Рудолф Щайнер: Имагинативното познание като първа крачка от съвременното посвещение (3)

Submitted by admin 2 on Вт., 02/04/2020 - 09:49
Рудолф Щайнер

...Кой притежава имагинативното познание? Притежава го онзи човек, пред чийто духовен поглед се простира това, което се намира зад сетивния свят и то под формата на образи, под формата на величествена панорама от образи, които нямат нищо общо с това, което в обикновения живот наричаме „образи“. Независимо от обстоятелството, че зад имагинативните образи не съществува нищо от това, което наричаме триизмерни закони на пространството, съществуват и ред други особености на тези имагинативни образи, които не могат да бъдат сравнени с нищо от видимия сетивен свят.

Имагинативният свят е приблизително така устроен, че ние добиваме представа за него примерно по следния начин. Нека да си представим, че пред нас стои едно растение и че сме в състояние да извлечем от него всичко, което очите ни възприемат като цвят, като багри, но по такъв начин, че те сякаш свободно плуват във въздуха. Ако спрем до този момент, с други думи, ако извлечем присъщите на дадено растение багри и ги оставим да плуват свободно пред нас, тогава бихме имали пред себе си една мъртва цветна форма. Но за ясновиждащия човек тази цветна форма, този цветен образ съвсем не остава мъртъв. Напротив, когато той извлича цветовете и багрите от едно растение, разбира се след съответната медитативна подготовка, тогава този цветен образ просто оживява, благодарение на вътрешна духовна сила, така че човек има пред себе си не мъртъв образ, носещ физическата характеристика на растителните субстанции, а нещо живо: свободно носеща се из въздуха, оцветена светлина, блестяща по всевъзможни начини, една вътрешно оживена светлина, така че сега всеки отделен цвят става непосредствен израз на духовно-душевно същество, което не може да бъде възприето във физическия свят. С други думи, видимите физически багри на растението се превръщат за ясновидеца в непосредствен израз на конкретни душевно-духовни същества.

Представете си за миг един свят, изпълнен с цветни образи, искрящи по всевъзможен начин и непрекъснато променящи своя външен вид, без при това погледът да е ограничен в един или друг цвят, какъвто е случаят с една цветна рисунка и приемете тези цветове като непосредствен израз на духовно-душевни същества, така че да си кажете: Ето, сега тук просветва един цветен образ, обагрен в зелено и за мен той е израз на факта, че зад този образ стои едно разумно същество. А сега, когато просветва един образ в светлочервени цветове, за мен той се превръща в едно страстно същество. Да, представете си живо цялото това море от преливащи цветове, бих могъл, разбира се, да взема друг пример и да кажа: Едно необятно море от преливащи звукови, мириси или вкусови усещания, защото всичките те са израз на намиращите се зад тях духовно-душевни същества. Ето в този случай Вие се изправяте пред това, което наричаме имагинативен свят. В този случай обичайната езикова употреба на думите „имагинация" и „въображение“ е крайно неподходяща, понеже ние сме изправени пред един реален свят. Този свят изобщо не може да бъде обхванат от сетивното познание.

В имагинативния свят пред човека застава всичко, което се намира зад сетивния свят и което не може да бъде възприето с така наречените „физически сетива“, какъвто е случаят, например, с човешкото етерно и астрално тяло. Следователно, този, който опознава света като ясновидец, т.е. с помощта на имагинативното познание, започва да различава висшите същества откъм тяхната външна страна, както например, когато минавате по улицата, се разминавате с хората, но ги наблюдавате само външно. Вие ги опознавате много по-точно, когато имате възможност да разговаряте с тях. Тогава чрез всичко, което те споделят, Вие се добирате до съществени подробности, твърде различни от онова, което научавате за тях при една бегла среща. И така, когато минавате покрай един човек, нека си послужим с един обикновен пример, Вие съвсем не можете да прецените дали той таи в душата си страдание или радост, и дали душата му е обзета от скръб или възхищение. Но когато разговаряте с този човек, ще научите много повече. В единия случай той Ви показва само своята външна страна, в другия случай сам разкрива част от своята душевност. Така стоят нещата и със съществата на свръхсетивния свят.

Този, който се запознава със съществата на свръхсетивния свят като ясновидец чрез имагинативното познание, се запознава, така да се каже, само с външната духовно-душевна страна. Но когато се издигне от имагинативното познание до инспиративното познание, той започва да чува тези същества. Сега започва истинско общуване с тях. Сега те сами разкриват кои са и какво представляват. Ето защо инспирацията е по-висша степен на познание, отколкото чистата имагинация и тя позволява на човека да научи много повече за свръхсетивните същества, много повече от всичко, което може да бъде постигнато чрез имагинативното познание… Събр. съч. 114, Евангелието на Лука, превод Д. Димчев, изд. Даскалов.

 

Дърво

* * *

...Имагинацията не е просто субективен образ, а образно възпроизвеждане на обективно духовно съдържание. Човек разбира това след съответни вътрешни опитности, които се постигат по духовно-душевен път. Правилното духовно обучение изключва грешките, също както в областта на сетивния свят здравото мислене ясно различава въображението от обективното възприятие...

...Ако под „имагинация“ се разбира само една „въобразена“ представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен“ би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В духовната наука обаче „имагинативното“ познание трябва да се разбира като познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитиране върху определени символи или „имагинации“, можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен“, а познанието, което се отнася до него „имагинативно“. Следователно, „имагинативно“ означава нещо, което в по-друг смисъл е „действително“, отколкото са действителни фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване.

Близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от мечтателно мислене и произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Но спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано. Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действат върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато потиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.

Процесът на медитацията става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна, този процес е близък до съня, но от друга, е напълно различен. Медитацията е като сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че като се концентрираме върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото ѝ са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание.

Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно. Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването ѝ от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото, тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея.

Символите, изградени според описания начин, естествено още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата в стремежа ѝ да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък.

Първото, което човек изживява когато тръгва по този път, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: Когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно азово същество. То се отделя като ново „себе“ от онова „себе“, което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума, но без медитирането, ние бихме потънали в „нищото“ на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Но тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.

Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживяване се свежда до себевъзприятие. За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения. Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Когато се намира сред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани.

При постигането на определена степен от духовното обучение, възникват вътрешни образни изживявания, които не подлежат на заличаване, и в този смисъл те представляват изключение. Те съответстват на най-дълбоката ни душевна същност; и в тези образи духовният ученик разпознава в себе си онова, което преминава като негова основна и неунищожима същност от едно прераждане в друго. От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията.

Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувства как от цялата неопределеност израства нещо конкретно. От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят. То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници... Събр. съч. 13, Въведение в тайната наука (1910), превод Д. Димчев, бълг. изд. Даскалов

 

Цвете

 

* * *

...Чрез имагинацията възприемаме душевния облик на съществата; чрез инспирацията проникваме в тяхната духовна същност...

...Второто, което ученикът научава по розенкройцерския път на познанието, е имагинацията. Тя се подготвя чрез това, че ученикът постепенно се научава сам да прониква в образни представи, които представят висшите светове в смисъла на казаното от Гьоте: «всичко временно е само подобие» («Фауст» II – Възнесението на Фауст).

Както човек обикновено върви сред физическия свят, той възприема нещата, представящи се пред сетивата му, но не и това, което е зад тях. Като с оловна тежест той е дърпан надолу във физическия свят. Човек се освобождава от този физически свят едва когато се научи да възприема нещата около себе си като символни образи. Затова трябва да се опита да си изработи морално отношение към тях. Учителят ще му даде някои насоки, за да разглежда външните явления като символи на духовното, но ученикът може и сам да направи много за това. Той може например да наблюдава есенния минзухар и теменужката. Ако в есенния минзухар виждаме символ за меланхоличен темперамент, не сме го схванали така, както външно се представя, а като символ за едно качество. При теменужката може да се види символът на тих, религиозен нрав. Така минавате от предмет на предмет, от растение на растение, от животно на животно и ги разглеждате като символи на духовното. Чрез това раздвижвате представите си и ги освобождавате от неподвижните контури на сетивното възприемане.

Човек стига дотам да вижда във всеки животински род символ за определено качество. Едно животно се взима като символ за сила, друго като символ за хитрост. Трябва да се опитваме не повърхностно, а сериозно и крачка по крачка да проследяваме такива неща.

Всъщност целият човешки говор се изразява със символи. Езикът не е нищо друго освен говорене в символи. Всяка дума е символ. Също науката, която вярва, че обективно означава всеки предмет, трябва да си служи с езика, и думите ѝ са символични. Когато говорите за крилата на белия дроб, знаете че това не са крила, но ги означавате така. (На немски се употребява думата Lungenflügel – крила на белия дроб.) За човека, който иска да остане на физическото поле, ще бъде добре да не се изгубва прекалено в този символизъм, но напредналият ученик също няма да се изгуби в него. Когато се изследва, се усеща каква дълбочина лежи в основата на човешкия език. Задълбочени натури като Парацелз и Яков Бьоме (Парацелз (Теофраст фон Хохенхайм), 1493-1541(?). Яков Бьоме, 1575-1624) дължат развитието си отчасти на обстоятелството, че не са се колебаели да изучават имагинативното значение на езика в разговор със селяни и скитници. Някога думите природа, дух, душа са въздействали още съвсем различно. Те са въздействали по-силно. Когато вън на село селянката изскубне перо от гъската, нарича вътрешността му душата на перото. Ученикът трябва сам да открива такива символи в езика. Чрез това той се откъсва от физическия свят и се учи да се издига до имагинацията. Има много силно въздействие, когато светът стане символ за човека.

Ако ученикът упражнява достатъчно дълго това, ще забележи съответните въздействия. При разглеждането на някое цвете например, постепенно ще се отдели нещо от цветето. Баграта, която отначало е свързана с повърхността на цветето, ще се издигне като малък пламък и ще се носи свободно в пространството. Така се изгражда имагинативното познание. Тогава при всички неща става така, като че ли повърхността им се отделя. Цялото пространство се изпълва с багри, които се носят в него като пламъци. По този начин целият светлинен свят изглежда да се отделя от физическата действителност.

Когато такъв цветен образ се отдели и се носи свободно в пространството, скоро се прилепя към нещо. Той се стреми към нещо, не остава произволно да стои някъде; обхваща някаква същност, която сама се появява като духовна същност в баграта. Това, което ученикът е изтръгнал от нещата на физическия свят като багра, обгръща духовните същества в астралното пространство.

Тук се стига до един момент, където трябва да се намеси съветът на окултния учител, понеже ученикът може лесно да изгуби почвата под краката си. Това може да се случи по две причини. Едната е следната: Всеки ученик трябва да премине през определена опитност. Представите, които се отделят от физическите неща – те не са само багри, но също миризми и слухови представи, – се показват в особени грозни, може и в красиви образи, животински лица, растителни форми, също грозни човешки лица. Това първо изживяване представлява огледален образ на собствената душа. В астралния свят собствените страсти и нагони, намиращото се още в душата зло пристъпва пред напредналия ученик като в огледало. Тогава той се нуждае от съвета на окултния учител, който му казва, че това не е нищо обективно, а е огледално отражение на собствената му вътрешна същност.

Че той се нуждае от съвета на учителя, ще разберете, когато бъде казано още нещо за начина как се представят такива образи. Често е било подчертавано, че всичко в астралното пространство е обратно, всичко се появява в огледални образи. Оттам ученикът може лесно да се заблуди от такива палячовски образи, именно когато се касае до отражения на собственото му същество. Отражението на някоя страст се появява не само така, че да изглежда като животно, което се нахвърля върху него – това е още най-малкото, – а трябва да се има предвид още нещо. Да допуснем, че в човека съществува скрита много зла страст. Като отражение такъв нагон или горещо желание се появяват много често като привличащи образи, докато именно добрите качества понякога съвсем не са привличащи. Тук отново има нещо, което легендата чудесно представя. Образ на това виждате в мита за Херкулес.

Когато Херкулес поема пътя си, пред него застават лоши и добри качества. Порокът се представя като изкусителен образ на красотата, а добродетелта в дрехата на непретенциозност.

Още нещо се прибавя към това. Дори ученикът да е вече в състояние да вижда нещата обективно, все още съществува и другата възможност, вътрешната му воля да се изяви като сила, която управлява и насочва явленията. Той трябва да стигне дотам да прозре и разбере това, понеже желанието има силно влияние на астралното поле. Всичко, което действа като определяща сила тук, във физическия свят, не съществува вече, когато човек навлезе в имагинативния свят. Ако на физическото поле си въобразите, че сте направили нещо, което в действителност не сте направили, скоро ще се убедите, че не е така, когато физическите факти застанат срещу вас. Но не е така в астралния свят. Там собствените желания създават илюзорни образи и трябва да имате насока от някой знаещ как да разглеждате тези имагинативни картини, за да узнаете истинското им значение.

По време на имагинацията се появява възможността човек да прекара известна част от нощта в съзнателно състояние. Физическото му тяло спи както обикновено, но една част от съня му се оживява от смислени, дълбоки по съдържание сънища. Те са първите проявления от встъпването му във висшите светове. Постепенно той провежда изживяванията си в обикновеното съзнание. В цялото си обкръжение, също и тук, в залата, между столовете или вън в коридора и гората той вижда астралните същества.

По време на имагинативното познание човек постига три степени. На първата степен опознава съществата, стоящи зад физическите сетивни възприятия. Зад червения или синия цвят стои една същност, зад всяка роза, зад всяко животно стои родовата или груповата душа. Той става ясновиждащ. Ако почака още известно време и спокойно упражнява своите имагинации, задълбочи се също и в окултния шрифт, става ясночуващ. Третото е, когато опознае всички неща, които среща в астралния свят, които свалят човека надолу и го изкушават да върши злини, които всъщност са определени да го водят нагоре. Той опознава камалока. Събр. съч. 96 Първоначални импулси на духовната наука, бълг. Издателско ателие Аб,стр.149 и сл.

Извадките са предложени от Нели Хорински

Нели Хорински: Кратко въведение към извадките за имагинацията от някои лекционни цикли на Рудолф Щайнер (1)

Рудолф Щайнер: Имагинативното познание като първа крачка от съвременното посвещение (2)