В предходната глава беше описано как в здраво състояние нашите сменящи се душевни настроения се изживяват малко или съвсем не се изживяват във връзка с тялото. Образно казано, тогава душата е инструмент за всевъзможни „тонове” и инструментът е правилно настроен. Но дори и в обикновения живот се казва, че „разстройствата” съпътстват болестта или даже са неин белег преди тя да може да се констатира физически.
В болестта е нарушен хармоничният танц на членовете на съществото; тогава особено астралното тяло импулсира или твърде много, или твърде малко телесните процеси. Управляващият го Аз не е в състояние веднага да възстанови хармонията. Тогава всяко занимание с изкуство активира творческите процеси на Аза на различните степени.
Както видяхме живописта се осъществява между астралното и етерното тяло, на това равнище ще активира Азът, и чрез посредничеството на цвета и рисуването довежда и двете в една дишаща взаимовръзка. Тази дейност отговаря на едно обвързване, по-точно на едно по-силно потапяне с вдишването, и едно откъсване с издишването.
Така в прилагането на активната терапия ние се притичваме на помощ на самолечителните сили на човека, които действат винаги чрез една по-силна дейност на Аза и средния човек, в неговия вътрешен Меркурий, в най-различни посоки. Историята за Барон Мюнхаузен се чете като дръзка фантазия, но тя все пак е един образ на това как ние възсядаме астралното тяло, този изпълнен с чудеса барон, и можем сами да го изтеглим от блатото или да полетим в небесата върху кълбото на духовната мълния.
Затова терапевтът най-напред трябва да познава добре характера на отделните членове на съществото. Описанията им са част от обучението му, както и принципно антропософската учение за човека образува безусловна база.
Терапевтът трябва да е изживял убедително разликата между изкуство и лечебно изкуство. Всеки разумен човек знае, че и великото изкуство притежава лечителни сили за човечеството, доколкото изпълнява Гьотевата повеля да превърне невидимото във видимо. В истинското произведение на изкуството духът трябва да прозира през материалната форма.
В днешната естествено-научна ера потъването в материализма и във властта на чисто земно-веществените аспекти ни причини огромна несигурност, да не хажем – хаос по отношение на областта на изкуството. Разтваряне или раздробяване на формата, технически композиции, произволът на пресиления индивидуализъм объркват истинското усещане за изкуството. Така наред със сериозното течение в изкуството, което търси нови пътища, за да изтласка творческите сили отвъд сетивния свят, съществуват и много неща, които и тук трябва да се посочат като болни. Само по себе си изкуството днес не действа непременно лечебно, а именно поради интелектуализирането си, произволната си едностранчивост може да има и причиняващо болест въздействие. Така преди няколко години в пресата се говореш за един художник в Париж, който можал да бъде излекуван от сърдечните си оплаквания едва когато променил начина си на рисуване, и който всеки път, когато се опитвал да се върне към старите си навици, получавал нови пристъпи.
Между изкуството и лечебното изкуство съществува огромна разлика в начина на упражняване. Художникът прави всичко за творбата, в центъра на вниманието на лечителя или терапевта се намира болният човек. Ако е обгърнал нуждата от лечение на пациента със силите на внимателното вчувстване в душевното му състояние, той ще се опита да превърне тази нужда от лечение в художествена задача.
Ако на пациента е нужно по-силно вдишване, укрепване на душата и на Аза в душата му, то ще трябва да бъдат поощрени творческите сили на формата (моделиране, монохромно рисуване, линеарно, предметно, в рисуването на молив и т.н.), в противен случай за издишването и отпускането ще се приложат освобождаващите сили на живописната техника „мокро-мокро” или други подобни разтварящи контура техники.
В рамките на тази по-скоро сумарна характеристика съществува, разбира се, и едно широко поле за художествено-терапевтичната фантазия. Това трябва да се подчертае дебело. Затова лечебното изкуство е за терапевта „пожертвано изкуство”, както г-жа Ита Вегман често го формулира. Терапевтът не работи това, което желае да реализира по пътя на творчеството, а условие за терапията е несебичното отдаване на болния. Спрямо художника това означава едно обръщане на 180 градуса. Същото това обръщане съществува и между сценичната евритмия и лечебната евритмия. И двете неща провокират целия човек.
Собствените душевни проблеми на терапевта никога не бива да подлежат на дискусия и колкото по-малка част от тях излиза наяве, толкова по-добре. Пациентът търси съвет и опора, и доверието му ще бъде спечелено от този, който се намира в мир със себе си и излъчва спокойствие и сигурност.
Най-напред ще опишем опитностите, които са направени по отношение на външното прилагане на художествената терапия.
Когато се работи в групи, както това става в клиники, санаториуми и терапевтични кабинети или в частните кабинети наред с индивидуалната работа, за тази цел трябва да се обособи отделна стая, както е прието в тези институции. Тази стая трябва да има топла, предразполагаща атмосфера, да не съдържа крещящи цветове или картини, и да изглежда поддържана. Преди часа по рисуване се приготвя мястото за рисуване на пациента и всичко трябва да е подготвено, в противен случай той няма да разполага с време да се задълбочи в художествената задача. След часа готовите картини могат да се окачат и да послужат за проследяване на напредъка. Това ще има за резултат една засягаща интереса на всички участници обмяна на картини, чиито положителни черти ще бъдат обсъдени и ще подтикват към продължение на работата, а често ще съдържа и препратка към следващата задача.
По време на работатата по възможност трябва да цари тишина. Самият тепавевт дава необходимите указания тихо, той трябва да може да оттегля гласа си. Тромпетистите не са терапевти. При това, обаче, в никакъв случай не бива да възниква дори и леко мистична атмосфера, а само атмосфера на деликатност, освободеност, по-скоро ведра, и преди всичко напълно естествена атмосфера, която да помогне на болния да се освободи малко от себе си и да се радва на творческите усилия. В края на краищата това е най-важното и всичко останало трябва да се стреми към него.
Би трябвало да се смята, че това е нещо подразбиращо се, но опитът показва, че терапевтичният инстинкт, несъзнателното познаване на това, което е нужно, в нашата интелектуалистична епоха започва да отказва в много области, или дори напълно да се губи.
При избора на професия днес все по-малко и по-малко се взима под внимание или се съблюдава това, за което човек се чувства „призван” в най-дълбокия смисъл на думата. Това, което прави терапевта добър не е главата, не е коефициентът на интелигентност, а меркуриевите свойства на средната част.
На влиянието на Меркурий би трябвало да се посвети отделна глава, за да се разшири исторически знанието за изворите на лечебните сили и за това как хората от предходните култури са се опитвали да ги достигнат. Меркуриалната средна част трябва да носи Аза, ядрото на съществото на човека, като внасящ ред господар на душевния живот и да го превръща в откровение в начина на живот.
Азът е слънчев по същество и ни превръща в индивидуални личности. Като същество на средната част той във всеки един миг създава равновесието на полярните сили на висшия организъм, който служи на формирането на съзнанието и на нисшите, които служат на формирането на волята посредством обмяната на веществата.
Но между всички душевни сили, които са полярни по природа, като за всяка от тях има и противоположност, Азът образува намиращата се в покой точка на центъра на везната. Висшият човек е по-силно проникнат от Аза и от Грехопадението насам е постоянен борец срещу нисшия, който съдържа в по-голяма степен животинското, а именно нагоните, желанията и страстите ни.
В древните епохи тези факти винаги са се изразявали в митологически образи. Защото именно към противодействащите на Аза ни сили насочват всички изображения като: борбата на Митра с бика, борбата на Михаил или на Св.Георги с Дракона. Те поставят пред очите на човечеството неговата задача. Ние, обаче, ще постигнем тази победа над нисшата природа единствено, когато земният Аз се свърже със слънчевия световен Аз, с Христос, когото алхимиците, доколкото все още притежаваха истинска духовна мъдрост, наричаха „Верус Меркурус”.
Христовите слънчеви сили донасят в света изцелението и всяко отделно излекуване е, така да се каже, капчица от него, то е едно малко отражение. Затова, ако искаме да работим за изцелението в областта на художественото творчество, то ние трябва да притежаваме качества в тази посока или поне да се стремим към тях. Госпожа д-р Ита Вегман пише затова в своята статия „Мистерията на Земята” следното:
„Азът на човека, най-индивидуалната част на човека има качеството да не желае да остане в себе си, а да желае да се потопи в другото същество. Това, което се нарича нисша себичност му е напълно чуждо.”
Истинският Аз запалва в душата братството, съчувствието, умението да се потопим в другата душа, за да разберем по този начин нуждата й от лечение. Това означава да прекрачим пътя на Парсифал, който е обозначен с думите „от съчувствие посветен”. Става дума за това да не желаеш да представиш сам себе си, а да развиеш способностите, присъщи на пчелата и мравката, а именно да можеш правилно да се включиш в един по-висш ред, да бъдеш прилежен, да проявяваш благоволение в правенето на дребните неща и да развиеш и някои други целебни качества. Гърците наричаха мистерийните ученици от една определена степен „пчела”. Мравките са тези, които непрестанно лекуват горската земя и въвеждат отмиращото вещество оратно в процеса на живота.
От друга страна професията на терапевта изисква едно старателно обучение, не всезнайство, а един оживен и одухотворен светоглед. С това се има предвид един вид мислене, което лежи в основата на Гьотевите научни и художествени произведения, и което се ръководи от живи понятия, за едно възприемане на света, което довежда Гьоте до „нагледната способност за съдене”. Когато погледът на Гьоте се спреше върху някое явление, то той не разсъждаваше продължително, какво представлява. В повтарящото се наблюдение явлението се произнасяше само за себе си, а у Гьоте излъчващата се от „слънчевите” му очи сила, която се изкачва от сърцето в сетивните органи, когато светът се наблюдава с любов, проникваше през явлението до живите творчески сили, които изграждаха явлението от духовна страна, именно до праобраза. Чистото сетивно възприятие може да премине в имагинация. Затова Гьоте каза на Шилер, когато последният наречи прарастението „само една идея”, че е радостен, че вижда идеите си живи пред погледа си.
Човекът на средната, чувстваща част е домът на силите на ентусиазма, на въодушевеното намесване, а и на благовещението, на позитивността, който показва тук своите проблясващи способности. Тези душевни настроения биват носени от процесите на етерното тяло, които Рудолф Щайнер описва като етеризация на кръвта. Потокът на етеризация на кръвта нагоре от сърцето може повторно да оживи мъртвите мисли в главата и да ги превърне в живи образи, в стъпало към истинската имагинация. Без мобилизирането на силите на сърцето не може да се достигне до нагледност на духовните сили, които живеят творчески зад природата.
Гьоте започна да описва пътя на познание, който бива продължен едва от Рудолф Щайнер в неговите книги и те полагат основите на точната духовна наука. Затова гьотеанистичното мислене и светоглед са така плодотворни за терапевта.
За госпожа д-р Ита Вегман болестта не беше зло, а благословия, едно преобразувание, чрез което става възможно ново развитие. Висшите членове на съществото правят коригиращи опитности в областта на неосъзнатото. Но и свръхсъзнанието на болния би трябвало да приеме в себе си нови идеи в най-различни области в подареното му време, през което е освободен за известно време от служението на света, което е всъщност професионалният ни живот - наред с четенето, „художествената терапия” играе много важна роля тук. Тя дава възможност за много предизвикателства, когато терапевтът е зрял за своята задача. Той може напълно естествено и скромно да разгърне новото пред душата на пациента, не за да поучава, а подобно на природата да предложи нагледност, която оставя пълна свобода.
И това би могло да бъде подразбиращо се, но някои хора днес така лесно остават доволни от себе си. Когато човек разбира съвсем малко от едно нещо, той вече вярва, че достатъчно се е образовал, и това важи особено в областта на изкуството. Много скоро, обаче, става ясно, че при повторението на едно и също нещо и терапевтът, и пациентът се изтощават. Описаните тук терапевтични способности и свойства в никакъв случай не е задължително да са напълно развити, те израстват в професията, но те не бива и да липсват.
В художествената терапия много неща се предават и без думи посредством характера на терапевта и несъзнателното подражание у болния. Ние не сме толкова затворени за околния свят, колкото си мислим. От педагогиката знаем, че следващата висша съставна част на съществото на учителя въдейства върху следващата по-нисша съставна част на съществото на детето. Това, разбира се, е в голяма степен в сила по време на юношеството. Например, Азът на учителя действа върху астралното тяло на детето, и т.нат. Остатъкът от тази връзка обаче продължава съществуването си, когато съставните части на съществото на терапевта действат върху тези на пациента. По време на болестта тези неща се изживяват по-силно. Знаем как на пациента вече помага самото появяване на истинския лекар, когато той е развил способностите, които водят до майсторство в професията, или колко разрушително може да повлияе лошото настроение на медицинската сестра мърху жизнените сили на пациента.
Колкото малко е готов лекарят, когато положи държания си изпит, толкова малко е подготвен и терапевтът, когато напусне училището си. Но той трябва да познава посоката, той трябва да знае целта, в противен случай не би открил пътя – ако говорим с думите на Кристиян Моргенщерн.
Из "Към терапията чрез изкуство"