Рудолф Щайнер и Емил Бок за космическия Великден и ролята му в бъдещата човешка еволюция. Страстната седмица (1)

Submitted by admin 2 on Пон., 18/03/2019 - 22:25
Христос

Без да навлизаме в подробности, можем да кажем, че е от изключително значение все повече и повече будно и осъзнато да празнуваме четирите основни годишни празника, като по отношение на тях да развиваме светлината на мисълта за истинското им значение, да проявяваме своята дълбока и топла сърдечна съкровеност в изживяването им, да облагородяваме делата си, активно приемайки духовните импулси, които Космосът изпраща към нас - човешките същества. Тези четири празника са апогеят на годишния природен ритъм - Великден, Йоановден, Михаиловият празник и Рождество, свързвайки се с Пролетното равноденствие, Лятното слънцестоене, Есенното равноденствие и Зимното слънцестоене. Това са четири върхови точки както в годишния космическо-природен календар, така и в душевно-духовния човешко-земен "календар".

Излезе важен цикъл от Рудолф Щайнер - "Съпреживяване на годишния кръговрат в четири космически имагинации".

Тези четири връхни точки, очертаващи космическо-земния природен и човешки ритъм, са пряко свързани с промени на физиологично, душевно и духовно ниво в човешкото същество. Освен това те са космически измерения не само в своя чисто научно-материалистичен смисъл, но са и живопротичащи космическо-духовни процеси, далеч от  мъртвородените и ритуално обезглавени от истински духовен живот религиозни празници на официалните църковно-канонични доктрини.

В предстоящото неделно утро на 31.03.2024 год. истинският космически Великден ще настъпи, ще настъпи космическото духовно събитие на Христовото възкресение на Земята и във Всемирното пространство!

От изключително значение е дали човешкото същество е будно  и в душевно-духовно, и във физическо-етерно единение с онова, което се случва в този момент в Космоса, и което е свързано с цялата космично-земна драма, превърнала се в най-важното събитие в човешката еволюция - а това е именно Мистерията на Голгота и последвалото Възкресение. Лили Колиско - антропософски изследовател, един от най-значимите ученици на д-р Рудолф Щайнер, прави уникални изследвания в тази насока, като доказва влиянието на космическите формиращи сили, идващи към Земята от Всемира по време на четирите годишни празника. Предстои превод на тези уникални изследвания.

В първата статия от предстоящата поредица, посветена на космическия Великден и неговия дълбок езотеричен смисъл, представяме някои основополагащи идеи на Рудолф Щайнер. Ще упоменем негови лекционни цикли, които могат да осветлят още повече въпроса, като разбира се далеч не можем да бъдем изчерпателни. 

В тази поредица от статии по-конкретно ще разгърнем погледа на антропософския автор и изследовател на ролята на Съществото Христос за човешката еволюция Емил Бок по въпроса за Страстната седмица, ден по ден, Мистерията на Голгота и Мистерията на Възкресението.

От редакторския екип

* * *

Ето какво казва Рудолф Щайнер в Събр.съч.223:

„Ако от месец декември насам силата на Христовия Импулс е свързана вътрешно със Земята, то сега ние намираме, как този Христов Импулс започва да облъчва, да озарява наоколо заедно с разливащото се навън душевно естество на Земята. Защото това, което се разлива тук навън като проникнато от Христа душевно естество на Земята в духовното космическо пространство, то трябва да бъде посрещнато сега от силата на слънчевата светлина, - издавана от самото Слънце.

И се ражда представата: сега Христос, който през месец декември се е оттеглил душевно заедно със Земята във вътрешността на Земята, за да бъде изолиран от космическите влияния, сега Христос започва с издишването на самата Земя самият той да оставя да бъдат издишвани неговите сили, да ги протяга за приемането на слънчевото естество, което лъчезари срещу него. И ние постигаме една вярна схематична рисунка, когато сега нарисуваме Слънчевото Естество като онова, което се съединява с излъчващата се навън от Земята Христова Сила, следователно рисуваме го така. Христос започва да действа заедно със слънчевото естество по времето на Велик-Ден (Възкресение Христово); ето защо времето на Велик-Дена се пада в периода на издишването на Земята, – обаче това, което става тук, не трябва да бъде отнесено към отливащата се лунна светлина, а трябва да бъде отнесено към слънчевото естество.

От тук възниква установяването на времето на Великдена в първата неделя след пролетното пълнолуние, след пълнолунието, което идва след пролетния слънчев поврат.

И чувствувайки подобно нещо, човекът би трябвало да каже по отношение на времето на Велик-Дена: ако съм се съединил със силата на Христос, тогава и моята душа се разлива заедно с издишваната сила на Земята, на земната душа навън в космическите ширини и приема слънчевата сила, която сега Христос също така внася от Земята в човешките души от Космоса. С това обаче се случа още и нещо друго. Когато в онези времена, в които най-важните неща на Земята бяха отнесени към преливащата лунна светлина, се установяваха празници, те биваха установявани чисто според това, което можеше да се наблюдава навън в пространството: в какво положение се намираше Луната спрямо звездите. Разчиташе се смисълът, който Логосът беше написал в пространството, за да бъдат установени празниците. Когато разгледате определянето на празника на Възкресение Христово така, както го имаме сега, ще видите, че определението на пространството отива до определена точка, до точката, при която може да се каже: сега имаме пълнолуние след пролетното равноденствие, след началото на пролетта.

До тук всичко е пространствено; сега обаче се излиза вън от пространството, а именно: взема се първата неделя след пролетното пълнолуние, неделята, както тя не е определена пространствено, а както тя е определена в цикъла на годишния кръг, както в цикъла на дните на седмицата постоянно се редуват събота (ден на Сатурн), неделя (ден на Слънцето), понеделник (ден на Луната), вторник (ден на Марс), сряда (ден на Меркурий), четвъртък (ден на Юпитер), петък (ден на Венера), събота и т.н., постоянно в кръг. Сега се излиза вън от пространството, като от пространственото определение на констелацията на Луната се преминава към чистото протичане на времето в годишния цикъл на неделите. Това беше по-нататъшното, което се чувстваше в мистериите: че именно старите определения бяха отнесени към космическото пространство и че с настъпването на Тайната на Голгота хората излязоха от космическото пространство във времето, което вече не беше отнесено към космическото пространство. Хората откъснаха така да се каже това, което беше отнасяно към Духа, от чисто пространственото. Това беше един мощен тласък на човечеството към Духа.”

Из Събр.съч.131:

"Същественото е не това, което Христос учи и проповядва, а това, което Христос даде: своето тяло! Защото никога до този момент със смъртта на един човек не беше внасяно в Земята това, което възкръсна от гроба на Голгота. Никога до този момент, чрез един човек, минал през Портата на смъртта, на Земята не беше предлагано това, което тя можа да получи чрез възкръсналото тяло на Христос Исус.

Чрез свързването на етеризираната кръв на Слънчевия Бог Христос със Земята се подновяват отношенията между Земята и Слънцето. Христос става Дух на Земята. Променя се цялата аура на планетата.

И моментът, когато се чества Мистерията на Голгота всяка година, е от изключителна важност. Защото изместването всъщност избягва от този импулс, който Христос донася...

...Христовият импулс ще бъде това, което ще оживи погледа назад. Ще стане такава промяна на човешката духовна организация. И тя ще произлезе от събитието, което започва през 20. век и което можем да определим като повторно Христово пришествие, така че онези хора, в които се събудят висшите способности, ще виждат „Господаря на кармата“. [...] Следващите три хилядолетия ще предоставят възможност за подготовката на хората.“

 

Из Събр.съч.150:

"Великденската неделя е неделята, която следва след пълнолунието, което е след началото на пролетта на 21 март. Човекът, който знае за връзката между Слънцето и Луната, т.е. знае в смисъла, в който може да научи за нея, когато узнае от духовно-научните изследвания за предназначението за Земята на взаимодействието на Слънцето и Луната, знае също и дълбоката тайна, която царува в отношенията между Духът на Земята Христос и Духът, който наричаме Яхве, Йехова. И този, който знае за връзката между Слънцето и Луната, с разбиране слуша легендата за падението на човека и изкушението му от Луцифер в Рая, за думите, прогърмели от наказващата Божия справедливост. Който се опитва да разбере нещо от това, което се намира между редовете на „Въведение в Тайната наука“, той би могъл да предусети връзката между слънчево-лунната тайна и тайната, която наричаме изкушението на Луцифер и ответното действие на Яхве-Йехова.

Но днес ще обърнем повече внимание на това, че Слънцето и Луната в своето влияние върху Земята, се следват един друг, че Слънцето и Луната със своята писменост се явяват на окултиста като един въпросителен знак, тайнствено и дълбоко вписан в духовната Вселена. А неговият отговор - Възкресението, е ден на възпоминание и надежда, ден, който символично ни изразява Мистерията на Голгота. Съществуват много тайни, които са скрити зад физическо-сетивната природа, а разкриването на такива тайни винаги ни довежда по някакъв начин в близост до строгия Пазач на прага. Такава е и тайната на Великден, която за да бъде разгадана, непременно изискава някаква зрелост на човешката душа. Макар и инстинктивно, всеки може да извърши вътрешна молитвена жертва, която да напълни душата му, когато денят на земната надежда, денят на Изкуплението и Възкресението, Великденската неделя се допира до деня на началото на пролетта.

Когато настъпва пролетта, когато Слънцето заема такова положение по отношение на Земята, че благодарение на неговата сила от лоното на Майката-Земя пробиват растителните кълнове, тогава човешката душа сякаш грейва с райска светлина, започва вътрешно да ликува, защото тя знае, че от Космоса протичат сили, които в циклична последователност, с всяка нова година вълшебно извличат от земното лоно това, което е необходимо за външния живот, а също и за живота на душата, за да може човек да върви по своя път в земното развитие от началото му до края.

И ако впечатленията от зимата, която покрива със своята ледена покривка почвата на Майката-Земя, предизвиква мисли за всичко, което някой ден ще доведе Земята до упадък, че някога ще доведе Земята до състояние на мирово втвърдяване, което ще я направи неспособна занапред да служи като място за живеене на хората; ако зимата пробужда такива мисли, то всяка пролет съвсем други мисли извиква в човешката душа: „О, Земя, от самото начало ти е дадена вечно млада нова сила, непрекъснато обновяващ се живот. Дадено ти е всичко, което отново да възбуди душата към вътрешно ликуване и вътрешно благоговение“. И дори ако студената ледена покривка все още се простира по земното царство, все пак обнадеждаващи мисли се обединяват в човешката душа с предчувствие, че Земята още дълго време ще може да носи човека със своите пролетно-летни сили така, че той да получи възможност да развие от себе си всички вътрешни, съдържащи се в него зародиши на силата. Такова благоговейно вътрешно ликуване на душата чувстваме на прага на пролетта. То възниква от това, че душата се чувства преизпълнена с надежда, че Земята ще може да устои, че Земята ще успее да предостави възможност за пълно развиване на човешките сили.

Но може би към душата се приближава въпросът: ще могат ли слънчевите сили да преодолеят зимните или поне да ги удържат в равновесие? Ще успеят ли зимните сили, които действат на Земята толкова мощно да приведат Земята в състояние на втърдяване преди човешката душа напълно да завърши земната си мисия? Ще удържи ли лятото зимата в равновесие? Винаги ли пролетта ще има тази сила? Тази мисъл не може лесно да се представи пред човешки души, които наблюдават само външната природа, но която трябва все по-често да се появява пред душите, които умеят да се потопяват в истинското духовно съдържание на света. Те се опитват да разберат великите, могъщи букви, с които са вписани мировите тайни в Космоса. Тогава, във връзка с току-що споменатите букви и борбата на зимата с лятото, на душата ще стане понятно и тази писменост, която навлиза в нашата Вселена ако проследим движението на Луната, как тя видимо и невидимо извършва своя кръгов цикъл.

О, тази лунна светлина, колко загадъчна буква разкрива тя в мировата писменост на вечно творящото слово на земния живот! Тази лунна светлина… - когато окултистът се опитва да я разбере, той преди всичко си спомня за наказващия глас на Яхве в Рая след изкушението на Луцифер, след това може би, си спомня за този прекрасен, тайнствен факт как в сребристата лунна нощ Буда издиша своя Дух в космическата Вселена. За какво ни говори лунната светлина, която е подобна на съновидение на спящ човек в мрака на нощта? - Окултистът узнава, че от силите на неуморното Слънце, обновявайки отново и отново земната еволюция, постоянно се отнема много, когато светлината се отразява от пълната луна. В магически осветената от Луната нощ душата на човека може да се потопи в съновидения, но окултистът знае колко много се отнема от силата на слънчевата светлина и слънчевата топлина, когато пълната Луна отразява тази слънчева светлина на Земята.

Така че пълната Луна е постоянният символ на това, което се отнема от Слънцето. И ако с всяка нова пролет Слънцето отново прониква със своите сили земния живот, то окултистът знае - макар, че за външното наблюдение това остава неразличимо - че с всяка нова пролет Слънцето има по-слаби сили от тези, които притежаваше предната и че от него са отнети толкова сили, колкото светлина от пълната Луна свети над Земята. По такъв начин пълната Луна, която се появява след началото на пролетта толкова тайнствена, толкова окриляща душата е в същото време строго напомняне за този земно-космически факт, че с всяка нова пролет силите на Слънцето се топят и че човек никога не би могъл да достигне в своята земна мисия това, което той трябва да достигне, ако тези сили не бяха отнемани от Слънцето. За да се усети този факт, в Космоса е поставен голям въпросителен знак, с чието чувстване старите окултисти изпълваха сърцата си.

Старите окултисти си казваха: „Ние обръщаме погледа си към Слънцето, чиято тайна възвести Заратустра. След това обръщаме поглед към Луната, чиято тайна намери своя най-важен израз в религията на Яхве. Съзерцавайки двата небесни знака, ние знаем: взаимодействието между Слънцето и Луната означава упадък за Земята“. След това старите окултисти насочваха погледа си към една точка в земното развитие, в тази точка, където в пълнотата на времето Духът на Слънцето се издигна от самата Земя в тялото на Исус от Назарет. Когато Христос умря на кръстта на Голгота и Христовият Дух се съедини със Земята, тогава в живота на Земята се извърши космическото събитие, което създаде противодействащата сила на всичко, което Луната отнема от Слънцето, когато Слънцето от Космоса действа на Земята. С това, че Христовият Дух е избрал за себе си жилище в една човешка душа и оттам по време на бъдещото земно развитие ще се разпространи в цялото земно съществуване, е създаден заместител на факта, че лунните сили постоянно отнемат от проникващите слънчеви сили от Слънцето в Земята. Така човешката душа разбира отношението си към Космоса и затова прибавя към дните, продиктувани от Космоса, морално и духовно, изхождайки от себе си, добавя третият ден, денят на Смъртта и Възкресението на Голгота. И тогава човешката душа, морално и духовно, подобно на отговор на великия космически въпрос, може да добави този Великден към тези два дни като трети ден.

Нека почувстваме в душите си тази троичност, да почувстваме космическото Слънце, което се съпровожда от космическата Луна, придружени от морално-духовното Слънце. Нека почувстваме в душата си това триединство като символ на това, че Духът преодолява материята, че животът преодолява смъртта, да почувстваме нещо от това, което би ни изпълнило, ако в истинският смисъл на думата се явяваме окултисти на нашето време. Да почувстваме, че тази сила, която наричаме Христов Импулс все по-силно и по-силно ще се въздига за земния човек така, че той да намери пътя от умиращата Земя към по-високите етапи на развитие на безсмъртната човешка душа, разкривайки себе си във вечността!"

 

Още информация по темата: Събр.съч.101_2, 102, 130, 131, 143, 149, 150, 219, 223, 229, 233a, 308, 353

 

Йерусалим

 

* * *

ЕМИЛ БОК ИЗ "ТРИТЕ ГОДИНИ" - ВТОРА ЧАСТ

Събитията на страстната седмица

Страстната седмица (Тихата седмица)

Седмицата пре­ди Великдена е за­бе­ле­жи­те­лен от­ря­зък от вре­ме не са­мо в хрис­ти­ян­с­ка­та­, но и в при­род­на­та го­ди­на. В хрис­ти­ян­с­ка­та го­ди­на тя об­х­ва­ща ця­ла­та пъл­но­та на па­си­он­на­та дра­ма­, как­ва­то пред­с­тав­ля­ва всъщност пос­лед­на­та част от вся­ко Евангелие. В раз­лич­ни­те об­лас­ти на хрис­ти­ян­с­т­во­то­, та­зи сед­ми­ца ос­вен "тиха" се на­ри­ча и "велика" - из­г­леж­да са­мо та­м, ­къ­де­то в из­пъл­не­ния Великденски праз­ник е схва­на­то добре ней­но­то ис­тин­с­ко величие.

Значението на пред­ве­лик­ден­с­ка­та сед­ми­ца в хо­да на го­диш­ни­те вре­ме­на се със­тои в то­ва­, че в нея се из­пълва про­лет­но­то пълнолуние. Магията на зи­ма­та е окон­ча­тел­но раз­бита­. ­Но­ви­ят Земен жи­вот се ус­т­ре­мя­ва с ек­с­п­ло­зи­вен скок нап­ре­д. ­Мощ­но на­пи­рат си­ли­те и со­ко­ве­те на рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во. В бор­ба­та си сре­щу нощ­та­, де­нят над­мог­ва рав­но­ве­си­ето и спе­чел­ва оно­ва по­бед­но над­мо­щи­е­, ко­ето се ут­вър­ж­да­ва ка­то един три­умф на свет­ли­на­та­, ­имен­но в пър­ва­та не­де­ля след про­лет­но­то пълнолуние.

Евангелското съ­дър­жа­ние на страс­т­на­та сед­ми­ца не се на­ми­ра в ня­как­во из­на­чал­но съз­ву­чи­е с про­лет­на­та при­ро­да­. Нап­ро­тив - то е в ря­зък кон­т­раст с не­я­. ­Ед­ва нак­рая - при из­г­ре­ва на Великденското ут­ро - то се прев­ръ­ща в ед­но праз­нич­но ли­ку­ва­не­, сли­вай­ки се с омай­ва­що­то про­лет­но чу­до­. Се­ри­оз­на­та дра­ма на Страстна­та сед­ми­ца е са­мо под­го­тов­ка и въ­ве­де­ние към то­ва сли­ва­не­. П­ро­лет­та в при­ро­да­та ид­ва от са­мо се­бе си­. Вът­реш­на­та про­лет на Великдена тряб­ва­ше да бъ­де из­во­юва­на чрез пок­лонни­чес­ко­то пъ­ту­ва­не на Христос през ета­пи­те на Страстната седмица.

Седемте дни на пре­д-­ве­лик­ден­с­ка­та сед­ми­ца мо­гат да се срав­нят с 12-те ко­лед­ни ве­че­ри­. Там вре­ме­то "между две съ­сед­ни години" е за мо­лит­ве­но­-зат­во­ре­ни­те в зим­на­та прег­ръд­ка лю­де­, ­ис­тин­с­ка­та под­го­тов­ка за 12- те ме­се­ца на Новата го­ди­на­. Се­дем­те дни на пре­д-­ве­лик­ден­с­ка­та сед­ми­ца да­ват на те­зи хо­ра­, ко­ито из­живя­ват за­вър­ше­ка на мис­те­рий­на­та дра­ма все­ки път с по­до­ба­ва­ща вът­реш­на ак­тив­ност - но­ви си­ли за вся­ка бъ­де­ща съдба.

Събитията, които пре­ди 2000 ро­ди­ни ста­на­ха в та­зи свя­та сед­ми­ца меж­ду Връбница /не­де­ля­та пре­ди Великден/ и не­де­ля­та на Възкресението, бяха пър­во­об­раз­ни от­к­ро­ве­ния на съд­ба­та­, ч­рез ко­ито за­нап­ред 7-те дни от вся­ка сед­ми­ца по­лу­чи­ха нов сми­съл и но­ва ду­шев­но­-фор­ми­ра­ща сила.

Ако се по­зо­вем на ев­ро­пейс­ки­те ези­ци­, виж­да­ме­, че дни­те от сед­ми­ца­та все още са за­па­зи­ли в на­име­но­ва­нията си от­з­ву­ци и сле­ди от се­дем­те пла­не­тар­ни сфери:

Слънце (Sonntag не­де­ля)

Луна (Montag по­не­дел­ник )

Марс (mardi втор­ник)

Меркурий (mercreidi сря­да)

Юпитер (jendi чет­вър­тък)

Венера (vendredi пе­тък)

Сатурн (Saturday събота)

Ето как през она­зи пре­д-­ве­лик­ден­с­ка сед­ми­ца в края на "Исусовия жи­вот"­, над все­ки не­ин ден се из­ли­ва косми­чес­ко ди­фе­рен­ци­ра­не на хрис­ти­ян­с­ка­та пла­не­тар­на идея.

Дните от Страстната сед­ми­ца - чрез сво­ето съ­дър­жа­ние - са­мо от­час­ти оп­ре­де­лят об­ли­ка на външ­но­то христи­ян­с­т­во­. Във все­ки слу­чай пе­тъ­кът е про­ник­нат от ат­мос­фе­ра­та на Голготския кръст, като за ед­на част от христи­яни­те та­зи ат­мос­фе­ра се пре­на­ся вър­ху все­ки пе­тък и го прев­ръ­ща в ден на пос­те­не­. На Връбница, т.е. неде­ля­та пре­ди Възкресението е ста­на­ло вли­за­не­то на Исуса в Йерусалим. В съ­сед­ни­те об­лас­ти е ос­та­нал оби­чаят да се ук­ра­ся­ва с пал­мо­ви клон­ки­. В­същ­ност все­ки от се­дем­те дни раз­к­ри­ва ед­на но­ва ми­ро­ва тай­на, тран­с­по­ни­ра­на в об­що­чо­веш­ки очертания.

Когато на Връбница, т.е. в не­де­ля­та­, Х­рис­тос вле­зе в Йерусалим, ста­ро­то Слънце за пос­ле­ден път цар­с­т­вено оза­ри небето, сбо­гу­вай­ки се с не­го­, тъй ка­то след­ва­ща­та не­де­ля тряб­ва­ше да из­г­рее но­во­то Слънце, Велик­ден­с­ко­то Слънце. Когато в по­не­дел­ник Христос прок­ле смо­ки­но­во­то дър­во и очис­ти хра­ма в све­ще­ния гра­д, Х­рис­то­во­то Слънце се сблъс­ка с прин­ци­па на Луната, с лун­ни­те си­ли на ста­рия свя­т, ­ко­ито се нуж­даеха от ед­но об­нов­ле­ни­е­. Ко­га­то Христос във втор­ник во­де­ше сло­вес­ни­те бит­ки с вра­го­ве­те­, ко­га­то тряб­ва­ше да во­юва с ме­ча на ду­хов­но­то сло­во­, и ко­га­то през нощ­но­то за­ти­шие на та­зи бор­ба се вър­на с уче­ни­ци­те в Маслинената пла­ни­на, за да ги да­ри с апо­ка­лип­тич­но­-п­ро­ро­чес­кия пог­лед към бъ­де­ще­то­, то Христовият отпе­ча­тък се на­ло­жи и над Марсовия дух. В сря­да­, п­ри по­маз­ва­не­то във Витания и в пре­да­тел­с­т­во­то на Юда, Меркурий бе­ше пла­не­та­та­, ко­ято прес­рещ­на Христовото Слънце. И ко­га­то в чет­вър­тъ­ка Христос из­ми но­зете­ на уче­ни­ци­те пре­ди свя­то­то при­час­ти­е­, ­ед­на пъл­на с обе­ща­ния Юпитерова свет­ли­на нах­лу в уни­ли­те и на­тъ­же­ни апос­тол­с­ки ду­ши­. П­рез Разпети пе­тък се из­вър­ши въл­шеб­но­-из­ви­се­но­то по­до­бие на то­ва­, ко­ето ня­ко­га хо­ра­та свър­з­ва­ха с иде­ята за бо­ги­ни­те на лю­бов­та Венера, Афродита: из­вър­ши се един лю­бо­вен акт, из­ди­гащ се нес­рав­ни­мо над вся­как­ви дру­ги про­яви на лю­бо­в. ­Лю­бов­но­-жер­т­ве­на­та смърт на Голгота бе­ше пре­об­ра­зя­ва­не­то на Венериния прин­цип чрез Слънчевия прин­цип на Христовото Същество. В съ­бо­та­, ко­гато Христос по­чи­ва­ше в гроба, Христовото Слънце се про­ти­во­пос­та­ви на Сатурновия дух във Вселената, до­ка­то накрая, в неделята, на не­бе­то из­г­ря бо­жес­т­ве­на­та ок­та­ва на са­мо­то Слънце, Христовото Слънце, което се бе­ше пре­бо­ри­ло с кос­ми­чес­ки­те си­ли през всич­ки те­зи етапи.

* * *

Мистерийната дра­ма на Страстната сед­ми­ца е ед­на ве­ли­чес­т­ве­на и зат­во­ре­на в се­бе си ця­лос­т. П­ред нас се раз­бул­ва ед­на ком­по­зи­ци­он­на тайна, с чи­ято по­мощ ние раз­ви­ва­ме в се­бе си усет за съ­би­ти­ята на все­ки етап от Исусовия жи­во­т. ­Яв­ле­ни­ето на се­дем­те пре­д-­ве­лик­ден­с­ки дни е ед­но сби­то об­х­ва­ща­не на це­лия Христов жи­во­т. ­Съ­щи­те прад­рев­ни за­ко­ни и степени, ко­ито се раз­к­ри­ха в свя­та­та би­ог­ра­фия на три­те го­дини зас­та­ват още вед­нъ­ж п­ред нас в дра­ма­тич­на крат­кос­т. ­Те­зи три го­ди­ни Христов жи­во­т, ­раз­г­ле­да­ни от пози­ци­ята на Страстната сед­ми­ца, се пред­с­та­вят се­га ка­то ед­на ве­ли­ка дра­ма­. В­ли­за­не­то в Йерусалим е ед­на ок­та­ва над Кръщението в Йордан. Влизането на Христа в на­ше­то зем­но би­тие е привършено. Извършва се ед­но пос­лед­но раз­бул­ва­не в тай­на­та на инкарнацията, ко­ято бе за­поч­на­ла с нас­тъп­ва­не­то на три­те години. Събитията от по­не­дел­ни­ка­, п­рок­ле­ва­не­то на смо­ки­но­во­то дър­во и очис­т­ва­не­то на хра­ма са ед­но съ­от­ветствие спря­мо то­ва­, ко­ето пър­ви­те три Евангелия опис­ват ка­то "Изкушението на Христа". Тогава Христос се сблъс­ка още вед­нъж със ста­ри­те лун­ни си­ли на све­та­. Той не се нуж­дае от тях, ­отс­т­ра­ня­ва ги­, но въз­ник­ва из­ку­ше­ни­ето да не си пос­лу­жи с тя­х. ­Оба­че тук ста­ва ду­ма не за вън­шен ус­пе­х, ­тук ста­ва ду­ма за до­вър­ш­ване на не­го­ва­та ми­си­я. В Йоановото Евангелие очис­т­ва­не­то на хра­ма при­над­ле­жи към пос­ле­ди­ци­те от „изкушението” и не съв­па­да с раз­ка­за за хра­мо­очис­т­ва­не­то­, как­то е да­ден в пър­ви­те три Евангелия /Йоан 2, 14 и Марко 11, 15/. И ко­га­то във втор­ник стъл­к­но­ве­ни­ето с вра­го­ве­те проб­лес­на ка­то удар с меч и ко­га­то послеве­чер­ният апо­ка­лип­ти­чен по­лъх до­кос­на уче­ни­ци­те­, то всъщ­ност се пов­то­ри на ед­на по­-вис­ша сте­пен реше­ни­ето на Исус да се от­къс­не от сво­ето оте­чес­т­во и от кръв­но­то род­с­т­во в Назарет, за да се об­к­ръ­жи в апос­тол­с­кия кръг с ед­но ду­хов­но род­с­т­во­. П­ри то­ва­ съ­от­ветс­т­ви­ето на то­зи пла­нин­с­ки апо­ка­лип­сис е имен­но пла­нин­с­ка­та про­по­вед, в ко­ято бе­ше зас­ви­де­тел­с­т­ван ре­ши­тел­ният пов­рат към ду­хов­но­то се­мейс­т­во­. На съ­би­ти­ята от сря­да­, на­маз­ва­не­то във Виталия и пре­да­тел­с­т­во­то на Юда - в го­ле­мия Христов жи­во­т, ­съ­от­ветст­ва не друго, а тра­ге­ди­ята на Йоан Кръстител. Това е съ­ща­та кри­за­, съ­ща­та въз­ло­ва точ­ка­. Из­ми­ва­не­то на но­зе­те и тай­на­та ве­че­ря са ок­та­ви­те­, пос­лед­но­то ре­ши­тел­но пов­то­ре­ние на мис­те­рията­, ко­ято вед­нъж ве­че прос­вет­на в из­х­ран­ва­не­то на пет­те хи­ля­ди и в хо­де­не­то по во­да­та­. То­ва­, ко­ето се случва на Разпети пе­тък е не дру­го­, а пос­лед­но­то усил­ва­не и за­вър­шек на пре­об­ра­же­ни­ето от пла­ни­на­та Табо­р. ­Съ­бот­но­то по­ла­га­не в гро­ба во­ди по­-на­та­тък в зо­на­та на кос­ми­чес­ка­та при­съ­да­, ко­ято оз­на­ча­ва­ше извръ­ща­не и ре­ши­тел­но по­тег­ля­не на чо­ве­чес­т­во­то към Юдея. През ут­ро­то на Възкресението два­та кръ­га, го­ле­ми­ят кръг на три­те го­ди­ни и мал­кият на се­дем­те дни се вли­ват един в друг. В Христовия жи­вот Страстна­та сед­ми­ца ка­то ця­лост е съ­от­ветс­т­ви­ето спря­мо ве­ли­ко­то Слънчево нах­лу­ва­не в не­дел­но­то ут­ро на Възкресението.

 

 

Христос влиза в Йерусалим

 

Връбница

В пър­вия ден на Страстната сед­ми­ца Христос вли­за в све­ще­ния гра­д. Тук пред нас из­рас­т­ва ед­на съв­сем незна­чи­тел­на кар­ти­на­. Ние го виж­да­ме - яз­дей­ки осел - да вли­за през град­с­ка­та пор­та­, с­лед­ван от сво­ите сподвиж­ни­ци­. Но ся­каш ми­на­ва не друг, а са­мият Бог на про­лет­та - та­ко­ва е сму­ще­ни­ето и раз­д­виж­ва­не­то в души­те на стъл­пе­ни­те на­род­ни ма­си­. Ся­каш не­що от древ­ния слън­чев ек­с­таз на ези­чес­ко­то про­лет­но праз­нува­не връх­ли­та вър­ху хората. Когато те на­къс­ват пал­мо­ви клон­ки от окол­ни­те дър­ве­та­, ся­каш всич­ки са об­х­ва­на­ти от прад­рев­ния оби­ча­й, ­ка­къв­то е съ­щес­т­ву­вал у пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те на­ро­ди­: пал­ма­та ви­на­ги е била из­жи­вя­ва­на ка­то дър­во и сим­вол на Слънцето, на при­род­но­то Слънце, което се­га по­раж­да ед­на съв­сем но­ва си­ла в про­лет­но­то не­бе на Юдея. Със сим­во­ли на Слънцето ук­ра­ся­ват хо­ра­та Неговия пъ­т. ­Да­ли на­исти­на Той е обе­ща­ният на чо­ве­ци­те ве­лик цар на светлината? И тряб­ва ли се­га да се от­не­ме пър­вич­но­то духов­но зна­че­ние на гра­да Йерусалим, този, който пре­ди още лун­ния хълм със со­ло­мо­но­вия храм да заг­лу­ши всич­ко бе при­ютил в се­бе си на Ционската пла­ни­на ед­но от на­й-д­рев­ни­те слън­че­ви све­ти­ли­ща на чо­ве­чеството? Не се ли сбъд­на вре­ме­то на Мелхиседек, големият Слънчев посветен? На пръв пог­лед всич­ко из­г­лежда та­ка­, ся­каш се­га Христос на­ис­ти­на на­ми­ра път към ду­ша­та на чо­ве­чес­т­во­то. В про­дъл­же­ние на три го­дини вис­шия Слънчев дух жи­вя в ед­но чо­веш­ко тя­ло и се­га той е из­п­ра­вен пред ед­на зем­на чо­веш­ка учас­т. С­лед пър­во­на­чал­но­то уеди­не­ни­е­, при вся­ко из­ли­за­не нап­ред той сре­ща­ше не­раз­би­ра­не и ом­ра­за. Трябва ли и се­га да се обър­не назад? В то­зи миг съд­ба­та не го ли во­ди нап­ра­во към ед­но ве­ли­ко ек­с­та­тично ли­ку­ва­що Спасение?

Не, ние сме зас­та­на­ли в на­ча­ло­то на на­й-­се­ри­оз­на­та сед­ми­ца в ис­то­ри­ята на чо­ве­чес­т­во­то­. Съ­щи­те хо­ра­, които раз­мах­ва­ха пал­мо­ви клон­ки в ек­ста­тич­ни­те ви­ко­ве "Осанна! " след ня­кол­ко дни ще кре­щят с фа­на­тична омраза: „Разпни Го!”, „Разпни Го!” Към сим­во­ла на жи­во­та­, пал­мо­ва­та клон­ка­, ще се при­съ­еди­ни се­ри­озни­ят сим­вол на смър­т­та - кръс­тът на Голгота.

Самият Христос ся­каш но­си в се­бе си то­зи пре­ло­м, ­то­зи об­рат на чо­ве­ци­те. С мъл­ча­ли­во и се­ри­оз­но ли­це ми­на­ва Той през ек­с­та­тич­на­та тъл­па­. Той вник­ва в ни­ще­та­та, в плит­ка­та по­вър­х­ност на то­ва­, ко­ето Го пресре­ща­. Но Той е ус­т­ре­мен към по­-дъл­бо­ки плас­то­ве­. Той ис­ка не­що съв­сем друго.

* * *

Човешки погледнато, бих­ме мог­ли да се за­пи­та­ме­, за­що Исус не ос­та­на в Галилея, в Своето отечество; в това го­диш­но вре­ме­, ко­га­то по­ля­та око­ло Генесаретското езе­ро са про­лет­но разцъфнали. Да, ако Той бе ос­танал в Галилея, щеше да ос­та­не и жив. Но по съ­щия на­чин бих­ме мог­ли и да се за­пи­та­ме - за­що Христос - ка­то един Бог - не ос­та­на в ду­хов­ни­те не­бес­ни сфери? Той не ос­та­на в бо­жес­т­ве­ни­те ви­си­ни­. Той на­пус­на не­бе­то и ста­на чо­ве­к. Це­ли­ят сми­съл на Неговото Същество се със­тои в то­ва от­х­вър­ля­не­. Ко­га­то Той вле­зе в Йерусалим - яс­но раз­би­ра­щ, ­че пре­диз­вик­ва сво­ите вра­го­ве­, ко­ито има­ха не­ос­по­ри­ма власт над Него - бе за­вър­ше­но изоб­що Неговото нав­ли­за­не в зем­ния свят.

В на­ча­ло­то на се­ри­оз­на­та Страстна сед­ми­ца се из­вър­ш­ва още вед­нъ­ж, ­но на дру­га сте­пе­н то­ва­, ко­ето пре­ди три го­ди­ни оз­на­ча­ва­ше на­ча­ло на Неговия зе­мен пъ­т. ­Как­то то­га­ва Той на­пус­на не­бе­то­, се­га на­пус­на райска­та при­ро­да на Галилея. Тогава, когато Той сле­зе от не­бе­то на Земята, хората не за­бе­ля­за­ха то­ва­. ­Един­с­т­вено Йоан Кръстител, който при то­ва сли­за­не в Земното би­тие под­не­се све­ще­ни­чес­ка­та по­мо­щ, п­ре­ду­се­ти нещо от съ­би­ти­ето­, ко­га­то Исус от Назарет ста­на но­си­тел и съд на Христос. Обаче, в сфе­ри­те над чо­ве­ци­те това бе за­бе­ля­за­но­, то­ва бе ре­гис­т­ри­ра­но­. Там проз­ву­ча­ха ду­ми­те­: ­„То­зи е въз­люб­ле­ни­ят ми Син, в Когото е Моето благоволение"

Сега, на Връбница, в то­зи час на за­га­дъч­на трес­ка­ва праз­нич­нос­т, ­хо­ра­та за­бе­ляз­ват то­ва­. Не от дру­га­де­, а само от ду­хов­ни­те сфе­ри­, п­роз­ву­ча то­ва „Осанна”, което хо­ра­та в ек­с­таз из­вик­ва­т. ­Из­вед­нъж чо­ве­ци­те съ­зират ка­то в от­б­ля­сък на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во­, че то­зи­, кой­то яз­ди вър­ху осе­ла е не­що по­ве­че от един човек. Става та­ка­, ся­каш на­род­на­та ду­ша се ус­т­ре­мява бур­но нап­ре­д, ­за да съз­ре си­яни­ето­, С­лън­че­ва­та аура­, ко­ято пул­си­ра око­ло фи­гу­ра­та на Исус. Божественото Същество на Христос тряб­ва­ше да се сдър­жа и уединява; ина­че то би по­гу­би­ло чо­ве­ци­те със сво­ята Божествена сила. Обаче пло­дът на то­ва уеди­не­ние бе то­зи­, че Божес­т­ве­но­то­, ко­ето се са­мо­жер­т­ва и сле­зе в чо­веш­кия свя­т, ­се тран­с­фор­ми­ра из­ця­ло в ед­на мо­гъ­ща ре­ши­телност на во­ля­та. В на­ча­ло­то Божественото оза­ря­ва­ше чо­веш­ко­то­. Се­га чо­веш­ко­то го­ри в Божествения огън. Изпитващият огън на во­ля­та е то­зи­, кой­то въз­п­ла­ме­ни на­род­ния ек­с­та­з. ­Опи­яне­ни­ето от ед­но­ п­ро­лет­но­-Велик­ден­с­ко пред­чув­с­т­вие за­ли­ва се­га на­ро­да­, кой­то оба­че мо­жа да от­не­се то­ва пред­чув­с­т­вие един­с­т­ве­но в об­лас­т­та на политиката.

Христос знае то­ва по­-доб­ре от всич­ки­. Той зна­е­, че се­га в све­ще­ния град, ­кой­то е ед­на квин­те­сен­ция на цяло­то пред­х­рис­ти­ян­с­ко­-чо­ве­шко раз­ви­ти­е­, Той вна­ся не­що съв­сем раз­лич­но от то­ва­, ко­ето зем­на­та при­рода би мог­ла са­ма да про­из­ве­де­. То е ка­то за­пал­ва­не на огъ­н, ­кой­то да про­ме­ни све­та из основи.

Повърхностният слой на то­зи свят се­га пот­ре­пер­ва­. Но то­ва не оз­на­ча­ва ни­що­. Ня­кол­ко дни по­-къс­но се оказ­ва­, че то­зи по­вър­х­нос­тен слой мо­же да из­ри­ча и прок­ля­тия та­ка доб­ре­, как­то и да бла­гос­ла­вя­. Но то­ва е са­мо пен­ли­вият гре­бен на въл­на­та­. П­ри­ро­да­та - та­зи Земя, в ко­ято Христос нав­ле­зе при Кръщението в Йорда­н, ­нак­рая мо­же да Му пред­ло­жи един­с­т­ве­но смър­т­та­. Г­ра­дъ­т, ­кой­то про­ни­за Небето със сво­ята "Осанна! ", нак­рая ще Го при­ко­ве към кръста.

Искрата прип­лам­ва­, ­оба­че Христос ми­на­ва в пъл­но спо­койс­т­вие през ду­шев­но­то въл­не­ние на при­ветс­т­­ваща­та Го тъл­па­. Той ис­ка да зав­ла­дее вхо­да към един мно­го по­-дъл­бок плас­т. ­За­що­то ес­тес­т­ве­но­то при­родно Слънце - кол­ко чу­де­са ни да­ря­ва то­, ко­га­то сут­рин из­г­ря­ва и по­раж­да де­ня - то­ва Слънце вся­ка ве­чер заляз­ва­. То­ва е външ­но­то­, с­та­ро­то Слънце, което ог­ря­ва чо­ве­ка ся­каш той е ед­но при­род­но съ­щес­т­во­. То­ва Слънце се връ­ща в Земята; щом то пре­ва­ли лет­ния апо­гей, в све­та нах­лу­ват есен­та и зи­ма­та­. П­ри­род­но­то Слънце ид­ва­, но то ви­на­ги си оти­ва­, точ­но как­то и при­род­ният жи­вот ид­ва и ви­на­ги си оти­ва­. С­лед ра­дос­ти­те на детс­т­во­то­, ви­на­ги нас­тъп­ва огор­че­ни­ето на смър­т­та­. В­се ня­ко­га тряб­ва все­ки да ми­не през смъртта, до­ри и да е би­л ка­то де­те или млад чо­век ед­но жиз­не­ус­той­чи­во съ­щес­т­во­. Де­нят на пал­мо­во­то Слънце, не­де­лята пре­ди Възкресението, Връбница, е де­нят на ста­ро­то Слънце, Неделята на Възкресението ще се пре­вър­не в де­нят на но­во­то Слънце. И то­ва Слънце, не е при­род­но Слънце, то е ду­хов­но Слънце. То не за­ляз­ва­. То е посто­ян­но­. То мо­же да бъ­де по­-лес­но от­к­ри­то­, ­осо­бе­но в мра­ка на ед­на теж­ка съд­ба, в бе­да­, бо­лест или смърт, вмес­то чо­век да се ос­та­ви да бъ­де ув­ле­чен от ра­дос­т­ни­те вну­ше­ния на без­г­риж­но­-де­тин­с­ки­те хора. Христос вли­за в ста­рия Йерусалим. Това ста­ва на Връбница. Но в за­ляз­ва­щия и уми­ращ свят Той вна­ся но­вия Йерусалим. Той не тръг­ва по про­лет­ния път на ста­ро­то Слънце. Защо? За да въз­п­ла­ме­ни но­во­то Слънце в нед­ра­та на Земята и в чо­ве­чес­т­во­то­, ­оно­ва Слънце, което е не­по­ко­ле­би­мо­, вяр­но и вез­де­съ­що­. То­зи е пъ­тят во­дещ от Връбница към не­де­ля­та на Възкресението - от ста­ро­то към но­во­то Слънце.

В ис­то­ри­ята за Христовото вли­за­не в Йерусалим, ние виж­да­ме ця­ла­та не­дос­та­тъч­ност на всич­ки ек­с­та­тични със­то­яни­я­. В­ся­ко ек­с­та­тич­но въ­оду­шев­ле­ние во­ди до та­м, ­че чо­век след­ва един­с­т­ве­но природата. Добре, е, че мо­жем да из­жи­вя­ва­ме ра­дост и удив­ле­ние от про­лет­ни­те дни и но­щи­, ­от об­щу­ва­не­то с де­ца­, ­или от чуде­са­та на мла­дос­т­та и лю­бов­та­. Ние не ис­ка­ме да из­мер­ва­ме то­ва при­род­но въ­оду­шев­ле­ни­е­, но ние тряб­ва да зна­ем и поз­на­ва­ме­, че ед­на го­ля­ма опас­ност за нас е, да го счи­та­ме за ис­тин­с­кия жи­во­т. Чис­то при­род­ното въ­оду­шев­ле­ние про­из­ти­ча соб­с­т­ве­но от чис­то те­лес­ния чо­ве­к. Са­мо миг­но­ве­но е не­го­во­то ус­т­ре­мя­ва­не към ду­ха­. ­Ис­тин­с­ко­то въ­оду­шев­ле­ни­е­, ко­ето ос­та­ва при „Осанна!”, без да се прев­ръ­ща в „Разпни Го! ", се форми­ра не отдо­лу-на­го­ре­, а отго­ре-на­до­лу­, ко­га­то ду­хов­но­то впли­та ко­ре­ни в чо­веш­ко­то­, ко­га­то ис­к­ра­та на ду­ха по­лит­не и се ин­кар­ни­ра в зем­на­та материя.