Глава 3
АНТРОПОСОФСКАТА МЕДИЦИНСКА ПРОФЕСИЯ
Ако разгледаме отношенията на Ита Вегман с докторите и студентите по медицина, свързани с медицинската секция и които са искали да се посветят на новото лечителско изкуство след смъртта на Рудолф Щайнер, откриваме, че между 1925 и 1927г. „антропософска лекарска професия“ почти не е съществувала. Това название се базира на усещането за общи цели. Основанията за подобно усещане възникват в резултат на присъствието на Рудолф Щайнер сред най-различни малки групи - например сред участниците в курсовете му по медицина, покрай честите му посещения в клиниките в Щутгарт и Арлесхайм, чрез работата му с първите лечебни педагози в „Лауенщайн“ и „Зоненхоф“, както и на базата на по-общата, но все още почти невидима рамка за едно планирано сътрудничество между лекари и свещеници. 20 Това чувство за сътрудничество обаче все още не бе надхвърлило първоначалната си ембрионална форма.
Никаква обединена „антропософска лекарска професия“ не била възникнала по време на първия курс за доктори на Щайнер през 1920г. Само около десетина души от участниците в този лекционен курс 21 по-късно стават активни членове на Медицинската секция. Година по-късно, по време на втория курс за доктори, 22 основаването на евритмичната терапия като една нова терапевтична дисциплина довежда до началото на сътрудничеството на някои лекари с първите терапевти по евритмия. След краткия курс за специалисти в Щутгарт през октомври 1922г. 23, Щайнер повече не изнася медицински курсове през 1923г. Първите му действия в полза на Медицинската секция са проведени между 2 и 9 януари 1924г., непосредствено след голямото Коледно учредително събрание. Но този курс не е бил, както настоящето издание 24 твърди, „за лекари и студенти по медицина“, а само за студенти по медицина, макар и някои от по-младите лекари също да са били поканени (вж. том първи, стр.168). В дните преди това Щайнер провежда три терапевтични дискусии за практикуващи лекари 25 , на които не се допускат студенти. През април 1924 г. Щайнер още веднъж прави разграничение между студенти и практикуващи лекари.26
За централизация на медицинското движение може да се говори чак когато се сформира „лекарския кръг“ на 18 септември 1924г., (основаване, описано в първи том, стр.211). Този кръг е включвал двама доктори от клиниката в Арлесхайм – Валтер и Бокхолт; двама по-млади Щутгартски лекари – Колиско (училищен лекар във валдорфско училище в Щутгарт) и Шиклер; Илзе Науер, лекарка от института по лечебна педагогика в „Лауенщайн“; В. Зейлманс, който основава клиниката в Хага и също така е бил Главен секретар на Холандското антропософско общество; и най-накрая Норберт Глас, който е имал практика във Виена. Тази група е известна не само с много младата средна възраст на членовете й, но също така и в географско и професионално отношение. Те живеели в Арлесйхайм, Щутгарт, Хага, Йена и Виена, и са работели в клиники (Арелсхайм и Хага), в областта на лечебната педагогика (Зоненхоф и Лауенщайн), във Валдофрското училище в Щутгарт и в антропософските общества в Холандия и Германия (Колиско е бил член на изпълнителния комитет на Германското общество). Този първи лекарски кръг, следователно, не е включвал нито опитни практикуващи лекари, нито студенти по медицина, но всички са били хора, които са били и продължават да бъдат ефективни в конкретната си област, и които са били силни личности. Всеки един от тях е имал явна лична връзка с Ита Вегман. Тъй като по това време все още е нямало практикуващи антропософски лекари в Англия, Вегман урежда Колиско и Зейлманс да провеждат консултации в Лондон почти всеки месец. Медицинското сътрудничество с френски лекари се осъществява постепенно (чрез К. Шлюмбергер).
Как е могло да възникне усещането за общи цели сред антропософските доктори в тези начални години? Как да приемат Медицинската секция за обединяваща асоциация на тяхната професия? Като начало те са членували в Първия клас на Школата за духовна наука, което им е позволило като лекари да открият връзка с антропософския езотеризъм. Ита Вегман провеждала четения на Класа навсякъде, където ходела в Европа (по това време тя пътувала около сто дни всяка година). По този начин тя редовно се срещала и с лекари, които принадлежали към Медицинската секция. В началния период те са били около 130, а през 1930 г. - около 155. Много от студентите по медицина, присъствали на курсовете на Щайнер, започвали да работят в клиниките и лечебните институти, когато завършвали обучението си, или започвали своя собствена практика.
По-дълбока връзка с "младите лекари" възниква благодарение на факта, че Рудолф Щайнер им дава поддържащи медитации в своите курсове през 1924 г. Той изрично възлага на Вегман да следи за предаването на мантрите и целия текст на курсовете за студенти. По онова време всички тези материали са били строго пазени и предоставяни на курсистите само за тяхно лично ползване. Така че основата на едно общо съзнание вече е била налице в тази група.
Можем да прочетем в лекцията на Щайнер от 7 юли 1924г.,27 как той напътства лечебните педагози да се обръщат към Ита Вегман, като човекът с най-голямо значение за тяхната дейност и езотерична работа. Тези хора членували в Медицинската секция и следователно са се доверявали на института и лекарите в Арлесхайм и на Ита Вегман. (В отговора си до Херберт Хан относно това дали и как да бъдат провеждани неделните служби за деца и подрастващи, Щайнер му казва да говори с Ита Вегман. Хан е бил учител във Валорфското училище в Щутгарт и е отговарял за тези неща. (От кореспонденцията на Вегман с институтите по лечебна педагогика става ясно, че тя е взимала решенията за провеждането на тези дейности.) Щайнер е предоставил на Вегман изключителни правомощия и в областта на медицината: в управлението на производството на лекарства на Weleda 28, за надзора на "групата на медицинските сестри" и, както вече беше споменато, за управлението и разпространението на закритите лекции за лекари, евритмични терапевти, лечебни педагози, както и на лекциите по свещеническа медицина.
Въпросът за това как тя ще се справя с тази отговорност след 1925, естествено, е вълнувал лекарите. Много от тях едва сега започват да я забелязват – по-рано се обръщали главно към Щайнер, а сега се обръщат към нея. Изведнъж, най-неочаквано, тя се озовава напълно сама на високата позиция, на която я е назначил Щайнер. Как ли ще се справи? Процесът на отделяне на нещата от себе си, за което Щайнер по-рано се е борил, и който изглежда излишен след 1924г., когато поема председателството на изпълнителния комитет на новото Общество и установява Школата за духовна наука, сега след смъртта му, по необходимост ще трябва да приключи. Сигурно е, че много хора са имали големи очаквания от Ита Вегман в тази нова ситуация, както и от всички членове на Форщанда в Дорнах.
Различията и напреженията, които Рудолф Щайнер преди това е изглаждал, са съществували в тази колегия от самото начало. Но сега те бързо се проявяват и се проявяват открито още през лятото на 1925 г. През февруари 1926 г. става ясно, че личните разногласия в този комитет няма да могат да бъдат преодолени. Мари Щайнер и Алберт Щефен изглежда не са били готови да приемат възгледа на Ита Вегман за нейните задачи и начина, по който е искала да ги изпълни. Темата за възникналите в резултат на това конфликти трябва да бъде изключена от историческото описание на ранните антропософски медицински групи и на разпространението на антропософската медицинска дейност в годините след смъртта на Щайнер, тъй като тези сътресения не са имали решаващо влияние върху начина, по който повечето лекари и студенти по медицина са упражнявали своята професия (вж. том трети).
Целта на Ита Вегман е била да даде на отделните лекари, разпръснати из цяла Европа, възможност да осъзнаят общата си работа. Това се оказва трудно, тъй като все още няма централно място за срещи - новият Гьотеанум е открит едва през 1928 г., а през зимата на 1926/27 г. в клиниката в Арлесхайм текат строителни и разширителни работи. От 1927 г. Ита Вегман редовно ги кани в клиниката за фестивалите и през лятото. Провеждали се дискусии за медицинската работа и тя канела отделни лекари да преподават в курсовете за медицински сестри и в семинарите по лечебна педагогика и евритмична терапия. В много градове, живеещите там лекари, сформирали учебни групи и повечето от членовете им редовно участвали в семинарите през уикендите в клиниката в Арлесхайм. Вегман също така води богата кореспонденция със своите колеги. В писмата си тя често описва медицинската работа, която се извършва на други места. След смъртта на Щайнер така и не се появява бюлетин на Медицинската секция, освен ако не приемем "лекарските приложения" в списание Natura за бюлетин. Обширната кореспонденция, която се съдържа там, понякога има характер на циркуляр или бюлетин, който постепенно спомага за създаване на усещането сред лекарите, че не са сами... и че Вегман също не е сама.
Когато през 1926 г. Ита Вегман започва да издава месечното списание "Натура" заедно с Колиско, Зейлманс, Валтер, Бокхолт и Шиклер, движението за антропософско лечебно изкуство и за лечебна педагогика за първи път придобива външна видимост. В първите шест броя (юли-декември 1926 г.) се появяват статии от гореспоменатите, както и от Лили Колиско, Норберт Глас, Рихард Шуберт, Каролина фон Хейдебранд, Карл Шуберт, Франц Лофлер, Хайнрих Хардт, Зигфрид Пикерт, Герда Ланген, Еренфрид Пфайфер. Шест от статиите са от самата Вегман. През 1927 г. кръгът на сътрудниците се разширява и включва Хилма Валтер, Герхард Суханке, Ото Палмер, Карл Кьониг, Валтер И. Щайн, Елиса бет Данк, Ханс Крокер, Мария Хахез и Фрейдрих Хуземан. През тази година Натура публикува и три медицински лекции на Рудолф Щайнер (Арнхайм, август 1924, GA 319).
Лекарите получавали "лекарските приложения" във всеки брой на Натура и в тях Вегман и Валтер публикували медицински терапии (основно на базата на метали), както и истории на случаи - осем броя до края на 1927 г.
По този начин през 1927 г. започва да се забелязва скромна, но ясно видима, сплотена антропософска медицинска професия. Ако се включат и публичните лекции и конференции, проведени през тези години в Германия, Холандия, Англия и в Арлесхайм, се създава впечатлението - седем години след смъртта на Щайнер - за едно малко, но разрастващо се медицинско движение. Списъкът с имена, отпечатан в приложението, дава представа за някои от лекарите и студентите по медицина, участвали през този пионерски период. Това са хората, чиито имена фигурират в кореспонденцията на Вегман или в списъците, които са част от литературното й наследство, или които се появяват в програмите и възпоменанията и в списъка на абониралите се на приложенията.
След Втората световна война биографиите на някои от тези хора стават известни чрез медицинското списание "Приноси към разширяване на медицинското изкуство чрез духовнонаучно познание". През 1948 г. това списание успешно поема задачата, която Ита Вегман си е поставила с "Натура" и с приложенията, и под експертното и ентусиазирано ръководство на д-р Гиберт Хуземан в Щутгарт, се превръща в представителен орган на антропософското медицинско движение. Името на това периодично издание показва, че то е избрало за своя отправна точка книгата на Рудолф Щайнер и Ита Вегман (GA 27). В богатото съдържание, което то предлага в продължение на много години, през които се издава, откриваме некролози и възпоменания на някои от ранните пионери от времето на Вегман. Такива биографии биха предоставили материал за исторически труд, документиращ вътрешното развитие на антропософската медицина - тъй като описанието, дадено дотук, се отнася преди всичко до нейното развитие в публичното пространство, както е отразено в рекламата, статиите в списанията, лекциите и конференциите.
За да се покаже доколко антропософската медицина е била изпълнена с жизненост на този ранен етап и как е достигнала до реални резултати, би било необходимо да се опише дейността на различни лекари – но това не е задача на биографа на Ита Вегман, а на историците на медицината. Следващият цитат от статия в памет на един от антропософските лекари от този период, който никога не е бил обект на особено широко обществено внимание, все пак може да даде представа за това. Този биографичен очерк, написан от най-близкия му приятел, ще трябва да ни бъде достатъчен, като пример, който покрива и останалите непознати колеги. Въпросният лекар е Виктор Тилман (17 март 1893 г. - 2 февруари 1951 г.), който е практикувал в Хамбург и чиято памет е предпазена от забрава благодарение на неговия колега Ернст Хармсторф:
На 2 февруари Виктор Тилман - един от най-успешните и известни лекари в Хамбург - напусна физическия свят. Чувствам се призван да напиша тези редове, за да предложа на все още живите хора една скица на неговата личност.
По време на живота си той никога не е обучавал съвременниците си нито в писмена, нито в лекционна форма, но въпреки това работата му е оставила жив отпечатък върху много човешки тела, превръщайки болестта в здраве и, по този начин, намесвайки се непосредствено в жизнените процеси на човека и космоса. Неговата спонтанна и лъчезарна топлота го откроява като "лекар по рождение". Контактът му с непознати хора почти винаги лесно пламваше; а когато това не се случваше – а това бе много рядко – тогава не беше никак лесно да се създаде.
Животът и работата на Тилман бяха дълбоко повлияни от антропософията и така се случи, че ние - той практикуващ лекар, а аз студент, който започваше втория си курс на обучение - се срещнахме в края на 1922 г. по време на дискусия на няколко лекари със същите убеждения. След края на "сбирката" веднага започнахме да си говорим и впоследствие повече не загубихме връзка. Това се превърна в приятелство за цял живот и в базата за практическата ни работа през следващите десетилетия, докато двадесет и една години по-късно (1943 г.) къщата му не бе разрушена, в следствие от което загуби почвата под краката си [...] Читателите, надявам се, ще ми простят субективната лична нотка, която така лесно се прокрадва в тези спомени и която се дължи на дългите години на нашето приятелство. Въпреки това, вярвам, че ще видите тук една частица от историята на Антропософското дружество.
Тилман има допир с антропософията от ранна възраст. Той е гледал Мистерийните пиеси, играещи се в Мюнхен, бил свидетел на предателя Макс Хайндл, за когото по-късно често говореше, и дори се познавал с д-р Щайнер. Наред с държавните си медицински изпити, които е издържал с отличен, той отрано се посвещава на не-алопатичните методи, особено на хомеопатията, и след завършване на обучението си учи при много от известните лекари хомеопати. Тилман обаче не е имал намерение да се пристрастява към следването на който и да е метод, а предпочита да разшири медицинския си обхват, като черпи от всичко, което може да бъде полезно. Вярвам, че тази широкообхватна черта е била дълбоко заложена в природата му, дори повече, отколкото самият той първоначално е осъзнавал. Тилман пристига в Хамбург през 1921 г. и веднага се чувства като у дома си. Външният повод за пристигането му е да "поеме" практиката на д-р Палмър (въпреки че последният вече го е нямало повече от шест месеца). В разговорите си с мен той многократно подчертаваше, че някога се бил заклел никога да не се мести на север от река Майн, а сега бил пристигнал тук, в суровия, студен хамбургски климат. Често му казвах в отговор колко се радвам, че го е сторил; но на него не му беше приятно да чува това: негодуваше срещу съдбата си, но приемаше, че е негова съдба - и следователно е необходимо - да живее тук [... ].
Има още една черта от характера му, която не бива да се пропуска, тъй като често се тълкува погрешно. Той имаше навика - а имаше само няколко приятели, с които прекарваше по-дълго време - да мълчи, когато чуе да се говори за нещо сериозно. Той не казваше нищо или се изразяваше неангажиращо, с голяма сдържаност. Но в момента, в който усетеше нещо дори леко нелепо, той го превръщаше в шега и много хора го познаваха само като шегаджия. Всъщност той издигаше вътрешна стена от хумор, за да втечни онова, което не би трябвало да остава в душата. В подобни ситуации той не обичаше да изразява пренебрежение, а дори и да се възмущаваше вътрешно, се опитваше да мълчи или да се шегува. Понякога ни се искаше той да прояви повече смелост в това отношение, но той проявяваше смелост в съвсем друга сфера - със самите пациенти. Тук например той често прилагаше цялото си умение да убеждава, за да се увери, че единственият друг лекар, който ще участва, съм аз, който бях съвсем непознат за пациента, когато бе обичайно да се извикват специалисти. Правеше го главно защото искаше да избегне някой да започне да прилага подход към пациента, който би бил в противоречие с това, което той се опитваше да направи. Но аз се появих на сцената във време [1933-1945 г.], когато трябваше да се работи много ненатрапчиво и по време на което - чак до горчивия край - чрез нашето сътрудничество можехме да допринесем за пациента много повече в практическо отношение (особено поради факта, че аз можех да поемам клинични случаи), отколкото би могло да се постигне чрез теоретични разсъждения и дискусии. Едва ли ще мога да преброя многото телефонни разговори, които провеждахме един с друг по време на операция, и на които всеки от нас откликваше без ни най-малко недоволство. Той се радваше най-много от всички, когато можеше да изпрати някого при мен, а аз с удоволствие му докладвах, когато всичко вървеше добре. Тилман участва в целия ход на развитие на антропософската медицина, от първия лекарски курс нататък. Той веднага приветства основаването на Медицинската секция под ръководството на Ита Вегман и успя да участва във Великденския курс за по-млади доктори и студенти по медицина. До самия край той остана верен на Фрау д-р Вегман и импулса на Коледното учредително събрание в сферата на медицината, тъй като то съвпадаше с най-съкровената му същност. Като пример за това, всичките му пътувания в чужбина бяха посветени на търсенето на древни Мистерийни местности. Наред с това трябва да се спомене и елементът на преданост, който Тилман бе развил - той усещаше силна вътрешна връзка с Франциск от Асизи. Изпълнен с благодарност, аз се възхищавам от личността на този човек, който почина, като го усещам вътрешно близо до себе си [...]
Това ни дава представа за това как подобни лекари са дали възможност на антропософията да навлезе в медицината - с други думи, да навлезе и в живота на човечеството. Такива "тихи фигури от пейзажа", едва забележими за историята, са тези, които трябва да си припомним, когато мислим за лекарите, заобикалящи Ита Вегман. Когато Вегман е искала да обсъди работата с най-близките си колеги и ги извиквала в Арлесхайм, Виктор Тилман винаги присъствал.
"Лечителското изкуство може да се развива само по скрит, неявен начин", веднъж пише Ита Вегман.29 Лекарската професия не се развива публично, като сценичното изкуство, например, или литературата, или селското стопанство. Вместо това то работи от човек на човек. Ефектът от медицинската практика често трудно се определя количествено. Въпрос на съдба е как пациентите ще се доверят на своя лекар, а лекарите ще се грижат за своите пациенти. Лекарите само в редки случаи описват ежедневната си работа - това не е тяхна задача. Лечебният ефект от призванието на доктора се крие в скритото дело. Задачата на Ита Вегман като първи ръководител на медицинската секция е била да го опази и развие. Когато по-късно работата ѝ е атакувана от антропософите, тя не се защитава и не се опитва да се оправдае. Вместо това тя мълчаливо се оттегля от организационния контекст, създаден от Щайнер. Заедно с нея си тръгват и по-голямата част от колегите ѝ - и тя продължава, ненатрапчиво, да работи с тях.
Превод: Ати Петрова