Повратната точка през 1918 г.
Тази нереализирана, осуетена историческа възможност с течение на времето се превръща в значителна, определяща съдба. Силите на самата история говорят красноречиво на онези, които могат да ги чуят.
С троичния социален ред Рудолф Щайнер се обръща първо към правителствата на Виена и Берлин с „Меморандумите” от 1917 г. За Германия безспорно решаваща роля изиграва принц Макс от Баден, който по-късно става последният имперски канцлер на монархията. Принц Макс фон Баден обаче е потомък на линията Хохберг от династията Здринген и се изкачва на трона в резултат на престъплението срещу Каспар Хаузер.
Дядото на принц Макс фон Баден, Леополд, син на имперската графиня фон Хохберг, се издига на трона през 1830 г., още приживе на Каспар Хаузер. Няма съмнение, че принц Макс от Баден е знаел за съдбата на Каспар Хаузер и го е считал за легитимния наследник на трона. На него е било поверено не само да поправи престъплението, извършено от семейството му срещу Каспар Хаузер, но и в неговата власт е било едно конкретно дело за поправяне на кармата на съдбата на германския народ. Нито кармата на семейството, нито тази на нацията получават своето компенсаторно дело. Той не ги е изпълнил.
Рудолф Щайнер разговаря с принц Макс фон Баден в Карлсруе на 20 или 21 януари 1918 г.169 Разговорът не се отнасял само до необходимата реформа на обществото в смисъла на троичния ред, а потомъкът от семейството на „Детето на Европа” моли Рудолф Щайнер да му покаже пътя за разбирането на европейските народи. След това Рудолф Щайнер прави на ръка бележки и допълнения за принц Макс от Баден върху лекционния цикъл „Мисията на индивидуалните народни души” и му ги изпраща.
Втори разговор между принц Макс фон Баден и Рудолф Щайнер, който се състоял в апартаментите му в Берлин през 1918 г., е потвърден от надеждни свидетели. Този втори разговор трябва да е бил свързан с факта, че Рудолф Щайнер е подготвял принц Макс фон Баден – смятан по това време за единствения възможен канцлер на монархията – за духовната задача, която той считал за толкова необходима в момента на разпадането на Германия.
Това заключение за съдържанието на разговора се основава на устни предания и, преди всичко, на факта, че Рудолф Щайнер е възлагал определени надежди на канцлерството на принца. „Според Ханс Кюн, Рудолф Щайнер е очаквал „новият имперски канцлер да намери подходящите думи, тоест да има смелостта направо да обяви на германския народ в своята встъпителна реч, преди да избухне обявената революция, идеята за Троичното общество, като доказателство за дълбока промяна и желание за мир за германската нация“. Когато се сдоби с вестника Рудолф Щайнер с огромно нетърпение искаше да види текста на встъпителната реч. Никога след това не съм виждал Рудолф Щайнер така разбит, както от това разочарование, което означаваше поражение и път на страдание за германската нация.“ 169, 171 Принцът не бил в състояние да изпълни задачата, възложена му от съдбата. Той се присъединил по-скоро към мислите на Удроу Уилсън за „бъдещото щастие на нациите”. Незабелязан и непризнат досега, един решаващ поврат в германската история преминава почти тайно. „Началото на войната вече беше показало несъстоятелността на германската политика. Това беше демонстрирано отново през октомври 1918 г. Това доведе до тази ужасна духовна капитулация в ръцете на човек, на когото много хора из германските земи бяха заложили, така да се каже, последната си надежда.“ 172 С тази духовна капитулация принц Макс фон Баден, без да знае, се нарежда сред враговете на Каспар Хаузер и противниците на духовната еволюция, която се развива в Централна Европа.
Всъщност, няколко дни след това събитие, човекът, който е описан в тази книга като пряко противоположен на Каспар Хаузер, а именно Хитлер, започва да се появява. Това възниква от една необходимост, произтичаща от неизпълненото дело на принц Макс от Баден, който е могъл да поправи грешката към германския народ и да въведе ново развитие. През нощта на 13 срещу 14 октомври 1918 г. Хитлер е бил отровен с иприт на Западния фронт (Ипер), което го е довело до ръба на смъртта и го е оставило сляп за няколко седмици. Това отравяне е довело до зловещата промяна в Хитлер, която е превърнала човешкия му организъм в доброволен инструмент на една зла духовна натура.
Необходима е по-нататъшна обосновка на това твърдение. Първо трябва да се отбележи, че дори в този ужасен случай никой няма право да дава морална оценка за въпросната личност. Това би било и ненужно, защото възниква въпросът – доколко въпросният човек трябва да се разглежда във връзка с извършеното престъпление. Много по-добре е да вземем предвид важното духовно-научно знание, според което физическото и духовно-душевното развитие по никакъв начин не вървят успоредно едно с друго. Тази информация е формулирана по характерния за Рудолф Щайнер начин в лекцията му в Дорнах на 7 октомври 1917 г., „Разпадането на Земята и душите, и телата на хората“*: „Можете да срещнете един човек, а след това и друг, и в смисъла на августинианската доктрина би могло да се каже за двамата човека, стоящи пред вас: единият е предопределен за добро, а другият – за зло. Но това се отнася само до външното телосложение, а не до индивидуалността. По времето на Св. Августин никога не се е говорело за истинската индивидуалност. Да предположим, че пред нас стоят няколко души. Бихме могли да кажем – но това има смисъл само от настоящата епоха нататък, сред гърците то не би имало никакъв смисъл – че тези човешки души са ковачи на собствената си съдба; няма такова нещо като предопределеност. Но тези души живеят в тела и именно тези тела са предопределени за добро или зло. По време на еволюцията на Земята ще става все по-малко възможно развитието на душата да върви успоредно с това на тялото. Защо да не е възможно една индивидуалност да се въплъти в тяло, предопределено за зло поради цялостната си структура? Въпреки това самият човек може да бъде напълно добър, защото индивидуалността вече не е тясно и интимно свързана с тялото. Това също не е приятна истина, но е такава, с която трябва да се запознаем.“173
Ще стигнем до нещо повече, ако приложим това неприятно знание към Хитлер, чието тяло наистина изглежда да е било предопределено за зло по уникален исторически начин. Това предопределение обаче може да се реализира само ако, от друга страна, една определена недостатъчност направи това възможно. Народната съдба трябва да се разглежда като една по-добре организирана цялост. Следователно връзките са от духовно предопределено естество.
Трябва да имаме предвид и по-нататъшното твърдение на Рудолф Щайнер, че духовно-душевният елемент се отделя напълно от тялото, тоест той действително преминава през смъртта, но тялото продължава да живее, защото физическото и етерното тяло не се разделят. Такова тяло тогава става място за живеене на демонично-ариманични същества. [„Антропософско списание“, пролет 1974 г.]
Разбира се, част от задачата на бъдещите духовни изследвания ще бъде да се открие каква е предразположеността в посоката на развитие на индивида, която води до такова разделение. Дълбоката промяна, която настъпва в началото на историческата кариера на Хитлер, може да бъде най-добре разбрана от неговото собствено описание в книгата му „Mein Kampf”. Хитлер пише за преживяванията си след 9 ноември 1918 г.: „Колкото повече се опитвах в този момент да разбера огромното събитие, толкова повече челото ми гореше от срам от възмущението и позора. Какво значение имаше цялата болка в очите ми в сравнение с тази мизерия? Последваха ужасни дни и още по-ужасни нощи – знаех, че всичко е загубено. Само глупаците – или лъжците и престъпниците – можеха да се надяват на милост от врага. През тези нощи в мен нарастваше омразата, омразата към извършителите на това деяние.“ 174
Трябва да си припомним историческата ситуация, за да разберем изкривения доклад. Фактът за военното поражение на Германия е бил осъзнат не от друг, а от самия Лудендорф. След 8 август 1918 г., „черният ден в германската история“ (Лудендорф), той нарежда спешно на имперското правителство да започне мирни преговори, които всъщност били преговори за капитулация. На 29 септември 1918 г. той най-накрая е трябвало да обясни на имперското правителство, че примирието трябва да бъде приложено незабавно, тъй като военното поражение е било неизбежно. След това принц Макс от Баден става имперски канцлер на 3 октомври 1918 г. и трябва да проведе военната капитулация, а след това и фаталната духовна капитулация. Монархията и нейният последен обречен канцлер се оказват неспособни да предприемат полезни и подкрепящи стъпки за бъдещето на германската нация в смисъл на нейното по-нататъшно развитие. След това, по историческа необходимост, революцията помита всичко, което се оказва напълно неподходящо за живота. Хитлер не е в състояние да приеме тази поредица от събития; причината и следствието са били разменени и революцията е превърната в причина за отдавна настъпилата военна загуба. Това е началото на загубата на чувството за реалност у Хитлер, което, разбира се, вече е било подготвено по време на неговото развитие и което придобива патологично гротескни черти в края на живота му. Трябва да се каже, че вместо „истинско възприемане” (Wahrnehmen) на света на фактите, той възприема нещата погрешно (Fakschnehmen). Това „погрешно възприемане”, което се състои в неспособността на аза да свърже външната реалност с вътрешната истина чрез силата на мисълта, води до „фалшиво представяне” и „фалшиво отпечатване” на реалността, на основата на лъжата. Това, за което се намеква тук, е графично илюстрирано от факта, че Хитлер временно загубва зрението си в резултат на отравяне с газ. Това, което е погледнало към света от тези очи след възстановяването им, е притежавало сега различен блясък. Това, което е гледало от тях към света на хората, е било бездната на неискреността.
Същият Лудендорф, който в крайна сметка сам признава военното поражение, скоро след това обвинява за поражението революцията в собствената си страна и по този начин създава жалката легенда за „удара в гърба”. Тази личност, чиито лъжи имат световни последствия, става основният политически поддръжник на Хитлер. Хитлер и Лудендорф заедно предприемат държавен преврат на „мъченицете“, в Мюнхен на 9 ноември 1923 г., на който е посветена книгата „Мein Кampf “. Тези „мъченици“ по-късно изиграват решаваща ритуално-пропагандистка роля в разпространението на националсоциалистическото движение.
Хитлер пише, че никога не е имало военно поражение, с което представя Лудендорф за лъжец. Това безсмислено изопачаване на истината поражда и подхранва омразата срещу извършителите на деянието от 9 ноември, като в резултат на вече съществуващата лъжливост самоличността на извършителите остава неясна. Тъй като вътрешната съгласуваност на мислите е нарушена, омразата, като първоначален принцип на цялото движение, се загнездва във „Фюрера”.
Много рядко в световната история „омразата”, като отрицание и унищожение на човечеството, толкова ясно е заставала в началото на едно историческо движение. В настоящия контекст тази омраза се въплъщава в жаждата за унищожение на евреите. „Кайзер Вилхелм II беше първият германски император, който протегна ръка за мир към лидерите на марксизма, без да подозира, че между мошеници няма чест. Докато те все още държаха императорската ръка в своята, другата им ръка вече търсеше кинжала. С Евреина не може да се преговаря, а само да се прилага суровото „или-или“. Но аз реших да стана политик.“ 174
В този текст, освен грешките в съдържанието, може да се усети непоследователността, дори прекъсването на мисълта. Именно егото обаче свързва една мисъл с друга според вътрешните закони на мисленето. Безсмислената последователност преминава през следните стъпки: лидерите на марксизма – мошеници – ударът с кинжал по време на помирението (много сантиментално изречение) – никакви отношения с Евреина (използва се изравняващата в единично число формулировка „с евреина”) – суровост на решението – решението да станеш политик. Само една философия на нечовечността би могла да намери привидна логика в тези думи. Това, което всъщност се представя с разтърсваща откровеност, е внедряването на един универсален импулс, насочен към унищожаването на човечеството, който се крие зад позорните думи: „Но аз реших да стана политик“. Това, което тук е посято като семе, беше окончателно разкрито в историческата реалност.
Значението на този важен цитат може да бъде изложено на още по-дълбоко ниво, ако го сравним с думите от Евангелието на Св. Йоан: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“. Това, което Хитлер пише, означава с ясни думи: Антихристът е омраза, лъжа и унищожение. Той поема властта според този принцип и работи в този смисъл до горчивия си, самонанесен край.
Следващият пасаж от Евангелието: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мен“, може да бъде преписан свободно по следния начин, за да стане по-ясен: Никой не може да
има достъп до духовния свят по човешки достоен начин, освен чрез аза. За разлика от това, цитираното изречение на Хитлер може да се обясни по следния начин: Това тяло става слуга на Антихриста, който работи най-добре чрез политиката, защото истината е прокудена от политиката.
Това, което наистина се е случило с Хитлер според разказа, даден тук, се подкрепя от наблюдението на историческите събития. На 11, 12 и 13 октомври 1918 г. Рудолф Щайнер за първи път говори за Сорат, Звяра или Слънчевия демон като за сила, която се намесва в историята, свързана с импулса на Гондешапур и значението на годината 666 (вж. глава 3). Знанието за това същество и предишната му дейност е предадено на човечеството от Рудолф Щайнер непосредствено преди Сорат да започне да действа на историческо ниво в лицето на човек от Централна Европа (Хитлер). Това също може да се разгледа като потвърждение за службата към човечеството, което Рудолф Щайнер изпълнява чрез своята духовна реалност. И точно вечерта на този кармично зареден 13 октомври 1918 г. Рудолф Щайнер отново говори за контраста между Мистерията на Голгота и импулса на Сорат от Гондешапур. След това обаче той преминава към най-голямото събитие на ХХ век, което съвпада с 1933 г., за което противоположните сили подготвят решаващия си отговор, започващ в същата нощ с промяната, случваща се с Хитлер. Рудолф Щайнер казва: „Днес, в първата третина на ХХ век, сме изправени пред наближаването на важно събитие за човечеството. Всички превратни събития и всички катастрофи са просто сеизмични събития, които предшестват великото духовно събитие на ХХ век. Това не е събитие, което се случва във физическия свят, а такова, чрез което хората ще преживеят един вид просветление, което ще се случи преди да приключи първата третина на ХХ век. Ако терминът не бъде разбран погрешно, то може да се нарече повторната поява на Христос Исус. Но Христос Исус няма да се появи във външно тяло, както по времето на Мистерията на Голгота, а като действащ в човешките същества, и ще бъде възприеман свръхсетивно: Той ще присъства в етерното си тяло. Който се подготви за това, винаги ще може да Го види във видения, може непрекъснато да получава съвети от Него, може, така да се каже, да придобие пряка лична връзка с Него. Всичко, което предстои по този начин, е сравнимо с това, което римляните преживяват преди времето на Август, когато е наближавала физически реалната Мистерия на Голгота.” 175
Що за промяна е претърпял Хитлер може да се види не само благодарение на удивителния факт, че Рудолф Щайнер е могъл да обясни духовното събитие непосредствено преди голямото събитие да се случи. Тя си проличава преди всичко чрез ефекта, който е оказала. От разказа на самия Хитлер ясно се различават три етапа. На първо място, по време на дейността си като Офицер по образованието, той прави изненадващо за него откритие: „Мога да изнасям лекции”.176 Какво се случва в резултат на тези лекции може да се разбере по успеха, който той описва по следния начин: „Стотици, по-скоро хиляди другари бяха върнати в своята страна и Родина благодарение на моите лекции. Аз „национализирах“ въоръжените сили и така успях да допринеса за укрепването на общата дисциплина.“ 176
В триадата: военна традиция (другари) – родина и отечество (национализиране) – дисциплина, лесно се чува противоположното на това, което времената всъщност търсят: общност на човечеството – постигане на индивидуалност – служене на духовния живот на човека.
Следващата стъпка става видима по време на „първото събрание, което може да се нарече публично“, в присъствието на 111 души. 176 Отново самият Хитлер изнася това, което всъщност е било основното послание, и което трябва да чуем в пълния му контекст: „Говорих в продължение на тридесет минути и това, което по-рано просто чувствах в себе си, без да имам никакво знание за него, сега беше потвърдено от реалността: аз бях способен да говоря! След тридесет минути хората в малката стая бяха като заредени [с електричество – от думата “electrified”]. Ентусиазмът се изрази първоначално с факта, че призивът към щедростта на присъстващите доведе до дарение от 300 марки.“ Тук невероятно открито се споменава думата „заредени“.
„Електрическият ефект” беше споменат по-горе като проявление на връзката на Ариман и Сорат с физическия план. Тук този ефект представлява един ефект върху човешката воля, без да е минал през човешкото съзнание – нито това на говорещия, нито това на слушащия.
Третата стъпка във въплъщаването на това, което Херман Кюкелхаус през 1938 г. нарича „космически карцином“, се осъществява на „първото голямо национално събрание на неизвестното движение“ 176, на 24 февруари 1920 г. Отново в текста се споменават решаващите моменти, чрез които се постига такъв ефект. Освен това, както ще видим по-нататък, отправната точка и целта са насочени против масите, като влияят на общественото мнение и от своя страна се повлияват от него. Хитлер пише: „Ако в края на този том говоря за това първо голямо масово събрание на движението, правя го, защото с него Партията разби тясната си рамка на малък съюз и на негово място, за пръв път, решително повлия на мощния фактор на нашето време, общественото мнение”.176 Хитлер се обръща към „масите” със „своята програма” в следващата си реч. Трябва да се признае, че във своя разказ той създава един ефект, който в края спечелва и съгласието на противниците и смутените. Дори да предположим, че в началото някои от опонентите са били изгонвани от събранията, обратът в областта на волята по време на това решаващо събрание е бил показателен за бъдещото развитие. Всъщност не става въпрос за създаване на убеждение, което всеки човек да може да сподели, а за приобщаването на хората в една неясна воля, която придобива огромна сила когато се изключи действието на аза, с други думи – чрез това, което получава от „масите“. Ако така подготвен човек прочете текста, може само да изтръпне от това, което се случва.
Церемонията по откриването трябваше да започне в 7.30 ч. В 7.15 ч. влязох във Фестивалната зала на Дворцовата бирария в „Платцъл” в Мюнхен и сърцето ми беше готово да се пръсне от радост. Огромната зала – защото тогава все още ми се струваше огромна – беше препълнена с хора, ред след ред, близо две хиляди души. И най-важното беше, че това бяха именно хората, до които искахме да стигнем. Повече от половината от залата изглеждаше заета от комунисти и независими. С тях нашата първа голяма прокламация беше обречена на внезапен край.
Но нещата се развиха по съвсем друг начин. След като първият оратор приключи, аз взех думата. Няколко минути по-късно заваляха бойни прекъсвания; в залата се разменяха силни удари: шепа верни воини и други поддръжници се бореха срещу хулиганите и след малко успяха да възстановят малко спокойствие. Аз успях да продължа да говоря. След половин час аплодисментите започнаха да заглушават крещенето и викането.
И сега аз взех Програмата и започнах да я обяснявам за първи път. От четвърт час на четвърт час шумните прекъсвания бяха все повече заглушавани от бурните аплодисменти. И когато най-накрая представих двадесет и петте тези, точка по точка, пред множеството и ги помолих да дадат своето мнение за тях, те бяха приети една след друга сред все по-нарастваща радост, единодушно и отново и отново единодушно, и когато последната теза намери място в сърцата на тълпата, пред мен стоеше зала, пълна с хора, обединени от нова убеденост, нова вяра, нова воля. 176
Превеждайки на езика на реалността това описание на нахлуването на мрака, от което с известна неизбежност тръгват всички последвали събития, човек би го разкрил такъв, какъвто е, и би трябвало да каже нещо като следното: Тук се проявява античовешка сила, която следователно не се отнася към отделния човек, а към масата човешки същества. Съзнанието на човека не е свързано с отделните факти от живота разумно и чрез взимането на собствени решения, а е замъглено от празни, абстрактни програми. В това понижено състояние на съзнанието Духът на Мрака нахлува и гаси съвестта и убежденията. Този тъмен дух слива хората в една маса, която не желае да знае какво се случва тук и прониква хаотично в мисленето, чувствата и волята. Казват, че масите щели да бъдат „обединени от нови убеждения, нова вяра, нова воля”. В този смисъл думата „нови” трябва да се разбира като процес, който в тази си форма не е съществувал досега в рамките на човечеството. Пробивът, който е бил постигнат тук, е преживян като такъв и описан от Хитлер: „Когато, след почти четири часа залата започна да се изпразва и тълпата от хора тръгна към изхода, блъскайки се и бутайки се в бавен поток, аз разбрах, че принципите на едно движение сред германския народ се зараждат и никога повече няма да бъдат забравени. Беше запален огън, от чиято жарава щеше да бъде изкован мечът, което щеше да върне свободата на Зигфрид и живота на германската нация.” 176
Илюзията, която се крие в такива изречения, се разсейва, когато човек вижда, че този огън логично ще се превърне в световно пожарище, предопределено да доведе не до завръщането на Зигфрид, а до унищожението на германската нация, подобно на това на Нибелунгите. Почти всички думи тук имат характерно противоположно значение, така че животът тук всъщност означава смърт. Който прочете заключителните изречения на тази първа част от книгата „Mein Kampf“, може да остане шокиран от мисълта, че някой е можел да вярва, че това движение ще доведе до нещо добро. Защото думите „брак на отмъщение и лъжи“ се използват открито по отношение на 9 ноември 1918 г. От този „брак“, според законите, от които те възникват, са произлезли бедствията, които продължават и в бъдещето. „И аз усетих, наред с надигащия се възторг, как богинята на неумолимото отмъщение крачи наред с мен заради клетвената измяна от 9 ноември 1918 г. И така, залата бавно се изпразни. Беше поставено началото на движението.“ 176
Трябва да сравним това, което се случва тук, с това, което става известно в историческите повратни моменти от 1933 и 1945 г. В изявленията на Хитлер луциферичните и ариманичните компоненти могат да се усетят отвсякъде. Забележителното обаче е, че тук се получава това, което Рудолф Щайнер – както вече споменахме – нарича „сътрудничеството на Луцифер и Ариман”, което унищожава и разрушава това, което е от полза за индивида. Чрез съвместната работа на полярните противоположности, Луцифер и Ариман 177, се постига интензификация, която далеч надхвърля поляризационния ефект и го прави податлив на магическото влияние на Сорат. От самото начало Хитлер упражнява сила на умишлено влияние, която може да бъде разбрана правилно само като окултно-магическа в смисъла на Слънчевия Демон. Оттук става разбираемо, че нито една човешка или исторически приложена досега противоотрова не би могла да бъде успешна срещу него. Това е причината, поради която една компенсаторна енергия реално може да се прояви само чрез посветен като Рудолф Щайнер и онези, които се събират около него, свободно и независимо.
Разбира се, от друга страна, може да се каже, че истинската противоположна сила на християнско-духовното движение се е появила в Хитлер. От октомври-ноември 1918 г. нататък това е влязло в сила според закона, че демонът идва на власт, когато духът на времето, предопределеният час, не е схванат свободно. Рудолф Щайнер – както ще бъде показано по-нататък – е направил всичко, за да запази баланса, и с това е направил изключително много за бъдещето, което не бива да бъде загубено. Неговата полезна служба обаче отсега нататък е съпроводена от най-жестоки противоборстващи действия. На фона на историята се води огромна духовна битка, разгръщаща се в невидимото и скритото. Това, което е видимо отвън, е симптоматичното изражение на тази борба.
Към това принадлежи фактът, че това, което се случва чрез Хитлер от октомври 1918 г. нататък, се проявява в седемгодишен ритъм. След около 14 години, през 1933 г., се извършва завземането на властта; след едва 21 години избухва Втората световна война. И едва 6 години след събитието от 1918 г. Рудолф Щайнер е принуден да напусне физическия план. На Коледа 1924 г. Хитлер е предсрочно освободен от затвора в Ландсберг и точно на 27 февруари 1925 г. – последният рожден ден на Рудолф Щайнер – НСДАП (Националсоциалистическата германска работническа партия) е възстановена в Мюнхен, където Рудолф Щайнер първоначално е имал намерение да построи сградата „Йоханес“, по-късно преименувана на „Гьотеанум“. Който проучи връзката, не може да счете това за случайно, както и факта, че пожарът в Райхстага през 1933 г., който доведе до Закона за пълномощията и с него до окончателното еднолично управление на Хитлер, се случва на същия ден.
Забележително е също, че въплътяването на тази опасна духовност в Хитлер се случва след като той навършва тридесет години и продължава 26 години. И двете възрасти не са без значение. Христовата дейност в Исус претърпява голяма трансформация през тридесетата Му година, така че е разбираемо антихристиянският принцип също да се опита да постигне същия период от време, както показва и Соловьов в случая с въплъщението на неговия Антихрист. В лекциите си за Буда и Бодисатвите Рудолф Щайнер посочва особеното значение на тридесетата година за по-висша духовна дейност. 178
Периодът от 26 до 27 години е този, в който физическата част на човека все още предлага известна подкрепа на духовното развитие на душата. След този период, за по-нататъшния му напредък е необходим вътрешен духовен импулс. Активният период за едно духовно същество, действащо в Хитлер и враждебно настроено към човечеството, странно защо, запълва точно такъв период от време, като октомври и ноември 1918 г. придобиват особено значение. В този случай един такъв момент е нещо като неутрална точка за това, което следва – като момент на раждане. Трябва да се приеме странната концепция за един изцяло нов организъм, създаден в 30-годишен човек, дори по отношение на физическата му телесна природа. Трябва ли това да се разглежда като противоположна на фантома картина? Трябва ли да разглеждаме във връзка с това начало и самоубийственото унищожаване на тялото на края?
Независимо от тези въпроси, можем да бъдем сигурни, че това, което продължава да действа в далечното бъдеще в резултат на събитията от 1945 г., е било планирано от самото начало от действащите тук сили.
Превод: Ати Петрова