ГЛАВА 10
ЕСТЕТИКА
След като Рудолф Щайнер се освобождава от редакторската си работа и след като съдебното дело, свързано с вестника е решено, той завършва „изключително бързо“ серия от статии за енциклопедията на Пиерер и после се връща обратно към изучаването на естетика, което бил започнал през изминалата есен. През 1887 г. Едуард фон Хартман му изпратил книгата си „История на естетиката“, а после, на Коледа, го изненадва като му подарява книгата си „Философия на красотата“. Щайнер вероятно е проявил интерес към тази тема, след посещението си на лекциите по естетика на Роберт Цимерман. Във всеки случай, той бил запознат с работите на Фридрих Теодор Вишер и засяга въпроса за художественото творчество в последната глава на „Гьотевата теория на познанието“. На 9 ноември, 1888 г., по време на събрание на Виенското общество „Гьоте“, той изнася лекция със заглавие „Гьоте като баща на новата естетика“, в която обобщава ранните си идеи за изкуството. Това е първата документирана негова лекция. Тя бележи началото на неговите многобройни лекции, които завършват с последното му обръщение на 28 септември, 1924 г.
Тази лекция е от значение за Щайнер от биографична гледна точка по няколко причини. След лекцията, цистерцианският отец Професор Нойман се приближил към Щайнер и отбелязал нещо, „което няма как да се тълкува иначе, освен че този човек в този момент беше напълно наясно относно една личност в настоящето и същевременно за връзката й с предишна инкарнация. И това, което каза за връзката между тези две инкарнации беше абсолютно вярно, а не погрешно“ (GA 240). Както по-късно Щайнер разказва на Рителмайер, именно по този начин той получил ясна представа за собствената си по-ранна инкарнация.
Това ни подсказва, че би могло да се получи доста добра представа за Рудолф Щайнер чрез главните му идеи в тази лекция. Всъщност, основната теза на лекцията – че художественото творчество произлиза от реалността, но после бива преобразено по такъв начин, че изглежда идейно – е основният принцип в живота на Щайнер. Животът му се е състоял в поемането на предизвикателствата, пред които животът го е изправял. Това е особено видно в обществената му дейност. Тя е поемала в посоката, определена от хората около него. Отново и отново той се захваща с въпросите, които другите хора му задават. Той протяга ръка към другите, без значение дали са били антропософи или берлински работници. Той се опитва да предизвиква и да обединява хората по такъв начин, че тяхната действителност да започне да придобива духовна светлина и да проявява идеалния си характер. С доверието си към своите ученици и като им дава шанс да работят, той им помага да надраснат себе си.
Но Щайнер не просто отговаря на въпросите на хората и не само се захваща със задачи, поставени му от другите. Той естествено създава нови неща и неочаквани възможности, които никой не би могъл да поиска директно. Да вземем например създаването на евритмията. Той развива тази нова форма на изкуство, която бил замислил още през 1908 г., в началото на 1912 г., след като една майка му поставя въпроса за възможно обучение за дъщеря й. Така евритмията се превръща в неочакван отговор на екзистенциален въпрос. Същевременно чрез нея получават израз скритите закони на човешката реч, които дотогава са спели, неосъзнати, в духовния организъм на човешките движения.
Повече от всичко друго, тази лекция документира живия интерес на Щайнер в изкуствата и търсенето му на форми на художествено творчество. Това е нещо, за което никога не бихме преувеличили, ако кажем, че то пулсира през цялото творчество на Щайнер. Тази дълбока любов към изкуството и художествените дейност – както и към творците и вечния му интерес към естетиката – е жива чак до последните му дни. През трите години след тази лекция, Щайнер първо развива идейната рамка, чрез която да разглежда темата. Той започва да пише книга по естетика, от която е останала само черновата на една глава за комиксите (черновата на главата за натурализма изглежда е изгубена). От писма, писани до сем. Шпехт, става ясно, че известно време е изучавал трагедията. През 1889 – 1890 г. той споделя мислите си за естетиката устно с Рихард и Паулине Шпехт.
По това време публикува серия от театрални рецензии в един от виенските вестници. Те предизвикали разпалени спорове в Кафене Гриндщайдл, където Щайнер се срещал с Херман Бар, който по това време се бил провъзгласил за пророк на натурализма. Фридрих Екщайн разказва за тези срещи:
С удоволствие слушахме сблъсъците между двамата и размяната на залпове остри ругатни един към друг. „Рудолф Щайнер е неспособен да проследи моите идеи“ обясняваше Бар по едно време, „защото съвсем е ръждясал със своите отживели и напълно примитивни идеи.“ „Съвсем не!“ – отвръщаше Щайнер, „За мен няма нищо по-лесно за разбиране от Херман Бар. Просто трябва да се върна назад до времето, когато все още не бях научил нищо!“ (Екщайн)
Във Ваймар интензивното му изследване на художествените теми води до битката му с мисловните форми, а после отново се проявява в Берлин, но сега вече видимо за всички и ръководено от нови критерии.
В лекцията си от 9 ноември, 1888 г., Щайнер насочва вниманието си към представянето на художественото творчество на Гьоте, както и неговите естетически принципи. Съвременникът на Гьоте, Мерк, му бил казал: „Твоят стремеж, твоята неотклонна посока е към придаването на поетична форма на реалността; другите се стремят да реализират т.нар. поетично, имагинерно, но това води единствено до глупост.“ Гьоте, който „е повтарял тези думи и често ги е намирал за значими“, отбелязва: „Ако човек разбере огромната разлика между тези два подхода и усвои това, а после го приложи, той ще получи представа за хиляди други неща“ (ha). За да илюстрира това, Гьоте говори за глупостите, които „изникват от някоя идея“.
Щайнер приема тези мисли по философски начин и се опитва да покаже как един творец тръгва от реалното в сетивния свят, улавя чрез въображението си това, което е от значение и после дава израз на това, което е било скрито.
Съдържанието на красивите неща, материалната основа на красотата е, следователно, винаги реална, една непосредствена действителност, а формата, в която се проявява, е идеална. Виждаме, че е вярно точно обратното на това, което германската естетическа школа твърди – тази школа просто е обърнала нещата надолу с главата. Красотата не е нещо божествено, облечено в земна дреха. Творецът не сваля божественото на земята, като го оставя да се влее в сетивния свят, а по-скоро като издига сетивния свят до божествения. (GA 30)
Щайнер формулира тази идея малко по-различно в една от тетрадките си от това време:
Творецът трансформира индивидуалното в нещо с общ характер – той превръща случайното във вид необходимост, земното в нещо божествено. Творецът няма за задача да придава сетивна форма на идеите, а да позволи на реалността да получи свой израз в светлината на идеалното. „Какво“ е взето от реалния свят. „Как“ принадлежи на творческите сили на гения и „именно това е от значение“. (В 6)
Колкото описанието на Гьотевия творчески подход в тази лекция е било точно, толкова критиката, която Щайнер отправя към германския идеализъм, а именно подхода на Хегел, е била крайно спорна. В лекцията си по естетика Хегел е твърдял, че „съществува също така нещо, което е вярно само по себе си. Понеже за съзнанието то има пряко външно съществувание и понятието остава свързано с външната си проява, идеята е не само вярна, но и красива. От това следва, че красивото може да бъде определено като външен образ на идеята“ (творчеството на Хегел).
Щайнер взима този ред на мисли, който се е нуждаел от пояснение и се е базирал на различни препратки към по-ранното творчество на Хегел, и ги свежда то формулата „Красотата е осезаемата форма на идеята.“ Той добавя, че Хегел също така признава, „че важното в изкуството е изразената идея“ (GA 30). Ако продължим да четем по-нататък, става ясно, че Хегел не е имал това предвид. Например, той казва: „Да се тръгва от идеалистичното в поезията или изкуството е винаги съмнително, защото творецът черпи от свръхизобилието на живот, а не от абстрактни обобщения, защото за разлика от философията, в изкуството самата външна форма е елемент от производството. Художникът трябва, следователно, да се чувства като у дома си в този елемент“ (Хегел). Без съмнение, Хегел е труден за разбиране в този пасаж, дори и по-съвременни тълкователи са го разбрали също както Щайнер.
Новото в „Гьоте като баща на новата естетика“ на Щайнер си проличава най-вече в сравнението с по-ранните му работи. В „Гьотевата теория на познанието“ той развива идеята, че човешкото същество може да се издигне духом до извора, където съществуват всички възможни творчески форми. От съзерцаването на този извор бликват както изкуството, така и науката.
Сега, науката и изкуството са обекти, върху които човешкото същество отпечатва това, което придобива чрез своето съзерцание. В науката това става единствено под формата на идеи, т.е. върху една пряко духовна среда; в изкуството това става чрез предмет, който е сетивно осезаем или духовно осезаем. В науката природата се проявява по един чисто идеален начин като „това, което обхваща всичко, което е индивидуално“; в изкуството, предметът от външния свят се появява като изобразяващ това, което обхваща всичко, което е индивидуално. Безкрайният елемент, който науката търси в рамките на крайното и се опитва да представи чрез идеи, е това, което изкуството отпечатва върху някое средство от реалния свят. (2)
По-късно в същия пасаж, Щайнер пише: „В предметите на изкуството, всичко зависи от степента, в която художникът е внедрил идеята си в своето художествено средство. (2) Щайнер прилага подобен подход във втория том от „Научните трудове на Гьоте“: Изкуството „тълкува тайните на света, както и науката, но по друг начин. Това е било гледището на Гьоте за изкуството. За него изкуството е било една от проявите на архетипните закони на вселената, а науката е била за него другата“ (1-а).
Крачката, която Щайнер прави с тази лекция от 9 ноември, става ясна, когато сравним по-ранното му разбиране с новото. В по-ранното си разбиране, основано на Хегел, красотата се възприема като инкарнация на идеята – идеята е отпечатана върху художественото средство. Това може да се види по различни начини. Идеята може да живее в гения и да получи израз в неговото творчество. Или идеята може да бъде открита и да й се даде израз в някаква художествена среда. И в двата случая идеята е тази, която определя формата, която ще се придаде на средата. В новото разбиране индивидуалното и осезаемото биват издигнати и им се позволява да разцъфнат. Действителността бива преобразена. Тази трансформация не се ръководи от предварително формирани представи, а по-скоро от силата на творческото въображение. То дава израз на това, което все още не съществува, но е налице като потенциал. Следователно една творба на изкуството разкрива това, което вече съществува, макар и скрито, и което се стреми да се прояви – нещо, което се появява, както идеите се появяват. Не става въпрос за въплъщаване на идеи, а за транссубстанциация на света. Изкуството не е просто начин да се даде израз на предварително съществуващи идеи – то сътворява нещо ново, нещо, което преди това не е съществувало.
Следователно изкуството не е вече слуга на идеята или на науката; това, което то създава не е правилно, но е сътворено свободно. Гьоте нарича това, което получава израз „тайните закони на природата“: „Красотата е проява на тайните закони на природата, които иначе биха останали скрити завинаги.“ Тези закони не са същите, които човек открива по друг път – например, чрез научни изследвания – а по-скоро това са едни закони, които могат да бъдат преживени и изразени от един творчески гений. Лесно е да ги открием в музиката, която притежава една вродена закономерност и въпреки това сътворява един напълно нов свят, който не съществува извън музиката. Именно в такъв смисъл през 1912 г. Щайнер започва да развива евритмията, една съвсем нова артистична форма, целяща да даде израз скритите закони на езика и музиката.
Превод: Ати Петрова