, на крайниците, на земята, на силата на тежестта, това, което може да се посочи като човешко облекло, чиито гънки съответстват на земните сили. И така, тук долу бихме имали дрехата, съответстваща на земните сили. Издигайки се нагоре, ние трябва да нарисуваме това, което се образува в лунно-земното. Ако искаме да използваме символи, бихме могли да нарисуваме още и Луната, макар че това лунно вече е изразено в земен образ.
След това преминаваме още по-нагоре, възприемаме това, което изхожда от лунното, виждаме как облаците се пронизват от множество човешки глави, устремени надолу. Една от тях се уплътнява и се превръща в Сина, младенеца Исус, сияещ в ръцете на Мария. Всичко това ние трябва да завършим отгоре с образа на Мария, в чието изражение на лицето е запечатано сиянието на звездите.
И ако ние разбираме зимното време, ако разбираме как то проявява връзката на Космоса с човека, възприело плодоносещите сили на Земята, тогава не можем да изобразим това по друг начин, освен като жена, която се формира, появявайки се от облаците, надарена със силите на Земята, надарена долу със силите на Луната, в средата – със слънчевите сили, а горе, в главата – със силите на звездите. Образът на Мария с младенеца Исус за нас се появява от самия Космос.
И по същия начин, както, разбирайки Космоса наесен и обличайки в картина всички негови формиращи сили, ние неизбежно достигаме до художественото изображение на борбата на Михаил с дракона, която ви обрисувах вчера, така и всичко това, което ние можем да възприемем в Рождеството, се облича в образа на майка Мария с Младенеца. В древните времена, и по-точно в първите столетия на християнството, този образ много пъти се е разкривал на художниците, а в човешката еволюция неговото последно ехо се е съхранило в „Сикстинската Мадона” на Рафаело. Тази „Сикстинска Мадона” на Рафаело е родена от великото наивно познание за природата и духа, от познанието на древните времена. Тъй като тя се явява образ на тази имагинация, която трябва да има човек, който така прониква с вътрешното зрение в тайните на рождественското тъкане, това рождественско тъкане се превръща за него в образ.
И можем да кажем: годишните времена за вътрешния поглед трябва да се изживяват в съвсем определени грандиозни имагинации. За този, който с цялото свое човешко същество душевно навлиза в света, началото на есента се превръща в грандиозна имагинация на борбата на Михаил с дракона. И както драконът може да се прояви само в качеството на сулфурното, в качеството на сярна маса, сгъстяваща се в образа на дракона, както меча на Михаил се появява, когато мислим за метеоритното желязо, концентрирайки се, сгъстявайки се в този меч, по същия начин от това, което можем да почувстваме на Рождество, се появява образът на майка Мария, дрехата на която се надипля в съответствие със земните сили, при което вътрешно дрехата трябва да бъде закръглена – за живописта тази подробност е съществена, така че около гърдите да има вътрешна затворена област. Тук се проявяват силите на Слънцето. И невинният младенец Исус, както следва тук да се мисли, още не е приел земна храна. Той по своята същност е създание на самото Слънце, акт на Слънцето, сияещо в ръцете на Мария. Отгоре действат лъченията на звездите. Така ние трябва да изобразим главата на Мария със сияние, което се разпространява към човека от самата глава и от очите, така ние трябва да изобразим младенеца Исус в прекрасна кротост, като затворен вътре в сферата на облачните образувания, а след това трябва да изобразим стелещата се надолу дреха, подчинена на земните сили, дрехата, в която е отпечатана земната тежест (черна дъска 2). Най-добре това се изобразява с помощта на багрите.
Тогава имаме тази картина, която разцъфтява пред нас като космическа имагинация на Рождество, в която може да живеем до Великден, когато от космическите връзки пред нас може да се появи тази великденска имагинация, за която искам да говоря утре. По такъв начин вие виждате, че човек взема изкуството от небето, макар то да е свързано със Земята. Истинското изкуство е това, което човекът съпреживява физически, душевно и духовно с Вселената, това, което се облича за него в грандиозни имагинации. Това, което е необходимо, за да може във вътрешната борба да достигне до господство на самосъзнанието над природното съзнание, всичко това не може да застане пред погледа по друг начин, освен като грандиозна картина на борбата на Михаил с дракона. Също и това, което в средата на зимата може да въздейства върху неговата душа от природата, може да се възприеме от него като художествено-имагинативен образ на Майката с Младенеца, както току-що описах.
Наблюдението на цикъла на годината е съпътствано от великата космическа живопис, и това, което небето отпечатва върху Земята, отново може да оживее в мощни картини, превръщащи се тогава в реалност за душата на човека. Така годишните времена могат да се представят в четири годишни имагинации: имагинацията на Михаил, имагинацията на Мария, а утре и в следващите лекции ще видим имагинацията на Великден и имагинацията на Йоановден.
Утре ще се опитам да намеря пътя от Рождество към Великден.