Глава 10
ДЕЙНОСТТА НА МИХАИЛ – ПЕРСЕФОНА (1929 – 1930 г.)
Когато историята на антропософското общество евентуално бъде проучена и преразгледана, ще трябва да бъде разгледан и въпросът какви са били последствията от следните две събития от 1928 г. върху по-нататъшното развитие на това движение: откриването на новия Гьотеанум в Дорнах и Световната конференция в Лондон. С откриването на Гьотеанума – една много голяма централна сграда, видима за целия свят, бе предадена на своето предназначение и съдба, докато в Лондон международна група хора, занимаващи се с практическа работа, основана на антропософията, се опитват да покажат на обществеността някои осезаеми резултати от духовната наука. И сега, от една страна имаме сграда със символично значение и ефект за единството в това движение, наследство от последния период от живота на Рудолф Щайнер, седалище на централиния Форщанд (изпълнителен комитет) на Обществото и на Школата за духовна наука; а от друга страна – първият опит за обединяване на сили и представяне пред обществото на „космополитната“ глобална мисия на антропософията в конкретни работни сфери. В Дорнах едно усещане за центъра, а в Лондон едно възприемане и признаване на периферията.
На Ита Вегман и се струва съмнително дали и двете, както при дишането, ще се хармонизират здравословно едно с друго. Когато вдишваме, това създава засмукване, насочено навътре – първото действие на човека на земята е да вдиша – но само когато отново издишаме оставаме живи, като позволяваме на това, което сме поели в себе си, да се върне обратно навън, в периферията. Тежката, изпълнена с конфликти подготовка за Световната конференция и самата конференция показват, че антропософското движение притежава прекалено силна склонност към „вдишване“ и е слабо в „издишването“. Ита Вегман е била наясно с този факт още докато Щайнер е бил жив; сега тя е в разгара на борбата за разрешаване на проблемите, които постоянно изплуват в Антропософското общество между центъра и периферията. В писмо до Вилем Зейлманс от 7 юли 1928 г., шест седмици преди Световната конференция, тя пише:
Предстои ни огромна битка. И Вие ще го забележите, а все още не се знае как ще завърши всичко това, дали ще можем да се издържаме или Антропософското общество действително напълно ще се самоунищожи. Постоянно имам чувството сякаш сме в горяща къща и правим всичко възможно да затворим вратите. Но не бива да се предаваме. Имам също и доста надежда, че ще се справим с това, стига дори само няколко души да успеят да издържат.
Изразите й показват колко близка до сърцето й е била антропософската дейност, провеждана във външния свят. Би могло да се каже, че тя се е борела за периферията. Как го е правила се вижда от положените от нея усилия за антропософската кауза през 1929 г. и 1932г. В началото тя е считала за своя задача укрепването на медицинското и терапевтичното движение, подсилването на общността от лекари като осигури тяхната вътрешна сигурност, както и създаването на нови центрове навсякъде в Европа. Именно поради тази причина тя пътува толкова много – в този период често е пътувала повече от сто дни в годината. Навсякъде, където е пътувала, тя е преподавала Уроци от Класа, за да стимулира „силата на центъра“. В социалната сфера тя е оказвала влияние на нещата и е събуждала импулси чрез собствената си човешка натура. Начинът й на поведение е формирал възгледи и представи у хората, тя е стимулирала другите чрез личния си интерес, както и с вярата си в индивидуалните духовни способности, които антропософията може да развие у нас. Щайнер е хвалел нейната „смелост да лекува“ – навсякъде, където е ходела, тя е разпалвала „кураж за дейност“. На една страница от календара за тази година, тя записва медитацията: „Светлината прави мрака светъл, куражът прави душата силна.“
Тя се е нуждаела от силни души навсякъде в работните центрове. В този кратък период от време центрове възникнали на много места в Европа. Успоредно с посещенията си да изнася уроци от Класа, тя е участвала, наред с други, и в следните събития: юли 1928 г. – откриването на Клиника Рудолф Щайнер (Хага), август 1928 г. – поставяне началото на санаториумите в Гнаденвалд (Тирол), есен 1928 г. – построяване на разширения на лечебния дом за деца „Зоненхоф“ (Арлесхайм), начало на „Института по лечебна педагогика Пилграмсхайм“ (Силезия), основаване на асоциациите за „Социална помощ“ (Берлин и Хамбург), април 1929 г. – основаване на медицински център в Манчестър, пролет 1929 г. – основаване на институти по лечебна педагогика в Герсвалде (Берлин), Холмсдейл и Сели оук (Англия), септември 1929 г. – откриване на нова сграда за Валдорф училище в Хага, октомври 1929 г. – откриване на Зала Рудолф Щайнер (Лондон), учредяване на института по лечебна педагогика в Мюлхаузен (близо до Щутгарт), пролет 1930 г. – основаване на медицински център в Единбург, август 1930 г. – международен летен лагер в Стакенберг (Холандия), септември 1930 г., начало на института за лечебна педагогика Сънфийлд (близо до Бърмингам), октомври 1930 г. – конференция по хранене (Берлин), април 1931 г. – клиниката в Арлесхайм става финансово независима от Антропософското общество, септември 1931 г. – закупуването на Шлос Хамборн (близо до Падерборн) и откриване на терапевтичен център в Берлин, октомври 1932 г. откриване на терапевтичен център в Лондон.
Както си личи от богатата кореспонденция – от която само част е запазена – хората, които са основавали тези центрове, в повечето случаи са обсъждали с Вегман финансите си и наемането на персонал, понякога до най-малките подробности. Създава се впечатлението, че за тези хора Световната конференция е била тяхната водеща светлина. Кореспонденцията показва също така какви мерки Вегман е намирала за подходящи за вкореняване на антропософията в културния живот на двадесети век.
- Организиране на терапевтични центрове в градовете, подготвени и поддържани от обществото (цикли лекции и конференции);
- Основаване на институти за лечебна педагогика в извънградските области (нещо като „културни острови“ – както, например, в Хамброн);
- Създаване на социална и организационна мрежа между тези домове
- Обръщение към Запада (Холандия и Англия)
- Вдъхване на живот на Мистерийната сила на антропософията чрез сбирки на Класа и вътрешни учебни/работни конференции;
- Засилване на издателската дейност и създаване на малки книжарници и щандове за книги.
Постоянно са възниквали конкретно два проблема. Първият проблем бил свързан с изграждането на общности в институтите, както и социалните взаимоотношения в терапевтичните центрове. Вторият проблем е бил не по-малко сложен: как да се помага на работещите в центровете да поддържат убежденията си и вътрешните сили, от които са се нуждаели в тяхната работа, как да им се помогне да преследват целите си, при положение, че са изправени пред толкова много трудности, които властите са им създавали и как, също така, да им се помага да оцелеят емоционално и психически, насред конфликтите и борбите, които са извирали от Щутгарт и Дорнах към Антропософското общество навсякъде по света (вж. том 3).
Запазените писмени документи показват, че по това време Вегман е можела да разчита не само на доктори, лечебни педагози, терапевти и сътрудници в клиниките, но също така и на активното съдействие на следните хора: Елизабет Врееде (Дорнах), Валтер Йоханес Щайн (Щутгарт), Джордж Кауфман, Флорънс Симпсън, Даниел Дънлоп, Елеанор Мерри (всичките в Лондон), Мария Рьошл (Дорнах), Елизабет Данк (Гнаденвалд), Лили Колиско (Щутгарт), Георг-Мориц фон Захсен-Алтенбург (престолонаследникът, Хамборн) и Йозеф фон Леер (Виена). Тъй като по това време нито един лекар в Англия не се присъединява към медицинското движение – което за Вегман е един от най-жалките факти в историята на медицинската секция – тя моли Хилма Валтер да се установи в Англия през 1931 г., а също така и Мадлен фон Девентер или Герхард Сухантке понякога били изпращани в Лондон. (вж. глава 11).
За отбелязване е, че Ита Вегман е обмисляла стратегиите и плановете за развитие на международно медицинско движение главно с колегите и сътрудниците мъже – чрез писма, на събрания в Арлесхайм и по време на посещенията си навсякъде – докато за жените лекарки и медицински сестри тя е полагала особени грижи за изграждането на една култура на активна работа и на изграждане на социална и емоционална среда.
През 1925 г. и 1926 г. тя е принудена да признае, че казаното от Рудолф Щайнер за Михаил като дух на епохата – на което той набляга особено много през последния период от живота си – не е срещнало голям отзвук. Сега в нея узрява план да издаде книга, която да покаже значението на архангела за съвременниците – с думи и образи. Понеже самата тя не е разполагала с достатъчно време, нито с необходимото класическо образование, за да се заеме с това, помолила учителя от Щутгарт Валтер Йоханес Щайн и жена му Нора (по баща Бадиц) да се заемат с тази работа. Още преди това тя е поощрявала Валтер Щайн, докато е работел по Девети век, първият том от творбата му Световната история в светлината на Граала, 134 и е помогнала за публикуването на ръкописа. Сега тя подготвя тази нова книга с него и написва четири части в нея: предговор, въведение и двете есета "От работата на Михаил" и "Апокалиптичната картина и бъдещето на човечеството". Първото издание на тази книга – в голям формат и с амбициозно съдържание и богати илюстрации, – се появява през 1929 г. Софи Бауер оформя подвързията: шест архангела със златна украса гледат към слънцето, обградено от червени лъчи. Книгата съдържа около петдесет текста, взети от културната история, които разказват за дейността на Михаил: от Ригведа и Авеста, от вавилонската и древно юдейската традиция, от богомилските легенди и от традициите на Монте Гаргано, химни от християнското средновековие и от Апокалипсиса на Св. Йоан, приказки от Египет, Полша, Норвегия, Франция и Германия, латински химни и немски народни песни – всичко това придружено от множество залепени репродукции.135 Освен сем. Щайн по тази книга са работили и други: Йоахим Шулц, Гертруд Хан, Йохана Мелингер, Елизабет Килиан, Ерих Трумлер и Херберт Хан (в по-късните издания е прибавено есето "Желязото в Калевала", на последния автор). Тази красиво изработена книга очевидно е била предназначена за не-антропософски читатели. Още в първата част на въведението се казва:
За да бъде напълно разбрано, всичко, което ще разгледаме по-нататък, предполага признаването на духовния свят и съществата, които активно го обитават. В днешните времена, посветени на научния възглед за света, едва ли може да се очаква от читателите да приемат подобни неща без известна реакция, тъй като те са свикнали да признават само факти и сили или най-много природни закони. Затова, идеята за реални духовни същества вероятно ще им се стори фантастична.
Това е толкова разбираемо за нашето време, колкото обратното е било разбираемо за хората от забуленото в мъгла далечно минало – когато едно по-древно човечество е говорело за духовни същества, без всякакво колебание, точно както ние сега говорим за сили и за природни закони. И все пак трябва да има някаква причина за една такава пълна трансформация в съзнанието. Да смятаме някогашното човечество просто за лишено от мъдрост, а нашето съвремие – за притежаващо истинско прозрение, е несъвместимо с културните висоти, постигнати в по-древните епохи на нашата еволюция.
Причината за тази промяна в съзнанието се крие по-скоро в пълната промяна на отношението между човешкия Аз и вселената. Хората от предишни времена са усещали нещата по по-малко индивидуален начин. Следователно са били по-тясно свързани с космическото съществуване, докато днес ни се налага да усещаме нещата в по-тясна зависимост от нашата физическа организация.
Това се дължи на постепенния процес на пробуждане на интелектуалната ни същност вътре в телесния ни организъм. Това, което в миналото са усещали като космически същества, работещи върху тялото отвън, сега се преобразява в азово съзнание, чрез навлизането и интегрирането в органите. Това е, което по-старите митологии са наричали "грехопадение" – една необходимост в хода на световната еволюция, за да може човекът да се превърне в самоосъзнато същество с пълен опит в света на сетивата. Описаната тук конституция на човешкото същество е в основата на нашето съвременно съзнание, а оттам и на научния мироглед, който е изграден върху наблюдението и мисленето.
Фактът, че човечеството е придобило модерно съзнание, представлява напредък в сравнение с по-древното митологическо съзнание. Но този напредък не представлява крайната фаза. Запазвайки азовото си съзнание и всички постижения на културния живот, основан на индивида, ние можем да бъдем поведени още по-нататък по пътищата, които антропософията ни предлага, към едно самоосъзнато преживяване на духовните светове. Това, че тези пътища вече са на разположение, е нужно за по-нататъшната ни еволюция. В рамките на придобития по този начин антропософски мироглед става ясно – макар и вече на по-високо ниво на съзнание от древното, митологично съзнание – че Вселената е регулирана от йерархично обособени космически същества. Едно от тези същества е известно като Михаил. Духовният изследовател говори за Михаил точно толкова конкретно, колкото учените говорят за природните сили. Благодарение на Рудолф Щайнер човек е в състояние да преживее това.
А в предговора Ита Вегман пише:
Днес пишем книга за Михаил, защото времената, в които живеем сега, притежават характеристики, които, както според традицията, така и според живата духовна изследователска работа на Рудолф Щайнер, се приписват на архангел Михаил. Рудолф Щайнер нарича тази епоха "Михаилова". В мирогледа на антропософията се посочва, че историята на човечеството се развива в последователни епохи, всяка от които има специфичен и различен характер. Независимо от случайното възникване на чисто външни събития, ходът на историята разкрива една вътрешна структура, която придава на всяка следваща епоха специфично състояние на душата.
Седем ясно разграничени епохи, всяка от които продължава от триста до четиристотин години, следват една след друга в такава последователност, че повтарящата се седма епоха винаги е Михаилова епоха. Междинните исторически епохи са под управлението на групи духовни същества, които пораждат конкретните душевни състояния. Средновековната традиция ги назовава последователно така: Орифиел, Анаел, Захариел, Рафаел, Самаел, Габриел. Заедно с Михаил, това са имената на следващите един след друг архангели, които властват над всяка епоха.
Михаил заема особено място сред групите архангели. В периодите, когато изброените архангели са управители на своята епоха, той работи чрез тях също както слънцето, което управлява движенията на планетите; и като слънчево същество сред архангелите, винаги запазва ръководството на човечеството. И все пак в епохите, управлявани от самия Михаил, той има възможност като водач на човечеството да направи собственото си влияние осезаемо по един доста специфичен начин. Настоящата епоха е едно такова време.
В своето въведение Ита Вегман обобщава чрез достъпни разкази това, което Рудолф Щайнер описва през последната година от живота си в есетата си на тема „Михаиловата мистерия“. И все пак този текст – вероятно един от най-хубавите, някога написани от нея – съдържа пасажи, които биха удивили дори добре запознатите с антропософията хора, 136 като например, описанието на два Михаилови потока в човешката история или това, че Михаил е работел чрез останалите Духове на времето, в хода на Християнската история.
Като едно струене навътре на това, което се случва в духовните светове, космополитният импулс се появява на земята [през XV и XVI в.] и дава началото на големите откривателски пътешествия по това време. Тези откриватели са вдъхновени от истински Михайловски кураж и все пак до голяма степен принадлежат към Марсовата епоха. Низшето раздвижване в душата им произлизало от Марсовия дух, Самаил, докато висшите напътствия, космополитните и религиозните им цели били дарени от Михаил. Търсенето на загадъчния крал-жрец Йоан, който вдъхновил откривателските пътешествия, отразява начина, по който дейността на Михаил в космическите висини е била смътно усещана. Михаил е духът, който пренася знанието за Мистериите от миналото в по-късните епохи на човечеството, за да може настоящият и бъдещият живот да се разпалва чрез преживяване и усещане на предишната слава на боговете. Сега той стимулира в земното човечество онова търсене, което създаде модерната епоха, в която хората се свързват духовно с миналото.
Царството на жрецът-крал Йоан, който чрез своите писма се намесва в съдбата на света, трябва да се търси в свръхсетивните области. Тук, в света на духа, се е намирал духовният център, който на земята се проявява във вдъхновяването на хората за космополитни дела. Историята ни показва как насред всичко това са действали тъмни, опозиционни сили, чийто източник е противникът на сияйното слънчево царство на Михаил: навсякъде, където жаждата за злато и личният интерес опетнявали първоначалните чисти импулси на откривателството. Така, в битките между Михаиловите и анти-михаиловите сили се е родила модерната епоха. Това може да се види например в изобретяването на печатарското изкуство. То вкарва в човечеството импулс, подходящ за разпространяване и разширяване на културния и духовния живот и за превръщането му в космополитен – но също така води до намаляване на духовността. Ариман навлязъл в човешката култура и сега въпросът бил в каква посока ще поемат неговите импулси в човешките души.
[…] Продължаващото развитие на мисълта породило у хората съмнение, стигащо дори до свръх-дребнавост,– за което свидетелстват не само философски трактати, но и много папски събори, – а в противовес на това розенкройцерите прекрасно запазили доверието, вътрешната вяра, която се коренила в абсолютната увереност, че зад всичко физическо живее духовен свят. Достъп до такива духовни преживявания можел да се получи чрез душевни сили, които все още признавали вглъбяването и набожността за начин за постигане на познание. За разлика от тях, останалият свят в епохата на пробуждащото се съзнание, е търсел интелектуални доказателства за всичко. Макар и да е имало само няколко души, които тайно са поддържали връзката си със свръхсетивното, като са отдавали на духа всичката топлота на душата си, чрез тях потокът от духовен живот продължава да тече без прекъсване. Розенкройцерите успяват, от една страна, тайно да се посветят на духа, а от друга, доста по-различна – да навлязат напълно в живота така, както подобава в модерните времена, наравно с останалите хора. Пълното и хармонично взаимопроникване на тези две доста различни душевни състояния е било нещо, което водачите на Розенкройцерите са се стремили да постигнат. Михаил съпровождал както онези, които все още преживявали духовните светове в живи имагинации, така и онези, които вече можели да схванат единствено под формата на идеи онова, което някога е било имагинативно виждане. Михаил губи достъп само до душите, които били откъснати от реалния свят на духа поради съмнения и търсене на интелектуални доказателства. Така че върховният идеал в епохата на съзнателната душа е да бъдат съчетани реалният духовен опит и чистите идеи, в пълна хармония. Защото да се живее сред чисти идеи съответства на съзнателната душа, а имагинативният опит е по-висша способност на тази съзнателна душа. Така Михаил участва в свръхсетивните и идейни преживявания на човешкото същество.
Периодът от петнадесети до деветнадесети век протича както следва: ясно виждаме човечеството, под влиянието на Михаил, да обръща поглед назад първо към Ренесанса и Реформацията, после да развива силно съзнание за настоящето време, в което личността е стъпила здраво, изпълнена със сила; и накрая, човечеството започва да усеща все по-силно появата на нов стадий на развитие, изпълнен с бъдещ потенциал, който води човека нагоре по пътя на неговото развитие. Този стремеж към преподреждане на всички междучовешки отношения изплува на повърхността с Френската революция, която се разпалва, когато импулсите на съзнателната душа започват да се излъчват през Англия във Франция. И все пак Френската революция не постигна всичко, което трябваше да се случи в името на човешкия прогрес. По онова време народите от различни страни се отварят един към друг. Един народ влива душата си в друг. Англо-американските идеи за свобода потичат към Франция. Франция от своя страна се влива в културата на Германия. Изтокът поглъщаше жадно това, което действаше в Германия. Така душевно-духовният поток си проправя път от Запада към Изтока, проявявайки като Михаилова мисия това, което трябваше да се разпространи по земята като истински ред на братство между народите. Последният, могъщ опит да се насочат събитията в правилната посока е дело на граф Сен Жермен, който се опитва да разясни на французите какво трябва да направят като нация, ако си спомнят за своите велики мъртви и се вслушат в гласа на онези, които са прекрачили прага на духовния свят. Целта му била да създаде нов социален ред, но не успява да осъществи волята си. Той изиграва много по-важна роля в историята на онова време, отколкото му приписват историческите разкази. И така, този велик духовен импулс не успява да постигне своето социално въплъщение. Наполеон се появява на сцената. Чрез него в европейската култура нахлува древно фараонско управление и кръвните импулси отново започват да определят съдбите на нациите. Кампанията на Наполеон в Египет за пръв път прави известни в Европа мумиите и египетските съкровища, а скоро след това, благодарение на откритията на Шампольон, европейците започват да разчитат египетските йероглифи. Една чисто външна, бездушна цивилизация превръща Европа в своя робиня.
В контраст с всичко това се появява Йохан Готлиб Фихте, в чиято философия на „Аз съм“ Йехова-Михаил започва да говори в християнизирана форма, освободен от старите кръвни импулси. Михаил е действал посредством смелите обръщения на Фихте. Те бяха онова, както казва Щайнер, което превърна германския народ в народ – защото преди това той е бил фрагментиран на отделни племена с най-различни племенни съзнания. Чрез него и чрез многото гениални поети се пробужда ентусиазмът на младежта и Наполеоновата държава-мумия е разбита. Обаче онова, което се бе родило от Михаиловия кураж на Фихте, бива разрушено от лишената от идеи политика на страха на Метерних. Централна Европа не успява да осъществи истинската си задача. Тази задача беше да се даде пример, служейки на духа, за едно истинско съгласие между народите, основано на истинска, благородна човечност.
В „Обръщение към немската нация“ Фихте изтъква, че това, за което неродените се молят, трябва сега да се осъществи. Това, което неродените души са искали, вече е било работило като мощна инспирация, като Михаилов импулс, във Френската революция.
Рудолф Щайнер обръща внимание на факта, че във вълшебната приказка на Гьоте „Зелената змия и красивата лилия“ е обрисуван в миниатюра портрет на това, което се е състояло в духовния свят по това време. Тя описва слизането на душите, пресичането на реката на страстите и страданието, по време на инкарнацията. Описва жадуването на човешките същества, които, веднъж инкарнирани, са принудени да гледат духовния свят, намиращ се отвъд реката, и как единствено пътят назад към пред-раждането ще свърже търсещата човешка душа с духа, от който се е родила. Но това, което Гьоте даде на човечеството в славна форма, си остана, в края на краищата, просто литература. И така, след Голямата война, задачата пред човечеството си остава същата – да потърси и да тръгне по пътя към духовния свят и да създаде навсякъде по света истинския човешки социален контекст по начин, който да приляга на условията по света. Михаил иска да ни поведе към едно истинско Християнство, към познание за Христос, което се въплъщава в морални дела, които водят всеки човек към свобода, а цялото човечество – към хармония.
По същото това време т.нар. „текстови поредици“ излизат, издадени под заглавието Аus Michaels Wirken, от Ориент-Оксидент Верлаг (издателство Изток-Запад в Щутгарт – Хага – Лондон). Ита Вегман е използвала това издателство, ръководено от Дж. Мелингер, за да се опита да достигне до по-широка, не-антропософска публика. В Холандия тези книги се разпространяват от издателство В. де Хаан в Утрехт. В Берлин, Йена и Щутгарт Вегман е насръчавала организирането на щандове за книги към Гьотеанума и те били управлявани от Вилхелм Рат, Герхард Якоби и Ханс Мандл. В Лондон, с помощта на Дънлоп и Кауфман, били положени усилия да се издадат тези книги на английски език.
В текстовите поредици в Натура, издадени от „медицинската секция на Гьотеанума“, през онези години били издадени следните текстове: Sternenwirken in Erdenstof том 1 и 2 ["Звездите, работещи в земната материя"], и Das Silber und der Mond ["Среброто и Луната"] от Лили Колиско; Das goldene Buch des Hippokrates ["Златната книга на Хипократ"], а също и антологията Das Seelenpflege-bedurftige Kind ["Детето, нуждаещо се от специални грижи"] от Якоби; и Die prophylaktische Therapie der Krebskrankheit ["Профилактична терапия на рака"] (октомври 1929 г.) от Вернер Каелин.137
Сред тези, които си сътрудничат с Ита Вегман в разпространението на антропософията чрез слово и публикации, Валтер Йоханес Щайн (6 февруари 1891 – 7 юли 1957 г.) заема изключително място. Въпреки че Йоханес Тауц е написал съдържателна биография за него 138 , в която се обсъжда и връзката на Щайн с Ита Вегман, за целите на нашето документирано изследване ще трябва да разгледаме някои по-малко известни страни от живота на тази интересна личност.
Покрай срещите си с Ита Вегман в Дорнах през април 1925 г., непосредствено след смъртта на Рудолф Щайнер, Щайн придобива интуитивна представа за това кого е имал предвид Рудолф Щайнер във вечерните си лекции на Коледното събрание на фондацията през 1923 г.139, когато говори за двамата приятели и тяхната мисия в световната история – и кого е открил в лицето на Ита Вегман. Щайн, който по това време е на тридесет и две години, е бил духовен изследовател с вулканична сила. Отсега нататък той знае накъде да върви.
От 1913 г. нататък Рудолф Щайнер започва да се интересува от културните изследвания на Щайн и му оказва сериозна помощ при писането на дисертацията му по време на Първата световна война. Ако се вземе предвид темата на това изследване ("Епистемология на духовното съзнание въз основа на по-нататъшното развитие на Гьотевия начин на познание от Шилер и Рудолф Щайнер" – заглавие, под което Щайн съставя една модерна физиология на сетивата въз основа на указания от Щайнер), може да се разбере каква е била темата на живота му: познанието за кармата. Годините, в които Щайнер го съпровожда в обучението му, завършват с това, че първият го приема в учителската колегия на първото валдорфско училище. Там Щайн се заема с преподаването на история и става езотеричен ученик на Щайнер.
През март 1924г., по време на религиозен обред, Щайн преживява епизод на отделяне на съзнанието си от тялото.140 Когато, в следствие от това, здравословното му равновесие се нарушава, Щайнер му пише:
Скъпи д-р Щайн,
Преживявания като Вашето трябва да се приемат напълно обективно, без всякакво вълнение, сякаш просто ги наблюдавате. Би трябвало да усетите до какво могат да доведат и какво вече се появява, ако просто наблюдавате тези преживявания в пълен покой. Тогава тези преживявания не завладяват физическото тяло, а се вплитат в духовната сфера. Това е необходимо. Фактът, че сте стигнали до този стадий е положително следствие от живия начин, по който се отдадохте на конкретните идеи от духовния свят. Сега приемете напълно спокойно това, че идеите носят душата и духа ви към едно преживяване на духа. Следвайте това:
1. Покой се разстила навред в целия ми душевен свят.
2. С благодарност приемам всичко, което духът иска да ми разкрие.
3. Желая да бъда сдържан, така че от наблюдаваното от мен преживяване за това, което може да се получи чрез мен, да се образува карма.
В душата Ви не бива да има каквито и да е вътрешни вълнения, нито пък вълнения на мислите. Емоциите помрачават духа и изсмукват сили от физическото тяло.
С най-топли мисли
Рудолф Щайнер
Едно писмо от класическо значение! От този момент нататък Щайнер съпътства Щайн в опитите му да разбере какво е преживял и многократно кара Вегман да предава на Щайн отговори на неговите въпроси. Когато Щайн чува лекцията в Дорнах на 9 май 1924 г. (в GA 236), където е описано упражнение за постигане на познания за кармата (вж.том 1, стр.171), той решава да следва указанията. Записките в дневника му и кореспонденцията с Вегман показват хода на изследванията му. На 16 юли 1924 г. Рудолф Щайнер му дава обяснение на преживяванията му.141 Тези изследвания били свързани с проучванията на кармата на собствената му предишна индивидуалност. От този ден нататък Щайнер дава на Вегман точни указания за по-нататъшните изследвания, провеждани от Щайн – ето защо последният съсредоточава изследванията си върху двамата приятели, описани от Щайнер на Коледа 1923 г. В началото на август 1924 г., по същото време когато Щайнер изнася лекциите си за кармата (GA 237), Щайн провежда многократни разговори с Вегман по този въпрос. От записките му се вижда, че разказите на Рудолф Щайнер за Аристотел и Тома Аквински са го насочили към индивидуалността на Щайнер в минали животи. Той говори за това с приятеля си Колиско, който също е бил по следите, съдържащи се в разказите на Щайнер.
На 15 септември 1924 г. Ойген Колиско пише от Дорнах до Щайн в Щутгарт:
[…] Едва ли може да се изрази всичко това, което чуваме – целият дух, който се оформя чрез всичките лекции. Театралният курс е истинско продължение на Поетиката на Аристотел. 5 Уроци на класа се повтарят. Все още не се знае какво ще може да допринесе Медицинският курс за пастори към медицината секция. Прочети откъса от Фауст на Лесинг, колкото можеш по-скоро. Д-р Щайнер го рецитира тук, по време на Театралния курс. На мястото, където се появява Аристотел, веднага усетих реалния контекст и състояние на нещата от тона на гласа му – той също каза, че това е било едно истинско видение на Лесинг. Също както обсъдихме през лятото. Само си спомни също така, че Лесинг ПРЕоткрива реинкарнацията. Имам да ти казвам още много дурги неща, свързани с това, в което сега съм напълно убеден, особено след един доклад за лекциите в клоновете в Англия (в Лондон [би трябвало да е Торки – бел. на автора]) на 21 и 28.08. (и двете в GA 240), както и от лекцията отпреди три дни. Но именно заради тези неща не мога да замина в момента – защото просто трябва на всяка цена да говоря с д-р Вегман и със самия д-р Щайнер. Ти ще ме разбереш. Хер Доктор също разгледа проблема за Артур по съвсем нов начин – но в пълно съответствие с последната ти статия. Имах много приятелска среща тук с д-р Пайпър.
С много сърдечни поздрави,
Твой Ойген
По предложение на Щайнер, Щайн предприема исторически проучвания за древна Александрия 143 и пише на Щайнер, за да му каже, че планира курс за значението на Александър Македонски. Той получава обратно следния отговор:
Скъпи д-р Щайн Гьотеанум, 24 ноем. 1924г.
Що се отнася до въпроса ви относно курса по история:
Ще бъде добре така да структурирате курса, че първо да говорите по-общо за онзи вид история, която изцяло зависи от външни документи, и да я сравните с историята, която включва духовно-научни резултати – например, от Петата пост-Атлантска епоха.
И после, след като сте описали това в по-общи понятия, можете да продължите с илюстрирането и конкретизирането на тази обща теза, с примери от древната, средновековната и съвременната история.
И тогава ще можете да представите нещо, с което сте вече запознат отблизо, благодарение на дългогодишните ви исторически изследвания.
От друга страна, ще бъде малко опасно за вас, КАКТО И за цялата ви лекция, ако веднага вкарате темата за Александър в лекционна форма, тъй като това е нещо, с което едва отскоро се занимавате, и за което ще ви е необходимо още много време за провеждане на изследвания. Разбира се, това не означава, че някои детайли, например в статията ви за основаването на Александрия, не са МНОГО ДОБРИ. Но да се „говори за Александър Велики и, свързвайки го с непосредствената му мисия, да се говори за цялостния ход на историята“, трябва да кажа, че е малко прекалено, като се има предвид, че не е минала и година, откакто говорих за Александър по Коледа. Всъщност, не е важно само какво казва човек, а КАК го казва.
Но това не бива отново да ви потиска, както се случи в Хага, а по-скоро да ви ОКУРАЖИ. Моето мнение има за цел да ви окуражи, както това ще сторят и фактите и собствените ви усилия.
С най-топли поздрави,
Ваш Рудолф Щайнер
Подобни неща са пример за това колко трудна и интимна е била връзката на Рудолф Щайнер с Щайн. В продължение на години Щайнер следи и ръководи неговите по-академични изследвания, като през това време Мари Щайнер е негов посредник. Сега, под ръководството на Щайнер, той стига до окултния път на изследването на кармата и там Вегман става негов посредник: това, което Щайн казва в разговорите си с нея (и в писмата си до нея), тя го обсъжда с Рудолф Щайнер. Последният й е давал – когато не се е обръщал директно към самия Щайн – напътствия как да отговаря на въпросите на Щайн. Не бива да се изпуска от поглед фактът, че Щайн прави точно това, което Щайнер е изисквал от личните си ученици от Коледа 1923 г. нататък, а именно да изследват кармата. Това, че по-късно се разчува, но само в много редки случаи, дали и как тези ученици – като Щайн – са изпълнявали кармичните упражнения, дадени от Щайнер, не може да оправдае последвалите нападки на позицията на Щайн, нито пък да бъде осъждана, още повече, че самият той не е говорил за тези неща. (вж. том 3).
От появилите се по-късно документи 145 ясно се вижда как се е развила връзката между Щайн и Ита Вегман. Гореспоменатият въпрос тук излиза на преден план, тъй като това е реално в основата на отношението на Вегман към Щайн през следващите години. Тук имаме рядката възможност да проследим по-надълбоко отношението на Ита Вегман към един от най-близките й приятели мъже. Щайн открива ключ към съдбата, лежаща в основата на историческата мисия на Щайнер, и започва да търси собствената си роля в този контекст. През зимата на 1924 – 1925г. той многократно говори за това с Вегман. В началото на януари 1925 г. тя му казва да насочи изследванията си не към третия предхристиянски век, а към осмия и деветия следхристиянски век – трябва да търси в района на Базел, му казва тя.
Междувременно, във Вестника от 9 ноември 1924 г. (година 1, бр.44) излиза статия на Щайн, на която досега не се отдава достатъчно внимание. Под заглавието „Антропософски водещи мисли“, той описва преживяванията си по време на прочитането си на т.нар. „Писма на Михаил“ на Щайнер:
Докато четях този брой [вестник №42, 26 октомври 1924 г.] и неизбежно възприемах истинското духовно присъствие на Михаил във всяко изречение, от устните ми се откъснаха думите: „Да, ето те, Михаил, поздрави от земното съществувание!“… Ето как трябва да усещам „Водещите Мисли“ – като път към усещането на присъствието на Михаил на земята. Но да издигнеш това усещане до пълно съзнание означава да поднесеш на Михаил поздрава, който му се полага.
Онези, които се замислят над забележките на Щайн, които следват горния пасаж, вероятно ще бъдат разълнувани по особен начин от писмата на Щайнер „До членовете“, които излизат веднага след това. Те (т.е. статиите от 16 до 30 ноември 1924 г.) звучат като отговор, отправен към Щайн, като духовна поправка на учител и напътствията му към ученика.
През следващите месеци Ита Вегман неколкократно предупреждава Щайн, че трябва да спазва най-строга дискретност по отношение на изследванията си, но същевременно му дава допълнителни инструкции, за да му помага по пътя – несъмнено по нареждане на Щайнер. След едно интуитивно преживяване на 6 януари 1925 г. Щайн отново се разболява. (Щайнер на 16 ноември 1924 г: Ако искаме свободата наистина да заживее в човешките дела, тогава това, което се извършва в нейната светлина, не бива по никакъв начин да зависи от човешката физическа и етерна организация. И още: Онова, което се извършва от човешките същества в пълна свобода, не бива да влияе по никакъв начин на техните етерни или физически тела – Информационен бюлетин, година 1, № 45).
Който и да размишлява относно окултния път на познание на Щайн (по време на който душата му със сигурност не винаги е запазвала спокойствие и „пълна сдържаност“), може да има всякакво мнение за него, но не бива да хвърля фалшива светлина върху духовната страна на неговата изследователска работа, защото: Каква [иначе]е ползата от прилагането на учението за кармата в живота, когато то ни казва, че в сегашните си действия сме зависими от кармата си, а по отношение на бъдещите си действия ще бъдем зависими от настоящите си мисли? 146
След като на 20 април 1925 г., три седмици след смъртта на Рудолф Щайнер, Валтер Щайн вижда съдбовната връзка на Ита Вегман с Рудолф Шайнер, за него става много трудно през последвалите години да стои и да гледа как Ита Вегман бива неразбрана и нападана в рамките на социалния живот в Антропософското общество. Вероятно понякога това е ставало непоносимо за него, като се има предвид избухливия му темперамент. И така, подобно на много от съвременниците си в антропософското движение, той встъпва в един свят на Мистерийни изпитания и проверки (вж. том 3). Но никога не загубва ентусиазма си за мисията на Михаил в наше време. Щайнер веднъж казал на Вегман: Пазя Щайн в резерва за големите задачи (както Вегман казва на М. П. фон Девентер на 16.12.1935 г.) В годините след 1935 г. това в много отношения е било вярно.
Така този човек, чийто живот, според биографа му Тауц, „поставя пред наблюдателя трудни за решаване загадки“, е бил един от най-изявените другари и съратници на Ита Вегман.
Чрез Световната конференция през лятото на 1928 г. английските антропософи за пръв път успяват да представят пред обществеността широка програма от международен мащаб. В Холандия успехът в Лондон води до планове да се представи антропософското движение в по-скромен контекст пред холандската академична общественост и най-вече да бъде насочена към студентите. И така, през ноември 1929 г. в Амстердам е организиран научен конгрес, в който участват грубо петстотини представители на науката, предимно студенти. Резултатите били изненадващи: тази отворена публика не се задоволила просто да присъства на различните специализирани лекции – тя също така търси пряк контакт и дискусии с лекторите и често провежда подобни дискусии с организаторите на конференцията – включително с Ита Вегман – до късно през нощта. Това показва, че участниците са търсели човешка връзка с антропософите. 147
В Лондон, един холандски студент по медицина вече е започнал да мисли как може антропософията да стигне до холандската общественост. Това, че толкова много студенти са участвали в конгреса в Амстердам през 1929 г. се дължало на неговата инициатива и дейност. Вдъхновен от този успех, през декември той съставя план да организира конференция следващото лято за млади хора от страната, за да могат заедно да се запознаят с антропософията, както и да изучават практическите й възможности.
Този студент е Ханс Грелингер, който по това време е бил на двадесет и една години, бил е син на богат вносител на средноморски плодове и е бил член на „Antroposofischen Verenigung in Nederland” през последните няколко години. През декември 1929 г. той пише на Ита Вегман за своите планове:
Моя най-скъпа Фрау Доктор,
Вече е късно през нощта и аз не мога да заспя поради многото планове, които се въртят в главата ми. Е, какво по-хубаво от това да ви разкажа малко за тях?
Всъщност се чувствам като опиянен млад бог – моля да ме извините за израза, – който би искал да постигне удовлетворение чрез най-различни дейности. Миналия път ненапразно ви казах за младежките си фантазии – да бъда водач на армия и пр.. Казвам го, защото сега отново в мен изплуват с голяма сила подобни неща, макар и от друг вид.
Искам сега накратко да ви разкажа за великия ми план за Холандия, за който Зейлманс, Стиббе и де Хаан са много ентусиазирани. Но засега трябва да се счита за тайна. В Дорнах, по Коледа, бих искал да ви разкажа всичко за него, в най-големи подробности, и да поговоря още с вас.
Планирам голямо младешко събиране в Холандия през лятото на 1930 г., под егидата на секцията за духовен стремеж на младежите (аз вече писах на д-р Рьошл за това, но също все още по много интимен, личен начин).
Тази мащабна конференция във Воортюизен ще бъде подготвяна енергично и систематично в Холандия, използвайки ВСИЧКИ средства за популчризация. Ще продължи шест дни. Програмата трябва да бъде забележителна (мисля си за лектори като Зейлманс, Херб. Хаан, Паче, Рьошл, Лерс и др.) с курсове по евритмия, живопис (изнесен от Копойн) и пр.
Разчитам да достигна 200 души, които не са членове на организацията. Целта не е да се говори за проблеми, засягащи младите хора, а да се представи антропософията в Холандия.
Какво мислите, Фрау Доктор? Нали няма на никого да кажете? Ще ви го съобщя официално едва в Арлесхайм!
Сега вече казах каквото трябваше и ще се опитам да спя.
Изцяло с вас в мислите ми, аз съм Вашия много предан
Ханс Грелигер
По-късно той дава по-точни сведения за "младежките си фантазии да ръководи армия". По време на Първата световна война, като дете, той следи събитията от войната с голяма ангажираност, особено във Франция. През зимата се вози до училище в малка карета (от Ларен до Хилверсум), а пустото поле, през което минава, се превръща за него в бойно поле:
…където във фантазиите си играех ролята на велик пълководец. В къщи начертах карта на пустото поле. В неделя се разхождах наоколо, съставях картинни военни разкази и си представях как там се разгръща световна война с доста точни стратегически подробности, от която винаги излизах като герой-победител.
По онова време той е изпитвал дълбок срам от това, че го возят в карета, докато децата на по-бедните хора са вървели и до училище в снега.
Плановете му биват обсъждани в Арлесхайм по Коледа, изпълнителният комитет на Antroposofischen Verenigung в Холандия приема инициативата и практическото управление на лагера е възложено на Вилем Зайлманс, Макс Стибе (валдорфски учител), Пиетер Хаан (издател) и Ханс Грелингер. Докторите са Бернард Ливехуд и Нел Шатборн, а Ааг Вегериф и архитектът Фритс Герестен са назначени за „лагерни командири“. Няколко седмици по-късно е намерено подходящо място за лагера: имот от 40 хектара в Стакенберг, между Елспет и Хулсхорст (близо до морето Ийсел, тогава все още познато под името Зуйдер зее). Там се провежда „Лагера Стакенберг“, от 2 до 11 август.148
Младежката конференция предизвиква две събития, които организаторите без съмнение не са очаквали. Грелингер скоро забелязва, че идеята му набира скорост по начин, който никога не си е представял: планът бил за двеста холандски участници, но броят на получените заявки означавал, че ще трябва в лагера да се грижат за шестстотин души, някои от които били и от съседни държави. Конференцията била разгласена чрез 3 броя на "лагерния вестник", разпространен сред холандските студенти в тираж от 15 хиляди (на английски и немски). Успехът на тази реклама довел до това, че на конференцията се явили над хиляда младежи, а не само шестстотинте, които се били регистрирали. В рамките на няколко часа трябвало да се организират храна и спални помещения за още четиристотин души. Те успяват да осигурят това - Грелингер моли холандската армия за палатки. Имало е голям ентусиазъм и големи очаквания. Пристигат участници от двадесет и три държави.
Изненадващо е било и това, че от хилядата посетители, около шестстотин никога не били чували за антропософия. И така, Грелингер изцяло постига своята цел. Ако това въобще е възможно, изненадата била още по-голяма когато по време на конференцията се оказва, че няколкостотин от тези млади хора били от работническата класа или пролетариата (както се е казвало в онези дни). Те били преди всичко от Германия – жадни за знания и търсещи конкретни идеали, върху които да градят своите професии.
В продължение на девет дни тези хора от най-различен произход изучават заедно антропософия в братска атмосфера, в този пейзаж от цъфтящ пирен. Денят е започвал с гимнастиката на Ботмер и упражнения по евритмия, формиране на речта и рисуване; моделират костите на човешкия скелет, създава се общ оркестър, слушат се лекции по образование, медицина, астрономия (била създадена обсерватория) на три различни езика; работят заедно в двадесет и седем тематично различни учебни групи, репетира се Мистерийна драма, преживява се чудото на безбройните нови срещи и се провеждат дискусии и разговори.149
В неделя през Холандия минава циклон и с първите си буреносни ветрове отнася палатката за лекции, както и много от спалните палатки; няколко дни вали като из ведро – но нищо не успява да погаси ентусиазма. В холандсите вестници излиза интервю с Грелингер, следват и репортажи за лагера. По същото време – както доказват репортажите във вестниците – Кришнамурти е провеждал своя „звезден лагер“ (името е свързано с Теософската асоциация „Звезда от изтока“), в Оммен. Отпечатани са снимки на тридесет и една годишната Ани Безант и Ледбийтер край лагерния огън. В Стакенберг няма никакъв огън, нито какъвто и да било „безгрижен лагерен живот“. Наместо това имаме събитие, което, за много от участниците, е представлявало една съдбовна битка, която продължава да е значима за тях и до днес. Можем само да си представим какво й е минавало през главата на Вегман през тези дни. Тя била одобрила и подкрепила инициативата, била обсъдила плана с колегите си от Форщанда в Дорнах, и е била постоянно информирана за подготовките чрез ентусиазираните доклади на Грелингер. В края на април 1930 г. в Гьотеанума се провежда „лекарска седмица“. В клиниката тя говори за тревожната ситуация, в която се оказало Антропософското общество, с близките си доктори: Зейлманс, Колиско, Щиклер, Сухантке, фон Крис, Глас, Тилман, Бокхолт, Валтер, Кьониг, Харт, Каелин, И. Науер, Магерщат, Енгел, фон Девентер и Ставенхаген. Вероятно са обсъждали също така и лагера Стакенберг. Не е известно чия е била идеята да се изпълни Мистерийна пиеса в лагера. Коя ли пиеса би могла да се репетира и представи в тента, в рамките на броени дни и то от аматьори? Вегман е запозната с околностите от времето, прекарано в Арнхайм. Със сигурност не е имала предвид младежките фантазии на Грелингер (между другото, Зейлманс също е имал детски видения за бойни полета), а по-скоро съвсем други теми, свързани повече с Персефона и древния Ефес. Ако през 1930 г. младежите са искали да изучават антропософия на открито, сред гори и полета, дали за нея не било важно да преживее една нова Персефона? През 1924 г. Рудолф Щайнер ѝ е казал за намерението си, вероятно във връзка с лекциите му в Торки (вж. том първи, стр. 202 и сл.), да "преразкаже мита за Персефона в нова форма" (посмъртна тетрадка). Той ѝ е дал и една скица 150 , на чийто гръб с нейния почерк са изписани думите: "Задача за мен?" Дали през 1930 г. Вегман не се е чувствала изправена пред такава задача?
Година по-рано тя завършва написването на книгата за Михаил, заедно с Валтер Щайн; той е бил отворен за вътрешните й разсъждения. Още преди докторската среща тя обсъжда с Щайн плана си за написването на нова пиеса за Персефона и го пита дали ще й помогне да го осъществи.
През 1981г. сред посмъртните й документи е открита чернова за тази пиеса. Никой не знае кога и в какъв контекст са били написани тези страници без дата. Ита Вегман автор на пиеса? Но по-късно става възможно да се датира черновата: Вегман написва пиеса за Персефона от 30 страници и в три действия, през 1930 г. за лагера Стакенберг. Ето как започва:151
Гръцки пейзаж, на преден план поляна. Персефона е седнала до един камък, отправила поглед към красивия пейзаж.
ПЕРСЕФОНИЯ: Окото на душата ми се плъзга по богатството от форми на земята и с удивление вътрешната ми същност гледа световните богатства. Звезди сияят откъм вселената, а от дълбините на земята се тласка нагоре и се издига търсещото вселената, вълшебно царство на растенията. Във всяка капчица роса, почиваща вътре в цветовете, се излъчва чудесната структура на вселената. Във всяко семе се формира свят, от който тръгват най-различни форми и се устремяват нагоре като листа и стебла. От Север, Юг, Изток и Запад, следвайки ветровете, възниква това, което създава форми и изгражда растителни същества. А в дълбините на земята се намира кристалът, отразяващ в своята чиста същност това, което планетарните сили и зодиакът изграждат по прекрасен начин в дълбините. А в растенията виждам как спираловидно се издига потокът на соковете, носещ във всяка част това, което се стича надолу от звездните сфери. Между тях виждам да бродят различни зверове, някои големи, други малки, във всякаква форма. В земята, във водата, а също и във въздуха виждам работата на създателя на света, и с душевния си взор разбирам, че дори в огъня, пламтящ в олтара, вселената е създала живи същества, които трептят славно в тела-пламъци. И така, виждам, разпръснато сред вселената, богатството на този свят на формите; и във всичко това струи живот, пулсиращ навред в света. И този живот струи и в мен, а душата ми живее с вълните, които, преминавайки през вселената и през собственото ми същество, носят цялото битие. Така че аз съм изцяло изпълнена със загадките на живота: Коя си ти, чудна сила, която е способна да съгради светлината на тези красоти? Призовавам те, яви ми се в светилището на този храм-поляна, за да мога да намеря пътя си като душа, към твоите божествени висини.
Иззад една скала се появява Меркурий. Той има къдрава коса, тъмни, добри очи, а на главата си носи шлем с крила. Облечен е като гръцки младеж. На краката си има сандали с крила. Стъпва леко и всяка негова дума е изпълнена с вътрешна жизненост. Той говори в ямбичен ритъм и по този начин прави нещо като възвишено впечатление. В ръката си държи златен жезъл, удебелен в горния си край, за да прилича на факла. Нагоре по жезъла се извиват две змии, които блестят в метални цветове. Главите им са на същото ниво като края на факлата и сякаш издишат нейния огън. Сега Меркурий прави крачка към Персефония и казва:
МЕРКУРИЙ: Към звездни ширини/нека погледът ти се издигне/улови растежа на духа/и не се обръщай назад/тогава, като от далечен простор/ще усетиш как пролетният растеж на формите/се спуска надолу към земята/за да навлезе в земната субстанция./От висините духът/трябва да проникне в земята,/за да могат издигнати нависоко,/дълбините да зазвучат/и за да може звездният хор/да се венчае/за земната сила на материята – за всички еволюционни времена.
Виж, Персефония, как слънцето и луната разботят заедно във вселената. Не ги виждаш за пръв път – преди да слезеш и да се родиш, ти бе свързана с тях в най-съкровената си същност, защото ти спеше в слънчевото съществуване, преди любовта да те отведе към раждането, – а луната сънуваше твоята форма. Не мисли, че човек се ражда само от майка и баща, тъй като той произлиза и от слънцето и луната: преди душата да слезе в земно тяло, нейният баща е слънцето, а майка – луната. Разбери, Персефония, как всичко долу е както това горе, как земният свят е отражение на пред-земния, божествен свят. Долу на земята – баща и майка; горе на небето – слънце и луна. Разбери ролята на Меркурий на земята от формата на тези две змии, които се увиват около жезъла. Никаква еволюция или развитие не би се състояло на земята без Меркурий да съчетае и венчае това, което идва от слънцето с това, което идва от луната. Аз съм посредникът между горе и долу и това, което ме радва, е да уравновесявам и да съчетавам. Няма област, в която да не прониквам. Виж огнения дъх на Меркурий. Нека в бъдеще да бъдеш втъкана в неговите кръгове.
Той насочва факлата си надолу и описва форми на земята около Персефона.
В следващия диалог Меркурий описва на Персефона духовните архетипи, „тайните на еволюцията“, на Сътворението и на елементарните природни духове. Появява се хор от джуджета: Отдавна те чакаме, О Персефония. Избрахме те за царица на нашето царство. В песен те й описват своите метали, докато не се появи Деметра. В черновата Вегман пише: Предупреждението на Деметра, че земята крие не само метали, но също така и злото на света. Персефона не бива да се свързва прекалено тясно със земята, а по-скоро с небесния свят, тъй като е дъщеря на боговете. „Тъчи булото си, дъще, с формите на боговете, и не се стреми да разгадаваш тайните на дълбините. Обещай ми! Иначе можеш да се превърнеш в най-нещастното от всички божи същества.“ Персефона я гледа учудено. Майката, с която иначе са толкова близки, днес е като чужд човек. Строгостта на майка й я кара да упорства и засилва желанието й да научи повече за земята. На лицето й се появява замечтано изражение. Въпреки това, тя пристъпва смирено и благоговейно към благородната си майка и коленичи пред нея. Майка й я благославя.“ (Тази част е включена в стиховете в ръкописа на В. Й. Щайн.)
Сега се появява Плутон, принцът на подземното царство, и успява да убеди Персефона, че ако се омъжи за него, ще може да узнае всичките „дълбоки тайни на земята“. Тя пие от вълшебната чаша; от дълбините звучи „мощната и радостна“ песен на Титаните: Ние изковаваме/в дълбините/тела от материални форми,/в които се спуска душата./Осигуряваме,/каляваме,/формираме/и укрепваме/това, което като образ/все още безформено/с усилие се устремява нагоре/като форма на живот.
Във втората сцена от пиесата Плутон води новата си булка в градина на удоволствията. Там, на масата, са изложени земните човешки удоволствия: На моята трапеза ще ги намериш, но трябва да забравиш за света на боговете ако искаш да изпиташ пълно щастие. Персефона отговаря: „Към това царство ме поведе жаждата ми за познание, а не алчността./Искам да си проправя път в живота/в пълно осъзнаване, в пълно съзнание,/а не насън в неясна наслада./Покажи ми живота такъв, какъвто е в действителност, а не само илюзорния му вид.
В общи и готови картини, Вегман сега показва на сцената „брачния влак на живота“, смесица от Брьогелови селски сцени и изображенията на ада на Бош. Това ли е човекът? – пита Персефона. Плутон иска да й даде още едно питие – чашата на забравата: Тя ти предлага илюзията на живота и ще те лиши от страданията, колкото често поискаш. Тя отказва чашата.
В ръкописната версия на В. Й. Щайн сега се състои още една среща с Меркурий. Той не разпознава Персефона. Тя го моли за помощ и му описва копнежа си да поведе хората, оковани в подземния свят, отново горе в света на светлината. Той ще води. В дълъг монолог Меркурий описва своята мъдрост. Персефона пита: Значи мировият живот все още е жив в материалната субстанция?
МЕРКУРИЙ: Така е; и съществува едно място, където сънят на смъртта в този живот бива изкупена. Но това място е човешкото сърце. В него смъртта и материята биват преобразени, издигнати от духа. Възнеси в тамяновия опит на душата, върни на Бога онова, което е трябвало да се откъсне от него.
ПЕРСЕФОНА: Така че, ако искам да донеса пълно изкупление и възвишение на човечеството, трябва да се науча да намирам духовното в материята?
Ако тя успее да го стори, оттогава нататък тя ще носи името Натура.
В следващата сцена, отново съставена от Вегман, Персефона-Натура среща средновековен монах и обсъжда с него: Какво трябва да сторя, за да се превърна в напълно човешко същество?
СТАРЕЦЪТ: Широко, вселенско и истинско същество иска сега да обитава в тази жена. Звездни сили искат да проникнат през крайниците на тялото ти, искрящи звезди ще блещукат сега в сияйните ти очи, и планети ще кръжат в дъха, който трепти около теб, в кръвта, която тече в теб. Слънчевата сила в сърцето ти сега ще свети в делата, които ще посветиш на света. Следвай пътя си по-нататък, все по-нататък до смъртта, през един напълно човешки живот. Почувствай в душата си как звездите вървят с теб и вплитат в любов светлината си във всичките ти човешки дела.
После той я отвежда за ръка до своята колиба, където се появява Дионисий със своите фавни и последователи. („Дионисий в човешка форма, като младеж“.) Тя чува Дионисий да говори на придружителите си: как трябва да се раздели с тях и да ги остави на произвола на природните сили. Досега те са придружавали човешките същества, но тъй като човекът се е очуждил от природата, Дионисий не ще може повече да ги води. Сега и самият той трябва да се превърне в човешко същество.
ХОР ОТ САТИРИ И ФАВНИ: Да се оженим за дървета е добре за нас. Но да живеем без теб, никога да не поискаме да те видим, ни лишава от всякаква смелост. Ако никога не ще можем да намерим пътя обратно към теб, песните и свирнята ще трябва завинаги да замлъкнат. Но ако заглъхнем, горите не ще се озеленят: дърветата ще трябва да умрат и всичко ще се срине.
Следва разговор между Дионисий и Персефона.
ДИОНИСИЙ: Далеч водеше пътят ми, през много земи и морета. И видях цялото земно кълбо. Много хора видях, разноцветни и разноезични, и няма нищо човешко, което да не съм опознал. Но никога взорът ми не се е спирал на такава сияйна красота. И така, сега питам: ти човек ли си или божество?
Те решават отсега нататък да бъдат заедно. В бъдеще той ще се заеме с човешките общности, чийто социален ред не е подвластен на силите на кръвта. Персефона взима решение да се отдаде на медицината. По пътищата на своята съдба тя е разкрила тайната на земната природа: тя се състои в това, че нейните сили са свързани с човешкото същество. Когато, в бъдеще, социалното съжителство се освободи от естествените си връзки и хората намерят път един към друг, обединявайки се в пълна свобода, тогава те ще освободят природните сили от тяхната омагьосаност и ще включат тези сили в едно ново лечебно изкуство.
Иззад дърветата и скалите се появяват природните духове: това вече не са сатири и фавни, нито груби Титани, а гноми, ундини, силфиди и саламандри. Вегман нахвърля следната чернова на тяхната песен:
В нашия свят дойде спасението,/защото духът на човешкото същество/и човешката душа в изцеленото тяло/се обединиха за по-висшето добро./Така отново, както някога в изминали времена/ние – изкупени, освободени – можем да служим/на човечеството. Защото в човека/открихме това, което никъде другаде не съществува:/ стоплящата любов ни завладява/и на края ще ни преобрази.
В края на пиесата Меркурий отново се появява и се обръща към публиката:
В образи видяхте собствената си еволюция: съдбата на душата, целите на духа. Така че, нека във вас зазвучи гласът, заговори водачът. С любов и мъдрост той води душите през смъртта и живота – него със сигурност го познавате. Не за пръв път отправяте поглед към това: някога, в отдавна отминали времена, то е звучало в сърцата ви. Видите ли, във вечния ход на времето и историята, пътят е минал през много гробове. Това бяха люлки на нов живот. Божествените светове изчезнаха от погледа ви и устата ви казаха: „Боговете са мъртви.“ Но смъртта на боговете е само трансформация. Мъдростта на изначалните, древни времена, отново се появява във вас като сърдечна любов. Славната мъдрост и любящата воля струят заедно към меркуриевия жезъл, който нося в ръката си. Това е лечителят, който променя всичко старо в ново – мислите, в дела. Той издига дълбините и жертва висините в полза на дълбините. И сега, вие самите, във всеки живот, станете последователи на божественото, славно изкуство на медицината, която лекува душите, а не само телата. Небето и земята се преплитат в човека, когато Персефония в душите ви превръща волята в пламтящо дело.
В началото на май Ита Вегман изпраща тази чернова в Холандия с предложение пиесата да бъде представена по време на летния лагер. На 9 май Вилем Зейлманс отговаря, че е съгласен, че би било важно в лагера в Щакенберг да се играе пиеса за Персефона и затова е отделил голямо внимание на текста. С огромно нежелание, казва той, трябва да отбележи, че на пиесата й липсва всякаква драматична сила – вместо това главните герои просто разменят сериозно съдържание помежду си. Тя не може да бъде защитена нито от художествена, нито от драматургична гледна точка. В сегашния си вид тя е просто аматьорска. Някои от частите в нея, продължава той, биха били ценни за лекция, но същите тези пасажи всъщност ще се провалят в мистерийната драма. Освен това, езикът бил “verre van fraai” (без никаква красота). И още: „Фактът, че няма да се възползваме от съветите на секцията за драматични и музикални изкуства по целия този въпрос, вече сам по себе си води до затруднения… бихме могли да го подкрепим само ако бъде напълно реализиран в художествено и драматично отношение.“ Той предлага да се изпрати всичко това до драматурга Валтер Ейдлиц (в Гнаденвалд) с молба да го драматизира и пренапише. Или пък на Ян Щутен, защото той със сигурност би могъл да го превърне в пиеса. Зейлманс добавя и последна забележка: според него превръщането на Персефона в Натура е твърде слабо изобразено; а събитието на Голгота като уникален, велик контраобраз на ежегодно повтарящата се Мистерия на Персефона също не е представено достатъчно енергично. Според него Меркурий също е твърде „плосък“.
След този отговор в Холандия се постига съгласие да бъде изпълнена „Свещената драма на Елевзина“ на Едуард Шуре. Вегман посочва няколко млади хора, които, според нея, били подходящи за главните роли. Тази внушителна драма е изпълнена през последните вечери на конференцията, под професионалната режисура на Макс Гимбел-Зейлинг, от и за ентусиазираните участници в лагера.152
Този начин на представяне на антропософията не може да се счита за конвенционален. Емил Лейнхас пише подробна рецензия в щутгартския журнал Антропософия (година 12, 31 август 1930 г.). Самият той е ръководел учебна група по социални науки, заедно с Лерс и Дж. Мелингер. Той е знаел също така какви са преобладаващите настроения сред немската работническа класа. Работническата младеж не би схванала нищо от едно по-„Вилхемиянско“153 представяне на антропософията. Вместо това те виждат, че тук, сред представителите на антропософията, няма никакви тесногръди мнения, нито буржоазни възгледи за живота. (В том 3 е описано как хората са възприемали групата в Дорнах). След 1935 г. антропософите в Холандия организират още няколко подобни лагера в по-малък мащаб („kamp de witten Hull”), но Вегман повече не взима участие в тях.
Превод: Ати Петрова