Глава 6
ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА РАБОТА
След като се опитахме да опишем участието на Ита Вегман в основаването или развитието на ред различни терапии, възниква въпросът: Какъв е приносът й за по-нататъшното развитие на антропософската медицинска изследователска работа? В опита си да отговорим на този въпрос в контекста на това документално проучване, реално можем да се спрем само на външните биографични аспекти. Що се отнася до съдържанието на тази изследователска работа, само историк медик би могъл да коментира.
Рудолф Щайнер поставя антропософската медицинска изследователска работа в определени рамки, когато основава медицинската секция към Школата за духовна наука през 1924г. Онези, които мислят, че от това следва, че изследванията са били ограничени и до ден днешен са останали изолирани от ортодоксалната медицина, нека си припомнят, че Щайнер е имал точно обратните намерения, и че той е считал, че днешната общоприета медицина би трябвало да бъде разширена чрез антропософията. Той назначава Ита Вегман за ръководител на тази секция и написва заедно с нея книгата си Основи на Терапията… (GA 27). Разбира се, човек може да има най-различни мисли и преценки относно този факт – както са имали докторите по негово време, пък и сега. Но не можем да избегнем заключението, че в лицето на Ита Вегман той вижда най-подходящия човек за водач на медицинската секция. Тя поема тази длъжност през 1924г. и след смъртта на Щайнер, от април 1925г нататък, действа в съответствие с нея.
През този кратък период става очевидно, че Щайнер й е възложил основната отговорност за цялото медицинско движение – не само в професионално медицински, организационен и обществен смисъл, но също и във финансово отношение. Официално регистрираното административно сдружение на "Общото антропософско общество" (чиято четвърта секция е под ръководството на Вегман) поема клиниката в Арлесхайм и лечебния институт в Зоненхоф на 30 юни 1924 г. От 25 март 1924 г. Вегман заедно със Щайнер учредяват управителния орган на фабриката за лекарства ILAG (по-късно Weleda). Това дружество с ограничена отговорност не е част от административното сдружение. Въпреки това дяловете, притежавани от Ита Вегман и сдружението, представляват по-голямата част от капитала. Това означава, че чисто медицинската сфера, от една страна, и изследванията в областта на лекарствата, от друга страна, били обединени в лицето на Ита Вегман. В крайна сметка тя е носела отговорност за всичко. Всички участници са били наясно за това от самото начало, макар че не всички са били съгласни.
За всяка качествена изследователска работа са нужни квалифицирани експерти, а освен това и персонал, стаи, лаборатории, начин да се води документация и съоръжения за водене на кореспонденция. А за поддръжката на всичко това са необходими финансови средства, за дългосрочен период от време. Ако хвърлим поглед към историческата ситуация през 1925г., веднага ще видим, че по онова време такива условия са били почти напълно несъществуващи. Лабораториите за лекарства в Щутгарт, Гминд и Арлесхайм са били едва в началната фаза на своето развитие. Нямало е много квалифицирани фармацевти, които да бъдат в състояние да произвеждат лекарствата, необходими за сравнително малкия брой антропософски лекари. Парите никъде не са достигали.
Всичко още е било в ранните стадии на развитие, когато през 1925г. Ита Вегман е изправена пред задачата да помага по реален, практически начин за развитието на антропософската изследователска работа. От биографична гледна точка положението, в която е поставена от 1925г. нататък, може да се опише като най-трудното в живота й. Самото задаване на въпроса какво се разбира под "антропософски медицински изследвания" ни отвежда до същината на антропософията. Рудолф Щайнер дава ясен отговор на този въпрос в първа глава на "Основи... ": който се посвети на лечебното изкуство, по този начин се изправя пред задачата да включи и себе си - не само духовно, но и като развива в себе си нови душевни способности. Същото се отнася и за производството на лекарства.
Към това се прибавя и задачата да се приложат насоките, които Рудолф Щайнер е давал в тази област, или нещата, които самият той е правил. През 1925 г. различните лекари и фармацевти отначало се чувствали пренатоварени от огромното богатство от устни коментари на Щайнер (някои от които са били записани от други хора). Това, обаче, не е било завършена съвкупност от знания, а сега вече не било възможно да се искат разяснения от него. Но понеже вече действали клиники и лаборатории, дори скромни фабрики за лекарства, не можело да става и дума за връщане назад и минаване през редовните етапи на събиране, подреждане и обработка на една здрава основа от медицински познания - единственият възможен път бил напред! Следователно, ако искаме да разберем усилията на Вегман в полза на антропософските медицински изследвания от 1925 г. нататък, трябва да започнем от историческата ситуация по онова време. Вегман заемала важна позиция в движение, посветено на развитието на един клон на знанието - медицината - който по онова време не е притежавал ясно очертана форма и не е изглеждало вероятно някога да придобие такава. Ето защо е било съвсем възможно духовните и практическите насоки на Щайнер за разширяване на медицинското изкуство да останат на ниво индивидуални усилия на няколко лекари - и следователно да изчезнат напълно.63
Това, което Вегман извършва в тази ситуация, става ясно от следните рубрики:
Кореспонденция с доктори. Първо, тя води оживена размяна на писма с лекари, отговаряйки на въпросите, които са й изпращали относно лечението на случаи и „насоките, дадени от Доктора“. С това тя продължава това, което е обявено в първия (и единствен) циркуляр от 11 март 1924г. (GA 316). Понеже този циркуляр е от основно значение за документирането на сътрудничеството между Рудолф Щайнер и Ита Вегман, ще цитирам тук няколко пасажа от него:
Първи циркуляр след Коледния курс за ентусиасти по медицина
Скъпи приятели Гьотеанум, 11 март 1924г.
Както повече или по-малко обещахме, когато говорихме на Коледната основополагаща среща на ръководството на Медицинската секция на Гьотеанума, сега изпращаме това първо циркулярно писмо до онези, които са свързани с нас чрез своята загриженост по медицинските въпроси. Той е съобразен с мнението, което ни обедини по време на медицинските курсове през Новата година. Идеалната му цел е всяка дума, съдържаща се тук, да бъде изпълнена със съчувствие към страдащото човечество, и това само по себе си би трябвало да породи отдаденост към изкуството на лечението, както и неговата истинска сила.
В древни времена
В душите на посветените е живяла
силната мисъл, че болестта
е присъща на всяко човешко същество.
И образованието се е разглеждало
като лечебен процес,
носещ на развиващото се дете здраве,
за пълното усъвършенстване на човешкия живот.
Ако искаме да разберем ефектите от лечението с правилно вътрешно виждане, добре е да позволим силни мисли като тези, придобити от образа на древната инстинктивна мъдрост, да се породят в душите ни.
Нека не забравяме, че лечебният процес трябва да бъде надарен с душа, тъй като трябва да бъде насочен както към душата, така и към тялото. Колкото повече такива мисли завладяват младите лекари, толкова повече в медицинския живот ще навлиза онова, за което копнее чувствителният лекар, когато усеща ограниченията на сегашното състояние на своето лечебно изкуство - копнеж, който пациентът ще усети като благодат по време на лечебния процес.
Скъпи приятели, тези от вас, които се събраха тук през януари 1924 г., приеха с отворени сърца това, което се стремеше да дойде при вас, на базата на това усещане. Никога няма да забравим как то ни говореше през вашите очи, през вашите сърдечни думи. Мислите ни останаха с вас; и сега, за първи път в тази форма, те си проправят път към вас, в отговор на въпросите, които зададохте.
Изпращаме следното на определени индивидуални адреси и бихме искали да помолим тези, които получат този циркуляр директно от нас, да се уверят, че той ще бъде изпратен по-нататък на посочените от нас адреси.
Гьотеанум, 11 март 1924г.
Отговор на въпроси
I. В отговор на въпроса за трудностите, които младите лекари могат да срещнат при едновременното изучаване на ортодоксалната медицина и антропософските курсове, можем само да отговорим, че ще положим усилия за постепенното преодоляване на тези трудности чрез статиите в този циркуляр. Д-р Вегман е готова да даде медитацията, наречена "допълнителна", на онези, които изпитват нужда от нея. [... ]
II. Във връзка с въпроса относно възлагането на конкретни теми на колегите от медицинската секция, бихме искали да кажем, че това е нещо, с което бихме искали да се захванем. Но това няма да бъде особено възможно чрез този циркуляр, а по-скоро чрез писма до отделни лица. И тук обаче бихме искали да ви помолим за търпение: ще се доближаваме все повече до постигането на целите си, но можем да действаме само стъпка по стъпка. Бихме искали също така да добавим, че в бъдеще в циркуляра няма да бъдат давани отговори на терапевтични въпроси, свързани с много специфични случаи. Въпроси от общ терапевтичен характер, които се задават в отговор на проведени медицински курсове, разбира се, са добре дошли, като например тези, свързани с физиологични и анатомични проблеми, с обучението и с човешката и моралната позиция на лекаря. [...]
III. Що се отнася до въпроса дали на пациентите трябва да им се разказва за начина, по който действат лекарствата, можем да кажем, че ефектът намалява, когато знанието за това се възприема с мисълта. Това намаляване обаче е по-слабо изразено, когато това мислене е само интелектуално, и по-силно, когато мисленето се разгръща в образи. Лекарството ще има най-малък ефект, ако пациентът е в състояние да проследи целия ход на лечебния процес в себе си. И все пак това не трябва да пречи на лекаря да дава на пациента всяко обяснение, което последният пожелае, нито да отказва лекарство на пациент, който напълно осъзнава ефекта му. Защото това, което се губи чрез подобно знание, може да бъде напълно възстановено, ако пациентът развие уважение към метода на лечение. Лекарите трябва да осигурят възникването на такова уважение чрез начина, по който говорят за лекарството и неговия ефект. [...следват различни медицински предложения].
Рудолф Щайнер
Ита Вегман
През следващите години не се появяват повече циркуляри, с изключение на един текст за детския паралич, издаден на 5 октомври 1927 г. През 1931 г. Ото Палмър започва да издава в Щутгарт "Терапевтичен циркуляр".
Есета в новинарския бюлетин. През 1925 г. в новинарския лист "Какво се случва в Антропософското общество" Ита Вегман започва да описва връзката между древната мистерийна медицина и антропософията (23 август, 30 август и 25 октомври), като цитира лекции на Рудолф Щайнер, които все още не са били публикувани по онова време. Трите й статии „Медицината и Мистериите“64 от 6 и 20 декември и 3 януари 1926г., могат да бъдат приети като предварителни проучвания към по-късните й есета в списание Натура. По време на живота на Щайнер медицинските въпроси били отразявани във вестника. Например, Ойген Колиско публикува статия за лекциите на Щайнер за практикуващи лекари през май 1924 г, а Лили Колиско прави същото за лекциите за млади лекари и студенти по медицина през май и юни 1924 г. Когато възниква съпротива против статиите на Вегман в новинарския бюлетин, естествено е тя да започне издаването на списание, специално за такива теми.
Натура и приложенията за лекари. През лятото на 1926г. Вегман основава Натура, „списание за разширяване на медицинското изкуство в съответствие с едно духовно-научно познание за човека“, издание на „медицинската секция на Школата за духовна наука в Гьотеанума, Арлесхайм, до Базел“ (!); редакторите били: И. Вегман, О. Колиско, В. Зейлманс, Х. Валтер, М. Бокхолт и Е. Шиклер. Заедно с това списание, предназначено за широката публика, по същото време Вегман започва да издава серия от медицински приложения, изпращани само до лекари. Нейните и на Х. Валтер статии в „приложенията“ се занимават главно с терапиите с метали и съдържали материали, който Щайнер е искал да включи в допълнителни томове на Основи на Терапията… (GA 27). През втората година на издаване на тези приложения (септември 1927г.) за пръв път се появява доклад за текущото лечение на рак с имелови препарати, а през юли 1929г. Илзе Науер пише статия за очните заболявания. Чак през тридесетте биват публикувани статии за бъбречните болести, сифилис, астма и детската шизофрения. Последното издание от тази серия се появява през октомври на 1936г.
В тези ранни години, от 1925 до около 1936 г., могат да се разграничат две тенденции в медицинската стратегия на Вегман: от една страна, намерението ѝ да събуди разбиране в обществото за духовните основи на новото медицинско изкуство, а от друга страна, усилията ѝ сред антропософските лекари да подсили съзнанието за езотеричния характер на тази медицина. Първото е необходимо, защото лекарите, клиниките и производителите на лекарства са били навлезли вече в публичното пространство; така тя не само засилва публичната изява на това движение чрез лекции и конференции, но и подтиква все повече лекари и изследователи да сътрудничат на списание "Натура". Първите няколко години на това издание са красноречиво свидетелство за това. В многобройните си статии (двадесет и две до 1932 г.) Ита Вегман непрекъснато разглежда нови аспекти на това, което, следвайки Щайнер, тя нарича "мистерийна медицина". В публикация за "Натура" (началото на лятото на 1926 г.) тя я описва по следния начин.
Медицинската секция в Гьотеанума реши да започне издаването на месечно списание, което, от една страна, да се опита да откликне на нуждите на докторите от секцията за редовен обмен на опит в медицинската сфера, но чиято задача, преди всичко друго, е да разпространява сред най-широк кръг хора едно живо разбиране за новата медицина, основана от Рудолф Щайнер.
Базиращо се на книгата, издадена от Рудолф Щайнер и Ита Вегман – Основи на терапията, разширяване на медицинското изкуство – това списание има за цел по-нататъшното развитие на идеите, описани там и, чрез работата и изучаването на мъдростта, съдържаща се в антропософията, да предложи едно ново медицинско разбиране за човека, което отново да доведе до неговото пълно изцеляване.
Модерният възглед за човека, който се занимава само с мъртвите органи – и, трябва да признаем, е постигнал големи успехи в разбирането на мъртвото човешко същество - не успява да разбере как човекът е свързан със заобикалящата го среда, с растенията, земята и камъните; едновременно с това сме изгубили от поглед и истинското познание за лечението. Защото заобикалящият ни свят, целият макрокосмос, трябва да ни предложи средствата и силата, които трябва да приложим върху човешкото същество, микрокосмоса, когато нещо му липсва или когато се разболее. Истинското лечителско изкуство може да се появи в действителност само посредством едно познание за човека, което разкрива връзката ни с целия космос чрез еволюцията на човека през циклите на вековете. В древните мистерийни центрове това познание е давало възможност на лекарите, които в същото време са били и жреци, да лекуват.
Лекарите, които се отнасят сериозно към професията си, както и многото други хора, които се стремят да разберат загадките на живота, изпитват постоянно нарастващ копнеж да подновят този вид познание и чрез истинско разбиране на аза отново да открият достъпа до съществата и силите, които ни заобикалят в растенията, животните и кръжащите звезди.
Това списание желае да се обърне към онези, които търсят подобно познание – към всички онези, които смятат, че е необходимо да се премине от недостатъците на днешната медицина към едно ново лечебно изкуство.
От името на медицинската секция: Д-р И. Вегман
Това показва и другата страна на нейната стратегия: да наблегне пред лекарите за уникалните качества на антропософското медицинско образование, да го развива и рекламира. Това е била област, в която, от 1923г. нататък, Щайнер въвежда Ита Вегман много по-надълбоко, отколкото повечето хора са могли да знаят по онова време. По-младите лекари са били по-наясно с това, отколкото по-възрастните. Едва от сегашната ни гледна точка е възможно да разберем харизматичното й поведение в това отношение и поради тази причина цяла глава (глава 7) ще бъде посветена на тази тема. Нейната вътрешна позиция понякога ни напомня за фразата от Евангелието на свети Матей: Който не е с Мен, е против Мен; и който не събира заедно с Мен, разпилява. Подобна нагласа не е лична черта на Ита Вегман, а се корени в естеството на работата ѝ.
Следователно тя е разграничавала ясно докторите или изследователите на лекарства, които членували в медицинската секция и участвали в уроците на Първия клас на Школата за духовна наука, от онези, които не участвали. Следвайки инструкциите на Щайнер, достъпът до „вътрешните“ му медицински лекции е бил строго ограничен по това време. Ако някой искал да получи копие от някой от тези цикли, той е трябвало да се обърне към Ита Вегман.65 Когато през 1930г. Мари Щайнер публикува „Курс по лечебна евритмия“ на Щайнер (GA 315), без да го обсъди с Вегман, докторите протестират против това:
След Коледното учредително събрание и основаването на медицинската секция, тези лекции бяха прибавени към учебните материали от д-р Щайнер в медицинската секция. Шест години медицинската секция бе отговорна за достъпа до този курс, като го предлагаше само на лекари и на онези терапевти по евритмия, които се бяха доказали на практика. Ние считаме, че евритмичната терапия трябва да се управлява по същия начин както лекарствата – като чисто медицински въпрос. Стигаме до това убеждение от многобройните ясни изказвания на д-р Щайнер по този въпрос, а също така на базата на собствените ни лекарски практики. Напълно сме наясно с голямата вреда, която може да бъде нанесена, ако евритмията бъде използвана и прилагана неправилно […]
Неподходящото прилагане и практикуване на евритмията може да доведе до най-тежки увреждания на здравето. С публикуването на този курс се отваря широко вратата за аматьорска злоупотреба. Отсега нататък вече няма да е възможно лекарите да имат пълен контрол върху използването на упражненията от евритмията - нещо, на което д-р Щайнер отдаваше най-голямо значение [...].
Сега съществува опасност издаването и разпространението на този курс да доведе до антропософско шарлатанство, ако попадне в неподходящи ръце. В никое друго общество тази опасност не е по-голяма, отколкото в Антропософското общество. Винаги съм разглеждал курса по лечебна евритмия като най-интимната основа на сграда, която тепърва трябва да се строи от лекари в сътрудничество с евритмисти. Господин д-р Щайнер подчертаваше пред мен, че това, което е дал в тази сфера, е само началото. Освен това той непрекъснато изтъкваше, че практиката на евритмичната терапия трябва да остане в ръцете на лекаря или евритмичния терапевт, на когото той дава указания, така че да няма шарлатанство.66
Тук си проличават два различни подхода към знанието: първият желае да документира задълбочено дадена област на изследване и тя да бъде на разположение под формата на оригинални текстове-източници, с надеждата да популяризира тази област по възможно най-обективен начин. Този подход е склонен да набляга прекалено много на един критичен, основан на текста метод на архивиране и фиксиране на нещата в писмена форма. Другият подход чувства отговорност за една жива дисциплина, в случая практическата медицина; той насърчава развитието на тази дисциплина на основата на изворен материал, повече чрез лично издирване на лица и тяхното обучение, така че живият поток на една (в случая нова) област на разбиране да може да се предава от човек на човек. Тя се стреми да събуди инициативност, топлота и ентусиазъм и се опитва да защити източниците си от неправомерно присвояване. Не е трудно да се разбере кой от тези възгледи е бил на Вегман. И все пак групата от доктори, които заедно съставляват медицинската секция, е била малобройна и са били разпръснати из цяла Европа. Що се отнася до медицинските изследвания, в този ранен период медицинската секция явно не е разполагала с достатъчно персонал за това.
Изследователска работа в областта на лекарствата. По времето на Вегман изследователската работа върху лекарства се е провеждала на три различни места: в лабораториите на Веледа, които все още са се наричали „Международни лаборатории АГ“ (ILAG), в Арлесхайм и Щутгарт (или Schwäbisch Gmünd) и в клиниката в Арлесхайм. Вегман е поддържала интензивен контакт с всеки от тези изследователски обекти и е била свързана с всеки от тях по различен начин. Оскар Шмидел, който ръководи работата на Веледа в Арлесхайм, по-късно предоставя многобройни разкази за това. Той е бил лично близък с Ита Вегман, а лабораторията му още тогава се е намирала в непосредствена близост до клиниката, което е улеснявало устния контакт. Той също така е участвал в някои лекарски срещи. Обменът на идеи на Вегман с Вилхелм Шпис, директор на фармацевтичната лаборатория в Щутгарт, е добре документиран чрез обширната им дългогодишна кореспонденция. Той предава и много разкази за първите години от работата си.
Тези двама служители на Веледа, заедно с немския директор на фирмата Емил Лейнхас, са били свидетели на развитието на лабораториите от самото им начало и поради това са били в непрекъснат контакт с Ита Вегман, генералния директор на фирмата. Нейните отношения с Веледа са свързани, наред с разработването на нови лекарства, така и с финансовото управление на фирмата. Основните обекти на Веледа се намират в Швейцария и Германия, но са били създадени и филиали в Австрия, Чехословакия, Англия, Холандия, САЩ и Франция, които са били зависими от лекарите в тези страни. По този начин Вегман споделя и грижите, свързани с въвеждането на нови лекарства в други страни; освен това непрекъснато се полагат усилия за подобряване на финансовото състояние на фирмата, тъй като тя все още е била обременена от стари дългове и е разполагала с твърде малко капитал (вж. том първи, глава 7).
Тук ще опиша изследователската работа върху лекарства само на едно място - в клиничната лаборатория. Тя се появява главно благодарение на петима души: Еберхард Шиклер, Герхард Сухантке, Вернер Кеалин, Рудолф Хаушка и Александър Лерой.
Лекарят Еберхард Шиклер (1895-1963 г.) е само на двадесет и девет години, когато пристига в клиниката. Неговият разказ за това време е отпечатан в том първи, стр. 326. През зимата на 1924-25 г. той е член на управителния съвет на Веледа в Швейцария, а по-късно поема същата роля и в лекарствената лаборатория в Щутгарт. От самото начало той полага големи усилия в полза на изследванията на лекарствата. Каелин споделя как Ита Вегман е подтикнала Шиклер през 1925 г. да започне работа по конструкцията на ротационна машина за производство на препарата от имел "Iscador", заедно с инженера П. Е. Шилер.
Герхард Сухантке (1902-1958г.) пристига в Арлесхайм като млад доктор през 1926г. През близо осемте години, през които работи там, той извършва значителна изследователска работа. Каелин пише:
Когато през 1927 г. се преместих в Клиниката и Терапевтичния институт в Арлесхайм като сътрудник на д-р Ита Вегман, започна интензивно и хармонично сътрудничество между мен и д-р Герхард Сухантке, който вече работеше там от почти една година. Това сътрудничество продължи още почти седем години и бе основано на големия взаимен интерес към развитието на антропософската медицина, особено по отношение на рака. В лицето на Герхард Сухантке съдбата ми предостави колега, който вече беше предприел голям брой ентусиазирани изследвания по проблемите с душевното състояние на раковите пациенти и който вече беше обрисувал скица на това психическо и емоционално състояние, която е валидна и до ден днешен и която по-късно беше обобщена в термина "ракова психика".
Много от интензивните ни работни срещи бяха посветени на темата за това как метаморфозата на формиращите сили, описана от Рудолф Щайнер в неговите педагогически лекции, се проявява в променена форма в хода на душевното развитие на индивидуалните, дискретно наблюдавани съдби на пациентите с рак. Изключително интимният и изпълнен с любов, подробен диалог, който Сухантке водеше със своите пациенти, постепенно му разкриваше една вътрешно последователна картина на душата на болния от рак, чиито основни аспекти той публикува за първи път в "Натура", година II, 1928/9. Там той показва как вътрешни и външни фактори в развитието се намесват в метаморфозата на формиращите сили и ги нарушават; и как това води до затваряне в собственото его, до отдръпване от света, до аутизъм, който в зависимост от конституцията и развитието може да приеме най-разнообразни форми. Важен факт е, че тази ракова психика не влияе пряко върху мисловния живот, а в хода на развитието си тя, така да се каже, стимулира енграмите, които носителят твърди, че по право са само негови. Оттук, в зависимост от степента на душевното развитие, тя слиза надолу към жаждата за власт, амбицията, материализма - които тук представляват главно интегративна съставка на душевния живот, - и се стига до липсата на всякакъв интерес към религиозните концепции; а те се групират около основната идея като второстепенни фактори. Само малцина индивиди преодоляват това състояние чрез силата на собствения си "аз", чрез едно вътрешно преживяно обръщане към християнството, и по този начин се освобождават от прекалено изразената склонност към земното и материалното. С течение на времето със сигурност ще последват по-нататъшни разработки на тази концепция за раковата психика, но фундаменталната идея завинаги ще бъде свързана с името на Герхард Сухантке.
[…] И така, днес си спомняме за нашия близък колега с любов и приятелство на тази десета годишнина от смъртта му. Името му е неразривно свързано с ранните изследвания на рака и с формулирането на идеята за раковата психика. В същото време не трябва да забравяме, че публичното популяризиране на терапията с Вискум беше не само абсолютно отхвърлено от властите, но и преследвано с омраза. По онова време се изискваше много повече смелост, отколкото днес, за да се работи за това, а Герхард Сухантке притежаваше такава смелост в изобилие. Нека сме наясно, че без хора като Герхард Сухантке, които да пробият път, днешната работа в областта на рака - изграждана етап по етап върху основите на неговата смела подготвителна работа - просто не би била възможна.67
Чрез насърчението на Ита Вегман, Сухантке успява да работи и в много други области, например разработва нов процес за печене на хляб заедно с Р. Хаушка и А. Дифенбах. До 1934 г. името му често се среща като лектор на публични конференции. Списание Натура съдържа негови статии, публикувани в продължение на петнадесет години.
Лекарят Вернер Каелин (1888-1973г.) е поканен от Ита Вегман да работи в клиниката в Арлесхайм през 1927г. (вж. есето му в приложението), където, както и Сухантке, е практикувал като лекар до края на 1935г. Главната му дейност е била свързана с изследвания върху рака и производството на препарата Вискум албум (бял имел), за който тя докладва подробно в една дълга статия, публикувана през 1941г.68 Името му е свързано с метода за ранна ракова диагностика, за което в началото на тридесетте на много места са създадени изследователски лаборатории.
Рудолф Хаушка (1891-1969 г.) става известен покрай фабриката за лекарства Вала, основана от него в Бад Бол. В своята автобиография Поличби за променящи се времена 69 този гениален мъж описва много развлекателно изпълнения със събития ход на живота си. През 1928 г. Ита Вегман го кани да дойде да работи в клиниката в Алресхайм, където той започва изследователска работа от 1929г. нататък. Той пише:
Когато пристигнах в Арлесхайм, сякаш се завърнах у дома. „Клиниката и Терапевтичният институт“ бяха малък медицински факултет. По онова време там имаше около 8-10 лекари и 20-30 пациенти. Имаше и обширен кабинет за общопрактикуващи лекари, който издържаше финансово клиниката, но всеки лекар отговаряше и за определена област на изследване. В редовните "лекарски вечери" не само обсъждахме пациенти, но и обменяхме опит и резултати от изследвания. Закуската на лекарите също винаги беше много продуктивна - много нови инициативи бяха замислени там, отхвърлени и след това отново родени. Фрау д-р Вегман не беше удобен началник. Тя често променяше посоката, обратно на нашата по-добра преценка - докато след време се окажеше, че решението ѝ все пак е било правилно. Чувствах се приет от една пионерска група, която, живеейки при най-скромни външни условия, се стремеше да роди един духовен импулс (вж. стр. 63).
Особено в Англия, Фрау д-р Вегман се опитваше да породи разбиране за подходящия за времето си подход към храненето. Рудолф Щайнер считаше за много важно да се насърчава антропософията в Англия и винаги с голяма надежда чакаше новини за нови членове. Когато броят стигна до 500 души, казват, че той казал: „Но трябва да бъдат 500,000!“ Фрау Вегман бе убедена, че мисленето ще може да бъде одухотворено единствено чрез правилно хранене. В Лондон имахме терапевтичен център, една триетажна къща на Кент Терас, близо до Къща Рудолф Щайнер, с кабинети за медицинско лечение, кабинети за масаж и терапия с евритмия, терапия с живопис и вани. Фрау Вегман често ходеше там, преглеждаше пациенти и проверяваше дали всичко е както трябва. Обикновено я придружавах по време на тези пътувания. В един такъв случай тя се сдоби с малък ресторант и аз трябваше вечер да изнасям лекции за гостите (вж. страница 68).
Общността на клиниката, обединена от общата ни цел, но състояща се от много различни хора, постоянно се бореше със себе си и със задачите си. Най-много се възхищавах на фрау д-р Вегман за начина, по който тя ръководеше тази общност, мотивирайки всички и все пак оставяйки ги свободни; готова да изслуша всеки човек, от най-младата кухненска прислужница до лекаря в отделението, разплитайки и насочвайки в правилната посока нишките на съдбата, които се късаха една срещу друга, с - трябва да се каже - мъдро прозрение за дълбоката природа на човешкото същество. В думите и съветите й живееше любов към човечеството и житейски опит. Тя винаги се интересуваше от истинската същност, от духовната субстанция, и мразеше всякакъв интелектуален блясък от дъното на душата си.
Основната ми работа в клиниката беше да изследвам нови начини за производство на медикаменти. Рудолф Щайнер бе казал на фрау д-р Вегман - а също и на някои други - че в наше време трябва да се търсят съвсем нови начини за приготвяне на лекарства; по-специално вече не е правилно да се съхраняват течни лекарства в алкохол, както се е правило през последните 2000 години (вж. стр. 77).
Изследователската работа в областта на лечението на рака се провеждаше главно от д-р В. Каелин, д-р Г. Сухантке и от мен. Тримата често сядахме заедно да обсъдим и да се консултираме един с друг, и се разбирахме много добре, независимо от значителните различия в темпераментите. Д-р Каелин бе холерик, но успяваше да се озапти. Д-р Сухантке, напротив, бе изключително сангвиничен, докато аз самият бях смесица от холеричен и меланхоличен темперамент, с доста флегматичност. Фрау д-р Вегман имаше добро чувство за хумор. Това бе периодът, когато Фауст II щеше да се играе на сцената на Гьотеанума в пълната си форма за пръв път. В последното действие се появяват тримата Патера – изведнъж ние тримата получихме имената „Патер серафикус“, „Патер екстатикус“ и „Патер профундус“ – които ни бяха прикачени за доста дълго във времето, прекарано в клиниката.
Нито имам намерението, нито е възможно да се опише изчерпателно разнообразният и разнороден живот в клиниката. Човек може само да опише отделни страни, които изплуват като острови в океана от преживявания. Спомняйки си днес, човек има чувството, че по онова време животът е изисквал от човека всичките му сили и енергия по уникално интензивен начин и че на по-рефлексивните му преценки им е било необходимо много време, за да наваксат. Сегашният момент беше сбит от цялото напрежение на дейностите.
Нещо ново се опитваше, по най-драматичен начин, да навлезе в нашите времена. Нямаше как да бъде иначе - събитията бяха съпроводени с гръмотевици и светкавици както в камерния, личен живот, така и в по-широкия контекст на цялото движение.
През тридесетте години фрау д-р Вегман, заедно с клиниката, премина през тежка съдба, която можеше да бъде преодоляна само благодарение на - според мен - върховните качества на тази жена. Тежко атакувана, тя никога не се защитаваше, а гледаше на случващото се тук, на Земята, от гледна точка на перспективи, които далеч надхвърлят личното. Непоколебимо осъзнавайки задачата си за света, тя се опитваше да посее семената и, доколкото е възможно, да осъществи указанията на Рудолф Щайнер за разширяване на медицинското изкуство. Да, пред лицето на непримирими конфликти тя успяваше да подкрепи колегите си с такива думи като: "Всичко това е майя: когато умрем, всички ще застанем отново обединени около нашия велик учител".
Тази ситуация бе свързана и с финансови затруднения за клиниката. Трябваше да затегнем коланите и финансовите управители на клиниката бомбардираха фрау д-р Вегман, като ѝ предлагаха да се отърве от този или онзи клон и да уволни сътрудници. Но тя изобщо не се вслушваше в тези съвети. Напротив, назначи нови хора, с които разви нови инициативи, за да възстанови равновесието (вж. стр. 83-84).
Александър Лерой (1906-1968) пристига в Арлесхайм през 1934 г. като млад лекар на двадесет и шест години. Подобно на Сухантке, Каелин и Хаушка, Александър Лерой е важен пионер в сферата на изследванията на рака. Успява да постигне пробив в производството на Искадор.70 След Втората световна война успява да основе Института "Хестия", а през 1963 г. заедно с Рита Лерой (по баща Реттих) основава Клиника "Лукас" в Арлесхайм. Подобно на Еберхард Шиклер, Герхард Сухантке, Вернер Каелин и Рудолф Хаушка, той се е срещал лично с Рудолф Щайнер, макар че това е станало, когато е бил още ученик във Валдорфското училище в Щутгарт. Ф. Лоренц пише:
Рудолф Щайнер наблюдаваше урока и седеше между вратата и черната дъска, съвсем близо до Лерой. Рудолф Щайнер се вглеждаше във всеки ученик поотделно, един по един. Лерой бе успял да изчисли кога ще дойде неговият ред и беше решил да погледне Рудолф Щайнер право в очите. Когато моментът настъпил и погледът на Рудолф Щайнер се спрял върху него, в душата му нещо се надигнало и се оформило в следната мисъл: "Искам да ти помогна". Когато Рудолф Щайнер излязъл от класната стая, той погледнал още веднъж към младия Лерой и на последния му се сторило, че Рудолф Щайнер го разбира. В този момент съдбата го призовава към задачата, която по-късно той вярно ще изпълни. 71
Това твърде кратко описание на тези петима души, които под ръководството на Ита Вегман се посвещават на широката област на изследванията на нови лекарства, едва ли може да отдаде дължимото на темата. Тук нямаме място да опишем техните колеги и сътрудници в лабораторията, нито пък сътрудничеството им с Лили Колиско, Еренфрид Пфайфер, Вилхелм Пеликан, Валтер Клус, Джордж Адамс, Агнес Файф и други.
Диаграмата на стр. 14 показва разделението на сферите на антропософската медицинска дейност до момента, в който тя е била развита към 1932 г. Тази фаза на развитие започва през 1925 г. и по този начин обхваща осмия седем годишен период в живота на Ита Вегман. Началото му – и това не бива да се пропуска – е охарактеризирано добре от казаното от Вегман: Никакви пари за това, което е най-необходимо, никакви хора, които да свършат и най-простата работа. (май 1926г.) Години наред медицинската работа остава почти незабелязана, като семе засято в зимно поле. Който иска да знае какво се е случвало през този период от време, е изправен пред трудоемката задача да повдигне завесата на историята, за да открие богатството от отдавна забравени дела. От обявления и доклади във вестника на Антропософското общество и списание Натура, от покани и стари папки, съдържащи програми на конференции, можем да изградим картината, която изпълва с живот диаграмата на страница 14. Стават видими многобройните публични конференции, програмите за семинари и учебни групи, темите. Едно богато въображение ще може да събуди усещането за това, което човешките духове са посели в човешките души през онези години - общите усилия, търсенето и стремежа, разговорите. Тези, които се вгледат по-внимателно в тези неща, ще се запитат дали това, което Вегман и нейните другари наричали "медицинска секция", изобщо е придобило някаква обществена известност. Те може би ще открият, подобно на този биограф на Ита Вегман, че впечатлението, което прави медицинската секция, е като пейзаж под първите лъчи на зората, преди Слънцето да изпрати блестящите си лъчи над Земята. В един момент се вижда клиниката - "майчиният дом" на антропософската медицина, в който лекари от цяла Европа се консултират помежду си няколко пъти годишно, където се провеждат многобройните курсове за медицински сестри и семинари за лечебни педагози, евритмични терапевти, социални работници и студенти по медицина. Човек може да зърне първия лекарски кръг за изследване на рака (1932 г.).72 Но преди пълната светлина на деня да доведе до покълване на тези семена, натежалите облаци на политиката, противопоставянето и конфликтите надвисват над пейзажа. Първото усещане за това, което може да се разбира под "медицинска секция", едва е започнало да се появява след първите седем години от съществуването ѝ, когато през следващите седем години този образ започва постепенно да се отдалечава, за да изчезне напълно през 1939 г.
В последния период от живота му Ита Вегман разговаря с Рудолф Щайнер и по време на този разговор той казва, че не вижда реално за какво да остава (на Земята), тъй като можел да ръководи движението и в нетленна форма (от Вегман до В. Дж. Щайн, на 28 декември 1924г.). Ако се запитаме дали медицинската секция е станала видима през първите седем години, то в работата на Ита Вегман можем да намерим потвърждението на коментара на Рудолф Щайнер.
Превод: Ати Петрова