
Без да навлизаме в подробности, можем да кажем, че е от изключително значение все повече и повече будно и осъзнато да празнуваме четирите основни годишни празника, като по отношение на тях да развиваме светлината на мисълта за истинското им значение, да проявяваме своята дълбока и топла сърдечна съкровеност в изживяването им, да облагородяваме делата си, активно приемайки духовните импулси, които Космосът изпраща към нас - човешките същества. Тези четири празника са апогеят на годишния природен ритъм - Великден, Йоановден, Михаиловият празник и Рождество, свързвайки се с Пролетното равноденствие, Лятното слънцестоене, Есенното равноденствие и Зимното слънцестоене. Това са четири върхови точки както в годишния космическо-природен календар, така и в душевно-духовния човешко-земен "календар".
Излезе важен цикъл от Рудолф Щайнер - "Съпреживяване на годишния кръговрат в четири космически имагинации".
Тези четири връхни точки, очертаващи космическо-земния природен и човешки ритъм, са пряко свързани с промени на физиологично, душевно и духовно ниво в човешкото същество. Освен това те са космически измерения не само в своя чисто научно-материалистичен смисъл, но са и живопротичащи космическо-духовни процеси, далеч от мъртвородените и ритуално обезглавени от истински духовен живот религиозни празници на официалните църковно-канонични доктрини.
В предстоящото неделно утро на 31.03.2024 год. истинският космически Великден ще настъпи, ще настъпи космическото духовно събитие на Христовото възкресение на Земята и във Всемирното пространство!
От изключително значение е дали човешкото същество е будно и в душевно-духовно, и във физическо-етерно единение с онова, което се случва в този момент в Космоса, и което е свързано с цялата космично-земна драма, превърнала се в най-важното събитие в човешката еволюция - а това е именно Мистерията на Голгота и последвалото Възкресение. Лили Колиско - антропософски изследовател, един от най-значимите ученици на д-р Рудолф Щайнер, прави уникални изследвания в тази насока, като доказва влиянието на космическите формиращи сили, идващи към Земята от Всемира по време на четирите годишни празника. Предстои превод на тези уникални изследвания.
В първата статия от предстоящата поредица, посветена на космическия Великден и неговия дълбок езотеричен смисъл, представяме някои основополагащи идеи на Рудолф Щайнер. Ще упоменем негови лекционни цикли, които могат да осветлят още повече въпроса, като разбира се далеч не можем да бъдем изчерпателни.
В тази поредица от статии по-конкретно ще разгърнем погледа на антропософския автор и изследовател на ролята на Съществото Христос за човешката еволюция Емил Бок по въпроса за Страстната седмица, ден по ден, Мистерията на Голгота и Мистерията на Възкресението.
От редакторския екип
* * *
Ето какво казва Рудолф Щайнер в Събр.съч.223:
„Ако от месец декември насам силата на Христовия Импулс е свързана вътрешно със Земята, то сега ние намираме, как този Христов Импулс започва да облъчва, да озарява наоколо заедно с разливащото се навън душевно естество на Земята. Защото това, което се разлива тук навън като проникнато от Христа душевно естество на Земята в духовното космическо пространство, то трябва да бъде посрещнато сега от силата на слънчевата светлина, - издавана от самото Слънце.
И се ражда представата: сега Христос, който през месец декември се е оттеглил душевно заедно със Земята във вътрешността на Земята, за да бъде изолиран от космическите влияния, сега Христос започва с издишването на самата Земя самият той да оставя да бъдат издишвани неговите сили, да ги протяга за приемането на слънчевото естество, което лъчезари срещу него. И ние постигаме една вярна схематична рисунка, когато сега нарисуваме Слънчевото Естество като онова, което се съединява с излъчващата се навън от Земята Христова Сила, следователно рисуваме го така. Христос започва да действа заедно със слънчевото естество по времето на Велик-Ден (Възкресение Христово); ето защо времето на Велик-Дена се пада в периода на издишването на Земята, – обаче това, което става тук, не трябва да бъде отнесено към отливащата се лунна светлина, а трябва да бъде отнесено към слънчевото естество.
От тук възниква установяването на времето на Великдена в първата неделя след пролетното пълнолуние, след пълнолунието, което идва след пролетния слънчев поврат.
И чувствувайки подобно нещо, човекът би трябвало да каже по отношение на времето на Велик-Дена: ако съм се съединил със силата на Христос, тогава и моята душа се разлива заедно с издишваната сила на Земята, на земната душа навън в космическите ширини и приема слънчевата сила, която сега Христос също така внася от Земята в човешките души от Космоса. С това обаче се случа още и нещо друго. Когато в онези времена, в които най-важните неща на Земята бяха отнесени към преливащата лунна светлина, се установяваха празници, те биваха установявани чисто според това, което можеше да се наблюдава навън в пространството: в какво положение се намираше Луната спрямо звездите. Разчиташе се смисълът, който Логосът беше написал в пространството, за да бъдат установени празниците. Когато разгледате определянето на празника на Възкресение Христово така, както го имаме сега, ще видите, че определението на пространството отива до определена точка, до точката, при която може да се каже: сега имаме пълнолуние след пролетното равноденствие, след началото на пролетта.
До тук всичко е пространствено; сега обаче се излиза вън от пространството, а именно: взема се първата неделя след пролетното пълнолуние, неделята, както тя не е определена пространствено, а както тя е определена в цикъла на годишния кръг, както в цикъла на дните на седмицата постоянно се редуват събота (ден на Сатурн), неделя (ден на Слънцето), понеделник (ден на Луната), вторник (ден на Марс), сряда (ден на Меркурий), четвъртък (ден на Юпитер), петък (ден на Венера), събота и т.н., постоянно в кръг. Сега се излиза вън от пространството, като от пространственото определение на констелацията на Луната се преминава към чистото протичане на времето в годишния цикъл на неделите. Това беше по-нататъшното, което се чувстваше в мистериите: че именно старите определения бяха отнесени към космическото пространство и че с настъпването на Тайната на Голгота хората излязоха от космическото пространство във времето, което вече не беше отнесено към космическото пространство. Хората откъснаха така да се каже това, което беше отнасяно към Духа, от чисто пространственото. Това беше един мощен тласък на човечеството към Духа.”
Из Събр.съч.131:
"Същественото е не това, което Христос учи и проповядва, а това, което Христос даде: своето тяло! Защото никога до този момент със смъртта на един човек не беше внасяно в Земята това, което възкръсна от гроба на Голгота. Никога до този момент, чрез един човек, минал през Портата на смъртта, на Земята не беше предлагано това, което тя можа да получи чрез възкръсналото тяло на Христос Исус.
Чрез свързването на етеризираната кръв на Слънчевия Бог Христос със Земята се подновяват отношенията между Земята и Слънцето. Христос става Дух на Земята. Променя се цялата аура на планетата.
И моментът, когато се чества Мистерията на Голгота всяка година, е от изключителна важност. Защото изместването всъщност избягва от този импулс, който Христос донася...
...Христовият импулс ще бъде това, което ще оживи погледа назад. Ще стане такава промяна на човешката духовна организация. И тя ще произлезе от събитието, което започва през 20. век и което можем да определим като повторно Христово пришествие, така че онези хора, в които се събудят висшите способности, ще виждат „Господаря на кармата“. [...] Следващите три хилядолетия ще предоставят възможност за подготовката на хората.“
Из Събр.съч.150:
"Великденската неделя е неделята, която следва след пълнолунието, което е след началото на пролетта на 21 март. Човекът, който знае за връзката между Слънцето и Луната, т.е. знае в смисъла, в който може да научи за нея, когато узнае от духовно-научните изследвания за предназначението за Земята на взаимодействието на Слънцето и Луната, знае също и дълбоката тайна, която царува в отношенията между Духът на Земята Христос и Духът, който наричаме Яхве, Йехова. И този, който знае за връзката между Слънцето и Луната, с разбиране слуша легендата за падението на човека и изкушението му от Луцифер в Рая, за думите, прогърмели от наказващата Божия справедливост. Който се опитва да разбере нещо от това, което се намира между редовете на „Въведение в Тайната наука“, той би могъл да предусети връзката между слънчево-лунната тайна и тайната, която наричаме изкушението на Луцифер и ответното действие на Яхве-Йехова.
Но днес ще обърнем повече внимание на това, че Слънцето и Луната в своето влияние върху Земята, се следват един друг, че Слънцето и Луната със своята писменост се явяват на окултиста като един въпросителен знак, тайнствено и дълбоко вписан в духовната Вселена. А неговият отговор - Възкресението, е ден на възпоминание и надежда, ден, който символично ни изразява Мистерията на Голгота. Съществуват много тайни, които са скрити зад физическо-сетивната природа, а разкриването на такива тайни винаги ни довежда по някакъв начин в близост до строгия Пазач на прага. Такава е и тайната на Великден, която за да бъде разгадана, непременно изискава някаква зрелост на човешката душа. Макар и инстинктивно, всеки може да извърши вътрешна молитвена жертва, която да напълни душата му, когато денят на земната надежда, денят на Изкуплението и Възкресението, Великденската неделя се допира до деня на началото на пролетта.
Когато настъпва пролетта, когато Слънцето заема такова положение по отношение на Земята, че благодарение на неговата сила от лоното на Майката-Земя пробиват растителните кълнове, тогава човешката душа сякаш грейва с райска светлина, започва вътрешно да ликува, защото тя знае, че от Космоса протичат сили, които в циклична последователност, с всяка нова година вълшебно извличат от земното лоно това, което е необходимо за външния живот, а също и за живота на душата, за да може човек да върви по своя път в земното развитие от началото му до края.
И ако впечатленията от зимата, която покрива със своята ледена покривка почвата на Майката-Земя, предизвиква мисли за всичко, което някой ден ще доведе Земята до упадък, че някога ще доведе Земята до състояние на мирово втвърдяване, което ще я направи неспособна занапред да служи като място за живеене на хората; ако зимата пробужда такива мисли, то всяка пролет съвсем други мисли извиква в човешката душа: „О, Земя, от самото начало ти е дадена вечно млада нова сила, непрекъснато обновяващ се живот. Дадено ти е всичко, което отново да възбуди душата към вътрешно ликуване и вътрешно благоговение“. И дори ако студената ледена покривка все още се простира по земното царство, все пак обнадеждаващи мисли се обединяват в човешката душа с предчувствие, че Земята още дълго време ще може да носи човека със своите пролетно-летни сили така, че той да получи възможност да развие от себе си всички вътрешни, съдържащи се в него зародиши на силата. Такова благоговейно вътрешно ликуване на душата чувстваме на прага на пролетта. То възниква от това, че душата се чувства преизпълнена с надежда, че Земята ще може да устои, че Земята ще успее да предостави възможност за пълно развиване на човешките сили.
Но може би към душата се приближава въпросът: ще могат ли слънчевите сили да преодолеят зимните или поне да ги удържат в равновесие? Ще успеят ли зимните сили, които действат на Земята толкова мощно да приведат Земята в състояние на втърдяване преди човешката душа напълно да завърши земната си мисия? Ще удържи ли лятото зимата в равновесие? Винаги ли пролетта ще има тази сила? Тази мисъл не може лесно да се представи пред човешки души, които наблюдават само външната природа, но която трябва все по-често да се появява пред душите, които умеят да се потопяват в истинското духовно съдържание на света. Те се опитват да разберат великите, могъщи букви, с които са вписани мировите тайни в Космоса. Тогава, във връзка с току-що споменатите букви и борбата на зимата с лятото, на душата ще стане понятно и тази писменост, която навлиза в нашата Вселена ако проследим движението на Луната, как тя видимо и невидимо извършва своя кръгов цикъл.
О, тази лунна светлина, колко загадъчна буква разкрива тя в мировата писменост на вечно творящото слово на земния живот! Тази лунна светлина… - когато окултистът се опитва да я разбере, той преди всичко си спомня за наказващия глас на Яхве в Рая след изкушението на Луцифер, след това може би, си спомня за този прекрасен, тайнствен факт как в сребристата лунна нощ Буда издиша своя Дух в космическата Вселена. За какво ни говори лунната светлина, която е подобна на съновидение на спящ човек в мрака на нощта? - Окултистът узнава, че от силите на неуморното Слънце, обновявайки отново и отново земната еволюция, постоянно се отнема много, когато светлината се отразява от пълната луна. В магически осветената от Луната нощ душата на човека може да се потопи в съновидения, но окултистът знае колко много се отнема от силата на слънчевата светлина и слънчевата топлина, когато пълната Луна отразява тази слънчева светлина на Земята.
Така че пълната Луна е постоянният символ на това, което се отнема от Слънцето. И ако с всяка нова пролет Слънцето отново прониква със своите сили земния живот, то окултистът знае - макар, че за външното наблюдение това остава неразличимо - че с всяка нова пролет Слънцето има по-слаби сили от тези, които притежаваше предната и че от него са отнети толкова сили, колкото светлина от пълната Луна свети над Земята. По такъв начин пълната Луна, която се появява след началото на пролетта толкова тайнствена, толкова окриляща душата е в същото време строго напомняне за този земно-космически факт, че с всяка нова пролет силите на Слънцето се топят и че човек никога не би могъл да достигне в своята земна мисия това, което той трябва да достигне, ако тези сили не бяха отнемани от Слънцето. За да се усети този факт, в Космоса е поставен голям въпросителен знак, с чието чувстване старите окултисти изпълваха сърцата си.
Старите окултисти си казваха: „Ние обръщаме погледа си към Слънцето, чиято тайна възвести Заратустра. След това обръщаме поглед към Луната, чиято тайна намери своя най-важен израз в религията на Яхве. Съзерцавайки двата небесни знака, ние знаем: взаимодействието между Слънцето и Луната означава упадък за Земята“. След това старите окултисти насочваха погледа си към една точка в земното развитие, в тази точка, където в пълнотата на времето Духът на Слънцето се издигна от самата Земя в тялото на Исус от Назарет. Когато Христос умря на кръстта на Голгота и Христовият Дух се съедини със Земята, тогава в живота на Земята се извърши космическото събитие, което създаде противодействащата сила на всичко, което Луната отнема от Слънцето, когато Слънцето от Космоса действа на Земята. С това, че Христовият Дух е избрал за себе си жилище в една човешка душа и оттам по време на бъдещото земно развитие ще се разпространи в цялото земно съществуване, е създаден заместител на факта, че лунните сили постоянно отнемат от проникващите слънчеви сили от Слънцето в Земята. Така човешката душа разбира отношението си към Космоса и затова прибавя към дните, продиктувани от Космоса, морално и духовно, изхождайки от себе си, добавя третият ден, денят на Смъртта и Възкресението на Голгота. И тогава човешката душа, морално и духовно, подобно на отговор на великия космически въпрос, може да добави този Великден към тези два дни като трети ден.
Нека почувстваме в душите си тази троичност, да почувстваме космическото Слънце, което се съпровожда от космическата Луна, придружени от морално-духовното Слънце. Нека почувстваме в душата си това триединство като символ на това, че Духът преодолява материята, че животът преодолява смъртта, да почувстваме нещо от това, което би ни изпълнило, ако в истинският смисъл на думата се явяваме окултисти на нашето време. Да почувстваме, че тази сила, която наричаме Христов Импулс все по-силно и по-силно ще се въздига за земния човек така, че той да намери пътя от умиращата Земя към по-високите етапи на развитие на безсмъртната човешка душа, разкривайки себе си във вечността!"
Още информация по темата: Събр.съч.101_2, 102, 130, 131, 143, 149, 150, 219, 223, 229, 233a, 308, 353

* * *
ЕМИЛ БОК ИЗ "ТРИТЕ ГОДИНИ" - ВТОРА ЧАСТ
Събитията на страстната седмица
Страстната седмица (Тихата седмица)
Седмицата преди Великдена е забележителен отрязък от време не само в християнската, но и в природната година. В християнската година тя обхваща цялата пълнота на пасионната драма, каквато представлява всъщност последната част от всяко Евангелие. В различните области на християнството, тази седмица освен "тиха" се нарича и "велика" - изглежда само там, където в изпълнения Великденски празник е схванато добре нейното истинско величие.
Значението на предвеликденската седмица в хода на годишните времена се състои в това, че в нея се изпълва пролетното пълнолуние. Магията на зимата е окончателно разбита. Новият Земен живот се устремява с експлозивен скок напред. Мощно напират силите и соковете на растителното царство. В борбата си срещу нощта, денят надмогва равновесието и спечелва онова победно надмощие, което се утвърждава като един триумф на светлината, именно в първата неделя след пролетното пълнолуние.
Евангелското съдържание на страстната седмица не се намира в някакво изначално съзвучие с пролетната природа. Напротив - то е в рязък контраст с нея. Едва накрая - при изгрева на Великденското утро - то се превръща в едно празнично ликуване, сливайки се с омайващото пролетно чудо. Сериозната драма на Страстната седмица е само подготовка и въведение към това сливане. Пролетта в природата идва от само себе си. Вътрешната пролет на Великдена трябваше да бъде извоювана чрез поклонническото пътуване на Христос през етапите на Страстната седмица.
Седемте дни на пред-великденската седмица могат да се сравнят с 12-те коледни вечери. Там времето "между две съседни години" е за молитвено-затворените в зимната прегръдка люде, истинската подготовка за 12- те месеца на Новата година. Седемте дни на пред-великденската седмица дават на тези хора, които изживяват завършека на мистерийната драма всеки път с подобаваща вътрешна активност - нови сили за всяка бъдеща съдба.
Събитията, които преди 2000 родини станаха в тази свята седмица между Връбница /неделята преди Великден/ и неделята на Възкресението, бяха първообразни откровения на съдбата, чрез които занапред 7-те дни от всяка седмица получиха нов смисъл и нова душевно-формираща сила.
Ако се позовем на европейските езици, виждаме, че дните от седмицата все още са запазили в наименованията си отзвуци и следи от седемте планетарни сфери:
Слънце (Sonntag неделя)
Луна (Montag понеделник )
Марс (mardi вторник)
Меркурий (mercreidi сряда)
Юпитер (jendi четвъртък)
Венера (vendredi петък)
Сатурн (Saturday събота)
Ето как през онази пред-великденска седмица в края на "Исусовия живот", над всеки неин ден се излива космическо диференциране на християнската планетарна идея.
Дните от Страстната седмица - чрез своето съдържание - само отчасти определят облика на външното християнство. Във всеки случай петъкът е проникнат от атмосферата на Голготския кръст, като за една част от християните тази атмосфера се пренася върху всеки петък и го превръща в ден на постене. На Връбница, т.е. неделята преди Възкресението е станало влизането на Исуса в Йерусалим. В съседните области е останал обичаят да се украсява с палмови клонки. Всъщност всеки от седемте дни разкрива една нова мирова тайна, транспонирана в общочовешки очертания.
Когато на Връбница, т.е. в неделята, Христос влезе в Йерусалим, старото Слънце за последен път царствено озари небето, сбогувайки се с него, тъй като следващата неделя трябваше да изгрее новото Слънце, Великденското Слънце. Когато в понеделник Христос прокле смокиновото дърво и очисти храма в свещения град, Христовото Слънце се сблъска с принципа на Луната, с лунните сили на стария свят, които се нуждаеха от едно обновление. Когато Христос във вторник водеше словесните битки с враговете, когато трябваше да воюва с меча на духовното слово, и когато през нощното затишие на тази борба се върна с учениците в Маслинената планина, за да ги дари с апокалиптично-пророческия поглед към бъдещето, то Христовият отпечатък се наложи и над Марсовия дух. В сряда, при помазването във Витания и в предателството на Юда, Меркурий беше планетата, която пресрещна Христовото Слънце. И когато в четвъртъка Христос изми нозете на учениците преди святото причастие, една пълна с обещания Юпитерова светлина нахлу в унилите и натъжени апостолски души. През Разпети петък се извърши вълшебно-извисеното подобие на това, което някога хората свързваха с идеята за богините на любовта Венера, Афродита: извърши се един любовен акт, издигащ се несравнимо над всякакви други прояви на любов. Любовно-жертвената смърт на Голгота беше преобразяването на Венериния принцип чрез Слънчевия принцип на Христовото Същество. В събота, когато Христос почиваше в гроба, Христовото Слънце се противопостави на Сатурновия дух във Вселената, докато накрая, в неделята, на небето изгря божествената октава на самото Слънце, Христовото Слънце, което се беше преборило с космическите сили през всички тези етапи.
* * *
Мистерийната драма на Страстната седмица е една величествена и затворена в себе си цялост. Пред нас се разбулва една композиционна тайна, с чиято помощ ние развиваме в себе си усет за събитията на всеки етап от Исусовия живот. Явлението на седемте пред-великденски дни е едно сбито обхващане на целия Христов живот. Същите прадревни закони и степени, които се разкриха в святата биография на трите години застават още веднъж пред нас в драматична краткост. Тези три години Христов живот, разгледани от позицията на Страстната седмица, се представят сега като една велика драма. Влизането в Йерусалим е една октава над Кръщението в Йордан. Влизането на Христа в нашето земно битие е привършено. Извършва се едно последно разбулване в тайната на инкарнацията, която бе започнала с настъпването на трите години. Събитията от понеделника, проклеването на смокиновото дърво и очистването на храма са едно съответствие спрямо това, което първите три Евангелия описват като "Изкушението на Христа". Тогава Христос се сблъска още веднъж със старите лунни сили на света. Той не се нуждае от тях, отстранява ги, но възниква изкушението да не си послужи с тях. Обаче тук става дума не за външен успех, тук става дума за довършване на неговата мисия. В Йоановото Евангелие очистването на храма принадлежи към последиците от „изкушението” и не съвпада с разказа за храмоочистването, както е даден в първите три Евангелия /Йоан 2, 14 и Марко 11, 15/. И когато във вторник стълкновението с враговете проблесна като удар с меч и когато послевечерният апокалиптичен полъх докосна учениците, то всъщност се повтори на една по-висша степен решението на Исус да се откъсне от своето отечество и от кръвното родство в Назарет, за да се обкръжи в апостолския кръг с едно духовно родство. При това съответствието на този планински апокалипсис е именно планинската проповед, в която беше засвидетелстван решителният поврат към духовното семейство. На събитията от сряда, намазването във Виталия и предателството на Юда - в големия Христов живот, съответства не друго, а трагедията на Йоан Кръстител. Това е същата криза, същата възлова точка. Измиването на нозете и тайната вечеря са октавите, последното решително повторение на мистерията, която веднъж вече просветна в изхранването на петте хиляди и в ходенето по водата. Това, което се случва на Разпети петък е не друго, а последното усилване и завършек на преображението от планината Табор. Съботното полагане в гроба води по-нататък в зоната на космическата присъда, която означаваше извръщане и решително потегляне на човечеството към Юдея. През утрото на Възкресението двата кръга, големият кръг на трите години и малкият на седемте дни се вливат един в друг. В Христовия живот Страстната седмица като цялост е съответствието спрямо великото Слънчево нахлуване в неделното утро на Възкресението.

Връбница
В първия ден на Страстната седмица Христос влиза в свещения град. Тук пред нас израства една съвсем незначителна картина. Ние го виждаме - яздейки осел - да влиза през градската порта, следван от своите сподвижници. Но сякаш минава не друг, а самият Бог на пролетта - такова е смущението и раздвижването в душите на стълпените народни маси. Сякаш нещо от древния слънчев екстаз на езическото пролетно празнуване връхлита върху хората. Когато те накъсват палмови клонки от околните дървета, сякаш всички са обхванати от прадревния обичай, какъвто е съществувал у предхристиянските народи: палмата винаги е била изживявана като дърво и символ на Слънцето, на природното Слънце, което сега поражда една съвсем нова сила в пролетното небе на Юдея. Със символи на Слънцето украсяват хората Неговия път. Дали наистина Той е обещаният на човеците велик цар на светлината? И трябва ли сега да се отнеме първичното духовно значение на града Йерусалим, този, който преди още лунния хълм със соломоновия храм да заглуши всичко бе приютил в себе си на Ционската планина едно от най-древните слънчеви светилища на човечеството? Не се ли сбъдна времето на Мелхиседек, големият Слънчев посветен? На пръв поглед всичко изглежда така, сякаш сега Христос наистина намира път към душата на човечеството. В продължение на три години висшия Слънчев дух живя в едно човешко тяло и сега той е изправен пред една земна човешка участ. След първоначалното уединение, при всяко излизане напред той срещаше неразбиране и омраза. Трябва ли и сега да се обърне назад? В този миг съдбата не го ли води направо към едно велико екстатично ликуващо Спасение?
Не, ние сме застанали в началото на най-сериозната седмица в историята на човечеството. Същите хора, които размахваха палмови клонки в екстатичните викове "Осанна! " след няколко дни ще крещят с фанатична омраза: „Разпни Го!”, „Разпни Го!” Към символа на живота, палмовата клонка, ще се присъедини сериозният символ на смъртта - кръстът на Голгота.
Самият Христос сякаш носи в себе си този прелом, този обрат на човеците. С мълчаливо и сериозно лице минава Той през екстатичната тълпа. Той вниква в нищетата, в плитката повърхност на това, което Го пресреща. Но Той е устремен към по-дълбоки пластове. Той иска нещо съвсем друго.
* * *
Човешки погледнато, бихме могли да се запитаме, защо Исус не остана в Галилея, в Своето отечество; в това годишно време, когато полята около Генесаретското езеро са пролетно разцъфнали. Да, ако Той бе останал в Галилея, щеше да остане и жив. Но по същия начин бихме могли и да се запитаме - защо Христос - като един Бог - не остана в духовните небесни сфери? Той не остана в божествените висини. Той напусна небето и стана човек. Целият смисъл на Неговото Същество се състои в това отхвърляне. Когато Той влезе в Йерусалим - ясно разбиращ, че предизвиква своите врагове, които имаха неоспорима власт над Него - бе завършено изобщо Неговото навлизане в земния свят.
В началото на сериозната Страстна седмица се извършва още веднъж, но на друга степен това, което преди три години означаваше начало на Неговия земен път. Както тогава Той напусна небето, сега напусна райската природа на Галилея. Тогава, когато Той слезе от небето на Земята, хората не забелязаха това. Единствено Йоан Кръстител, който при това слизане в Земното битие поднесе свещеническата помощ, предусети нещо от събитието, когато Исус от Назарет стана носител и съд на Христос. Обаче, в сферите над човеците това бе забелязано, това бе регистрирано. Там прозвучаха думите: „Този е възлюбленият ми Син, в Когото е Моето благоволение"
Сега, на Връбница, в този час на загадъчна трескава празничност, хората забелязват това. Не от другаде, а само от духовните сфери, прозвуча това „Осанна”, което хората в екстаз извикват. Изведнъж човеците съзират като в отблясък на старото ясновидство, че този, който язди върху осела е нещо повече от един човек. Става така, сякаш народната душа се устремява бурно напред, за да съзре сиянието, Слънчевата аура, която пулсира около фигурата на Исус. Божественото Същество на Христос трябваше да се сдържа и уединява; иначе то би погубило човеците със своята Божествена сила. Обаче плодът на това уединение бе този, че Божественото, което се саможертва и слезе в човешкия свят, се трансформира изцяло в една могъща решителност на волята. В началото Божественото озаряваше човешкото. Сега човешкото гори в Божествения огън. Изпитващият огън на волята е този, който възпламени народния екстаз. Опиянението от едно пролетно-Великденско предчувствие залива сега народа, който обаче можа да отнесе това предчувствие единствено в областта на политиката.
Христос знае това по-добре от всички. Той знае, че сега в свещения град, който е една квинтесенция на цялото предхристиянско-човешко развитие, Той внася нещо съвсем различно от това, което земната природа би могла сама да произведе. То е като запалване на огън, който да промени света из основи.
Повърхностният слой на този свят сега потреперва. Но това не означава нищо. Няколко дни по-късно се оказва, че този повърхностен слой може да изрича и проклятия така добре, както и да благославя. Но това е само пенливият гребен на вълната. Природата - тази Земя, в която Христос навлезе при Кръщението в Йордан, накрая може да Му предложи единствено смъртта. Градът, който прониза Небето със своята "Осанна! ", накрая ще Го прикове към кръста.
Искрата припламва, обаче Христос минава в пълно спокойствие през душевното вълнение на приветстващата Го тълпа. Той иска да завладее входа към един много по-дълбок пласт. Защото естественото природно Слънце - колко чудеса ни дарява то, когато сутрин изгрява и поражда деня - това Слънце всяка вечер залязва. Това е външното, старото Слънце, което огрява човека сякаш той е едно природно същество. Това Слънце се връща в Земята; щом то превали летния апогей, в света нахлуват есента и зимата. Природното Слънце идва, но то винаги си отива, точно както и природният живот идва и винаги си отива. След радостите на детството, винаги настъпва огорчението на смъртта. Все някога трябва всеки да мине през смъртта, дори и да е бил като дете или млад човек едно жизнеустойчиво същество. Денят на палмовото Слънце, неделята преди Възкресението, Връбница, е денят на старото Слънце, Неделята на Възкресението ще се превърне в денят на новото Слънце. И това Слънце, не е природно Слънце, то е духовно Слънце. То не залязва. То е постоянно. То може да бъде по-лесно открито, особено в мрака на една тежка съдба, в беда, болест или смърт, вместо човек да се остави да бъде увлечен от радостните внушения на безгрижно-детинските хора. Христос влиза в стария Йерусалим. Това става на Връбница. Но в залязващия и умиращ свят Той внася новия Йерусалим. Той не тръгва по пролетния път на старото Слънце. Защо? За да възпламени новото Слънце в недрата на Земята и в човечеството, онова Слънце, което е непоколебимо, вярно и вездесъщо. Този е пътят водещ от Връбница към неделята на Възкресението - от старото към новото Слънце.
В историята за Христовото влизане в Йерусалим, ние виждаме цялата недостатъчност на всички екстатични състояния. Всяко екстатично въодушевление води до там, че човек следва единствено природата. Добре, е, че можем да изживяваме радост и удивление от пролетните дни и нощи, от общуването с деца, или от чудесата на младостта и любовта. Ние не искаме да измерваме това природно въодушевление, но ние трябва да знаем и познаваме, че една голяма опасност за нас е, да го считаме за истинския живот. Чисто природното въодушевление произтича собствено от чисто телесния човек. Само мигновено е неговото устремяване към духа. Истинското въодушевление, което остава при „Осанна!”, без да се превръща в „Разпни Го! ", се формира не отдолу-нагоре, а отгоре-надолу, когато духовното вплита корени в човешкото, когато искрата на духа политне и се инкарнира в земната материя.