Дванадесетте сетива и тяхната роля в земния ни живот - упражнения за развитие

Submitted by admin 2 on Нед., 04/06/2017 - 18:34
Дванадесетте сетива

Духовно-научното познание развива учението за 12-те сетива, чието овладяване и развитие в хода на човешкия живот имат основополагащо значение освен за адекватната му инкарнация по отношение на цялостното функциониране на физическо-етерно-астрално-Азовата му същност, но и за надграждане на нашите възприятия извън сферата на чисто физическата ни природа. Същевременно работата върху тях спомага за предизвикване на оздравителни процеси при дисбаланс в човешката организация.

Базисните сетива са сетива на тялото. Те са родствени на волята. Дават възможност да се придобие опитност в преживяване на собствената телесност по отношение на света.

Осезателното сетиво физически се изразява от барорецепторите и нервните окончания по цялото тяло. Кожата е най-голямата сензорна система на организма ни. Ние регистрираме дори най-лекото докосване до нея. В различни зони на тялото чувствителността на кожата е различна. Но за да знаем какво ни докосва, е нужно да разширим наблюдението си и тогава включваме и други сетива – за зрение, за топлина, сетиво за движението /за да проучим обекта с ръце – неговата форма, структура/... Човек има усещане за преживяване чрез допира на себе си, на физическото си тяло. Осезателното сетиво е вътрешният резонанс на директния физически контакт с външния свят, при който цялото тяло реагира като резонаторен съд на различните нюанси от докосвания, а ние съпреживяваме “трептенията”. Кожата е мястото на среща между моя Аз и света – база на съзнанието за различност. Всички по-нататъшни душевни и духовни автономни стъпки са възможни само на тази основа. Външното докосване се случва и в човешката душа паралелно с физическото докосване, като дълбоко вътрешно докосване, водещо до развитие на основните способности – да си представяме, да разбираме, да комуникираме, да си спомняме, да оценяваме. Представянето, разбирането, спомнянето, оценяването не са дейност на самите сетива, а отговор на човешката същност на изживяванията в сетивните органи. Този отговор идва от мисленето, което поема инспирациите и интуициите и ги осмисля съзнателно, като прибавя понятията. Някога на Луната или през лемурийското, дори през атлантското време, сетивата са ни давали и разбирането. Когато селянинът е поглеждал небето, е знаел дали ще вали, когато е гледал билките, е знаел коя билка за кое помага. Това още го правят животните, но сегашният човек трябва да учи и чрез познанието да научи с коя билка да се лекува, затова се развива и метеорологията, защото инстинктивното познание, инстинктивните преценки и понятия не изплуват в съзнанието. Сега човекът трябва чрез понятийната дейност, чрез мисленето да намери подходящото понятие и да го прикачи към наблюдаваното възприятие, чак тогава се поражда представата, която е образът на възприятието плюс роденото от мисленето понятие. Сетивата са вратата, през която светът и човекът, т.е. азът и астралното му тяло, се докосват и след като се включи мисловната човешка дейност, се получава познанието, знанието, представата за света; където изживяването се свързва с познаването, с познанието.

Правилно развитото осезателно сетиво дава увереност в съществуването и в действителността, усет за защитеност, за отграничаване от средата и за самостойност. Чрез осезанието тялото получава първото си позитивно познание за закрила и близост, или чувството за незащитеност и изоставеност, свързано със страха от докосване. По-късно това се превръща в изграждаща съставна част от развитието на човешката личност и отношението между Аза и света. Първата степен на само-доверие е доверието в собственото тяло и в неговите сигурни граници. Осезанието при човека се появява заедно с минералния свят – резултат от еволюцията на Земята. На Старата Луна няма аналогично сетиво при човешкото същество.

Близостта, закрилата, грижите за кожата, естественото облекло, контактът с естествени материали и субстанции – дърво, глина, камък, пластициране, цветарство, градинарство, са все пътища за работа със осезателното сетиво.

Упражнения: можем да експериментираме с допир до различни области на кожата ни на грапава, гладка повърхност, игли, различни естествени материали – семена, миди, пясък, и т.н., да разпознаваме с допир, да ходим по тях; можем да правим това сами или в малка група, по двойки, със затворени или с отворени очи; да споделяме усещанията си не само като външен усет от допир по кожата ни, но и като душевно изживяване;

Сетивото за живота физически се изразява от вегетативната нервна система. То е свързано с преживяване на чувството за комфорт и хармония като цялостен процес вътре в нас и извън нас, за цялостност и последователност. Базира се на усета за хармония и съгласуваност на вътрешните телесни процеси. Свързваме го с усещането ни за здраве и болест. В тясна връзка с етерното тяло, тъй като функционира като орган за възприятие на телесните състояния. Някои антропософски автори свързват това сетиво с чувството за болка – всяка болка предизвиква „пробуждане” на съзнанието ни за това сетиво, и съответно търсенето на онова състояние, чрез което да преодолеем болката. Ние имаме много хубав израз: „Боли ме, значи съм жив!” При възрастния човек към това сетиво за съществуване се добавя и темпоралното качество – „време”, като “себе-усещане за последователност на протичане на собствения живот”. Това сетиво е наричано още „биографично сетиво”. От него зависи не само степента на нашето самодоверие и доверие в битието ни, но как ще възприемем нашия живот: дали като последователен житейски поток или като съвкупност от разпокъсани, надробени житейски парчета. Ако това чувство за уютност и закрила е накърнено, налице са намалени или липсващи способности за ориентирене и правилни възприятия. Подхранването на сетивото за живот става чрез създаване на чувство за постоянство и ритъм, за надежда и позитивизъм. Правилно развитото сетиво за живот ни дава чувство за физическо и телесно здраве, за здравословна Азовост, за цялостност и съзнание за лична последователност.

Упражнения: Да се опитаме да „наблюдаваме” и почувстваме вътрешно живота на някой наш орган, промяната в неговото функциониране, след като сме тичали леко или сме пили вода; да наблюдаваме жизнеността на едно и също дърво – как се променя в различните сезони; ако имаме домашен любимец – да наблюдаваме как се променя жизнеността му при болест и когато е здрав, как могат да се опишат реакциите и чувствата му в двете ситуации; самонаблюдение в същата ситуация;

Сетивото за движение има физически израз в мускулните вретена. Възприемането и владеенето на собствените движения са в основата му, като това е предпоставка за развитие на чувството за свобода и себевладеене. Тук става въпрос да осъзнаем позицията и движението на всяка част от тялото ни – крайници, очи, вежди, мигли, ларинкс, челюсти при говор и хранене и т.н. В тясна връзка с астралното тяло. На по-високо ниво това е чувството за свободната етерна и астрална подвижност в тялото и за душевна автономност – чувството за самостоятелност, свобода и самоувереност при формиране на нашия живот. Двигателното сетиво е медиатор между нас и света чрез нашите движения. Всяко външно наше движение извира от волята и заедно с това предизвиква вътрешно, душевно движение. Правилно развитото сетиво за движение също е базисен компонент от нашият усет за сигурност в съществуването. На по-висша степен е способността да възприемаме собствените душевни вълнения и чувства, като по този начин съпреживяваме емоционалните вълнения и на другите. Това е и способността ни за вътрешна адаптация към всичко в нашето обкръжение. Наблюдаването на движението на други обекти в пространството също предизвиква в нас вътрешно повторение на видяното – първо очите ни го проследяват и след това в нас възниква определена представа за движението на обекта в пространството, както и въздействие върху душевността ни. Затова в антропософската лечебна педагогика и социална терапия се препоръчва деца или възрастни хора, които са с физически и/или ментални увреждания, дори и без да могат да се включват, дори напълно парализирани, да наблюдават движенията при лечебната евритмия, защото външните движения биват възприети и продължават да въздействат върху душата им. За развитието на това сетиво на по-високо ниво е нужна подкрепа и грижа за вътрешната душевна виталност, наблюдателност и фантазия, които при проблемност могат да бъдат подхранвани от създаване на ситуации с подражателен и раздвижващо-диалогичен характер, поетични рецитации, пеене, танци.

Щайнер казва следното за това сетиво:

„Това сетиво, което можем да наречем сетиво на движението, е още по-навътре, още по-физически навътре, по-телесно навътре. Чрез чувството за благосъстояние или недоволство сетивото за живота ни прави осъзнати да си дадем сметка за целия ни организъм. От друга страна, имайки сетивото за движение, означава човешкото същество да бъде в състояние да осъзнае пътя, по който частите на тялото се движат по отношение една на друга. Аз нямам предвид движението на цялата личност – това е нещо различно. Имам предвид движения като огъване на ръката или крака, движенията на ларинкса, когато говорите. Сетивото за движение ни кара да осъзнаваме всички тези вътрешни движения, които водят след себе си промени в позицията на отделните части на организма. /Събр.съч.170/

Упражнения: Можем със завързани очи да се опитаме да нарисуваме нещо на лист хартия – къща, кръг, човешко тяло – първо като отвреме-навреме вдигаме молива от листа, и втори път – без да го вдигаме; можем заедно в малка група със завързани очи бавно да изминаваме начертана права ливия, вълнообразна линия, кръг, като някой ни води, а ние внимателно вътрешно наблюдаваме движенията на крайниците си; със завързани очи да опипваме и описваме промените в позицията на ръката на партньора ни, като се опитваме да усетим промяната на мускулите при движение; можем да имитираме движението на друг човек, като първо наблюдаваме, а после описваме случващото се стъпка по стъпка, докато стигнем до имитиране;

Сетивото за равновесието физически е свързано със системата на полукръглите каналчета във вътрешното ухо. По принцип нашето тяло се намира в динамично равновесие и всяко наше движение – сядане, лягане, навежданеи изправяне, ни кара да търсим непрекъснато това равновесие и чувство за баланс спрямо пространството. Състоянието на това сетиво дава информация за преживяване на равновесието, на вертикалната ни изправена позиция спрямо света, което ни носи изживяване на чувството за спокойствие, увереност, намиране на точката на покой и център в нас, на вяра в себе си. Това сетиво е в тясна връзка и подхранва развитието на Азовото тяло. По думите на Щайнер чувството за равновесие е и душевно преживяване. Това е онова наше вътрешно спокойствие, което ни дава себеусещането за духовно-душевна цялост, в чийто център стои нашият Аз или това е вътрешно-пространственото ни чувство. Равновесното сетиво ни осигурява изживяване на вътрешното душевно пространство. Принадлежността на ръцете към душевния живот, с тяхното физическо позициониране в средната ритмична част, е от огромна важност за целия ни живот. Диференцирането на дейността на краката и на ръцете е в търсене не само на физическото ни равновесно положение спрямо пространството, но и на душевното равновесие в живота ни. Човек е добре ориентиран по отношение на равновесното сетиво, когато връзката между “горния” и “долния”[1] човек е подчинена на определени изисквания – да дава чувството за свободна подвижност във външното и в душевното пространство. Придобиването на доверие в творческата сила на ръцете е предпоставка за добро самочувствие и правилно развитие на равновесното сетиво. С това сетиво са свързани още зрението и сетивото за движение.

За нарушеното сетиво на равновесието Щайнер казва, че то е аналогично на начина, по който се прекъсва зрението към света, когато затваряме нашите очи. Казаното можем да си представим като вътрешно око, което спира да вижда. Когато се ориентираме по отношение на света, по отношение на горе-долу, ляво-дясно, така че да чувстваме цялото си същество изправено, ние включваме именно нашето сетиво за равновесие. Равновесието е същинско, истинско сетиво, само по себе си. Ако си представим сетивото за равновесието като вътрешно зрение на цялото ни същество по отношение на мястото ни в пространството и изобщо в живота, то неговата същност по своя характер ни създава усещането за вътрешен, монолитен център.

Упражнения: бавно завъртане около оста ни, наблюдение какво се случва с ориентацията ни и чувството за предметите, докато се въртим и когато спрем; същото наблюдение при по-бързо завъртане и спиране; със затворени очи можем да се опитваме да балансираме тялото си, докато стоим на един крак – сменяме краката; да го направим и с отворени очи;

Всички сетива и процеси, които разгледахме досега, се извършват в рамките на организма, на тялото ни и са като отглас на съприкосновението ни със света. Случващото се навън и „докосването” му до нас ни дава възможност да погледнем и усетим себе си дълбоко навътре. Дотук това бяха сетивата, които са свързани с нашето тяло и с усета ни за него като физическо-душевен център и част от света. Те си корелират с двигателно-веществообменната система. Също така сетивото за живот става изразител на състоянието на нашето етерно тяло. Следващата група е групата на душевните сетива, които са родствени на чувствата и са във взаимовръзка със средната ритмическа част на човешкото същесто. Те помагат да се получи опит от обкръжаващата среда на душевно ниво, но като ни изнасят и разширяват напред към света, стават изразител на нашето астрално тяло – как изразяваме чувствата си, какви са те при срещата ни със света. От същество, изживяващо в себе си деликатното „докосване” на външния свят и рефлектирането му дълбоко навътре до физическата му същност, човекът сега става по-активната страна и изнася душата си много повече навън в света.

Първото сетиво, което ни извежда и отвежда извън нас самите, е обонянието. С него ние осъществяваме по-овъншностена връзка със света извън нас. Но Щайнер продължава, че човек има чувството, че обонянието всъщност не може да ни отведе твърде далеч от самите нас и човек не преживява кой знае колко много от външния свят чрез обонянието си, както например интимната връзка, която чрез обонянието си осъществява кучето. Кучетата са много по-заинтересовани. Човекът е склонен да използва обонянието си за възприемане на света, но той не иска светът да дойде прекалено близко до него чрез ароматите които излъчва – човекът няма тази интимна потребност. Ние можем да обхващаме с обонянието си над 2 хил. аромата, за разлика от кучето, което е 1 млн. пъти по-чувствително. На базата на това сетиво човек може да формира преценка за добро и лошо, за приятно и неприятно. Това сетиво може да бъде развито дотам, че да може да улавя, според настроението на човека, миризмата, която той излъчва. Често това е несъзнателно. Важно е да се осъзнае, че еволюционно това сетиво е до известна степен закърняло, защото в противен случай човекът щеше инстинктивно да бъде воден в света от безброй миризми, които го заливат, светът би го залял. Понякога миризмата може дори да предизвика даден спомен, с който човек я свързва. В един от своите цикли Щайнер говори за натрапващите се аромати на съвременната козметична и парфюмерийна индустрия, които по своята същност са изкуствени и вкарват в човешкото тяло същества, които с навлизането си влияят неблаготворно, дори дяволски върху нашето здраве /съвременна интерпретация, по истински случай, е сюжетът на книгата „Парфюмът” на Патрик Зюскинд, и филмът, направен по нея/.

Упражнения: Да се опитваме да възприемаме аромата на различни храни и напитки – като си почиваме между няколко аромата, след това да се опитаме да ги опишем, дали събуждат някакви спомени или някакви картини у нас; може да се направи същото на различни природни места – прясно окосена трева, в борова гора, аромати на цветя, край морския бряг; може да се направи същото с различни парфюми.

Със сетивото за вкуса излизаме още повече извън себе си и се насочваме към света. Вкусването на солено или сладко, на горчиво или кисело, усещането на вкуса и качествата на онова, което преминава през вкусовите ни рецептори, още повече ни ангажират със света, с който се свързваме вече по-интимно и го преживяваме вътрешно. Езикът има рецептори по различни места на своята повърхност за възприемане на четирите вкуса. Когато някои от тези вкусове са твърде силни, ни става неприятно /може би с изключение на сладкото, но и то стига до нагарчане!/. Външното тук като вкусово усещане се приема много по-навътре, отколкото усещането за дадена миризма. По този начин и нашата връзка с външния свят се разширява.

Щайнер ни казва нещо много важно за сетивото за вкуса, че на Старата Луна то е било много по-различно от сетивото ни за вкус днес. Днес, ако искаме да дегустираме нещо, ние имаме обективен процес и субективен процес – „нещото” за дегустация е извън нас и чрез вкусването и усещането на даден вкус, чрез преживяването му, се оформя и субективна страна на това възприятие. На Старата Луна, казва Щайнер, човекът не е отделен толкова от външното си обкръжение, както е в днешно време. Процесът на Старата Луна е много по-пълен с живот, там няма разграничаване между субективно и обективно преживяване. Процесът на вкусване е по-скоро като жизнен процес, като дишане. При дишането днес също няма ясно разграничаване между обект и субект – дишането, кръвообръщението и кръвоснабдяването на целия организъм са в единна цялост. По същия начин на Старата Луна дегустацията /вкусването/ представлява процес, подобен на нашето дишане. И ако се опитаме да си представим имагинативната картина – да вкусваш днес от различни вкусове по същество представлява да дишаш, това е част от диханието на живота, който поемаш в себе си. Ако на Старата Луна то е било част от естественото „дихание” на онова флуидно лунно човешко същество, днес, за да умеем истински да „вкусваме” нещата, е необходимо да развием осъзнато това сетиво, до усещане и вкусване на многообразните страни на живота.

Упражнения: Можем да дъвчем съзнателно съвсем бавно, за да усещаме вкуса на различни храни и напитки, като целенасочено се опитваме да разграничаваме местата по повърхността на езика, където се локализира вкуса; можем да се опитаме да правим това като първо запушим носа си, за да не усещаме с него аромата, а после да опитаме вкуса с отпушен нос – доколко миризмата и вкуса са идентични; можем със запушен нос и затворени очи да вкусим нещо и да познаем какво е то; да осъзнаем смисъла на изрази в езика като – горчива дума, сладък глас, кисел човек, люта зима, пиперлив характер, нещо ще излезе солено /скъпо/...

Зрителното сетиво още повече ни включва във външния свят. Чрез зрението ние вземаме повече от качествата и особеностите на външния свят, повече, отколкото с обонянието и вкуса допускаме в себе си. С очите ние виждаме цветовете, светлото и тъмното, формите, движението, пропорциите. Зрението работи заедно със сетивото за движение и сетивото за равновесие. От всичките ни сетива зрението допринася най-много за нашето съзнание. Докато напр. ние можем да спрем съзнателно стимулите, които идват към зрението ни, то при обонянието стимулите идват отвън и не могат да бъдат съзнателно спряни. Човек може да възприеме около 150 цвята. Те могат да влияят на настроението ни. Гьоте открива, че цветовете са резултат от играта между тъмнината и светлината. Победата на светлината над мрака поражда активните цветове – червено, оранжево, жълто /когато при свечеряване наблюдаваме залеза/, докато победата на мрака над светлината поражда синьо и виолетово – затова небето е синьо. Важно е да обясним връзката между сетивото за движението и зрението – ако възприемаме кръг в червен цвят, ние използваме сетивото за движение, за да определим формата, като извличаме от етерното и астралното ни тела закръглянето и го издигаме до съзнанието си, а със зрителното сетиво възприемаме цвета. Щайнер прави важно свръхсетивно наблюдение над процесите, които са свързани с нашето око:

„Макар за повърхностното наблюдение да изглежда, че при виждането върху физическия организъм на човека въздейства идващото от обкръжението, това не е вярно. Когато виждаме външния свят, ние го правим естествено с физическите очи, но всичко, което става във физическите очи, не е нещо непосредствено.

Това, което се случва първоначално, всъщност е взаимодействие на процеси в аза и в астралния организъм... Трябва напълно да сме наясно, че това, което първо се проявява при виждането, са процеси в аза и астралния организъм. Можете непосредствено да ги възприемете, ако не сте повърхностен човек и внимателно наблюдавате своето виждане. Достатъчно е, когато например видите някъде червен цвят, да помислите дали в този момент, когато виждате червеното, можете да се отличите по отношение на вашия аз от това червено. Не можете, не можете да се отличите от този червен цвят. Вие сам сте този червен цвят. Той е нещо, което изцяло изпълва съзнанието ви. Вие не сте нещо различно от това червено. Можете много добре да разберете това, ако например си представите, че това червено е единственото, което можете да виждате. Виждате една голяма червена повърхност. Когато гледате тази голяма червена повърхност, трябва първо да осъзнаете, че вие сте един аз. Първо трябва да отделите аза. Но докато виждате голямото червено петно, през това време червеното и азът са се слели. Така е и с астралния организъм на човека. Следователно първото, което трябва да вземем под внимание, когато виждаме, са процеси в аза и в астралния организъм.

При очите е необходимо – вижте само колко сложни са нещата при очите – човекът да има бъбречна система /чертае/. Тази бъбречна система принадлежи първоначално на физическия организъм на човека и в себе си има твърди частици. Знаете и често съм казвал, че човекът няма толкова много твърди, минерални вещества в себе си. Той е до деветдесет процента всъщност водна маса. Но все пак има и твърди вещества в себе си. Тези твърди частици плуват непрекъснато в течност, във водната маса. Така че трябва да разглеждаме тази бъбречна система същевременно като изходна точка на водното, което е налице не само като секреция на бъбречната система, а преминава през целия организъм, изкачва се и до очите. Тази течност, която в известен смисъл се излъчва в целия организъм от бъбречната система, стига и навлиза в очите, изобщо не е мъртва течност, а е жива течност. Бихте получили напълно погрешна представа за това, което в човека е течащото, водното, ако си представите, че вътре в живия човешки организъм имаме работа със същата вода, както тя тече в реката. Не е обаче така. В реката имате мъртва вода, в човешкия организъм имате жива течност. Не само плазмата е жива, всичко течно в човешкия организъм е живо. И в това течно навсякъде са фино разтворени вече споменатите твърди съставни частици, които в известен смисъл се носят по вълните на течното и стигат чак в очите. Също и етерният организъм на човека се излъчва и носи по вълните на вътрешните течности, като стига в очите. В очите сега се срещат две неща. Етерният организъм на човека изпълва окото, от окото нататък зрителния нерв, и това, което сега навлиза в тази, изпълнена от етерния организъм течност, е астралният образ, който се поражда в човешкото астрално тяло. А жълтото тук е това, което се поражда чрез аза /чертае/. То се влива тук и протича и по-нататък.

Така обаче в човешкото око и в зрителния нерв се свързват заедно впечатлението отвън, което първоначално е било в аза и в астралното тяло, и отвътре физическото и етерното тяло – физическото тяло, носено върху минералните съставни части на човешката природа, етерното тяло, носено от течните съставни части на човешката природа. Само че всичко това не остава при очите, а това, за което очите са посредници, навлиза в останалия организъм. Изобщо при гледането имаме работа със среща на разигралото се там по извънредно сложен начин в аза и в астралното тяло с това, което в известен смисъл нахлува от вътрешността на организма като физическо и етерно тяло, но като физическо тяло в минералните съставки, а като етерно тяло с вълните на живата течност.

Представеното относно виждането непрекъснато се разиграва в човешкия организъм. В човешкия организъм непрекъснато се срещат етерното тяло, бих казал, във вълните на живата течност под импулсите на физическото тяло, и астралното тяло с всичко, което представляват външните впечатления, импулсирани от аза. От начина и вида как тези два потока се срещат в нас, зависи цялото ни състояние, вътрешната ситуация, в която се намираме, защото те трябва да се срещнат по правилния начин.

В главовата организация на човека първоначално е така, че главата всъщност е пластичен (физическо-минерален – бел. пр.) отпечатък на силите, които човекът като душевно-духовно същество е имал в предземното си битие. Главата е пластично изградена и още в ембрионалния живот тя е много рано образувана и запазва само силата да изгражда. Ако човешката глава нямаше тази сила да изгражда, би била едно мъртво тяло. Тази човешка глава е прекрасно създание. Тя е верен отпечатък на физическото, етерното и дори на астралното тяло, дори на аза, образуван като отпечатък на онези космически изживявания, които човекът е преживял в предземното си битие и тя запазва само пластично изграждащите сили. Когато разглеждаме детето, от неговата глава произлиза цялата пластично изграждаща сила. От главата се излъчва в останалия организъм това, чрез което по време на растежа си човекът запазва пластично образуваните си по съответния начин органи.

Следователно това, което произлиза от главата, изцяло е само пластично образуваща сила. И ако в главата проникне нещо като идващото от виждането, то веднага се приема така, че се образува една сила, която иска да изгражда. Навлизащото навътре през очите иска вътрешно да приеме форма в човека. Преди всичко то иска така да формира нервите, нервната система, че в известен смисъл вътре в човека да стане един вид отпечатък от външното впечатление. Може да се каже, че в тази посока, от сетивата навътре отива една формираща сила...” /Събр.съч.218/

И още нещо много важно: „...ако някое същество на Венера или на Марс би погледнало надолу към Земята, ако това същество види Земята да свети, ще трябва да си каже: Тази Земя свети, не защото там се отразяват слънчевите лъчи, а защото на Земята има хора, които възприемат (виждат) с очите си. Процесът на виждането означава не само нещо за нашето съзнание, а той изпраща лъчи навън в цялото мирово пространство и каквото хората правят когато виждат, е светлината на съответното мирово тяло. Така всеки от нашите сетивни органи има за задача не само да бъде това, което е за нас, а има освен това и мирова задача. Чрез своето сетивно възприемане човекът е мирово същество...” /Събр. съч.157/

На Старата Луна процесът на виждане е бил също различен от днешното възприемане на цветовете и повърхнините на нещата. Тогава човешкото същество не просто е възприемало външните обекти, чувствайки цвета като нещо извън себе си. Вместо това окото е прониквало цвета и цветът е навлизал през окото, помагайки поддържането на живота на гледащия. С една дума – виждането е било жив етерен процес, който е оживотворявал самия виждащ. Окото е било орган за вдишване на цвета. На Старата Луна, казва Щайнер, човешкото същество се е разширявало по отношение на синия цвят, и се е свивало по отношение на червения цвят. Било е налице редуване на разширяване-свиване, разширяване-свиване... Толкова силно са въздействали цветовете на съществото ни! Всички други сетива са имали също много по-жива връзка както с външния свят, така и с вътрешния свят на възприемащия. Външно и вътрешно са се сливали, подобно на жизнените процеси днес и значението им за човешкия живот.

Упражнения: Дълго наблюдение на спираловидно движение на сменящи се цветове, или различаване на фигури в изображение; какво настроение събуждат в нас определени цветове; цветовете на дъгата – всеки цвят може да бъде поставен върху бяла хартия, наблюдаваме го, махаме го, и наблюдаваме съсредоточено бялата хартия – какъв цвят виждаме сега и т.н.; рисуване на обект само в един цвят – какво настроение събужда в нас; много точно да нарисуваме напр. листо от дърво като развиваме своята наблюдателност за цветове, форма, пропорции;

Нека да продължим с четвъртото душевно сетиво – сетивото за топлина. Щайнер казва, че чрез него ние пренасяме още повече външния свят в себе си и връзката с обектите от външния свят – с тяхната топлина или студенина, става за нас вътрешно много по-интимна. Ние започваме да чувстваме заедно с обекта, който ги излъчва. Идентифицираме се като чувстващи, ставаме едно и също нещо с обекта. Сетивото за топлина може да се развие на такова ниво, че да започнем да чувстваме по душевен начин топлината или студенината, които излъчват различни обекти – хора, цветове, звуци, като те навлизат в душата ни и чувствата стават вътрешно душевно преживяване за студ или топлина. На Старата Луна сетивото за топлината също е било процес на живот, който е пронизвал цялото човешко същество – днес студеното или топлото ни засягат само донякъде, и ние можем да се защитаваме от тяхната експанзия. Но на Старата Луна всяка промяна се е преживявала изключително интензивно като промяна на цялостното чувство за живот. Човекът е изживявал тези промени като вибриращ звук в себе си, като вътрешно хладен или топъл вибриращ звук.

Упражнения: Може да се експериментира с потапяне на дланта на ръката, след това цялата ръка, в съдове с различна температура, какви усещания предизвикват температурните разлики; може в група да се обсъдят изрази и ситуации в езика и живота, в които за някого се казва, че има горещо сърце, че е топъл човек, или че се държи студено...

На Старата Луна обонянието е било също свързано с жизнените процеси. Било е развито и сетивото за равновесието, човешкото същество вече е имало необходимост от него. Много по-живо е било сетивото за движение. Днес, както казва Щайнер, на Земята човешкото същество е призвано да почива в самото себе си – ние сме повече или по-малко мъртви, втвърдени. На Старата Луна тоновете са генерирали вътрешното движение. Човешкото същество е вибрирало. Там то не е имало сетиво за живота, аналогично на нашето сетиво за живот. Тогава човекът е бил напълно потопен в живота, плувал е в него и кожата не е била граница между външния и вътрешния живот. Нямало е нужда от специално сетиво за живот, тъй като част от сетивните органи, които и днес са сетивни органи, тогава са били органи на живота, били са живи и са били важни компоненти за съществуването.

Преминаваме към т.нар. духовни сетива. Преди това нека поясня, че първите четири сетива са наречени базисни, защото именно на тяхното здравословно развитие стъпва човекът през първия седемгодишен период след физическото раждане, за да развива пълноценно собствения си житейски път. Знаем, че човешката душа носи при физическото си раждане космически сили от живота между смъртта и настоящото раждане. Тези космически сили се сливат с наследствените сили, които душата приема от родителската двойка. Космическите сили са свързани със спецификата на етерното, астралното и азовото тяло. След физическото раждане е необходимо душата постепенно да се отдели от тази зависимост – детето остава задълго свързано със света, от който слиза, и само, благодарение на собствените си изграждащи сили, постепенно е нужно да се инкарнира по здравословен начин. Родители и педагози могат съзнателно да подкрепят тези процеси. Така в първия седемгодишен период на земния живот се ражда етерното ни тяло – тогава е много важно да подкрепяме базисните сетива. В периода 7-14 год. душевните сетива, ако са стъпили на здравата основа на базисните сетива, разгръщат потенциала си, тогава казваме, че се „ражда” за земен живот и астралното тяло, т.е. зависимостта от космическите сили все повече намалява. И в периода 14-21 год. се ражда Азовото тяло, Азът се инкарнира изцяло в земното ни битие – тогава духовните сетива, стъпвайки на базисните и душевните, разгръщат своите сили.

Слуховото сетиво е част от т.нар. духовни сетива. Човек може да възприема със слуха си звукове от различно естество: природни, механични, речевите звукове и звукове, които са преобразувани в музикални тонове и музикални творби. Резонирането на музикалните инструменти ражда вибрации, които достигат до слуха ни, но също стават наше душевно преживяване. Човекът срещу нас също ни дава индикации за своите емоции, чувства, настроение, отношение, по начина, по който интонира звуковете, когато говори с нас. Музикалните творби със своето богатство могат да предизвикват не само картини в нас, но и да събудят други сетива освен слуховото – напр. сетивото за зрение – тоновете са ясни, светли, тъмни; или сетивото за топлина – топли, студени тонове. Различните музикални инструменти имат различен тембър, подобно на човешките гласове, това е цветът на звученето им. По същия начин природните звуци могат да бъдат възприети с различните ни сетива, тъй като те им въздействат многостранно. Сетивото за слуха разграничава звуковете и музикалните тонове. То може да отличава гласните и съгласните в сричката, думата, речта като цяло. Целта на слуха е да възприема звуковете. Щайнер казва:

„Когато се обръщаме към слуха, отношението към външния свят придобива друга степен на интимност. Един звук действително ни казва много повече за вътрешната структура на един обект – много повече, отколкото може да каже сетивото за топлината, и много повече, отколкото разкрива зрението. Зрението само ни дава картината, така да се каже, картина на външната повърхност. Но когато един метал резонира, той ни казва какво се случва в него. Сетивото за топлината също достига до обекта. Когато аз хвана нещо, парче лед, да речем, съм сигурен, че ледът е студен вътре в себе си, не само по външната му повърхност. Когато гледам нещо, аз мога да видя само цветовете на неговите външни граници, на повърхността му, но когато направя така, че един обект да резонира, звуците ме въвеждат в конкретна връзка с това, което е вътре в него.”

„Ако това, което днес чуваме като музика, е звучало на Старата Луна, тогава е щяло да има повече от едно овъншностено танцуване! Ако това би се случило, всичките вътрешни органи, с малки изключения, биха реагирали по начина, по който реагират ларинксът и свързаните с него органи, когато ги използвам, за да възпроизведа един тон. Следователно, това е било съзнателен и жизнен процес, в който, ако някой активно е участвал, целият вътрешен човек е доведен до вибрация. Тези вибрации са били хармонични или дисонантни, и вибрацията е била възприемана в тоновете” /Събр.съч.170/

Упражнения: Можем да се опитаме да различаваме различни природни звуци /със затворени и с отворени очи/ като постепенно започнем да ги описваме според въздействието им и върху други наши сетива; по подобен начин може да се постъпи и с тембрите на различни музикални инструменти; също така може в малка група да различаваме със затворени очи звуковете на различни ежедневни предмети, с които си служим.

Сетивото за речта, за говора е свързано с това, че човекът възприема думи, казани от друг човек, или от самия него. Възприемането на думите е обектът на сетивото за речта. Самите ние, с нашите волеви импулси, сме създатели на речта, нейни изразители, но и възприемаме нашата реч, както и речта на другите. В ларинкса се ражда собствената реч, която възприемаме със сетивото ни за речта, т.е. с общият ни двигателен организъм, който възприема нашата или чуждата реч. При изговорените от нас или от другите хора звуци, правим съзнателни и съответно несъзнателни движения с ларинкса, същевременно общият ни двигателен организъм възприема тези движения, а оттам и качествената разлика в различните гласни и съгласни, възпремаме дори душевността в различните звуци, не самия звук като тон. Без да мислим, ние усещаме разликата Следователно част от двигателния ни организъм, който образува думите, е центриран в ларинкса, а когато не говорим, ние слушаме с другата част от двигателния ни организъм. Със слуха възприемаме звученето на предметите, на телата, като тон с определени трептения и височина. Със сетивото за речта възприемаме гласни и съгласни, комбинацията от звуците, качествата им преди мисълта, преди понятието да ни е осветлило какво е това зад съчетанието на звуците, т.е. възприемаме звуците на речта или думи, с тяхната качествена характеристика и дори като израз на душевни състояния. Трябва да правим разлика между музикалното възприемане на звуци и тонове с ушите и качеството на звуците със сетивото за речта. Със сетивото за мисълта, което ще разгледаме след малко, възприемаме мисли с логическа последователност и смисъл като готови понятия или идеи. Разбирането им обаче остава приоритет на мисленето.

„Като сетиво за говора, словото, думата се има предвид целият двигателен организъм; целият двигателен организъм същевременно е сетиво за говора. Една част е изнесена навън и се задвижва чрез душата, когато говорим. Тази изнесена навън част на двигателния организъм има своя главен орган в ларинкса. Това, което става в ларинкса при собственото говорене, се получава така, че от страна на душевността идват волеви импулси и поставят в движение концентрирания в системата на ларинкса двигателен организъм, докато общият ни двигателен организъм е сетивен организъм за възприемането на думите. Само че, когато възприемаме думите, ние оставяме в покой този двигателен организъм. Аз разбирам какво казва другият чрез това, че когато той говори, аз не изпълнявам това движение, а го потискам. Като концентрирам това движение, разбирам това, което се говори. Първоначално ние сме били много повече предразположени да разбираме елементарния говор на природата, да възприемаме витаенето на определени елементарни същества във външния свят... Като хора ние наистина сме били първоначално предразположени да разбираме говора по различен от сега начин. Ние сме били предразположени, стоейки пред някой човек да го възприемаме повече или по-малко като цяло с жестовете и мимиката, с безгласните изразни средства и сами да ги наподобяваме с нашия собствен двигателен апарат и така да се разбираме без физически чута реч. Били сме предразположени да се разбираме много по-духовно. В този повече духовен начин на разбиране се намесва Ариман, специализира нашия организъм, прави ларинкса подходящ да произвежда звучащи думи. А това, което е останало от ларинксовата система, е станало подходящо за разбиране на звучащите думи, следователно това е ариманичен дар..”. /Събр. съч. 170, стр. 245 и сл., и сл, немско издание 1964 г./

„Признаването на това сетиво създава всъщност трудност само защото към непосредственото усещане на това, което се разкрива в звуците на речта, по правило се прибавят различните преценки, съждения. Но едно точно самонаблюдение показва, че в основата на всичко чуто на намиращото се в звуците на речта наистина имаме нещо също така непосредствено, лишено от съждение и преценка на съществото, от което произлизат те, както в случая, когато се възприема някакво цветово впечатление. При този факт можем да си улесним разбирането, като си припомним как един вик на болка ни кара непосредствено да изживяваме болката на някое същество, без предварително да размислим или да внесем нещо подобно във възприятието.” /Събр. съч. 45, стр. 36 и сл., немско издание 1970 г./

Упражнения за сетивото на речта: да наблюдаваме говорители от екрана, или да слушаме по радиото, без да наблюдаваме, както и при пряк контакт с някого – какво се активира в него, когато говори, мимиката, жестовете;

Чрез сетивото за мислите ние наблюдаваме и възприемаме мислите на другия, - те са идеи, които човекът овеществява чрез речта си, явяваща се външна форма на мислите. Двата процеса наблюдение и възприемане действат едновременно. Много е важно тук да разграничим сетивото за слуха, сетивото за речта и сетивото за мисълта. Сетивото за слуха отличава звукове и тонове /звукове с определена височина/ като стимули, идващи от сетивния свят. Сетивото за речта отличава звуковете на речта под формата на изказани гласни и съгласни звукове и съчетанието им в езика и речта. Сетивото на мислите отличава овеществената мисловна идея под формата на мисъл, изказана от другия. Наблюдаваме и възприемаме мисли, които се изливат във формата на думи и реч. Тук се случва възприемането на думите като такива в тяхното съчетание на гласни и съгласни /което е обект на сетивото за речта/, но на ниво логическа последователност и разбиране /обект на сетивото за мислите/. Наблюдаваме и заедно с това възприемаме набор от логически и смислово подредени думи в речта на човека, които са израз на неговите мисли. Зрителното сетиво е помощник в нашето наблюдение и възприемане на мисловните речеви форми, заедно със сетивото за слуха и сетивото за речта. Заедно с това, обаче, целият физически организъм на човека се превръща във възприемателен орган за мислите. Сетивото за мисли се превръща наистина в едно специално сетиво:

„Възприемателен орган за мислите на другия е всичко, което сме, доколкото усещаме в нас живост, енергичност. И тази жизненост в нас, всичко, което в нас е физически организъм на живота, е възприемателният орган за мислите, които другият отправя към нас...” Събр.съч. 170, стр. 242 и сл., немско издание 1964 г.

Организацията на думите като мисли е обектът на сетивото за мислите. Мислите биват изказани с думи, логически свързани, които могат да бъдат в потока на устната реч или под писмена форма.

Към възприемането със сетивото за мислите се прибавя и зрението – ние наблюдаваме другия човек, включва се и слухът – ние чуваме интонацията, поредицата от звукове, и сетивото за речта – ние възприемаме произнесените звуци като гласни и съгласни. А логически свързаните смислово думи като мисъл ги възприемаме със сетивото за мислите. Сетивото за речта и сетивото за мислите взаимно се допълват при възприемането на речта и са насочени към различни аспекти от човешкото общуване. Сетивото за мислите възприема смисъла доколкото той се представя като готови понятия, организирани под формата на мисли. Извличането на тези понятия обаче се извършва от самото мислене, но вече не като сетиво, а като волева дейност на Аза и в готовата мисъл понятията се подреждат в определена форма – интуициите и инспирациите изгубват живата си същност и чрез физическия мозък се превръщат в огледални образи, т.е. понятия, мисли, идеи. Живите инспирации и интуиции се превръщат в мозъка в понятия, с които си служим в сетивния свят. Възприемането на мислите чрез сетивото за мислите и разбирането на една мисъл или идея са тясно преплетени дейности, но те трябва да се различават. В единия случай мисълта е възприятие за нас, както всички други възприятия от сетивния свят, облечено в думи или написано на хартия, във втория случай човек проявява много по-активна дейност, като с мисленето прониква дълбоко до същността на нещата, слива се с нея и я изразява с понятията, подредени в нашето съзнание като мисъл. Често не се разбираме, защото си спестяваме това дълбоко проникване в мисълта на другия и поставянето ѝ в различни взаимовръзки. Ние се задоволяваме само с поетата като възприятие мисъл.

Възприемането на мислите може да се разбере като се помисли за телепатията, когато човек без да разсъждава, в него изплува мисълта на другия човек, която той е поел без сам да мисли, а само като възприятие, както възприемаме една багра или форма във външния свят.

Ето как Щайнер описва древния начин на възприемане на мислите на другите:

„Доколкото ние сме жив организъм, можем да възприемаме мислите на другия. Ние сме били предопределени да възприемаме много по-духовно мислите на други, отколкото ги възприемаме сега. Били сме предопределени просто срещайки другия вътрешно да почувстваме, да проследим мислите му, да ги преживеем. Едно грубо физическо отражение е това, чрез което възприемаме днес мислите на другия дори само по пътя на езика. И най-многото, ако малко се дресираме да възприемаме жестовете и мимиката на физиономията на другия, можем да възприемем едно ехо на нашето предишно предразположение. Били сме предопределени да възприемем цялата мисловна нагласа на някой човек, когато го наблюдаваме, да я изживеем и да възприемем отделните мисловни прояви от отделните жестове и гримаси. Това е също ариманичен дар, чрез който е преобразен този повече духовен начин на възприемане на мисловния свят, който в течение на развитието на човечеството все повече се концентрира върху външната реч. Но затова, че е станало така, сме получили способността да превърнем нашия жизнен апарат, жизнен организъм, в мисловен апарат..”. /Събр. съч. 170, стр. 247 и сл., немско издание 1964 г.

Упражнения за сетивото за мисълта: Целта е да развиваме това сетиво, което в нас стои като потенциална възможност, като си задаваме в различни ситуации въпроса: Как аз възприемам онова, което ми казват другите и какво разбирам, когато мисля задълбочено?

Щайнер говори за това, че ние много ясно трябва да разграничаваме осъзнаването на Аза на другия и осъзнаването на собствения си Аз. С първия процес е свързано сетивото за Аза. Това сетиво е получило своя зародиш още в еволюционното ниво на Стария Сатурн, докато Азът ни като част от човешкото същество навлиза в другите три обвивки едва при степента на земното еволюционно развитие. Щайнер опонира на съвременната по негово време психология, която твърди, че човекът може да възприеме другия Аз само на несъзнателно ниво чрез неговите мимики, жестове, поведение, т.е. чрез телесните ни възприятия за него. Напротив, той смята, че човекът има специално сетиво за прякото съзнателно възприемане на Аза на другия. И продължава:

„Азът на другия се възприема директно от сетивото за Аза, точно както светлината и тъмнината, и цветовете, се възприемат посредством очите. Това е едно особено сетиво, което ни отнася към другия Аз. Това е нещо, което трябва да бъде преживяно. Точно както един цвят директно въздейства върху очите ми, така Азът на другия човек въздейства върху сетивото ми за Аза. В подходящия момент ще обсъдим сетивния орган на сетивото за Аза, по същия начин, по който бихме обсъдили сетивните органи за виждането, за зрението. Със зрението е много по-лесно да се отнесем към материалната проява, отколкото в този случай със сетивото за Аза, но всяко сетиво си има свой собствен специфичен орган.” /Събр.съч.170/

Какво значи от духовно-научна гл.т. да възприемем чрез това сетиво Аза на другия човек? Ако сме на ниво психологическа съвременна наука, можем да наблюдаваме този човек при ръкостискане, при среща на погледите ни, при говорене и общуване, реакциите му, жестовете му, походката му, действията му. От гл.т. на хора, които се развиват в идеите на Духовната наука, е важно да знаем, че Азът на другия можем да разграничим, най-общо казано, като един земен Аз, който има своите особености, чувства, настроения, емоции, и ги проявява съзнателно или несъзнателно често под формата на човешки егоизъм. Но тази личност има и един друг Аз, който можем да наречем висш Аз, който е духовното семе, духовната индивидуалност на тази личност. Тази духовна индивидуалност преминава от инкарнация в инкарнация, и живее в различни физически тела, като целта на тези нови „роли” е човешката душа все повече да се развива и да преработва своите слабости. Така че, пред нас е застанала тази личност, която е нужно да умеем да възприемем по цялостен начин.

Сетивото за Аза, сетивото за речта и сетивото за мислите са сетива, които човек започва да развива на Земята. Тук се развиват също осезанието и сетивото за живота. Тези сетива са свързани с развитието на съзнанието при човека. Докато напр. сетивото за слушане е било развито и много по-живо в по-ранни времена, тъй като думата е живяла като Логос, който струи през целия свят и през човешките същества. Днес това сетиво, както и другите шест сетива, са тук на Земята, за да си починат, те са в покой. И задачата на човека е да ги развива съзнателно.

Упражнения за сетивото за Аза: системни медитативни упражнения, свързани с опит да се разберат в цялост проблемите и конфликтите, породени от общуването ни с дадена личност; медитативни упражнения с 12-те антропософски добродетели, дадени от Рудолф Щайнер, и разработени от Х.Витценман; системна работа с годишния Календар на душата и др.

Ако видите вашите сетива от определена гл.т. може да се каже, че всяко сетиво конкретизира и диференцира моя организъм. Има реална диференциация... Всяко едно от тези сетива разграничава отделна и специфична област от човешкото същество.”

Щайнер ни предлага да си представим тези сетива като кръг, който е разделен на 12 различни области. Освен неговата по-ранна лекция по темата в Събр.съч.170, от 1916г., в лекция три от Събр.съч.199, 1920г., той ни представя следната схема, която свързва сетивата с душевно-духовното ни развитие и трите основни по-висши форми на познание – имагинация, инспирация и интуиция. Задълбочените изследователи могат да се запознаят с тази лекция, която дава истинския път за развитието на сетивата на човешкото същество.

 

[1] Има се предвид нервносетивният човек и веществообменният човек, като „горен и долен“ са общи определения, защото в горната част на човешкия организъм преобладава нервносетивната система, а в долната – веществообмяната. Трябва обаче да се има предвид, че тези системи работят във всяка част на човешкото тяло, но с различна интензивност.

„...определен брой от нашите сетива се стремят повече да проникнат във външния свят. Когато разглеждаме цялото (виж рис.) като обхвата на нашия сетивен свят, можем да кажем, че сетивото за аза, сетивото за мислите, сетивото за словото (думите), слухът, сетивото за топлината, зрението, вкусът са сетивата, които са повече насочени навън. Където ние възприемаме повече самите нас с помощта на нещата, където възприемаме повече въздействията на нещата в нас, там имаме другите сетива: сетивото за живота, сетивото за движението, сетивото за равновесието, осезанието, обонянието. Те представляват повече областта на вътрешността на човека, те са сетивата, които се отварят навътре и чрез възприемането на вътрешността, посредничат в нашето отношение към Космоса (виж рис. защрихованото). Така че когато имаме цялата система на сетивата, можем да кажем, че имаме седем, повече насочени навън сетива. Седмото сетиво вече е двустранно. Вкусът стои на границата между това, което засяга външните тела и това, което външните тела упражняват като въздействия върху нас. Другите пет сетива са тези, които ни показват напълно вътрешни процеси, които се разиграват в нас, но които са въздействия на външния свят върху нас. Това, което днес искам да свържа с тази структура на сетивата, която вероятно е позната на повечето от вас, е следното.

Знаете, че когато човекът се издига от обикновеното сетивно познание към по-висшето познание, той може да го направи, като излезе с духовно-душевната си същност извън физическото си тяло. Тогава се появяват по-висшите видове познание – имагинацията, инспирацията и интуицията. Те са описани в моята книга «Въведение в тайната наука» и в «Как се постигат познания за висшите светове». Но вие лесно ще можете да си представите, че точно когато имаме това разчленяване на сетивата, можем да достигнем до една особена характеристика на възприемането на по-висшите светове. Ние излизаме навън от нас.” /Събр.съч.199/

В изследванията си Щайнер разглежда 12-те сетива във връзка със 7-те жизнени процеса:

„Работата на тези сили на възприемането е различна от работата на силите, които, бихме могли да кажем, живеят по-дълбоко, обхващайки нашето същество. Зрението е обвързано с очите, и те представляват специална област от човешкото същество. Слухът е обвързан с органите на чуване, поне принципно е така, но освен това той се нуждае от повече– слухът включва много повече от организма, отколкото само ухото, което е това, което обикновено се мисли като област на слуха. А животът тече еднакво през всички тези области на сетивата. Окото е живо, ухото е живо, това, което е в основата на всички сетива е живо; основата на осезанието е жива – всичко това е живо. Животът пребивава във всички сетива; той преминава през всички области на сетивата. И ако погледнем внимателно в този живот, той също се оказва диференциран. Това не е просто един жизнен процес. Трябва да разграничите това, което наричаме сетиво за живота, чрез което възприемаме собственото ни жизнено равнище, от това, което в момента е обект на дискусията ни. Това, за което говоря, е истинският живот, който тече през нас. Този живот също е различен в нас. Това става по следния начин /диаграма/. Дванадесетте области на дванадесетте сетива могат да бъдат представени като статични, намиращи се в покой в организма. Но животът пулсира през целия организъм и този живот се проявява по различни начини.”/Събр.съч.170/

Щайнер ни запознава постепенно със седемте жизнени процеса, които оживотворяват дейността на 12-те сетивни органа. Той говори за дишането, което ни свързва с външния свят и което реално непрестанно подпомага и оживява областите, свързани със сетивата, т.е. на всяко сетиво е нужно „дишането”, като оживотворяващ го процес. На второ място той говори за топлината /затоплянето/ – и това е вторият процес, който поддържа живота в 12-те сетива. Третият процес е храненето. Чрез дишането, затоплянето и храненето имаме три жизнени процеса, които са свързани с живота, който идва към нас отвън и външният свят е част от всеки един от тях. После в нас се явяват процеси, които преоформят това, което е взето отвън – те ги трансформират и овътрешностяват. Първият вътрешен процес след храненето е процесът на секрецията, на елиминирането. Чрез процеса на секреция храненето става част от нашия организъм, хранителните вещества стигат до всяка клетка. Отделяне и абсорбиране, или усвояване – това са двете страни на този процес. Те са в основата на т.нар. процес на поддържане на жизненото ниво на целия организъм. Но живот има там, където има и растеж, има израстване. Процесът на поддържане става основа именно за израстването, за вътрешния растеж. Растежът става основа за следващия етап от развитието на живота в човешкото същество – възпроизвеждането. Процесът на растеж е свързан с това, че от една част израства друга част, докато възпроизвеждането е процес, при който бива репродуцирано цялото индивидуално същество.

„Ако в тези 12 области запишете знаците на Зодиака, вие ще получите Макрокосмоса, ако запишите тук сетивните области, вие ще получите микрокосмоса. Ако към седемте жизнени процеса отнесете знаците на планетите, вие получавате Макрокосмоса, ако запишете названията на седемте жизнени процеса, вие ще имате микрокосмоса. И както в Макрокосмоса се отнасят планетите в отношенията си с образите на Зодиака, през които те преминават, така и жизнените процеси пронизват намиращите се в покой чувствени области. Виждате, че в много отношения човекът се явява микрокосмос... Отношенията между седеморността и дванадесеторността изразява дълбоката тайна на битието, изразява тайната на отношението на сетивното същество на човека към неговото жизнено същество, към самото него като живо същество. Дванадесеторността съдържа тайната за това, че човекът може да приеме един „Аз”, тъй като образуването на 12-те наши сетива, 12-те намиращи се в покой области, стават основа на „Аз-съзнанието” ни на Земята... Седморността е също пълна тайна, вложена в основата на астралното тяло, както дванадесеторността лежи в основата на „Азовата природа“, на „Аза”начовека.” /Събр.съч.170, стр. 121/

На Старата Луна в човешкото същество откриваме седем от сетивата, които притежава и земният човек. Знаем, че на Старата Луна, от Стария Сатурн и Старото Слънце, еволюционно преминават субстанциите на топлината, въздуха, светлината и тъмнината. На Старата Луна основният елемент, който получава живот е водният. Така виждаме имагинативно човешкото същество като плуващо и вибриращо в живата етерна лунна субстанция. Петте сетива, които са уникални за еволюцията на човека на Земята са неразвити, когато имаме предвид лунния човек. Те се развиват по време на земната еволюция, за да допълнят сетивата до 12, защото „земните сетива са станали фиксирани /неподвижни/зони, тъй като имат областите на Зодиака”. Тук вероятно Щайнер има предвид развитието на съвременното научно мислене, както и диференцирането на самите сетива като възприемателни органи в човешкия организъм. Мъртвината на земните човешки сетивни органи, за разлика от тези, съществували на Старата Луна или в по-ранни етапи от земното ни развитие, водят след себе си и подобен род възприемане на описващите ги, както по същия начин днес човешкият интелектуализъм е изсушил представите и образите си за 12-те зодиакални области.

В по-късната лекция от 8.08.1920г., Щайнер казва, че на съвременната концепция за човешките сетива й липсва съгласуваност от една страна, и преди всичко й липсва цялостно единство. Когато имаме в съзнанието си сетивата, както те са обичайно изброени от стандартната наука, в действителност имаме отношение само с част от човешката сетивна организация. Ние стигаме до цялостното значение на сетивната организация на човека само когато вземем под внимание 12-те сетива в тяхната цялостност и единство. А в Събр.съч.293 намираме казано от него, че съжденията и оценките, които формираме на основата на възприемането на света чрез нашите 12 сетива, са проява на целия човек. Чрез своите 12 сетива човекът раздробява на съставни части света и той трябва да е в състояние отново да ги събере и да ги консолидира в цялост. С това той взима участие във вътрешния живот на нещата.

Бих искала да се спра и на още едни въпрос, който е важен от гл.т. на това, по какъв начин базисните сетива стават основа за надграждането и развитието на духовните сетива – осезанието подпомага развитието на сетивото за Аза, сетивото за живот подпомага развитието на сетивото за мислите, сетивото за движението подпомага развитието на сетивото за речта, и сетивото за равновесието подпомага развитието на слуха. Най-общо Щайнер говори за това, че телесните сетива, или базисните сетива, развивайки се през четирите сетива на чувствата, подпомагат развитието на духовните сетива.

Ако стъпим на казаното от Щайнер, във всяко сетиво е нужно да виждаме действащите съграждащи сили и влияния на съществата от 12-те зодиакални съзвездия през определени периоди от космическата и земната еволюция. Става така, че всяко сетиво съдържа силите на 12-те зодиакални области и концентрира в себе си въздействието и работата на висшите духовни йерархии, като в определени еволюционни периоди е било под определено влияние /спомнете си първите четири схеми!/. Човешките сетива, както ни ги разкрива Рудолф Щайнер, съдържат в себе си в латентна форма цялата космическа еволюция. Това ни дава имагинативната картина на 12-те сетива, подложени всяко от тях на 12-те зодиакални въздействия, т.е. възможни са 144 комбинации, или с други думи – човешките сетива днес са фиксирани на чисто физическо ниво, като нервно-сетивни прояви в човешкото тяло, но на душевно и духовно ниво те могат да се проявяват и развиват многопластово.

Можем да надградим още над това. Без да фиксираме сетивата към определена зодиакална област, нека да използваме основните отношения, наречени „аспекти” в астрологичната наука: опозиция – сетивата са противоположни, на 180 градуса; тригон – сетивата са на 120 градуса, т.е. през три сетива; сектил – сетивата са на 60 градуса, т.е. през едно сетиво; сетивата са на 90 градуса, квадратура, т.е. през две сетива. Тогава получаваме следната взаимовръзка: две противоположни сетива си взаимодействат в едната и в другата посока /1-7, 2-8, 3-9, 4-10, 5-11, 6-12/, взаимодействат си по тригонален принцип 1-5-9, 2-6-10, 3-7-11 и 4-8-12, по секстилен принцип си взаимодействат 1-3, 2-4, 3-5 и т.н., по квадратурен принцип: 1-4, 2-5, 3-6 и т.н. Когато вземем предвид и четирите елемента или стихии, виждаме множество съчетания и възможности за проява на ниво темперамент при човека. Всеки, който реши съзнателно да изучи и развие чрез упражнения тези сетива, може постепенно да започне да усеща и наблюдава тези живи взаимовръзки. Това дава основание да кажем, че 12-те сетива на човека са наистина всеобхватна физическо-душевно-духовна реалност, в която човешкият Аз проявява същността си, и е база за истинско развитие на човешкото същество не само в земен план, но и в областта на свръхсетивното познание.

Из изследването "Човешките сетива в контекста на Духовната наука и преданията"

Автор: Дорина Василева

Цялото изследване може да изтеглите тук:

http://oporabg.com/?q=node/2187