Д-р Инго Юнге: за словото, Христос, слизането на Светия Дух, живата връзка на душата с природния ритъм, и днешните времена

Submitted by admin 2 on Нед., 24/05/2020 - 12:04
Петдесятница

„Само там, където завършва познанието на сетивата,

се отварят порти, разкриващи на душата истинската реалност на живота.

Душата създава ключа към тях, укрепвайки в борбата,

която водят в самото й същество силите на човека и мировите сили,

когато тя прогони от себе си онзи сън,

който обгръща с духовна тъмнина силите на знанието,

поддържайки ги в техните сетивни граници.”

 

Скъпи мои приятели,

Света Троица (Петдесетница) 2020. Иска ми се да започна с въпрос. Доколко днес съвременният човек може да познае свръхсетивния свят, духовния свят? Доколко човек може да възприеме този свят непосредствено, ако с цялата си човешка разсъдъчност, в съзнанието си, повдигне спящите, несъзнателно присъстващи в душата сили?

Антропософската духовна наука в това познание ще действа като математик, който в съвремието ни доказва теоремата на Питагор. Доказва я с тези методи, които владее сега, а не с онези, които заимства от историческите трудове на древните времена. Антропософията черпи знания от действителни, реални, духовни източници, от непосредственото духовно познание. Тя отказва да прави заключения (изводи) въз основа на древни предания и вече съществуващи възгледи и теории.

И ако осъществяваме познание по такъв начин, чрез съзнателно духовно изследване, можем да стигнем до онази пропаст, която лежи между получените в резултат на духовно изследване знания и онова, което предлагат днес общопризнатите възгледи. Става въпрос само за това, което съвременният човек може да достигне с пълното и будно участие на своите духовни сили, ако е способен да изследва самостоятелно, без да ползва старите знания.

При това става ясно, че в хода на изследването се изисква нещо, което отсъства, тъй като в хода на изследването се появяват духовни преживявания, за които на съвременния човек в неговия привичен език не му достигат подходящи думи. Езикът ни днес напълно е приспособен към съвременния начин на мислене, съответства на материалистическия начин на гледане на света. Езикът се е научил да съотнася своите словообразувания към материалното и интелектуалното, което също се отнася към материалното. Интелектуализмът по своята вътрешна същност не е нищо друго, освен корелат на материалистическия начин на възприятие. Човекът неизбежно ще стане интелектуален, ако е материалист. В определен смисъл материализмът и интелектуализмът са взаимосвързани. Това, което може да бъде познато в материята, това, което е възприемаемо по сетивен начин, се отразява във вътрешната същност на интелектуализма. Което значи, че съдържанието на интелектуалното не може да бъде нищо друго, освен съдържанието на нашия материален свят. Освен това нищо не е казано за Духа, засега се посочват само ограниченията на интелектуализма.

Става въпрос за това, че за духовнонаучното изследване е необходима голяма добросъвестност и отговорност по отношение на изказването и формулирането на резултатите от познанието. Изследователят е принуден да обмисли всяко изречение от колкото се може повече различни страни, така че казаното да бъде точно и неоспоримо. Не е възможно, в приятен свободен стил, така да се изложат проблемите, че при изложението им да не става нужно да поемаш никакви отговорности, а чисто и просто да изкажеш няколко мнения, които могат да се променят ту така, ту иначе, според както е нужно. Интелектуализмът има по-малко проблеми с това. Но подобни неща не могат да се отнесат към разглежданата тук духовна наука. Ето защо тя често изглежда сложна и неудобна, и трябва да се опитаме да разберем предимствата или негативното отношение към антропософията, изхождайки от особеностите на времето.

Тъй като съвременността, главно с материализма и интелектуализма си, оставя своя отпечатък върху езика, е трудно да се намерят думите, нужни за изразяване на нещата, които искаш да изразиш.

Голяма опасност има да бъдеш разбран неправилно или да останеш съвсем неразбран, ако искаш да внесеш яснота във взаимовръзките, които съпътстват събитието Петдесетница като преживяване на специална група хора, като в същото време това преживяване се обяснява сега изключително от гледна точка на материалните процеси. Естествената наука и интелектуализмът дават малко познания за истинската природа на човека. С това напълно се съгласи и известният учен Дюбоа Раймонд в своята знаменита и единствена по рода си игнорабимусова реч*. Това е невероятно признание на факта, че без духовната наука за живия човек можем да мислим само абстрактно и не можем да стигнем до наистина смислени твърдения.

Нужно беше да поставя сега, в началото на разглеждането, подобни теми, за да може като започнем от този момент, 2020 година, да си изясним за какво говорим, когато искаме от антропософска гледна точка да разгледаме темата за Петдесетница.

Нека разгледаме човека така, както го възприемаме с нашите обикновени сетива. Доколкото на земята той живее във взаимовръзка със светлината и въздуха, ние откриваме, че човек по отношение на своята физическа организация е в голяма степен самостоятелен, свободно движещ се, независим от онова, което представлява физическата земна среда.

Ако се издигнем до първото свръхсетивно възприятие, до имагинацията, ще забележим етерното тяло на човека. Всъщност, етерното тяло не можем да наблюдаваме толкова лесно, както физическото тяло, което е ограничено от кожата, но трябва да го разглеждаме във взаимовръзка с етерните елементи на цялата Земя. Тъй като в етерното си тяло човек живее на значително по-високо ниво, отколкото в своето физическо тяло. И ако при подобно разглеждане на етерното тяло вземем под внимание и етерното тяло на Земята, то вече е невъзможно да се придържаме само към понятия, които използваме за описание на земните материали в химията и минералогията.

Съвременният език не ни дава възможност да изразим онова, което може да бъде възприето в етерното тяло на човека и Земята. Древният грък, ако бихме могли да го пренесем в наше време – което, разбира се, е невъзможно – би казал за съвременната ни химия например следното: вашите 70, 80 или 90 елемента от периодичната система всичките вече се съдържат в представата ни за Земята, в елемента на Земята. Всичко това го обозначаваме като Земя, би казал той. С нашите четири елемента Земя, Вода, Въздух и Огън ние обозначаваме нещо друго, не това, което се подразбира под тях сега, би казал древният грък, ако живееше в наше време.

Точно до тези четири елемента може да се стигне, ако наблюдаваме всичко ритмично потрепващо, движещо се, тъчащо, в което се оказва потопено преплетеното с етерното тяло на Земята етерно тяло на човека. И ако следваме това етерно, което живее в тези четири елемента – Земя, Вода, Въздух и Огън, можем да разберем и пролетта, лятото, есента и зимата. И в основата на пролетта, лятото, есента и зимата, в тяхната метаморфоза, се крие влиянието на етерната Земя, и в тази етерна тъкан на Земята е вплетено и етерното тяло на човека.

Сега продължаваме напред и стигаме до астралното тяло на човека. И ако се издигнем до астралното тяло на човека, което всъщност е носител на мисленето, чувстването и волята в човека, отново стигаме до това, че не е възможно да разглеждаме човека като нещо отделено от останалото. Точно както в етерната тъкан на Земята трябва да бъде включено етерното тяло на човека, така и астралното тяло на човека трябва да се включи в онова, което в духовен вид е основа на изразеното в движението и положението на звездите. Астралното в човека е израз на космическите, звездните отношения; как се движат звездите, как стоят една спрямо друга – това е изразено в астралното тяло на човека. Също както човек със своето етерно тяло е свързан с етера на Земята, така със своето астрално тяло той е свързан с обкръжението на Земята. Земното обкръжение продължава да живее в човешкото астрално тяло. Продължава да живее в събитията, преживяванията на човешкото астрално тяло.

Виждате ли, скъпи мои приятели, ако описваме човека, ако го подразделяме, трябва наистина да го разделим, ако искаме да го разберем, защото съвсем естествено можем да достигнем от познанието на човека към познание на света. Ако се върнем назад в историята на развитие на човечеството, далеч назад, в по-древни времена, още преди гръко-латинската епоха, то там е имало съзнание за взаимната свързаност между човека и света на звездите. Обаче по онова време то е било смътно, инстинктивно съзнание. В онези древни времена не са се занимавали с астрономия, имали са непосредствено преживяване на космическите взаимовръзки. Човек се е чувствал в определено време от развитието на Земята не толкова като неин гражданин, колкото като «небесен» гражданин.

Поглеждайки назад, попадаме във време, когато човек е можел вътрешно да преживява растежа и процъфтяването на земното в растителния свят, в света на животните, когато той, човекът, е можел да преживява всичко, което е можело да бъде преживяно във въздуха, във водата, и когато всичко това се е преживявало като даденост, като нещо разбиращо се от самосебе си, така както човек сега преживява своите вътрешни процеси, процесите на хранене и храносмилане, и може да ги възприема като разбиращи се от самосебе си. По същия начин той е можел да възприема всичко свързано с физическия свят като напълно естествено. Но за него не е било разбиращо се от самосебе си онова, което е можел да преживее в астралното си тяло като влияние на небесните светове. Тъй като то е било нещо значително различаващо се, „притискащо“ го твърде много, за да може да се възприеме като разбиращо се от самосебе си.

Когато наближавала зимата, когато нощите ставали по-дълги и земята се сковавала от студ, човекът преживявал този студ, той чувствал по някакъв начин как с възприятията си, със съпричастността си към света, е принуден в себе си да усеща нещо, наподобяващо спомен за небето. Усещал вътре нещо, което било само спомен за небесата. Когато, напротив, наближавала пролетта, топлина обгръщала земята и човекът бил потапян в тази топлина, тогава той усещал как вътре в него се разкрива нещо, което би могъл да изпита – така да се каже – в разширяващия се дъх на тайнството на небесата. И това било за него небесна реалност, не само споменът за небето, който той преживявал по време на зимата. Също така интензивно човекът е можел да преживява и останалите годишни времена, сякаш е вътре в тях. Той наистина е съпреживявал годишния кръговрат.

Ако днес размишляваме върху настроението си, откриваме само слаб спомен за това, че някога, преди много години, хората инстинктивно са живеели по такъв жив начин. Празнуваме Рождество и погледът в историята на някогашните времена ни разкрива тайната за това как този празник е свързан с живота на спомените на отделния човек, който вътре в себе си, в определена степен, се е чувствал изоставен през зимата, изоставен от небето, за да има възможност в самота на Земята да се погрижи за своите спомени. Ние ще разберем и това, че я има тази самота. Днес ние още изпитваме нещо подобно на онова, което се е явявало непосредствено преживяване на света на звездите, например при определянето на празника Великден през пролетта, който се ориентира спрямо съотношението между Слънцето и Луната. Онова, което днес се разкрива на нашия абстрактен ум чрез изчисления и което използваме, за да определим датата на празника Великден, както и седем седмици след Великден празника Петдесетница, е било за древния човек непосредствено преживяване. Това било преживяването, усещането „да бъдеш отново приет на небето“ след зимното уединение, и чрез празника на Йоан е можело да бъде преживяно щастливото, радостно усещане на себе си в тъчащото Божествено, в божественото блаженство, в съюз с истински Духовно-Божественото, за което по времето на Рождество в човека оставал само спомен, и в което той можел да бъде отново включен през пролетта. Празникът на слънцестоенето в древните времена е бил такъв, че се е преживявал като вътрешно търсене на връзка с божественото, при което човекът съпреживявал, че Земята не е затворена в себе си, не е изолирана, а напротив – е действащо в космоса същество, и човек чувствал себе си, чувствал цялото си същество съпричастно към това космическо преживяване.

Ако си зададем въпроса, как някога е усещано влиянието на този съществен член, който днес определяме като астрално тяло, трябва да кажем, че това тяло се е усещало от древното човечество като непосредствено преживяване, но преживяване, което не е продължавало само миг, а дълго, и хората са знаели, че в него действат звездите със своите закони, със своето движение. И не е било така, че човек да придава голямо значение, например, на слънчевите и лунни затъмнения. Това се случило чак когато започнала да доминира науката. В древните времена на небето гледали с изпълнено с вяра простодушие, и усещайки небето в себе си в определено време от годината.

Някога е имало даже и такова време, когато религиозното чувство е било непосредствено, истинско, разбиращо се от самосебе си, и когато е трябвало от него да се проявява все повече и повече във външния земен живот. Също както ние днес гледаме на растителния свят, на света на животните и на звездите с материалистическо чувство, и трябва да ги преосмисляме в себе си, ако искаме да ги преживеем вътрешно с религиозно чувство, така религиозният живот е бил някога за човека нещо, което му е било „дадено“, и само тогава, когато е искал да се откаже от тази даденост, е трябвало първо да излезе от този религиозен живот.

И докато не съзнаваме напълно тези неща, не можем да имаме ясна представа за взаимоотношенията между науката, обикновения всекидневен живот и религиозното преживяване. Веднъж в живота си трябва да обърнем поглед към тези неща в развитието на човечеството, към факта, че някога е имало древна картина на света, в която външните прояви на слънцето, луната и звездите не са представлявали интерес, в която тези външни явления са се обръщали към сетивата, но са се преживявали вътре в човека. Това, което идвало като влияние от небето, било вътрешно преживяване на човека, което той можел да съотнесе към самия себе си, всичко, което идвало като влияние от небето, в човека живеело като разбиращо се от самосебе си.

Днес всичко се е променило. Това, което някога през зимата се е усещало като преживяване и като упражнение за припомняне на самотата, днес до голяма степен е изгубило своето значение. И понякога е доста болезнено за човек, когато във физическия свят настъпи усещане за самота. Но то безмерно, несравнимо повече се усилва, когато човек навлиза в свръхсетивния свят. Това е същото чувство, което възниква, когато човек съзнателно напусне физическото тяло, чувство за абсолютна самота. В обикновеното си съзнание човек не изпитва такова чувство на неописуема самота, не чувства, че изцяло зависи само от себе си, зависи от онова, което в такова състояние трябва да представлява душевното му и духовно съдържание. Тогава човек забелязва точно това абсолютно чувство на самота единствено благодарение на което в свръхсетивния свят той може да съхрани своето собствено Аз. В противен случай би се разтворил в света на Духа, ако благодарение на самотата си не изпитваше чувство за Аз-а си в духовния свят, така както тук, на Земята, човек преживява своето Аз чрез възприемането на своето тяло. Благодарение на тази самота можем да съхраним своя Аз в духовния свят. Тогава човек се научава да познава този духовен свят като нещо, което го заобикаля.

 

Светият Дух
Автор: Дорина Василева

 

Само с дълбоко благоговение можеш да се решиш да говориш за такива неща и единствено по този начин трябва да се разглеждат онези събития, които могат само приблизително и до определена степен да ни разяснят събитията, свързани с Петдесетница.

Какво се е случило на Земята точно в онзи момент от световното развитие, който ни се представя по тайнствен начин като слизането на Светия Дух върху апостолите, и какво по-нататък означава, че апостолите започнали да говорят на различни езици?

Това бил момент във времето, когато християнството и християнските импулси започнали да се разпространяват и се разпространявали по такъв начин, че да останат независими от разбирането им от човека, от това в чия душа, в чие сърце са се настанили. От този момент нататък християнството станало не въпрос на разсъдъчно разбиране, а дело на сърцето. То трябвало да бъде възприето със сърцето.

Скъпи мои приятели, нека отново се опитаме да хвърлим светлина върху разбирането на Светия Дух, върху неразбраните още събития от Петдесетница. Тогава ще можем отново да оживим тези събития, и те отново ще добият смисъл. Трябва да знаем къде се намираме, и празникът Петдесетница трябва да се възприема като някакъв повик, като символ на освобождението на човешкия Дух, като велик символ на борбата на човека за свобода, за придобиване на съзнание в свобода.

Живеем във време, когато хората трябва да разберат, трябва да познаят Христа. Отмина времето, когато е действал Христос, когато се е „разпростирал“ от душа в душа, независимо от това какво и как са мислели за него тези души. Ако попитаме как е било възможно християнският импулс да се разпространява, без да е било нужно да бъде разбиран, без да е трябвало човек да присъства в това със съзнанието си, ще стигнем до събитието, благодарение на което това е било възможно. И това събитие е събитието Петдесетница, слизането на Светия Дух. Това събитие е било така преживяно от апостолите, че им се сторило, че са пробудени, като хора, които в този миг имат чувство, което са изпитвали дълго време, в продължение на много дни, като необичайно за тях състояние на съзнанието, сякаш са се събудили благодарение на това събитие – Петдесетница, от изпълнен със сънища сън. Те наистина се чувствали така, сякаш от космическото пространство е слязло нещо, което може да се нарече субстанция на всепоглъщаща, всемогъща любов. Благодарение на тази сила, благодарение на тази любов, в по-високо духовно съзнание, към апостолите се е върнал споменът за всички техни преживявания, които сякаш са били „проспали“.

И именно по този начин можем да разберем и осъзнаем онова, което последвало веднага след събитията на Петдесетница. Благодаря Ви!

 

„Само там, където завършва познанието на сетивата,

се отварят порти, разкриващи на душата истинската реалност на живота.

Душата създава ключа към тях, укрепвайки в борбата,

която водят в самото й същество силите на човека и мировите сили,

когато тя прогони от себе си онзи сън,

който обгръща с духовна тъмнина силите на знанието,

поддържайки ги в техните сетивни граници.”

 

Трябва да изкореним от душата си страха и ужаса пред онова, което идва към нас от бъдещето. Човек трябва да се научи на невъзмутимост към всички чувства и усещания по отношение на бъдещето, с абсолютно спокойствие да очаква всичко онова, което може да дойде, и от преизпълненото с мъдрост мирово ръководство се приближава към нас. В същността си това е, на което хората трябва да се научат днес: да живеят в доверие, без каквато и да е гаранция от живота. В доверие към постоянно присъстващата помощ от духовния свят. Наистина по друг начин днес е невъзможно. За да не падаме духом, трябва правилно да възпитаваме волята си и да търсим пробуждане отвътре всяка сутрин и всяка вечер…” (Р.Щайнер)

 

Забележка:

*Ignoramus et ignorabimus (лат. „не знаем и няма да узнаем”) — станалата крилата фраза от доклада на Емил Дюбоа Раймонд „За границите на познанието на природата”. Смисълът на фразата се заключава в това, че според Дюбоа Раймонд никога няма да прекрачим поставените от човешкия Дух граници в познанието на природата. Понякога се съкращава: ignorabimus („ние никога нищо няма да разберем”).

Превод: Диана Янкулова

* * *

Скъпи приятели,

Лекцията ни е изпратена като дар от самия д-р Инго Юнге.

Благодарност и дълбок поклон!