Когато през 1925 год. за първи път дойдох в Клинично-терапевтичния институт в Арлесхайм, за да уча лечебна евритмия, някои пациенти вече рисуваха. Две щутгартски художници – Софи Бауер и Мария Клайнер бяха натоварени с отделни случаи. Двете вече работеха известно време в Гьотеанума, помагаха при евритмията и зад сцената, услужваха и като пратеници на Рудолф Щайнер. Те бяха много близки и може да се каже, че бяха родени терапевти.
Първите препоръки за рисуване, доколкото ми е известно, произлизаха от срещите, които г-жа Ита Вегман провеждаше заедно с Рудолф Щайнер. След като от лятото на 1925 до есента на 1927 год. бях работила при д-р Фридрих Хуземан, който беше поставил като условие за моето сътрудничество познаването на лечебната евритмия, аз се завърнах в Клинично-терапевтичния институт. Още в Гюнтерщал при д-р Хуземан имах възможност да проведа с пациентите някои прости упражнения по живопис и моделиране, и на новото си работно място ги продължих в разширен вид.
Госпожа д-р Вегман ме изпрати до 1929 год. във филиала на клиниката в Тесин, тогава все още не Аскона, а Вила Солари на езерото край Логано. В това прекрасно обкръжение и със задачата да придружавам медицински, но и културно един ограничен брой пациенти, аз получих най-добрата възможност да разгърна всестранно изкуството. Евритмия, живопис, рисуване и посветени на изкуството излети из Италия наред с езотерични студии бяха част от вътрешния живот на иначе доста самотно разположената къща във Фиджино, едно малко селце на склона на Агно.
През 1929 год. се завърнах в клиниката и наред с лекарските задължения се намерих сред ръководителите на междувременно възникналото училище за медицински сестри, което провеждаше годишни курсове. Приех художественото обучение наред с някои други предмети от областта на антропософското учение за човека.
Госпожа д-р Вегман беше разпоредила всички сътрудници да взимат участие в упражненията по изкуство. Тя беше дълбоко убедена и изказваше това така, че изкуството трябва да проникне точно толкова терапията, колкото се изисква от Рудолф Щайнер във Валдорфското образование. Специфично лечебно-художественото можеше да се развие почти от само себе си в годините на преподаване и на ежедневна практика с пациентите. С това се има предвид, че ежедневните опитности с пациентите ни бяха най-добрите учители.
Не съществуваше курс по лечебно рисуване от Рудолф Щайнер и въпреки че за мен пример винаги са били изкуството евритмия и лечебната евритмия, при това все пак трябваше да се съобрази и това, че при рисуването се намира на едно съвършено различно ниво. Лечебната евритмия имаше установените си упражнения и индикации. За възбуждането на творческите сили в рисуването са в сила съвсем други закони. Нужно е да се изхожда от духовното.
Душевното устройство на пациента е подбудителят на терапевтичната фантазия на този, който поставя задачата. Тук установените задачи бързо биха се самоунищожили. И въпреки това е важно да разпознаваме закономерностите и да се учим как душевните сили могат да бъдат направлявани в правилна посока чрез цвета и чрез начина, по който се третира той.
Илюстриращият картинен материал съзнателно избягва тенденциите към абстракция в модерната живопис. Колкото малко лечебната евритмия е свързана с целите на сценичната евритмия, толкова и лечебната живопис е отдалечена от проблемите на модерното изкуство. В края на краищата не картината е същественото, а процесът на възникването й и съпътстващите го изживявания.
Художествената терапия е един път, който трябва да се прекрачи с душата и с Аза. Те изисква от терапевта житейски опит, освен него преди всичко способност за вчувстване и други качества, които са свързани с отказ от себеизтъкване. Госпожа д-р Вегман наричаше лечебното изкуство „пожертвано изкуство”. От Рудолф Щайнер знаем, че лечебният евритмист разваля лечебната си евритмия, когато упражнява много сценична евритмия, и обратно. При лечебното рисуване контрастът не е така силен и засяга повече въпроса за начина – „как”, отколкото този за вида – „какво”, но въпреки това той присъства.
Така в продължение на дванадесет години ние работехме в потока на разгръщаща се към клиниката духовно-научна медицина, докато световната война временно не прекрати тези старания и самата аз се преселих заедно с д-р Рудолф Хаушка в Австрия. Бяха нужни 22 години докато след продължителна курсова дейност в страната и в чужбина, със съвместните усилия на един приятелски кръг, възникна Училището за художествена терапия и масаж в Бол над Гьопинген.
Програмата на това училище беше съставяна бавно, канеха се преподаватели и учебният план непрестанно се разширяваше. Съществено участие в тази основополагаща дейнсот взе Гертруд Вендер от Щутгарт, ученичка на Макс Волфхюгел, гениалният учител по рисуване в първото Валдорфско училище. На това място бих желала да споделя с каква дълбока благодарност ме изпълва този факт и едновременно с това и да изкажа благодарността си и към онези, които преди всичко направиха възможно излизането на бял свят на тази книга, а това са д-р Шарлоте Фихтер и моята дългогодишна сътрудничка Ирмгарт Марбах, която с пълна всеотдайност допринесе за основаването на училището.
Тъй като ние не можем да дадем основно художествено образование, то специално за терапевтичната специализация в Бол ние трябва да изискваме както опит в контакта с болните, така и една чисто художествена подготовка. За да се постигне целта на образованието, разбира се, е необходимо едно дългогодишно обучение.
По принцип художествената терапия обхваща всички изкуства. В училището в Бол ние се занимаваме само с изобразителни изкуства, с живопис, рисуване и моделиране. Тъй като художествената терапия се намира още в началото на своето развитие, но тя е една терапия на бъдещето, без която ще бъде немислимо, то е нужно и образованието към нея да бъде развито.
Написаното тук цели да бъде една даваща насока подбуда и ориентация като не позволи прозренията да се вкаменят в рецептурни правила. За да се пробудят у раждащите се терапевти меркуриевите свойства и да проникнат до самата терапевтична фантазия е нужно да се черпи отново и отново от духовната наука.
Въведение из "Към терапията чрез изкуство"