Исторически извори за нашите земи ни насочват да търсим корените на нестинарството в културата и традициите на древните траки. Подобни ритуали са известни също в Италия, в Китай, в Япония, при някои арабски племена в Алжир и Мароко. Изкуството да се ходи по жарава е съществувало в Мала Азия, Сибир, Африка, Америка, на някои острови в Тихия океан. Официалната етнографска наука дава ценни сведения за ритуала, като констатира факти и наблюдения, прави традиционни интерпретации. Такова е изследването на нестинарския ритуал в Странджа, в което проф. д-р ист.н. Иваничка Георгиева дава информация за редица детайли. В българските народни традиции кръгът и ритуалното обхождане по него носят елемента на сакралност, магичност, подреденост и сигурност. Те са свързани със слънчевия ход и смяната на сезоните, с нарушения светлинно-воден природен баланс, с организирането на ново семейно пространство… С кръга се чертае магическата граница между Слънчевия ред и Хаоса. Това е магически затворено и защитено пространство - четем в това изследване...
Кръгът, с тлеещите вътре в него въглени, е образ на Вселената и на онези сили, които творят непрестанно. Те са вечни и с това създават чувство за сигурност и защита. Вселената е фокусирана в това малко кръгло пространство, и човекът, чрез своя ритуален танц вътре в него, става по определен начин „равен“ с Космическите сили, които създават Вселенския ред. Тук човек и Дух пряко си взаимодействат. Човекът „търси“ духовна връзка и защита, в името на общността, но вече като индивидуалност. А Духовните сили, „повикани“ по този начин, „говорят“ чрез човека. Ако вземем предвид символа на кръга, който е дълбоко смислово натоварен, този ритуал ни води към мисълта за Слънчевия култ, за почитане на Слънцето от най-древни времена, за Слънчевите мистерии. Подобно сакрално значение имат и българските хора.
Но при нестинарството, танцът върху огнената жарава се извършва винаги вечер, по тъмно. Танцът върху огъня е кулминиращ момент. Той се превръща в ритуал на пророчество за бъдещето. В този момент нощното звездно небе, завило като покривало земята, и блещукащите догарящи въглени в очертания ритуален кръг, сякаш се сливат в едно звездно-огнено цяло. Далеч е това преживяване от искрящата светлината на Слънчевия бог! Нощният танц върху жарава е навлизане в Царството на Хадес, в царството на Тъмнината, където едва проблясват „светлинките-въглени”, идващи като далечен отглас на дневната Слънчева светлина. Душата-нестинарка „танцува” върху едва-проблясващите огнени въглени. Ако отидем по-нататък в разсъжденията си – това е онова дълбоко преживяване в човешката душа, след което тя претърпява пълна трансформация, което я извежда на различен път. Душата-нестинарка се слива с душата-жарава, духът и огънят се единяват в единен танц. Едва тлеещите въглени в душата-жарава се разпалват и отвеждат човешкото същество в света на Духа, на невидимото, на свръхсетивното. От една страна, това е възможност да пием жива вода от Духовния извор, а от друга страна - да погледнем дълбоко в себе си, като индивидуалност. Танцуващите върху огнената жарава са пред дълбоко трансформиращо преживяване, за което понататък в изследването ни Щайнер говори като за дионисиево душевно пречистващо преживяване, характерно за южните народи, след атлантското преселение, за разлика от северните народи, при които мистичното се изживява външно, през призмата на слънчевия култ към бог Аполон. Виждаме, че в традициите ни са се вплели постепенно и двете начала – слънчевият култ към Аполон чрез българските народни танци и култът към Дионисий, в традицията на нестинарството. И в двете начала движението, метаморфозата, вътрешното кръгово „изпридане” на съдбата на общността, заедно със съдбата на индивида, са налице. Налице е и лечебната сила, която душата придобива в тази трансформация – в хороводния общностен танц, както и в съпреживяването на дълбоката метаморфоза, която индивидуалната душа достига в досега си с едва проблесващите огнени дълбини на своето същество – индикация за изконното духовно ядро във всеки от нас.
* * *
Антропософската духовна наука ни дава сведения за онова, което все още е част от човешката конституция на поколенията, населяващи земите на днешна България. Това е много важен момент, защото от него можем много съзнателно да развиваме онова, което все още не е отмряло, не е достигнало онова втвърдяване, характерно за човешката конституция в западната цивилизация. Рудолф Щайнер дава следното пояснение, говорейки за ритуал при посвещение в древните времена:
„Вече споменах, че през миналите епохи, дори и през Четвъртата следатлантска епоха, у хората живееха такива сили, които в хода на развитието се промениха значително и просто станаха други. Аз споменах още, че и самото ясновидство днес е съвсем друго, днес то почива на други фактори. Определени процеси от близкото минало днес просто не могат да се извършват по същия начин, както например се извършваха през Четвъртата следатлантска епоха. Ето един типичен пример: През Четвъртата следатлантска епоха съществуваше нещо, което можем да наречем „изпитания с огън“. Естествено, хората днес си въобразяват, че всичко това е било плод на суеверие. Тези изпитания, впрочем, се състояха в следното: за да се докаже вината или невинността на един човек, той трябваше да мине по нажежена метална решетка. Ако той получеше изгаряния, считаха го за виновен; ако успееше да мине невредим по нажежената решетка, обявяваха го за невинен. Естествено, днешните хора приемат подобен разказ за суеверие от миналото, обаче този факт е самата истина. Просто този факт се дължи на онези човешки качества от миналото, които днешният човек е изгубил. През миналите епохи човешката природа имаше например следното качество: когато един невинен човек се изправяше пред този тържествен и решителен момент, той можеше така да засили своята невинност, че да я направи сякаш частица от духовния Космос. Той можеше така здраво да свърже своето съзнание с духовния свят, че да отдели своето астрално тяло от своето физическо тяло. И тогава той можеше да мине невредим по нажежената метална решетка. Да, през миналите епохи беше точно така. Това е самата истина… Един човек, който държеше да докаже своята невинност, можеше да мине през огъня. Но Вие трябва да сте напълно сигурни - хората и тогава се бояха от огъня, не си мислете, че им доставяше някакво удоволствие да се разхождат по нажежени решетки. Навремето огънят предизвикваше не по-малко ужас у хората, обаче не и у тези, които чрез него можеха да докажат своята невинност. Част от силата, която в миналото караше хората да минават през огъня, днес потъна дълбоко навътре в човешката душа, стана по-интимна, по-нежна. И ясновидството на Петата следатлантска епоха, както и връзките с духовния свят, се основават тъкмо на тази макар и преобразена сила, която в миналото караше хората да минават през огъня.“ Сс 177, Р.Щайнер
Човекът в онези времена е бил устроен така, че в момента на „проверка“ астралното тяло се е отделяло от физическото и етерното тяло, свързвало се е с Духовния свят, а реално човекът не е изпитвал никаква болка. Това е било възможно само при хора, истински невинни в душата си. Огънят е предоставял възможност да се осъществи връзка между Аза на човешкото същество и Духовния свят, а в същия момент е представял първичната духовна субстанция, в момента на „проверка“ на тази човешка душа. Невинността е водела право към Духа, а вината – към болката и страданието. Естествено възниква въпросът как по нашите земи, и в земите по съседство, са се запазили автентични прояви на този ритуал, и най-важното – защо? Това е свързано с душевно-духовната телесна конституция на хората, за която Щайнер в „Духовни състояния в еволюцията, водещи към антропософското общество“, казва следното:
„Въпреки всичко, имаше много хора, живеещи в южните и централни области на Европа, които мислеха по следния начин: „Наистина, моето вътрешно същество има независим живот във времето между заспиването и събуждането ми – то принадлежи на добрия свят и на област от злия свят.“ Отново и отново хората мислеха и премисляха за дълбочината на силите, които внасят доброто и злото в човешката душа. Те силно усещаха факта, че човешката душа се намира в свят, където силите на доброто и злото воюват помежду си. През първите векове на християнството, в южните и централните части на Европа, все още нямаше (масово) такива чувства, но през пети и шести век станаха все почести и по-чести. Това състояние на душата процъфтя особено сред тези, които получиха познания и учения от Изтока, а както знаем такива учения от Изтока могат да се разпространят по много начини. Разпространението беше най-широко в онези области, които впоследствие станаха известни с името България. Това име се наложи по чуден начин, въпреки че тези области се населяваха от различни народи. И така, в по-късните векове, всъщност за много продължителен период в Европа, тези, които бяха с най-силно развито такова състояние на душата, бяха наричани „българи”. За хората от Западна и Централна Европа, живели през по-късните векове на християнството и в първата половина на Средновековието, българите бяха човешките същества, които най-силно усещаха противодействието между космическите духовни сили на доброто и злото. По цяла Европа срещаме името „българи”, ползвано за хора като тези, които описах. Душите, за които говоря тук, в по-голяма или в помалка степен, бяха в това състояние. Имам предвид душите, които и в по-нататъшния ход на своето развитие запазиха тези могъщи картини от свръхсетивните церемонии, в които самите те дейно участваха и които се случиха в духовния свят през първата половина на 19-ти век. Всичко, което тези хора преживяха, съзнавайки че участват в битката между доброто и злото, беше пренесено от тях между смъртта им в онзи живот до новото им раждане. А в промеждутъка, докато стояха сред могъщите космически картини, тези души получиха специфичен оттенък и оцветяване. Към всичко това може да се добави още нещо: тези души, всъщност, бяха последните в европейската цивилизация, които опазиха малко от онова специално усещане на етерното и астралното тяло при събуждане, и по време на сън. Като се разпознаваха по тези общи отличителни способности на вътрешния им живот, те като цяло живееха в (свои отделни) общини. А от останалите християни, които все повече и повече се приобщаваха към Рим, тези по-особени хора бяха разглеждани като еретици. Еретиците тогава все още не бяха толкова жестоко заклеймявани, както през по-късните векове. И все пак, на тях се гледаше като на еретици. Всъщност, останалите винаги имаха смътно, обезпокоително чувство за тях. Имаха чувството, че тези хора виждат повече, отколкото останалите хора – сякаш са свързани с Божественото по различен начин: чрез факта, че възприемат сънното състояние по-различно от останалите хора, сред които живеят. А останалите хора отдавна бяха загубили това умение и вече бяха по-близки до състоянието на душата, което стана почти всеобщо за Европа от 14-ти век насам.“
С тези думи Рудолф Щайнер описва богомилите и известните, след избиването и прогонването им от българските земи, техни последователи из цяла Европа – катари.
* * *
Ритуалният танц върху жарава има своите дълбоки окултни корени по нашите земи, свързани с особеностите на хората, които са ги населявали, още от времето на древните мистерии. Нека да завърша с думите на нестинарката Цветана Цъгова: „Трябва да потушиш огъня в себе си, за да подчиниш на волята си истинската жарава.“ Ако перифразирам казаното: Нужно е да потушим егоизма си, за да усетим вечната оплождаща връзка с Духовния свят!
Като заключение можем да кажем, че тази наследена телесно-душевна конституция, описана по-горе от Рудолф Щайнер, в съчетание с придобитата индивидуална отработваща се карма, има за нас съвременните българи и бъдещите поколения огромно значение. Защото, ако култивираме по съзнателен начин тези атавистични вродени ясновидски способности – онова, което антропософската духовна наука предлага с редица свои методи, то ще можем да използваме тази даденост, за да бъдем полезни, да бъдем лечители за другите, тъй като съзнателното култивиране на тази наша даденост, ще доразвие силите на нашите етерни тела, които ще се свързват много по-свободно с потоците на космическия етер.
Дорина Василева
из езотеричното изследване "Космическо-земният път на пеперудата и човешката душа"