„Ако искаме да опишем терапията с изкуство, необходимо е да кажем нещо за нейния произход, което е точно толкова важно, колкото и самата практика, развила се от него. Преди всичко, този произход води началото си от жизненото дело на Рудолф Щайнер, както то е представено в антропософията.
В тази философия, както земята, така и човешкото същество, са описани като живи организми, които еволюират между духа и материята.
Към духовния свят се подходено чрез неговото проявление в материята, т.е. чрез играта на разкритите сили. Антропософията осигурява съзнателен достъп до духовния свят, светът от сили, които са се превърнали във форма, във физическо материално положение, и прави това по религиозен, артистичен, и все пак по напълно логичен научен начин, така че тя правилно би могла да бъде наречена духовна наука.
Много нови импулси и полета на дейност са възникнали от антропософията. Понастоящем много хора намират за липсваща връзката между дух и материя, и се опитват отново да я намерят. Подобна връзка способства човек да свърже своето вътрешно същество със света около него, по такъв начин, който в миналото се е подразбирал от самосебе си, и когато днешното разделение между наука и религия все още не е съществувало. Единството на религия, изкуство и наука е една от изходните точки, която антропософията проповядва във всички сфери на своята дейност...
Антропософската терапия с изкуство бе формулирана и въведена от германския доктор по медицина Маргарете Хаушка (1898-1980); тя е започнала своето обучение в Bad Boll, Германия. В течение на времето този импулс бе поет от различни “дъщерни училища” и развит по-нататък. Едно от тях е “De Wervel” в Дриберген, Холандия. Времената, хората и болестите подлежат на промяна, също така и терапията, за да може тя да предложи помощ по по-дълбок и завършен начин. Споменатото холандско училище и холандското Общество за Терапия с изкуство настойчиво се опитват да развиват по-нататък своите методи.
Твърдите рецепти скоро стават неподходящи, с липса на същност, ако не са приложени към живата ситуация. Тази книга се занимава с техниките, методите, клиничните картини и лечебните влияния, но тя може да даде само общо очертание и впечатление за целите на терапията с изкуство.
Тази терапия се различава от настоящите творчески и експресивни терапии най-вече със своя антропософски образ за човека и света. Присадена върху този образ, тя приема за отправна точка идеята, че от цветовете, формите и движението може да дойде едно творческо, хармонизиращо влияние. Тя започва главно с впечатлението, което тези елементи оставят върху пациента, който активно е подложен на тях, защото той ги прави видими в художествената практика. Терапията с изкуство говори по-скоро за “живата вътрешност” на характера на цветовете, формите, движенията в творческите процеси, отколкото за себеизразяването. Важно е да се направи място за нещо различно и да се познае нещо ново и непознато, отколкото да се произвежда нещо, което вече е принадлежащо на човека, което е “старо”.
Терапията с изкуство не търси да анализира миналото, а очаквателно строи насочена към бъдещето. Тя не е замислена като материал за лекарските диагнози, а е скромна пътека от опитности, в които пациентът може да добие нова сила и да развие независимост.
Терапията с изкуство се практикува чрез дейности, които се провеждат съвместно с лечението, предписано от доктора. Тя се ръководи от способите на задачите, изграждането и развитието, указани от терапевта. Основава се върху проницания за взаимовръзките между полярностите при различните форми на изкуство, и полярностите в полето на болестта и лечението. Изходната точка е здравата част на човека, която може да бъде укрепена от собствената специфична дейност на пациента.
Необходимата волева сила, отговорност и сътрудничество се събуждат в пациента, когато той подготвя почвата за своята творба и преодолява трудностите. В центъра е съзнателният и ентусиазиран стремеж за красота и хармония.
Да бъдеш зает с изкуство може да те доведе до продължителен и възхитителен път на възпитание и също до откриване на скрити таланти. Все пак трябва да се отбележи, че терапията с изкуство е много различна от изкуството само по себе си, по отношение на вътрешното отношение, метода и целта. Художникът търси своите собствени идеи, гледни точки и стил, за да разкрие нещо със своето изкуство, докато чрез същинската творба на изкуството терапевтът се опитва да трансформира всеки индивидуален оздравителен проблем в художествени пътища на обучение, без значение колко прости са те, и така да се каже, да ги разчита сякаш те са в пациента.
В случай, когато болестта изисква по-добра концентрация, по-силно “вдишване”, тогава ще бъдат призовани главно формообразуващи сили, т.е. чрез упражнения за наблюдение, черно-бяло рисуване със светлосенки и моделиране с глина. Ако по-важно е да се научи да се освобождава от схванати идеи и добиване на по-свободно “издишване”, тогава специално акварелите са онова, което трябва да се прави, при които благотворни са събуждащи фантазията преливания на водния елемент, цветовите нюанси без контури, простото изживяване на цветовите настроения и чистите качества на цвета.
Терапията с изкуство може да бъде наречена “жертваното” изкуство, тъй като тя не изисква нищо за себе си, а е достъпна и в служба на всеки, който е отворен за нея, независимо от дарба, талант или достижение. Несебичното отношение на терапевта и пациентите е задължително за посредническото, служещо представяне и стимулиране на упражненията. Пациентът е излекуван чрез това, през което той преминава, изживява, открива и постига. Средствата, с които това става зависят от неговата болест, характер, възраст и т.н.
Тук човекът е въвлечен в една по-скоро дълговременна терапия, при която на всеки процес трябва да се даде необходимото време. Важно е терапевтичните сесии да бъдат провеждани редовно, обикновено веднъж или два пъти седмично, по един час или час и половина, в зависимост от предписанията на лекаря. В началото за предпочитане е лечението само на един пациент; по-късно е възможно сформирането на малки групи. Упражненията образуват серии, при които определени процеси могат да бъдат преживяни и направени видими. Крайният резултат сам по себе си не се приема като постижение, а се разглежда като част от целия процес на ставане. Собственото усилие, дейност и известна доза смелост, дават на пациента чувството, че неговата дейност има смисъл, да споменем и стоплящия ентусиазъм, който идва от извършването на това, което се преживява от пациента като ползотворно. Чрез тези случаи терапията с изкуство намира своята тиха пътека в царството на жизнените сили. Упражненията могат да бъдат провеждани правилно само, когато са налице мир и тишина.”
Из книгата на Ева Мейс-Кристелер "Терапията с изкуство"