ГЛАВА 9
РЕДАКТОРЪТ: ПЪТЯВАНЕ В ПОЛИТИКАТА
На 1 януари 1888 г. неофициално, бързо и без всякаква подготовка, Рудолф Щайнер поема длъжността на редактор на Германски седмичник. Нямаме данни как е станало това, нито някакви сведения за това какво се е надявал Щайнер да постигне с този ход. Във всеки случай той добавя тази отговорност към палитрата си от дейности, която по това време е включвала също така сътрудничество при съставянето на речник, който е щял да бъде издаден от Йозеф Кюршнер.
Германският седмичник наричал себе си „глас на националните интереси на немския народ“. Той бил основан пет години по-рано от свободомислещия, уважаван историк Хайнрих Фридюнг. В началото Щайнер пише седмични обзори – дневниците на един внимателен, интересуващ се съвременник. През април се появява рецензията на Щайнер на „Хумункул“ на Хамерлинг; към края на май той започва да пише статии на политически теми и после, тъкмо когато започва да схваща как се правят нещата, изданието е спряно поради невъзможността на издателя да се споразумее с Фридюнг за цената. Това е бил внезапен край – край, който създава на Щайнер безброй проблеми, като той дори се озовава в съда.
Обаче осемте политически статии, които Щайнер написва между май и юни, са доста интересни. Те не само ни дават представа за политическите идеи на двадесет и седем годишния тогава Щайнер, но също така хвърлят светлина върху ред неща, които се случват едва по-късно. Първата и последната от тези статии разглеждат въпроса за парламентарното представителство за германците, живеещи в Австрия. Политическата ситуация по това време е била такава, че под управлението на Таафе, немският глас – а с него и този на истински либералния контингент – е бил заглушен. Таафе се опитва да се съюзи по-здраво с чехите и поляците, които, заедно с духовенството, били придобили нарастващо влияние в австрийската администрация. Постове и длъжности се раздавали съответно с това. Политическото представителство на германците обаче се било раздробило на малки, дори миниатюрни групички около отделни делегати.
В началото на първата си статия Щайнер припомня развитието на политическия живот по времето, когато германците са били водещи в правителството. Те се водели от „една абстрактна идея за нация, основана на либералния модел. Реалното положение никога не се взимало под внимание. Те мислели, че е възможно да накарат Духа на народа да следва тази идея, без да си дават сметка, че основната идея на правителството на една нация е тази, която трябва да възниква от Духа на народа“ (GA 31). Самозабравяйки се благородно, те също „пренебрегнаха културната мисия на германските хора в Австрия“, както и историческата действителност. В наблюденията на Щайнер можем да видим една философия за историята, която дава израз на мислите му относно културния процес:
Ако австрийските народи искат да се съревновават с германците, те първо трябва да наваксат еволюционния процес, който тези вече са изминали. Те ще трябва да приемат немската култура чрез немския език, също както римляните приемат гръцката култура чрез гръцкия език, а германецът приема римската култура чрез латинския език. Еволюцията на културите, развиваща се от миналото с историческа необходимост, би трябвало да послужи за гледна точка, чрез която да разглеждаме, например, борбата около създаването на славянските училища. (GA 31)
С други думи, славяните не би трябвало да се фокусират на първо място върху поддържането на своите народни традиции, а по-скоро би трябвало да положат усилия да придобият германска култура. Тази идея се появява отново във втората статия, където е изразена с известна острота:
Славяните ще трябва дълго да живеят, преди да започнат да разбират задачите, носени от германския народ. Постоянно да нападаш етническата група, от която получаваш духовна светлина, без която европейското образование би си останало книга със седем печата, е невероятна демонстрация на културна вражда. (GA 31)
Струва си да се отбележи, че във втората статия Щайнер слиза от висините на общите принципи и отправя някои практически искания. „Един германски конгрес, свикан от истинските представители на германската култура, би трябвало да формулира предстоящите задачи на немците и да ги оповести пред целия свят“ (GA 31). Немските „асоциации, трябва да придобият единна организационна форма – те би трябвало да знаят една за друга. Тогава техните протести, където и да се състоят, ще окажат правилното влияние“ (GA 31). Накратко, Щайнер призовава всички истински немско мислещи хора да обединят силите си. В обединението е силата. Той предупреждава: „Единствено една опозиция, която няма никакви намерения някога да поеме властта, може да си позволи лукса да формира фракции“ (GA 31). В политиката предизвикателството не е в това да защитаваш нечий личен характер или лични гледища, а да имаш контрол над правителството.
Втората важна тема, разгледана от Щайнер през 1888 г., е била във връзка с политиката на образованието. Тогавашният министър на образованието, Пол Гауч фон Франкентурн, който по-късно ще стане президент, е бил почитан като „човек на действието“ и успешен реформатор в областта на образованието. Според Щайнер, неговите реформи били само бюрократични облаги, които, налагайки подробни учебни планове и море от правила и направления, очертаващи какво трябва да преподава всеки учител по време на всеки урок, са служели за регулирането на целия живот в училището. Обучението на учителите се превърнало във „вид методологическа тренировка“ (GA 31). На Щайнер всичко това му се струва напълно абсурдно. Имайки предвид, че човек се учи най-добре чрез взаимодействието си с други хора, и че образованието е един личен, крайно индивидуален процес, за него би имало смисъл да се подкрепят отделните учители – може би чрез по-добри работни и жизнени условия от тези, които учителите са имали като цяло, – отколкото те да работят по перфектни учебни планове. Следователно той е бил решително против реформите на Гауч. „Подобен подход прави невъзможно развитието на индивидуалността, а образованието зависи изцяло от развиването на индивидуалността на бъдещите учители. Те биха имали най-добро влияние върху образованието, ако им се даде възможност да се развиват свободно“ (GA 31). Щайнер стига дотам да изтъква опасността от един нормативен подход към образователните методи и подготовката на учителите. За да подчертае това, той поема риска да вземе за пример предишния министър на образованието, граф Лео Тун. Един съвременен историк, Уилиям М. Джонстън, акуратно обобщава работата на Тун:
Този ревностен католик премахна изповедните предразсъдъци от времето на Метерних и въведе хуманистични и научни подходи както в гимназиите, така и в университетското образование. Използвайки гледището на Лайбниц, че религията и науката не бива да са в противоречие като своята изходна позиция, Тун поема риска да учи учениците си да мислят самостоятелно, помагайки по този начин за възраждането на австрийското образование. (Джонстън)
През 1888 г. Тун все още е възприеман от всички като една крайно религиозна личност. Независимо от това, Щайнер пише:
Едно време в Австрия възпитаването на силно индивидуалистични учители се считаше за задача на университетите. Макар и тогава вниманието да беше съсредоточено главно върху висшето образование, това доведе до една възходяща тенденция, подобна на която никога не е имало в историята на австрийското образование. Странно, този период съвпада с мандата на духовника Тун. Всички си спомняме какъв дух си проправи път към образованието по това време и как Тун, въпреки личното си мнение, както и духовния си пост, пое предизвикателството да повиши навсякъде, където е възможно, нивото на висшето образование чрез развитието на индивидуализма. (GA 31)
Тези забележки са важни поради ред причини. Споменаването на Тун е било смело и е противоречало на общото мнение. Щайнер бива порицан за това и дори Шрьоер дава израз на неодобрението си. Характерно е за Щайнер да признава отличните постижения, без каквото и да било религиозно заслепяване, и той ги открива дори когато общият консенсус гласи, че това не може да бъде така. Но повече от всичко друго тези мисли съдържат семената на точното тълкуване на идеята за „свободния духовен живот“, изказана от Щайнер през 1919 г. Свободният духовен живот зависи от наличието на индивиди. Индивидуалността не е продукт на природата. Тя трябва да се подхранва и подкрепя. Това не става чрез идолизация на личността, а по-скоро чрез израстването на индивида до нивото на общия поток на духовния живот.
Бъдещите учители трябва да знаят целите на културното развитие на своя народ, посоката, в която ще тръгне това развитие. В основата на подобно разбиране трябва да бъде изучаването на история и естетика. Те трябва да бъдат запознати с духовното развитие на човечеството, едно духовно развитие, върху което и те ще трябва да работят. (GA 31)
Тук Щайнер очертава начина, по който индивидуалността може да бъде подхранвана – като й бъде осигурено участие в един всестранен духовен живот. В центъра на това стои нарастващото разбиране на индивида за еволюцията на човечеството, както и развитието на художествено усещане. Веднъж щом в него е пробудено разбиране за човечеството, тогава може да последва изучаването на науките.
Третата тема, на която Щайнер се спира в своите статии в „Германски седмичник“, е била духовенството. Тези статии са предизвикани от действията на католически политически групировки, които, заедно с консерваторите и славянските националисти, формирали гръбнака на правителството на Таафе. Щайнер не е бил склонен да подценява опонентите си. Той пише, че Таафе, в един обикновен смисъл, е маловажен политик (GA 31), и, напомня на читателите си колко всъщност са „остри оръжията, които Йезуитите все още размахват против модерната наука“ (GA 31). На него му е било ясно също така, че католицизмът е дълбоко вкоренен в голям процент от австрийското население, и че е трудно да се изразяват либерални гледища по един по-простодушен начин.
Политиците с германски убеждения претегляли възможността за сътрудничество с германското духовенство. Щайнер заема пламенна позиция против подобно сътрудничество.
Враждебността на славянските народи към немската култура върви успоредно с враждата на Римокатолическата църква към модерната култура, чиито носители са предимно германците. Само онези, които никога не стъпват на сцената на историята, могат да си позволят илюзията, че е възможна някаква съвместимост между германския характер, германската култура и Римокатолическата църква. (GA 31)
Щайнер, който е виждал еднакво ясно битките против догмата за непогрешимостта също, както и вековете на германски протести срещу Рим, се аргументира с историята, за да докаже невъзможността за коалиция с духовниците. „Не можем да обединяваме сили с такава партия, ако не искаме да загубим себе си, ако не искаме да се откажем от това, което само ние имаме право да носим: названието германци“ (GA 31). Този пример показва, че Щайнер не е базирал политическите си идеи на прагматични съображения, а на едно културно-политическо или духовно гледище.
Това, което особено вълнува Щайнер, била промяната в стратегията на католиците, която те провеждат по това време. От 1846 г. до смъртта му, позицията на Папа Пий IX е била против всичко модерно. С догмата за непорочното зачатие на Дева Мария от майка й Ана (1854 г.), Syllabus errorum [списък от грешки – бел.пр.] и догмата за непогрешимостта (1870 г.). той се изправя лице в лице срещу Цайтгайста [Дух на времето – бел. пр.]. Неговият наследник, папа Лъв ХIII, избира друг подход. През 1891 г. той ревизира католическото социално разбиране с енцикликата Rerum Novarum и в Aeterna Patris той призовава към едно съчетаване на религията с науката, на базата на работата на Тома Аквински. През юни 1888 г., Лъв ХIII издава енцикликата Libertas praestantissimum, в която описва значението и границите на човешката свобода. Щайнер занася това на един пролетен съвет, за да отговори на намеренията на папата. Още преди това Лъв е препоръчвал да се изучават модерните науки „от една страна, за да ги интерпретираме, колкото се може повече в светлината на католицизма, и от друга страна, за да можем да ги оборваме по-добре от гледната точка на католическата църква… Той не се оплаква от преподаването на Дарвиновата и други теории в теологичните семинарии и те да бъдат разглеждани от католическа гледна точка… Тази нова стратегия е съдържала много предимства за Католицизма, но не и за модерната култура.“ (GA 31). За Щайнер, новият делови тон на католическата пропаганда е бил опасен най-вече, защото, например, католическото учение за необходимостта от авторитарни структури сякаш е оправдавало злоупотребата с човешките свободи от страна на икономическия либерализъм.
Изявленията на Щайнер относно католицизма и духовенството са били родени от разбирането му за принципа на човешката свобода. Той вярва, че гражданите са способни да се справят разумно със собствените си проблеми и отхвърля правото на църквата да бъде настойник. Неговият идеал е „една разумно подредена система…, в рамките на която всеки индивид може да се движи напълно свободно. В тази система всеки ще изпълнява задачите си, без да бъде ограничаван, да му се противопоставят или да бъде експлоатиран от някой друг; той няма да бъде ограничаван в своята свобода нито от авторитети, както според католическото виждане, нито от егоизъм, както в съвременния псевдо либерален подход“ (GA 31). Този идеал изниква от едно разбиране на историята, което признава еволюцията в пътя на човечеството, а в това отношение Щайнер е имал ясен стандарт. „Мерило за прогрес в човешката еволюция е начинът, по който се разбира свободата и как това виждане се осъществява на практика.“
Една статия, отразяваща речта на Вилхелм II по време на коронацията му, показва до каква степен тези статии са били продукт на времето и колко неудачни са били някои от изявленията на Щайнер. Той приписва на немския император дълбоко разбиране за историческите изисквания на времето, всеотдайност, безпристрастност и други желателни качества. Нито една критична дума. Самата му реч е хвалена: „Благодарим на новия владетел за това, че знаеше как да говори толкова успокоителни думи на своя народ“ (GA 31). Не след дълго на Щайнер му се налага да промени своята оценка за императора. През 1918 г. той го описва като немски самохвалко, който говори, без да мисли (GA 185а).
Шестте месеца на поста редактор принуждават Щайнер да обърне много повече внимание на обществения живот, отколкото е щял да стори по собствено желание. Тази работа е била един от онези моменти на въздържание, които са били в помощ на развиването на многостранните му интереси. Според различни свидетели става ясно, че от този момент нататък Щайнер обръща специално внимание на политическите събития. По-късно прозренията, които придобива, биват приложени на практика в идеята за троичната природа на социалния организъм. В лекциите си той споменава наблюденията си от този период нататък.
Макар и редакторските му задачи да са отнемали много от времето му и да са били понякога обременяващи, същевременно те са били и стимулиращи, защото са го срещали с много хора. Ежедневните посещения в Café Griendsteidl са били неразделна част от живота на журналиста. Това е било място, където редовно се събирали важни политици, обикновено между 14ч. и 16ч. Именно тук Щайнер се запознава с Виктор Адлер, противоречивият по онова време лидер на австрийските социалдемократи. „В този слаб, непретенциозен мъж се криеше енергична воля. Разговаряйки с него на чаша кафе, аз винаги имах усещането, че това, което има да каже, е несъществено, обикновено, но че начинът, по който говореше, разкриваше една непоколебима воля“ (GA 28). В същото кафене Щайнер се е срещал и с Енгелберт Пернерщрофер, в чието списание „Германска дума“ по-късно успява да публикува серия от статии. Тук той се запознава с писанията на Маркс и Енгерлс и други социаликономически писатели и за пръв път има основание да ги изучава. В годините след 1898 г., когато Щайнер преподава в Образователното-работническо училище в Берлин, той се научава да познава пълния спектър на марксистката теория. Но в началото това, което е знаел, било, че повдиганите въпроси по време на обсъжданията били страшно сложни и не можело да бъдат разрешени просто теоретично. Обществените проблеми многократно го занимават. Той ги разглежда от гледна точка на индивида, гледната точка на „Интуитивното мислене като духовен път (Философия на свободата)“.
Превод: Ати Петрова