...Когато по този начин човек насочи погледа си към мировите простори, тогава точно Луната и Слънцето му се явяват като двете порти, водещи в духовния свят. И човек си казва: Това, което се намира във физическото земно обкръжение, в момента живее в моето физическо тяло; това, което е в обширните етерни сфери, където се намират звездите, живее в моето етерно тяло. Но когато погледна към Луната и към Слънцето, тогава поглеждам към това, което нито е в моето физическо тяло, нито в това, което живее в моето етерно тяло, то живее в моето астрално тяло и дава сила на моя аз. Там чрез лунната същност сме изведени от физическия и етерния свят нагоре в духовния свят. И отново, когато погледнем към Слънцето си казваме: Чрез това, което като духовно-душевна същност принадлежи към Слънцето, там съм превеждан през една порта, която ме извежда в един свят от същия вид както моята азова същност; не само в един свят, който е еднакъв с моето физическо и астрално тяло, а който е еднакъв дори с моята азова същност, чрез която пристъпвам като съзнателно същество в света с това, което ни изглежда вплетено като необходимост в нашата съдба, което следваме, понеже имаме това или онова физическо устройство, този или онзи темперамент, този или онзи характер. Всичко това е само израз на нашата карма. Във всичко, което следваме като необходимост на тялото си, във всичко, което поетът произнася с думите: «Такъв трябва да бъдеш, ти не можеш да избягаш от себе си», във всичко това живее човешкото минало от лунното съществуване.
А във всичко, което живее в нас като свобода, така че ние действаме – искаме го от нашето пълно убеждение, – действа слънчевата същност.
Така според духовното наблюдение едно в друго се преплитат природната необходимост и моралното битие. Пред такова духовно разглеждане ние нямаме от една страна природата с нейната скована необходимост, а от друга страна духовно-душевното, което не може да осъществи никаква връзка с нея и се простира там като изолиран морален миров ред, не, ние нямаме пред нас тези противоположности, а в проявленията на природата ние имаме възможност същевременно да намерим това, което живее в нас като моралност. Но от обикновените природни явления трябва да се издигнем до това, което ни се представя в духовната слънчева и лунна същност.
Пред такова разглеждане изобщо изплува възможността да се издигнем от природната същност на човека към духовно-душевната му същност. Ние поглеждаме в природата така, че когато погледнем навън – макар и да не можем да го прозрем с нашето обикновено съзнание, – ние виждаме също и това, което в нашето земно обкръжение, а също и в мировото пространство ни донася болестите. То е навсякъде в нашата околност. Сам по себе си нашият организъм е здрав, защото е изграден от неговия здрав аз, от неговото здраво астрално тяло, а всъщност също и от неговото здраво етерно тяло. Тук на Земята може да ни разболее само нещо, което стига до отвън човека и каквото човекът не е в състояние да преобрази като подходящо за неговата вътрешна същност.
Събр.съч.240