„Изкуството на речта – нарочно използвам израза „изкуството на речта”, за да опиша поезията – е по-всеобхватно и универсално от другите изкуства, защото то може да включи други форми на изкуство в своята форма. Може да се каже, че изкуството на поезията е изкуство на речта, което при един поет работи по-пластично, а при друг – по-музикално. Може да се каже, че дори живописта влиза в изкуството на речта.
Поетът трябва да се бори срещу конвенционалността на речта, за да извлече от речта този елемент, който може да направи от речта един път водещ към свръхсетивните светове. Затова поетът не обръща прекалено голямо внимание на тривиалното съдържание на думите, които използва. То само му дава възможност да изрази с думи истинския си художествен импулс. Точно както материалът – глината или мраморът – не е главната грижа на скулптора, а по-скоро вдъхновението, което той се стреми да изрази във форма, главната грижа на поета е да изрази поетическото си вдъхновение в звуци, които са образни, пластични и музикални.
Именно този художествен елемент трябва да се разкрие в рецитацията и декламацията. В нашата епоха, лишена донякъде от художественост, понякога самият факт, че някой може да говори се счита за достатъчно основание този човек да стане рецитатор. Но изкуството на рецитацията и декламацията трябва да заема не по-маловажно място от другите изкуства; тъй като рецитацията и декламацията дават възможност човек да се отнася с речта по такъв начин, че в нея да се изявят както скритата евритмия, лежаща в нейната основа, така и образното, пластично, цветово използване на думите, тяхната музика, ритъм и мелодия. Когато Гьоте водел репетиции на своите ритмични драми, той използвал диригентска палка сякаш дирижирал оркестър, защото не го е занимавало тривиалното съдържание на думите, а как да изнесе това, което лежи като скрита евритмия в тяхната конструкция и използване.
При създаването на най-известните си поетически произведения Шилер не е обръщал много внимание на смисъла на думите. Например – неговата „Песен на камбаната”, що се отнася до тривиалното съдържание на думите, може прекрасно да бъде и друга поема. Шилер първо е изживявал в душата си един вид неясен музикален мотив, нещо като мелодия, и в тази мелодия е вмъквал думите, сякаш нанизвал перли.
Езикът е поетичен в истинския смисъл само доколкото се използва музикално или пластично, или само доколкото е изпълнен с цветове.
Фрау д-р Щайнер посвети много години на развитието на рецитацията и декламацията. Нейната работа направи възможно да се свържат в едно художествено цяло – тъй както различните инструменти се свързват в един оркестър – картината, представяна на сцената чрез „видимата реч” на евритмията и чрез едно истинско евритмично отношение към речта – една евритмична рецитация и декламация. Така че от една страна имаме видимата реч на евритмията, а от друга страна – тази скрита евритмия, която не се състои само в образуване на тонове, а в целия начин, по който се разглеждат речта и езика.”
Из лекция, изнесена на 26.08.1923 год., от Рудолф Щайнер