ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ ЗА ЦВЕТОВЕТЕ
Какво е цвят? Какво общо има с лечението? Това са въпросите, за които ще се опитаме да намерим подходящи отговори.
Отговорите трябва да бъдат значими. Защото докато цветът има все по-голямо присъствие в съвременното съзнание, в изкуството, облеклото, вътрешната декорация и изцелението, все още малко са тези от нас, които съвсем ясно да осъзнават какво всъщност представлява цветът.
Това не е изненадващо, тъй като теорията за цвета, разработена от сър Исак Нютон през 17-ти век, е в основата на нашето образование и мисли за цвета оттогава досега. Чрез тази Нютонова теория цветът е оставен на второ място в нашата научна картина на Вселената, докато в нашето зрително преживяване той създава най-силните впечатления. Така че имаме една аномална ситуация.
Живеем в цветен свят, реагираме на цветовете с нашите емоции, използваме цветовете съзнателно, за да подобрим тези емоционални реакции, и създаваме свои собствени цветове и цветни настроения в нашия душевен живот. Ние дори използваме цветовете физически в цветотерапията, за да въздействаме посредством душата върху органите или дори непосредствено върху самите физически органи.
Но знаем ли какво в същност е цветът? Въпреки че можем да лекуваме с цветни лъчи, процесът е до голяма степен емпиричен и не е ясно разбран. Теории за разделянето на светлината и за вибрации с различни степени на скорост, увеличаващи се до немислими скорости на движение на вълните, с нищо не ни помагат да си украсим къщите в подходящи цветове, нито да рисуваме картини с цветни пигменти. Това е теория, която на практика трябва, а и се научаваме да пренебрегваме.
Но без тази теория, можем да останем изцяло на тъмно по отношение на цветовете, ръководени само от своите харесвания и нехаресвания. Можем да продължим и само по чувство, както правят повечето художници с необяснимото им усещане за цветовете. Или можем да се присъединим към Търнър, който приема теорията на Гьоте за цвета (виж „Теорията за цвета” на Гьоте) и по този начин да открием по-задоволителни обяснения за наблюдаваните явления и да изследваме по-точно ролята на самия наблюдател по отношение на неговите впечатления от цветовете.
Или пък можем да оставим цвета настрана като нещо нематериално и само от второстепенно значение за живота, докато не усетим пробуждащо се леко безпокойство, когато чуваме за нарастващо разпространение на цветната слепота в нашите съвременници. Да не се знае нищо за цвета може би представлява известна опасност.
И все пак цветът, ако пробуди в нас живи сетивни впечатления, може да има силно въздействие върху нас. Той може да се превърне в портал към нови светове от преживявания, в които мисленето и чувствата играят обща роля. Сещам се за едно мое лично изживяване, толкова силно, че продължава да е ярък спомен вече повече от тридесет години.
Стоях заедно с други хора на едно ниско било между две групи планини. Небето бе изпълнено с влажни жълтокафяви изпарения, а последните гръмотевици отшумяваха на изток, където блестяща двойна дъга се извиваше високо на мастиления фон от заоблачени хълмове. На запад червеният диск на слънцето потъваше зад планинска верига. Когато се обърнахме наляво, видяхме нещо като висока дъга от златиста светлина, простираща се от слънцето до дъгата. Обърнахме се надясно и отново се появи подобна дъга от златиста светлина. Гледахме нагоре, а небесата бяха изпълнени от тайнственото червено-златно сияние. Докъдето окото стигаше, бяхме сякаш захлупени от величествена купа от златна, движеща се цветна светлина, а купата имаше ръб, очертан от двойни дъги.
Това беше великолепно и вдъхващо страхопочитание преживяване. Стояхме, едни незначителни песъчинки на фона на безграничната космическа драма от светлина и цвят, но в известен смисъл и нейни създатели. Защото дъгата се появи точно там, където беше, дъгите от златна светлина точно там, където бяха, но само за нашите очи. За някой друг, отдалечен от нас, фокусът би се променил в зависимост от местоположението им между слънцето и тъмнината. Ние бяхме в центъра на тази изява. А вляво и вдясно светлината прие формата на дъга, защото нашите очите не можеха да я видят другояче. Ние бяхме в центъра на цялото това великолепие, което очите ни разкриха; малки същества обгърнати в един бляскав свят, който независимо от това се въртеше около нас като негов център. Какво общо сме имали, като човешки същества, с цялото това великолепие, което събуди в нас само единствено почуда?
Знаех повечето от отговорите, както се преподават в учебниците на основата на Нютоновите теории, но те не ме удовлетворяваха. Казваха ни, че цветът е разделена светлина, молекули в движение, вибрации с различни скорости, вариращи от хиляди дължини в секунда на вълните, до милиарди и трилиони в така наречения етер. Какво общо имаше скоростта с емоционалното усещане за цвят?
По-нататък научаваме, че не може да се твърди, че цветът има някакво реално обективно съществуване. Еди колко си дължини на вълните оказват влияние върху очите и създават усещането за жълто. Кой може да каже къде съществува жълтото - в окото, в дължини на вълните или някъде другаде?
Казва ни се също така, че цветът е вторично качество на предметите. Как е прикрепено към предметите не е ясно. Наблюдателят реагира емоционално на цвета, но защо го прави също не е ясно, тъй като единствено е установена скоростта на вибрациите или вълните, свързани с цветовите явленията. Така че никак не се приближаваме до задоволителни отговори.
Двойните дъги избледняха и зелените гористи хълмове мокро блестяха на фона на величието на гаснещото слънце. Цветовете сияеха, от пищната зеленина на растителността до въздуха, обагрен в розово, до зелено-синьото небе и до препускащите, вече пурпурни облаци. И така въпросите ми за естеството на цвета избледняха заедно със залеза към тъмната нощ на спекулациите, над които отгоре гледаха звездите.
Има нещо особено важно в това да се задават въпроси. Галилео и люлеещата се лампа, Нютон и падащата ябълка са симптоми на изследователския дух, който човекът от петнадесети до двадесети век притежава за по-нататъшната си еволюция. Също толкова важна е и насоката на изследването, както и моментът във времето, в който за пръв път се задава конкретен въпрос.
В древната митология има случаи, които ясно илюстрират тази точка, особено легендата за Парсифал. Тъй като не успял да зададе правилния въпрос в определен момент, Парсифал бил изхвърлен от замъка на Граала и е трябвало да се скита в продължение на седем години, придобивайки мъдрост чрез горчив опит, преди отново да му бъде разрешено да влезе.
След периода на изпитание, задавайки правилния въпрос, той придобива силата да излекува ранения цар Амфортас, и сам да стане владетел на замъка. Легендата се е развила от една древна мъдрост, свързана с духовната еволюция на човека. Картината, която тя съдържа, може да се прилага еднакво и в нашето време.
Защото в замъка, който символизира главата, се съдържа неговата човешка интелигентност, в която възникват всякакви въпроси на различни нива, с различни цели. През последните пет века зададохме повече въпроси за явленията на земята, отколкото бяха зададени в тази посока в предходното хилядолетие. Все пак ние по никакъв начин не сме изчерпили въпросите, които могат да бъдат задавани.
Сега, като не задава правилните въпроси за цвета, човечеството може да се окаже изхвърлено от замъка на Граала. Защото цветът е земният ключ за един портал към световете на душата и духа, за които съвременният човек знае твърде малко.
НЮТОНОВАТА ТЕОРИЯ ЗА ЦВЕТОВЕТЕ
Преди седемнадесети век, цветът се смяташе за директно създаден чрез пречупване от слънчевата светлина. През 1766 год. Нютон прави откритието си чрез използването на призма, че всички цветове вече съществуват в Слънчевата светлина и могат да бъдат отделени един от друг чрез пречупване. Тази концепция продължава да съществува в учебниците до наши дни.
И без използването на никаква призма е лесно да се убедите в тази теория чрез един познат опит. Слагаме чаша вода на бяла покривка, където слънчевата светлина да улавя горната част на стъклото и чрез пречупване да се отразява върху покривката, тогава забелязваме как се появяват цветовете на дъгата. Цветът е разделена светлина, си обясняваме ние.
Обаче цветът се появява само на ръба на светлината, там, където има сянка. Не в средата, където светлината е най-силна. Ако всичко се съдържа в силните слънчеви лъчи, защо цветът се придържа към засенчените ръбове?
Друг експеримент, който можем лесно да направим, е да погледнем през призмата, ако имаме такава. Ако не, чрез парче стъкло от стар полилей от магазин за втора употреба. През призмата под правилния ъгъл, т.е. на нивото и хоризонтално на очите, поглеждаме към лист бяла хартия. Първо виждаме само белота. После цвят - по краищата на хартията! Жълто, оранжево, червено отгоре и зелено-синьо, синьо и виолетово отдолу. Те са като цветовете на дъгата, но зеленият цвят липсва и има широко бяло пространство между тях. Цветовете отново се появяват единствено там, където белотата среща тъмнината отвъд хартията.
Да продължим още малко и да положим с четка черна акварелна боя върху бялата хартия. Погледнете отново през призмата. Цветове изскачат пред погеда ни: жълт, тюркоаз, цвят на праскова, пурпурен, виолетов. Най-ярките се появяват точно там, където тъмнината е най-силна. Изглежда почти сякаш можем да кажем с еднаква сила, че цветът представлява разделена тъмнина. Но какво става тогава с теорията на Нютон? Нека попитаме физиците.
Професор Едингтън ни отговаря на този въпрос. В глава, озаглавена „Откритие или създаване“, в неговата „Философия на физическите науки“ („Философия на физическите науки“, проф. Артър Едингтън - Cambridge University Press), той посочва, че посоката на мислене на учения може да повлияе на резултатите от неговите експерименти. Във връзка с цветовете в слънчевите лъчи и теорията, произтичаща от експериментите на Нютон, той казва:
„Грешката не е в твърдението, че в слънчевата светлина вече съществува зелен компонент, защото това е легитимна форма на мислене, но в това да се твърди, че можем да решим експериментално между две еднакво допустими форми на описание. И поради нашият пропуск се случи така, че начинът на обяснение, който осъждахме, беше по-скоро по-естествен и подходящ от този, който се заехме да защитаваме."
Това представя въпроса много умерено. Гьоте е почувствал това много по-силно, когато се обръща към Екерман: „Една грешка в мисленето може да доведе до векове на заблуда."
ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ ЗА ЦВЕТОВЕТЕ
Тъй като Гьоте отдаде най-голямото значение на своята Теория за цветовете, както и много време и мисъл, за да изложи грешката на Нютон, според него, в тази област, едва ли можем да се съмняваме, че той е имал именно тази грешка предвид. Гьоте добре разбираше, че начинът, по който поставяме нашите въпроси, оказва влияние върху формата на отговора, който получаваме. Той вярваше, че Нютон и неговите последователи са допуснали грешка, защото са поставили въпроса погрешно, и не само този въпрос, но много повече, чиито ефекти изпитваме до наши дни.
Идеята, която са имали мислителите преди Нютон, е била, че светлината създава цветовете чрез пречупване. Това сякаш не противоречи на нашето усещане на цвета като най-колебливото и непостоянно от всички явления, които нашите сетива възприемат. Цветът се появява в цветята, процъфтява и избледнява. Той играе над земята и небето при залеза и изгрева; сияе мимолетно в дъгата. Освен при металите, той винаги има непостоянен характер.
Нютон е изразител на духа на своето времето, в търсенето на цветовете като нещо, което постоянно се съдържа в светлината, т.е. вградено във всеки лъч слънчева светлина. За него цветът не е част от един процес на сътворение, а всеки цвят е вече съществуващ обект - постоянна реалност.
Гьоте вижда цветовете като възникващи в процеса на осветяване и потъмняване: тъмнината на безкрайното пространство, видяна през изпълнения със светлина въздух, създава синева, също както при тъмнотата на далечни планини; докато светлината, която се бори да проникне през потъмняваща среда от облаци, прах или мъгла, създава дрипавото оранжево на бурята, жълтината на уличната лампа, тъмното червено от залеза. Той вижда пораждането на цветовете като един жив процес, не като отделяне от нещо предварително съществуващо, но като активно взаимодействие между светлина и тъмнина, творейки постоянно.
Тези три различни понятия за цвета изглежда са свързани с времето, в което са били мислени.
Когато хората са мислели за вселената, като за творба на един Божествен Създател, то схващането за цветовете и красота като едно непрекъснато проявление на съзидателния процес, е било естествено.
Когато чудесните открития на физическата наука сякаш виждаха материални причини за всичко, беше лесно да се оформи понятието за цвета като нещо материално, затворено в слънчева светлина, откъдето да бъде отделен.
Гьоте обаче е изпреварил времето си, откривайки идеята си за цветовете, създадени от изсветляването и потъмняването. Чрез вътрешното си съзнание той знаеше, че цветовете имат духовно значение, което се пренебрегва. Той вярва, че въпросите на физиците са поставени с пристрастие към материализма, и че това ще доведе до много подобни грешки. Неговият възглед за цветовете бе само една от многото научни концепции, с които Гьоте през деветнадесети век е предшественик на духовната наука на Рудолф Щайнер през ХХ век.
Какъв е начинът да поставим въпроса за цвета в нашето време?
Ние не вече вярваме наистина в теорията за разделящите се лъчи светлина. Нито пък, ако правилно разбираме проф.Едингтън, го вярват физиците. Той описва как една демонстрация на теорията може да бъде инсценирана с цел да убеди невярващия „спиритуалист“ и как това ще се провали: „Все пак, - пише той - не мисля, че би било невероятно днес дори един експерт да попадне в този капан – толкова силно е очарованието на историческия експеримент. Той всъщност е наясно; но човек не винаги си припомня познанията си тогава, когато е нужно."
Може да е неудобно за физика да постави въпросите си по нов начин. Формата на задаване на въпроси на Гьоте е била разбрана само от най-изключителните души сред съвременниците му и едва сега започва да събужда общ интерес. Но човечеството не може да чака физиците. Трябва да знаем истината за цвета, защото цветът се простира далеч отвъд физическата наука.
Light and Colour (Goethe's Theory) – The Morning after the Deluge – Moses Writing the Book of Genesis
РЕАЛНОСТТА НА ТЪМНИНАТА
Веднага трябва да се сблъскаме с една трудност. Ако цветовете произлизат от активното взаимодействие на светлина и тъмнина, не можем да продължим да считаме тъмнината като нещо недействително. Самата тъмнина също трябва да е активна сила.
За Гьоте, като Розенкройцер, това не е било немислимо. Но за неговите съвременници, както и за много Западни мислители днес, това е небивалица. Тъмнината се счита единствено за липса на светлина.
Разбира се, именно Западната мисъл отказва да приеме тъмнината като реалност. За Източните философии Ин и Ян, Ахура Маздао и Ариман, са били еднаква и полярна действителност.
Ще се опитаме по-нататък да покажем как реалността на Тъмнината като действаща сила е оправдана, дори в нашия собствен опит. Тъмнината може да действа духовно в душите на живите хора. След Хитлер малко хора ще отрекат това. Загубили сме неутралността си, присъща на деветнадесетия век, относно душевната тъмнина и активната сила на злините.
По такива начини разбирането за цвета само ни води напред към едно лекуващо помирение между двата свята, в които човек действа, света на сетивните явления и световете на душата и духа. Защото, ако Тъмнината е активна, то и Светлината е такава. Светлината на Света озарява съзнателния човешки дух.
Също както залитането на човешкото същество в една от двете посоки, физическата или духовната, едно прекалено залитане в областта на изживяванията, може да доведе до болест, така че равновесието поддържано между двете сфери е равностойно на равновесие в здравето.
Тъй като цветът е доловим за външните сетива и също за вътрешните сетива, той е една гранична реалност, вярна и доловима и в двата свята, следователно безценна за лечението и на душата, и на тялото.
За постигането на ясно виждане за цветовете по един вътрешен начин е необходим един път на лично развитие, за който нашето време е готово, но все още не е свикнало да го прилага.
Да се разбере тясната връзка между физическото зрение и вътрешната дейност на душата е още един етап на съзнание.
И още по-нататък, разбирането за цвета като действаща сила в лечението, не само чрез физическите процедури на Цветните терапии, но и в един по-психологически и духовен смисъл, като едно тонизиращо или оздравително лечение на напреженията на душата.
Пътят към такова развитие е открит пред съвременния човек. Състоянието на света около нас зове една духовна наука, едно познание за инициациите, за което едно истинско усещане за същността на цвета, със сигурност може да бъде първата и най-важна стъпка.
Превод: Ати Петрова
Важността да разбираме цветовете (1)
Следва!