Емил Бок за Страстния понеделник (2)

Submitted by admin 2 on Вт., 19/03/2019 - 21:46
Исус в Храма

По съ­щия пъ­т, ­по кой­то Исус и уче­ни­ци­те ми­на­ват вся­ка сут­рин и вся­ка ве­чер през та­зи сед­ми­ца­, би­ло то ве­чер от гра­да към Витания, или сут­рин от Витания към гра­да­, ние ми­на­ва­ме пок­рай ед­на ти­ха местност, ко­ято до­ри и днес е об­ви­та от плът­на­та ат­мос­фе­ра на ед­на тай­на. Ако ид­ва­ме от Йерусалим и пре­ва­лим Масли­не­на­та пла­ни­на­, ние нав­ли­за­ме бав­но в до­ли­на­та­, къ­де­то ни прес­ре­щат без­д­ни­те на пус­ти­ня­та Юда и под­зем­но­то въл­шеб­но ог­ле­да­ло на Мъртво мо­ре­. На по­ло­ви­на­та път меж­ду Маслинената пла­ни­на и Витани­я­, ние сти­га­ме до ед­но об­г­ра­де­но с ви­со­ки зи­до­ве мяс­то­. Тъм­ни ки­па­ри­си стър­чат над зи­до­ве­те и ся­каш с тър­жес­т­ве­на се­ри­оз­ност ни по­соч­ват не­бе­то­. По вре­ме­то на Исус тук се на­ми­ра­ло ед­но мал­ко поселище: Витфагия - „до­мът на смо­ки­ня­та­”. Но ние не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме то­ва по­се­ли­ще ка­то обик­но­ве­но село­. Хо­ра­та­, ко­ито пре­кар­ват тук об­що своя жи­вот би­ли обе­ди­не­ни от един осо­бен ду­хов­но­-ре­ли­ги­озен стреме­ж. С­к­ром­ни­те им къ­щи­ци би­ли об­г­ра­де­ни от смо­ки­но­ви го­ри­, ­откъ­де­то ид­ва и име­то на то­ва по­се­ли­ще­. Те­зи смо­ки­но­ви дър­ве­та би­ли оба­че не­що по­ве­че от сто­пан­с­ки на­саж­де­ни­я­, за спо­ме­на­ти­те хо­ра те би­ли све­ще­ни дър­ве­та­, ви­ди­ми зна­ци на тех­ния ду­хо­вен стремеж. Става ду­ма за хо­ра­, ко­ито в своя кръг съх­ра­ня­ва­ли ду­хов­на­та тай­на на ста­ро­то чо­ве­чес­т­во­, тай­на­та­, за ко­ято и в Новия Завет се на­мек­ва чрез ис­тори­ята с Натанаел. Хората от Витфагия са уп­раж­ня­ва­ли „се­де­не­то под смо­ки­но­во­то дърво”, т.е. ед­но със­тояние на свръх­се­тив­но ме­ди­ти­ра­не­, пос­ти­га­но от­час­ти с те­лес­ни­, ­от­час­ти с ду­шев­ни техники.

Витфагия, домът на смо­ки­ня­та, би­ло мяс­то­, къ­де­то се бдя­ло над ста­ро­то ме­ди­ти­ра­не­. Тук имен­но, в зо­ри­те на то­зи по­не­дел­ни­к, ­Исус пра­ща Йоан и Петър за ос­ли­ца­та и ос­ле­то /Мат. 21, 1, 2/. На то­ва осо­бе­но място, на­ред със све­ще­ни­те дър­ве­та­, хо­ра­та са от­г­леж­да­ли и све­ще­ни жи­вот­ни­. На­ме­ре­на­та ос­ли­ца не е би­ла обикно­ве­но сто­пан­с­ко жи­вот­но­. До­ри и тя е но­си­тел на оп­ре­де­ле­на тай­на­. Не­ка да си при­пом­ним яс­но он­зи старо­за­ве­тен магьос­ни­к, ­кой­то бе из­ви­кан от Вавилония, за да се поп­ре­чи на из­ра­ел­с­ко­то нах­лу­ва­не в обе­ща­ната зе­мя чрез не­го­во­то прок­ля­ти­е­. Ви­ле­ям е пред­с­та­вен яз­дей­ки вър­ху ед­на ос­ли­ца­. ­Оба­че зна­ело се е: ­яз­де­нето вър­ху ос­ли­ца не оз­на­ча­ва прос­то ед­но прид­виж­ва­не­. По съ­щес­т­во тук тряб­ва да виж­да­ме из­раз на ед­на осо­бе­на уне­се­нос­т, а имен­но оно­ва особено със­то­яние на ду­ша­та, в ко­ето ня­ко­га ва­ви­лон­с­кият магьосник за­поч­нал да го­во­ри не от сво­ето чо­веш­ко съз­на­ни­е­, а ка­то от ед­на ду­хов­на висота, п­рев­ръ­щай­ки прок­ля­ти­ето - без сам да знае как - в бла­гос­ло­ви­я­. С­ве­ще­ни­те жи­вот­ни от Витфагия ни поз­во­ля­ват да раз­бере­м, ­че уп­раж­ня­ва­но­то тук по­лу­сън­но ме­ди­ти­ра­не би­ло свър­за­но с фи­зи­чес­ка те­лес­нос­т. ­Осе­лът - до­ри и в на­род­ни­те при­каз­ки на но­во­то вре­ме - е има­ги­на­ти­вен из­раз на фи­зи­чес­ко­то чо­веш­ко тяло.

Ослето, върху ко­ето Исус вли­за в све­ще­ния гра­д, п­ри­над­ле­жи към об­раз­на­та сфе­ра на Витфагия. Обаче след ка­то Той има­ше сме­лос­т­та да вле­зе в гра­да, яз­дей­ки бя­ло­то све­щен­о жи­вот­но­, ­от Негова стра­на изобщо лип­с­ва и сле­да от Вилеамовото със­то­яни­е­, ­от „яз­де­не­то вър­ху ос­ли­ца­”­; по­-с­ко­ро окол­на­та тъл­па из­па­да при ви­да Му в ек­с­та­тич­на уне­се­нос­т. С­та­на та­ка­, ся­каш един Вилеамов „речедвигателен” ав­то­ма­ти­зъм е обхва­на­л та­зи тъл­па­, ко­ято прес­рещ­на­ла ез­да­ча на ос­ле­то с ви­ко­ве­те „Осанна във висините!”.

Тази ве­че­р, ­как­то и в пре­диш­ни­те дни­, ­Исус за­ед­но с уче­ни­ци­те по­тег­ли към Витания, за да от­дъх­не на спокойс­т­ви­е­. П­рез нощ­та в ду­ша­та Му от­но­во отек­на ехо­то от шум­ния на­ро­ден ек­с­та­з, ­от ви­ко­ве­те „Осанна!”. Исус, а и уче­ни­ци­те, не бя­ха съ­щи­те­, ко­га­то на след­ва­ща­та сут­рин те от­но­во по­емат към Йерусалим. Те пак ми­на­ват пок­рай Витфагия. По из­ра­же­ни­ето на Христов се че­те не­що из­вън­ред­но се­ри­оз­но и не­умо­ли­мо­. И се­га се ра­зиг­ра­ва она­зи за­га­дъч­на сце­на със смо­ки­но­во­то дър­во от Витфагия. Учениците се учуд­ва­т: ­как така Исус е ре­ши­л, ­че смо­ки­ня­та мо­же да има пло­до­ве в ран­на­та про­ле­т. И те Го чу­ват да про­из­на­ся за­бе­лежи­тел­ни­те стро­ги думи: „Отсе­га на­та­тък да ня­ма плод от те­бе до века” /Мат. 21, 19/. В то­зи миг уче­ни­ци­те мо­же би смът­но до­ла­вя­т, ­че ста­ва ду­ма за не­що мно­го по­-ве­ли­ко­, а не за ед­на реп­ли­ка към дър­во­то и не­гово­то пло­до­ро­ди­е­. Но тех­ни­те очи ос­та­ват при­тис­на­ти от мрака.

Учениците за­ед­но с Христос из­жи­вя­ват в Йерусалим един де­н, ­из­пъл­нен със стро­гост, ­се­ри­оз­ност и дра­мати­зъм­. Щом Христос прек­рач­ва хра­мо­вия пра­г, ­нас­тъп­ва ха­ос. В­сич­ко е об­х­ва­на­то от па­ни­чес­ки ужа­с, ­ма­си­те се пре­об­ръ­ща­т, ­мо­не­ти­те се тър­кул­ват по по­да­. Ли­ку­ва­щи­ят ек­с­таз от вче­раш­ния де­н ряз­ко се об­ръ­ща в ужас. Ужас об­х­ва­ща всички, ко­ито се на­ми­рат в окол­нос­т­та на храма.

След ка­то Исус и уче­ни­ци­те пре­кар­ват нощ­та във Витания, в ут­ро­то на след­ва­щия де­н, ­те от­но­во ми­на­ват пок­рай Витфагия. Тогава уче­ни­ци­те вне­зап­но съг­леж­дат опус­то­ше­но­то дър­во и по­ис­к­ват от Исуса да им обяс­ни за­гад­ка­та­. То­ва­, че Исус с мощ­но­то Си сло­во по­хи­ща­ва жи­во­та на ед­но зем­но тво­ре­ни­е­, не е прос­то ед­но външ­но въл­шеб­с­т­во­. Как би мо­гъл Той да уни­що­жи дър­во­то на те­зи хо­ра­, ко­ито пред­ния ден с та­ка­ва го­тов­ност Му да­до­ха ос­ли­ца­та и ос­ле­то­! ­Из­вър­шен е един ду­хо­вен акт, с кой­то мис­те­рий­на­та дра­ма на света­та сед­ми­ца бе­ле­жи съ­щес­т­вен вър­хов момент.

През Връбницата - ма­кар и с въз­к­ре­се­ни­ето на Лазар да бе­ше ве­че да­ден сиг­на­ла за ре­ши­тел­на­та бор­ба - ця­ло­то Христово Същество из­лъч­ва­ше да­ря­ва­ща си­ла­. Не­що по­зи­тив­но в Него бе­ше прив­ляк­ло ду­ши­те на хо­ра­та­. Ние тряб­ва да се за­мис­лим и за прос­то­то чо­веш­ко зна­че­ние на то­зи мо­мен­т. Исус тръг­на към храма, как­то и дру­ги­те вяр­ва­щи с ми­съ­л, ­за мо­лит­ва и дар в под­го­тов­ка­та на пас­хал­ния праз­ни­к. ­Оба­че спо­ме­нът за важ­ни­те ре­ше­ния пронизва ця­ло­то Му Същество. Той не би мо­гъ­л ­да вле­зе в хра­ма с бе­зо­бид­на бла­гос­т. ­Искря­ща­та аура на Неговата во­ля до­ве­де на­ро­да до ек­с­та­тич­но взи­ра­не в Неговото Слънчево ве­личи­е­. Х­рис­тос проз­ря ця­ла­та по­вър­х­нос­т­ност и неб­ла­го­на­деж­д­ност на при­род­но­то въ­оду­шев­ле­ни­е­, но до­сега Той ня­ма­ше по­вод за противодействие. Хората имат пра­во­. Те не би­ха ви­ка­ли „Осанна!”, ако не бя­ха преду­се­ти­ли не­що от Неговата същ­нос­т. ­Той не ги уп­рек­ва­, и то­ва се пот­вър­ж­да­ва на след­ва­щия де­н, ­ко­га­то в хра­ма сце­на­та се повтаря. Този път гру­па де­чи­ца са­, ко­ито ви­кат „Осанна на Давидовия Син!”, защото един све­тъл лъч от Неговото Слънчево Същество про­ник­на в ду­ши­те им. И ко­га­то про­тив­ни­ци­те ко­вар­но Го питат: „Чуваш ли как­во каз­ват тия?”, Той от­в­ръ­ща „Не сте ли ни­ко­га че­ли те­зи ду­ми­: „Из ус­та­та на мла­ден­ците и су­че­щи­те при­гот­вил си похвала." /Мат. 21, 16/

И та­ка Той пре­кар­ва нощ­та във Витания. Затихнали са виб­ра­ци­ите от въз­тор­га на Връбница. Сега Той ис­ка да по­ка­же на уче­ни­ци­те кол­ко стру­ва то­ва „Осанна!” от пред­ния де­н. ­То е би­ло не дру­го­, а пос­лед­ният плод от дър­во­то на ста­ро­то съзерцание. Един пос­ле­ден ос­та­тък от ста­ро­то те­лес­но­-с­вър­за­но яс­но­вид­с­т­во­. Ч­рез думите, ко­ито Христос из­ри­ча към смо­ки­но­во­то дър­во­, Той от­х­вър­ля це­лия свят на ста­ро­то ек­с­та­тич­но съзерцание. Ние съ­що до­ла­вя­ме не­що от та­зи ве­ли­ка при­съ­да над човечеството. Исус обез­це­ня­ва ви­ка „Осанна”, и та­ка сам до­веж­да до пре­хо­да към ви­ка „Разпни Го!”. Той при­те­жа­ва без­п­ри­мер­ния ку­раж да ут­вър­ди ду­хов­на­та сле­по­та и Сам пра­ви така хо­ра­та на то­ва зас­ле­пя­ва­не фа­на­тич­но да ис­кат Неговата смърт. За Него е по­-важ­но чо­ве­чес­т­во­то да по­еме по своя ус­т­ре­мен към сво­бо­да­та път - то­зи ма­кар и та­ка тра­ги­чен път на съз­на­ни­ето­, до­ри и то­й, ­пъ­тя­т, ­ми­на­вай­ки през не­об­хо­ди­мо­то ду­хов­но зас­ле­пя­ва­не, да Го при­ко­ва­ва на кръста.

Когато през втор­нич­но­то ут­ро уче­ни­ци­те от­но­во съз­ря­ха смо­ки­ня­та от Витфагия, те из­гу­би­ха го­ля­ма­та илю­зия от пред­ния ден. Заедно с об­ра­за на из­съх­на­ло­то дър­во ги зав­ла­дя ед­но здра­вос­лов­но отрезвяване. Старото те­лес­но свър­за­но яс­но­вид­с­т­во бе­ше един дар от Луната, едно вда­ва­не и вли­ва­не на лун­ни­те си­ли на­вът­ре в чо­веш­ка­та природа. То бе­ше срод­но с нощ­та и хо­ра­та раз­по­ла­га­ха с не­го са­мо в съ­но­по­доб­ни състояния. Сега уче­ни­ци­те прозряха, че си­ли­те­, ко­ито бя­ха кон­цен­т­ри­ра­ни в сим­во­ла на смо­ки­но­во­то дърво са ос­та­ре­ли и надмогнати.

Поучението, което се­га Исус им да­ва е ед­на пре­лю­дия към то­ва­, ко­ето Той ще им да­де в тайн­с­т­ве­ния ве­черен час на съ­щия де­н. ­Той им поз­во­ля­ва да разберат, че ня­ко­га чо­ве­чес­т­во­то ще дос­тиг­не до ед­но но­во ясновидство. „Вярата” е за­ро­диш­но яд­ро на то­ва ясновидство. Исус каз­ва на уче­ни­ци­те­: „­Ако има­те вя­ра и не се усъм­ни­те­, не са­мо ще из­вър­ши­те сто­ре­но­то на смо­ков­ни­ца­та­, но да­же ако ре­че­те на то­зи хълм: Дигни се и се хвър­ли в мо­ре­то­, ще стане.” (Мат. 21,22), т.е. хъл­мът на се­тив­ния свя­т, ­кой­то се явя­ва преч­ка пред погле­да към ис­тин­с­ки­те ду­хов­ни Същества, сега изчезва. Старото съ­зер­ца­ние бе­ше от Лунно ес­тес­т­во­, но­во­то ще бъ­де от слън­че­во естество. Слънчевата си­ла на вя­ра­та ще про­бу­ди в чо­веш­ко­то сър­це коп­не­жа към ново­то съ­зер­ца­ни­е­, как­то каз­ва и ед­но от бла­жен­с­т­ва­та­: ­„Б­ла­же­ни чис­ти­те по сър­це­, за­що­то те ще ви­дят Бога”. Между не­упот­ре­би­мо­то ве­че лун­но съ­зер­ца­ние и но­во­то съ­зер­ца­ние на слън­це­ус­т­ре­ме­но­то чо­веш­ко сърце ле­жи Епо­ха­та на мра­ка­, на ду­хов­но­то заслепяване. Тази епо­ха ро­ди хо­ра­та­, ко­ито раз­пъ­на­ха Христос на кръста.

 

Христос

 

През Великия по­не­дел­ник Христос пре­одо­ля­ва ед­но го­ля­мо изкушение. Ако Той бе по­ис­кал да се свър­же със си­ли­те на ста­ри­те сум­рач­ни състояния, мо­же би ще­ше да бъ­де приз­нат от хората. Те не са­мо щя­ха да ви­кат „Осанна!”, но щя­ха да Го нап­ра­вят и свой Цар. Но се­га окон­ча­тел­но се раз­к­ри­ва­, че Христос не ис­ка съ­юзя­ва­не­то със ста­ри­те сили. Неговата един­с­т­ве­на цел е та­зи­, чо­ве­чес­т­во­то да на­ме­ри пъ­тя към вед­ра­та буд­ност и към свободата. В на­ча­ло­то на три­те го­ди­ни Той бе връх­ле­тян от из­ку­ше­ни­ето да пре­вър­не мъртва­та ма­те­рия в не­що живо. Сега, в края на Неговото стран­с­т­­ва­не­, ­от­б­лъс­к­вай­ки изкушението, Той превръ­ща жи­во­то упа­дъч­но ме­ди­ти­ра­не в мъртво. Никаква про­ява на без­лю­бие и ни­как­во прок­ля­тие не е то­ва, ко­ето Той из­вър­ши със смо­ки­но­во­то дър­во на те­зи хо­ра­, ко­ито са­мо ден по­-ра­но Му пре­дос­та­ви­ха ос­ли­цата и ослето; не­, въз­дейс­т­ви­ето­, ко­ето се из­лъч­ва от Него е мощ­но и субстанциално. Той - то­ва е Слънцето. Когато Слънцето из­г­ря­ва­, Лу­на­та из­б­лед­ня­ва и угасва. Така угас­ват и лун­ни­те си­ли на ста­ро­то съзерцание. Оказва се­, че под но­во­то Слънце, те ня­мат ве­че ни­как­во бъдеще.

Христос вли­за в хра­мо­вия пло­щад на прад­рев­ния све­щен лу­нен хълм, къ­де­то е пос­т­ро­ен на­й-с­та­рият град на човечеството. Хиляди пок­лон­ни­ци са на­дош­ли и пас­хал­на­та глъч­ка за­ли­ва всичко. Около хра­ма се носят па­зар­с­ки зву­ци­, ку­пу­ва се­, п­ро­да­ва се­, хо­ра­та се надлъгват. В са­мия храм съ­що ца­ри трес­кава търговия и пе­чал­бар­с­т­во­; ве­лик­ден­с­ка­та це­ре­мо­ния е пре­вър­на­та в при­на­ся­не на жер­т­ве­ни животни. Това да­ва въз­можност за ожи­ве­на тър­го­ви­я­, за­що­то за да се за­ко­ли и жертва жи­вот­но­то пър­во тряб­ва да се купи. И става та­ка­, че там, къ­де­то е ред­но да влас­т­ва свя­то жер­т­ве­но нас­т­ро­ени­е­, бе из­г­ра­ден един па­за­рен площад. Престарелият Анна, печално из­вес­т­ният скъ­пер­ник на све­тов­на­та ис­то­ри­я­, з­нае как да ръ­ко­во­ди сво­ята търговия. Като пред­се­да­тел на са­ду­кейс­ка­та пър­вос­ве­ще­ни­чес­ка кли­ка­ Ан­на е дви­же­ща­та си­ла на по­ли­ти­чески­те ком­п­ро­ми­си­, ко­ито са в ос­но­ва­та на по­зор­на­та хра­мо­ва търговия. За да за­ку­пят не­що­, бо­го­мол­ци­те трябва­ше пър­во да об­ме­нят до­не­се­ни­те от всич­ки кра­ища на све­та­ па­ри в офи­ци­ал­на­та дър­жав­на валута. Щандо­ве­те за про­даж­ба ста­ват съ­щев­ре­мен­но и рим­с­ка борса. От стра­х, ­че рим­ля­ни­те ще заг­ра­бят све­ти­ли­щето на хра­ма­, вът­ре в не­го бя­ха до­пус­на­ти рим­с­ки фи­нан­со­ви и мит­ни­чес­ки слу­жи­те­ли­, ма­кар и да се знаеше, че те са пъл­но­мощ­ни­ци на це­за­ро­вия култ. Стигна се до опош­ля­ва­не и секуларизиране /се­ку­лари­зирам - при­до­би­вам свет­с­ки характер/ на то­ва­, ко­ето ня­ко­га пред­с­тав­ля­ва­ло чист кул­тов живот. В об­ра­за на из­съх­на­ло­то смо­ки­но­во дър­во пред уче­ни­ци­те бе­ше по­ка­за­но ця­ло­то де­ка­ден­тс­т­во на ста­ро­то ре­ли­ги­оз­но съз­на­ни­е­; под об­ра­за на го­диш­ния па­зар в мяс­то­то на хра­ма­, бе­ше раз­к­ри­то де­ка­ден­тс­т­во­то на ре­ли­ги­оз­ния култ.

Ето та­зи е об­с­та­нов­ка­та, в ко­ято се­га Христос навлиза. Той ид­ва­, за да из­пъл­ни оби­чай­но­то пред­ва­ри­тел­но постене. Обаче ис­к­ря­щият огън на Неговата се­ри­оз­ност мощ­но се разгаря. Не се на­ла­га до­ри и да продума: па­ни­чес­ки ужас вне­зап­но об­х­ва­ща хората. В Него те осъз­на­ват по ужа­ся­ващ на­чин сво­ето соб­с­т­ве­но из­раждане. В на­ча­ло­то на три­те го­ди­ни­, на пър­вия Пас­ха­лен праз­ни­к ­се слу­чи не­що по­доб­но (Йоан 2,14,15). Тога­ва­, въп­ре­ки Своята съз­на­тел­на сдър­жа­нос­т, Х­рис­то­во­то Същество из­лъч­ва­ше ед­но мо­гъ­що и стра­хо­ви­то въздействие. Сега оба­че­, бо­жес­т­ве­нос­т­та в Него е пре­вър­на­та из­ця­ло в чо­веч­ност, в ед­на ог­не­на ин­тен­зивност на волята. С пъл­но пра­во Той смък­ва мас­ка­та от из­ро­де­ния хра­мов свят и по­де­ма своя ре­ши­те­лен щурм. Неговата стре­ми­тел­на по­ява е ве­че от­х­вър­ля­не на ед­но из­ку­ше­ни­е­, а имен­но на из­ку­ше­ни­ето да се свърже със ста­ро­то със­то­яние на нещата. Сега ще ста­не на­пъл­но яс­но­: са­мо нещо ра­ди­кал­но но­во мо­же да даде на чо­ве­чес­т­во­то ед­но ду­хов­но бъдеще. В по­ле­то на чо­веш­ко­то съзнание ста­ро­то Лунно съ­зер­ца­ние трябва да пресъхне, до­ри и с це­на­та на ед­но мъ­чи­тел­но ски­та­не из пустинята. Бъдещето мо­же да раз­цъф­не един­с­т­ве­но от вя­ра­та­, ­от слън­че­во­то съ­зер­ца­ние на сърцето.

Но съ­що и в об­лас­т­та на кул­то­вия жи­вот ми­на­ло­то тряб­ва ре­ши­тел­но да взе­ме сво­ето „сбогом”. Сближаване с не­го ве­че не мо­же да има­, кол­ко­то и по­ве­ля­ва­що да е не­го­во­то страхопочитание. Нещо но­во тряб­ва да встъ­пи в живота. Христовото Слънце е ко­ето ве­ли­чес­т­ве­но из­рас­т­ва над лун­ния хълм Мория и ко­ето тържес­т­вува над лун­ния светлик. Това Слънце про­гон­ва нощ­ни­те призраци. Вместо в мо­ну­мен­тал­но съг­ра­дения Йерусалимски храм, за­ро­ди­шът на един нов слън­чев култ по­къл­ва се­га в ти­хи­те и скром­ни из­ме­ре­ния на Тайната вечеря. И ко­га­то в чет­вър­тък ве­чер­та Христос ще под­не­се на уче­ни­ци­те хляб и ви­но­, лун­на­та ре­ли­гия на дъл­бо­ка­та древ­ност ще бъ­де на­й-­пос­ле отменена.

Из "Трите години" - втора част

За космическия Великден и Страстната неделя (1)