Дорина Василева: Рудолф Щайнер за човешкия мозък като преобразуван гръбначен мозък (втора част от Първа лекция)

Submitted by admin 2 on Ср., 07/02/2018 - 20:36
Аполон свири на лира

Нека след проследяването в първата част на лекцията на определени космическо-духовни факти, които чрез своите основни принципи за цялостност, дуалност, троичност, четворност, седморност и дванадесетичност, можем да извлечем от основните антропософски идеи за духовния произход на човешкото същество, се спрем на първите две важни области от устройството на човека: областта на човешкия череп със заключения в него главен мозък, и областта на гръбначния ни стълб и намиращият се в него гръбначен мозък.

Рудолф Щайнер се спира подробно върху тях в своята първа лекция от „Окултна физиология”. Казахме, че изправеният вертикален стоеж, в чиято основа е вертикалният гръбначен стълб, дава възможност на човека в еволюционното развитие да повдигне цялата своя горна част, да насочи погледа си много повече в различните посоки на света, да обеме със своите сетива многобройни подробности от него, да вдигне главата си нагоре и да види небето и света на звездите! Това изглежда като една поетика, но истината е, че вертикалността на тялото ни прави възможно да се случат и други неща – ръцете ни да се почувстват свободни за лов, за труд, за допир, за прегръдка, и най-важното – за дейността, която може да извършва само човешкото същество – творчеството!

Нека да видим какво ни казва Рудолф Щайнер, разглеждайки древноегипетската легенда за Озирис, Сет и Изис. На много места в своите съчинения той се обръща към задълбочена интерпретация на редица древни митове и сказания, защото те са реални събития в астралния свят, които са наблюдавани и описани от древни посветени. В тази древна легенда с Озирис – бог на светлината, и неговият брат Сет - Тифон /името му означава ”въздушно дихание”/, общият по-рано светлинен духовен лъч се разцепва на две - на светлина и на въздушно дихание. Тифон убива Озирис - това изобразява едно велико космическо събитие. За древния египтянин Озирис действа съграждащо, а Тифон – разграждащо. Озирис е слънчевото същество, което е затъмнено, убито, сложено в ковчег и пуснато в морето от брат си Тифон. Митът говори за действителни космически еволюционни събития. Озирис като слъчево същество се отделя от Земята, заедно с Луната, и оттам продължава да влияе като отразява слънчевата светлина по посока на земята и човешките същества. Луната е ковчегът, който е пуснат в морето - то символизира в мита космическото пространство. Но легендата продължава... Сестра и съпруга на Озирис – Изис /Изида/, го намира и съживява. Тифон отново го убива, като го разчленява на 14-ет части, а Изис ги погребва в 14-ет гроба. Това е отново указание за онова, което се случва с човешкото същество. От Луната Озирис започва да въздейства за изграждане на нашата нервно-сетивна система. Целият Озирис е пълният лунен диск, Пълнолунието, 14-те му части са 14-те фази на Луната, когато Озирис /лунният диск/ е със светлата си част към Земята, а другите 14-ет фази принадлежат на Изис, когато към Земята е неосветената лунна част – от Пълнолуние до Новолуние. Тук се явява и още едно огромно по важност космическо събитие – разделянето на два пола на андрогинното човешко същество.

В „Древноегипетски митове и мистерии” Р.Щайнер казва: „Ние знаем, че гръбначният мозък е много важен за човека; от него водят началото си нерви. Тези нерви не съществуваха дори като заложба във времето, когато Луната не беше напуснала още Земята. Тези 14 форми на Луната, в ред, в който те следват една след друга, бяха причината в гръбначния мозък при човека да израснат 14 нервни снопа. Космическите сили действаха така, че на 14-те фази или форми на Луната отговарят тези 14 нервни снопа. Това е последствие от въздействието на Озирис. Тези 14 фази, от пълнолуние до новолуние, имат също своето въздействие и за египетското съзнание, то е постигнато чрез Изис /Изида/. Тези 14 фази са управлявани от Изис. Чрез влиянието на Изис, от гръбначния мозък израстват други 14 нервни снопа. Това дава всичко 28 нервни снопа, които отговарят на различните фази на Луната. Тук ние виждаме произхода на определени членове на човешкия организъм от космическите събития. Това, което по-рано беше в човека едно единство, сега е разкъсано на 28 нерви. Ние видяхме как той /Озирис/ се намира разкъсан в самите нас. Без това никога нямаше да се постигне, да се роди човешката форма...”

Подчертаният в черно текст още веднъж говори за цялост, единство, което вече на физическо ниво в човешкото същество се изживява като „разкъсано”, под влияние на висши духовни сили, излъчвани към човека в хода на еволюцията. Важно е да прозрем какво ни говори от митовете – това са обобщени образи на духовни процеси, на творящи духовни същества, които са поели образа на съответния бог или богиня в митологичното мислене на древния египтянин.

„...Чрез Озирис е образувана нервната система по гръбначния мозък надолу, и чрез това е формиран целият човек в горната част на своето тяло. Защото това, което се ражда като мускули, може да получи своята форма, благодарение на факта, че нервите са ваятели. Всичко, което съществува като мускули, хрущяли, като други органи, каквито са сърцето и белите дробове, всички те са получили своята форма чрез нервите. Благодарение на предишната дейност на Слънцето, се е родило това, което се е образувало като главен мозък и гръбначен мозък, и върху този гръбначен мозък работят отвън 28-те форми на Озирис и Изис...”

„Да си представим мозъка, схематично нарисуван, как той продължава в гръбначния мозък и в това, което се простира от мозъка надолу към гръбначния мозък, се намесват с тяхната дейност 28-те ръце на Озирис, сякаш работят върху една лира. Гърците имаха пред себе си пълен със значение образ: това е лирата на Аполон. Трябва да си представим това образно. Мозъкът е лирата, нервите са струните, които ръцете на Аполон докосват. Аполон свири на мировата лира, на великото произведение на изкуството, което Космосът е сътворил, и прави така, че в човека да прозвучат тонове - тонове, които представят неговия душевен живот."

В последния откъс виждате и представата на древните гърци за случващото се в човешкото същество – то е от най-висш порядък, свързано е с бог Аполон и неговата космическа творческа дейност в човешкото същество. Чрез неговата космическа лира прозвучава мировото Слово – самото човешко същество, неговото тяло, душа и Дух.

Какво ни казва съвременната наука за гръбначния стълб?

 

Гръбначен стълб

 

Той носи латинското наименована columna vertebralis, което е и реалното му положение в човешкото тяло – като колона, като опорна вертикална ос, която дава възможност за изправеното ни придвижване в пространството, и съответно води да промяна на гледната ни точка за света. Част е от човешкия скелет и се състои от 33 до 34 прешлена, като 7 са шийните, 12 са гръдните /образуват гръдния кош/, 5 са поясните, 5 са кръстцовите /образуват кръстцова кост/ и между 3 и 5 са опашните. Последните срастват и образуват опашната кост, която е долната най-ниска точка на гръбначния стълб.

 

Прешлени

 

И ако погледнем отгоре гръбначния стълб, ние можем да го видим като фуния, която постепенно се свива отгоре-надолу, за да завърши в опашната кост. Всеки един прешлен е изграден от тяло и дъга, които заграждат прешленния отвор, и от израстъци на дъгата. Всички прешлени, подредени като фуния, образуват със своите отвори гръбначно-мозъчния канал, в който се разполага гръбначният мозък.

Интересно е да отбележим това, че първият шиен прешлен е наречен „атлас”. Той няма обособено тяло и наподобява пръстен, свърза гръбначния стълб с черепа. Кой е Атлас?

 

Атлас

 

Това е един титан от гръцката митология, брат на Прометей. Той е изключително силен. Зевс го наказва да крепи с раменете си небето на запад /днешният Атлантически океан носи неговото име/, защото е участвал в бунта на титаните срещу боговете. Първият шиен прешлен, подобно на титана Атлас трябва да крепи нашата изправена глава. По думите на Рудолф Щайнер, рисувайки една имагинативна картина, звездните констелации при раждането се отпечатват в самата материя на главния мозък, и това може да бъде видяно при напречен разрез на мозъчната тъкан. Така че ние действително побираме в главата си целия звезден свят, цялото небе, в пряк и в преносен смисъл. И Атлас го носи на плещите си! Един съвременен испански художник Фарнандо Винсенте по своеобразен начин събира на платното митовете с медицината.

 

Фернандо Висенте

 

Фернандо Висенте

 

Вторият прешлен се нарича „аксис” и е отговорен за възможността да въртим главата си наляво и надясно. Т.е. с първия шиен прешлен ние получаваме възможността да носим тежестта на главата си, на Небесата, а с втория – да увеличим възможността за обхващане на света в неговата многоликост и цялост.

Черепът е съставен е от множество свързани кости, които в по-голямата си част са плоски и свързани неподвижно една спрямо друга чрез шевове. Изключение правят само костите на долната челюст и подезичната кост. Според своите функции черепът се разделя на две части - мозъчен череп и лицев череп. Мозъчният череп при човека е два пъти по-голям от лицевия, което се дължи на силното развитие на главния мозък и слабото развитие на дъвкателната функция.

 

Човешки череп

 

Ето как Рудолф Щайнер коментира тези две области в човешкото тяло, отново достигайки до дуалността, но вече на физическо ниво:

„...самата външна фигура на човека, тъй както се възправя пред външните ни сетива, е в основата си двойствена. А този, който се стреми да проникне в дълбините на човешката природа, е абсолютно необходимо да осъзнае, че дори външно човекът, със своята форма и образ, представлява в основата си нещо двойствено.

Едната част, ясно различима в човека, ни се представя затворена в образувания, осигуряващи възможно най-добрата защита срещу външния свят. И по-точно - всичко, което можем да причислим към областта на главния и гръбначния мозък. Всичко, което в това отношение принадлежи на човешката природа, което се числи към главния и към гръбначния мозък, е здраво оградено от надеждни, осигуряващи сигурна защита, костни образувания.

Ние можем да разгледаме човека без да съзнаваме, че всичко, което принадлежи на тази област, в основата си представлява едно затворено в себе си цяло, и че всичко останало в човека, което по най-различен начин, физиологически, бихме могли да прибавим - шия, туловище, крайници - е свързано с образуванията на главния и гръбначния мозък, чрез образно изразено, по-малко или повече нишковидни или панделковидни образования. Същите трябва първо да пробият защитната обвивка, за да бъде установена връзката между частта, заключена в костното образувание и елементите на външната човешка природа, присъединяващи се към нея.

Така можем да кажем: дори за повърхностното наблюдение човекът се разкрива като нещо двойствено; едната част, поместена в кухината на описаната костна система, в кухината на здравата и надеждна защитна обвивка, другата част – разположена вън от нея.”

И така, в тази защитена кръгловатост и заобленост на костните образувания на гръбначния стълб и черепа се намират онези „струни на лирата на Аполон” /гръбначните нерви и главният мозък/, които са именно всемирната космическа лира, изкована от боговете, божествено влятите в човека сили на Озирис и Изида, за които ни разказва древноегипетския мит. Нека да продължим:

„Гьоте например, изучавайки сходството във формата на органите, в своите наблюдения рано забелязал, че ако си представим преобразувани отделните прешлени - сплескани и сферично оформени, то чрез подобно преустройство на прешлените можем да получим костите на черепа и ако по този начин вземем един прешлен и го раздуем на всички страни, той ще добие контури, ще стане плосък в разширението си - и постепенно от прешлена бихме могли да изведем формата на черепните кости. Така в известно отношение черепните кости бихме могли да наречем преобразувани прешлени. Както можем да разглеждаме черепните кости, обхващащи главния мозък, като преобразувани прешлени, като преобразувани кости, в първичната си форма обгръщащи гръбначния мозък, така можем да си представим и масата на гръбначния мозък, раздута по разнообразен начин, диференцирана и усложнена; и така, чрез преобразуване на гръбначния мозък, получаваме главния, тъй като, по сходен начин, можем да си представим как от едно растение, имащо първоначално само листа, израства след това цветът. Така можем да си представим, че след преобразуване на гръбначния мозък, чрез издигането му на едно по-високо стъпало, може да се образува целият главен мозък.

И така, можем да си представим главният мозък като диференциран гръбначен мозък...

...гръбначният мозък стои на първото стъпало, той е по-младият, а главният мозък стои на второто стъпало; той е преминал през стъпалото на гръбначния мозък, представлява преобразен гръбначен мозък и следователно трябва да се разглежда като по-стар орган.”

По този начин, чрез тази картина и тази последователност на произхода на главния от гръбначния мозък, и на черепно-мозъчните кости от прешлените на гръбначния стълб, Щайнер отново ни насочва към картината на духовните процеси, които ни описва древноегипетският мит. И продължава: „...всички сили, довели до образуването на главния мозък, би трябвало да представляват по-стари сили в човека, тъй като на едно по-ранно стъпало те са формирали първоначално предпоставката за гръбначния мозък и след това са продължили да действат до преустройството на гръбначния мозък в главен...”

По-нататък Щайнер прави разграничение между нашия сегашен гръбначен мозък и онзи гръбначен мозък, върху който в миналото са действали определени сили. Именно те са действали прогресивно и са дали възможност от него да бъде достигнато ново стъпало и да се образува главният мозък. Докато в нашия съвременен гръбначен мозък силите, които действат са регресивни: „...в гръбначномозъчната нервна система имаме гръбначен мозък от първи порядък, а в главния мозък имаме гръбначен мозък от втори порядък, или един преобразуван, остарял гръбначен мозък; гръбначният мозък, който някога е бил такъв, но след това се е превърнал в главен мозък.”

...Но ако поставим въпроса по отношение на съвременния гръбначен мозък, тогава окултният подход ще ни каже следното: това, което днес представлява гръбначният мозък, в действителност не съдържа в себе си предпоставка за прогресивно развитие и е в процес на подготовка да завърши своето развитие на съвременното ниво.”

Интересен е следващият пасаж, в който се прави сравнение между гръбначния стълб на змията и на човека. Змията е един важен символ – захапалата опашката си змия образува кръг и символизира непрекъснато течащата жизнена енергия; имаме две змии, увити около кадуцея на древни богове, символизиращ съзидателната сила и т.н.: „Но дори само от сравнението на външната форма на този орган при човека и при нисшите животни, при които се появява, виждаме външния намек за това, което току-що казахме. Виждаме например, ако вземем за сравнение змията, как гръбначният стълб започва от главата с безброй прешлени, изпълнени с гръбначен мозък и как гръбначният стълб се простира напред и назад до безкрайността. При човека виждаме, че от мястото, където се присъединява към главния мозък, гръбначният мозък се простира надолу, като в действителност непрекъснато се затваря в себе си, и онова образуване, което наблюдаваме в горната част, надолу става все по-неясно. Така, дори само от външното наблюдение, прави впечатление, че това което при змията продължава по посока назад, при човека се стреми към завършек, към един вид деградация.”

 

Скелет на змия

 

 

Скелет на възрастен човек

 

И преди да преминем към функциите на двете области на гръбначния и главния мозък, да погледнем това изображение, на което виждаме представени три периода от развитието на ембриона на няколко вида гръбначни организми: риба, саламандър, костенурка, пиле, прасе, теле, заек и човек. Прави впечатление най-горният ред, който представя най-ранната ембрионална фаза при изброените гръбначни същества. Ембрионите имат поразителна прилика, почти неразличими са по своята форма, дължина, големина на ембрионалния зачатък на главата. В следващата фаза вече разликите са съществени, но от костенурката до човека те не са все още външно съвсем дефиренцирани. В третата фаза вече виждаме подчертана разлика между човешкото новородено и другите гръбначни организми – във формата и големината на главата, в крайниците, в големината и формата на гръдния кош, в образувалите се сетива за земния живот, много ясно диференцирана шийно прешленна област, която се свързва с черепа. Като че ли това тяло вече съдържа в себе си стремежа да се изправи с много по-дългите си крайници, за да се разгърне физически.

 

Схема на ембриони

 

В следващия ценен откъс от Събр.съч.354, лекция 4, от Рудолф Щайнер, ще прозрем истинската причина за тази прилика, който пряко се отнася и към нашето изследване на човешкия гръбначен стълб и череп. И ако съвременните учени биха били по-наблюдателни и по-задълбочени, именно човешкото същество би трябвало да стои в началото на горната илюстрация:

„Тук е имало някога голяма повърхност суша (изобразява го на дъската), там, където днес се намира Атлантическият океан, през който се преминава, когато се отиват от Европа в Америка — огромна по площ суша. Но, виждате ли, ако изследваме това, което се намира тук под Земята във вкаменен вид, тоест като вкаменелости, на чиято основа би могло да се види, какви ранни форми, ранни видове растения и животни е имало тук, то би се открило следното: там всичко е било съвсем не така! Там земята, разположена между днешни Европа и Америка, е била все още доста по-мека, без твърди скални породи, като днес; а въздухът е бил още много по-плътен, винаги мъглив, съдържащ много вода и други вещества. Ако имаше такава местност днес на Земята, ние, попадайки там, не бихме преживели и седмица, бихме умрели там веднага. Но доколкото всичко това е било не съвсем отдавна, около десет-петнадесет хиляди години назад, то там, разбира се, вече са живеели хора. Но те не е можело да бъдат такива, като днешните хора. В днешно време хората имат твърдо изградени кости само защото и навън се намира твърда Земя, твърди минерали. Към нашите варовити кости навън имат отношение варовиковите планини; с тях ние постоянно обменяме варовик, ние го пием заедно с водата и така нататък. Дотогава още не е имало никакъв костен скелет. Ние, хората, ако живеехме тогава, бихме могли да имаме само такива меки хрущяли, каквито днес имат акулите. И с помощта на дробове ние също не бихме могли да дишаме, както днес. Тогава е трябвало да имаме своеобразен плавателен мехур и специални хриле; следователно, човек, живеещ там, по своя външен облик би бил наполовина човек и наполовина риба. Основавайки се на външните неща, не трябва да стигаме до извода, че човек е изглеждал съвсем различно и е бил наполовина човек, наполовина риба. Особено ако се върнем към времето, което е било още по-рано; тогава тялото на човека е било много, много по-меко. Ако отидем още по-назад, то тогава той е бил воднист, съвсем воднист. И от това, естествено, не са се запазили никакви вкаменелости, защото човека се е сливал с околната течна стихия на Земята. Следователно, можем да видим, че такива, каквито сме днес, ние тепърва е трябвало да станем. Ние представляваме малко течно топче, докато още се намираме в майчиното тяло. Много слабо, мъничко топченце; в миналото ние сме били големи, мощни течни или желеобразни същества. И колкото по-далеч отиваме в земната еволюция, толкова по-течен намираме ние човека, толкова повече той представлява всъщност изключително мека, желеобразна маса. Не от сегашната вода — от нея не би могло, разбира се, да се направи никакъв човек, а от субстанция, подобна на яйчения белтък се е формирал тогава човека. Тук ние се връщаме към това време, когато не е го имало нито човекът в днешния му облик, нито днешният слон, нито носорогът, нито лъвът, нито кравата, нито магарето, нито бикът, не го е имало и кенгуруто; всичко това го е нямало. И напротив, имало е, може да се каже, рибоподобни животни — не такива, както рибите в днешно време, а вече подобни на човека — наполовина човекообразни, наполовина рибообразни животни, които бихме могли напълно да наречем хора. И така, ето как е било. Днешният образ на всички животни го е нямало. След това Земята постепенно е започнала да придобива този вид, който тя има днес. Дъното на Атлантическия океан започнало да се понижава; желеобразното, подобно на блатна тиня или яйчен белтък вещество все повече и повече се превръщало в днешната вода и все повече и повече се преобразувало това, което като рибо-човек съществувало по-рано. Възниквали най-разнообразни форми. По-несъвършените от тези рибо-хора се превърнали в кенгуруто, малко по-съвършените се превърнали в елени и рогат добитък, а тези, които били най-съвършени, станали маймуни или хора. Обаче оттук виждате, че човек не е произлязъл от маймуната. Човекът вече е съществувал, когато всички млекопитаещи са възниквали, всъщност, от човека, от тези човешки форми, в които човек е оставал несъвършен. Така че с много поголямо право можем да кажем, че маймуната произхожда от човека, отколкото, че човек произхожда от маймуната.

Работата стои именно така и трябва да имаме пълна яснота по въпроса... объркване става и в случая, когато се вярва, че маймуните, тези изостанали хора, са праотците на хората. Те са именно изостанали хора, те се явяват, така да се каже, несъвършените предшественици на човека... Може да се каже така: всичко това, което живее във външния свят като животни, е произлязло от едни древни същества, които не са били още нито животни, нито хора, а са заемали междинна степен. Едни от тях останали по-несъвършени, други станали по-съвършени, станали хора.

Тук, разбира се, ще се намерят хора, които ще кажат: да, но все пак, по-рано хората са били много по-несъвършени, отколкото сега! По-рано хората са били такива, че са имали череп с ниско чело, ето такъв нос (изобразява го на дъската), това са били неандерталци или хора, каквито намират в Югославия. Тях ги намират много рядко, не следва да се смята, че там навсякъде лежат скелети; тях ги намират все по-малко. Съвременният човек има, като правило, прекрасно чело и така нататък и изглежда различно. Така че гореспоменатите хора ще кажат: щом ние намираме тези прачовеци с ниско чело, то те, следователно, са били по-глупави, тъй като разсъдъкът е разположен в челото и само хора, притежаващи високо чело, имат нормален разсъдък. Ето защо тези древни хора са били глупави, не са притежавали разсъдък, а по-късните хора с високи чела, с изпъкнали чела, само те са притежавали истински разсъдък.

Обаче, виждате ли, господа, ако би ни се удало да хвърлим един поглед на тези атлантски хора, хора, които са живели преди територията на Атлантическия океан да започне да се спуска и да се образува море, тогава би се открило следното: тези хора са имали съвсем тънка кожица, малко меки хрущяли, които са изграждали обвивката на главата, а в останалата част — навсякъде вода! Ако днес разгледате главата на човек, с болен от воднянка мозък, то неговото чело няма да бъде скосено назад, а ще има именно високо, изпъкнало напред чело; главата на болен от воднянка много силно прилича на тази, която са имали атлантците! Само помислете, атлантците са имали такава глава, само че водниста, каквато днес наблюдаваме при ембриона.

Вижте: да допуснем, че това е Земята (изобразява го на дъската); и сега на цялата Земята става така, че почвата под Атлантика потъва надолу, възниква Атлантическият океан, Европа и Азия все повече изплават. Защото тук всичко се издига, в Америка също има издигане, а тук потъване. Земята се променя. Хората получават твърди кости. Защото тогава — ако се задълбочим в ранните епохи, докато тук (в областта на днешния Атлантически океан) е била още твърда суша — намиращите се вътре кости са били съвсем меки и хрущялни. Тук всичко още е изглеждало така (показва го на дъската); тук е имало вода. И тези хора са били в състояние да мислят с помощта на водата. Тук вие ще кажете: дявол да го вземе, сега той ни доказва, че тогава са можели да мислят не с помощта на твърд мозък, а с помощта на воднист мозък! А всички вие, господа, мислите не с помощта на твърдия мозък! Вие всички мислите с помощта на обкръжаващата мозъка влага, в която той плува; предразсъдък е, че се мисли посредством твърдия мозък. Плътните черепи, твърде упорити и своенравни, които не са в състояние да уловят нищо друго, освен своите собствени идеи, възприети в ранната младост, никога не мислят с помощта на твърдия мозък. Те също мислят с помощта на гръбначномозъчната течност, макар, впрочем, с помощта на по-уплътнените места в тази течност.

Но ето, че настанало време, когато този вид вода, тази слизеста форма на водата е изчезнала. Хората вече не са можели да мислят, костите се отдръпнали назад и възникнал този нискочел череп. И едва покъсно той отново е израсъл — по цяла Европа и Америка — и възникнало високото чело. Така че трябва да кажем: тези атланти, тези древни атланти са имали водниста глава именно с много високо чело, а след това станало така, че то отстъпило назад, превръщайки се първо в ниско чело, което малко по малко отново израснало и станало високо чело. Това време било междинно; тогава хората били такива, като неандерталския човек или като тези, които намират при разкопките в Южна Франция или в Югославия. Това е човекът на преходния период, човек, който е живял, когато в крайбрежните области почвата постепенно се е спускала. Тези хора, които разкопават днес в Южна Франция, не са били, следователно, хора от ранната епоха, това е по-късен човек! Това са предшественици, но вече по-късни. Ето кое е интересно: в същото това време, когато би трябвало да живеят хората с плоски, ниски чела, към същото време се датират и откритите пещери, вътре в които има неща, по които може да се установи, че хората тогава са живеели не в постоянни домове, а в подземни кухини, които те изкопавали. Земята тогава още едва ставала твърда. Следователно по времето, докато Земята още не се е била втвърдила окончателно, както днес, но е била най-малкото толкова твърда, тези хора са изкопавали в Земята своите жилища, които днес също ги откриват. Тук намират забележителни знаци, забележителна живопис, която макар и относително примитивна, но все пак напълно разумно предава образите на животните, които са живеели по това време. Удивяват се на това, как са могли тези хора с плоски чела, с недоразвита глава да правят такива рисунки. Тези рисунки са едновременно и разумни, и, в други отношения, неловки. С какво може да се обясни това? Само с това, че първо са живели хората с високите, още воднисти чела, че те вече са имали особено изкуство, и, вероятно, са можели даже да направят много повече, отколкото ние днес. После всичко това е угаснало. И това, което намират тук, в пещерите, са последните остатъци от умения на хората, които още не са стигнали до упадък. Така стигаме до това, че някога хората са живеели на нивото на животните и след това са се усъвършенствали до днешното състояние, но преди днешното поколение хора с неговите твърди кости да се появи на Земята, е имало друго поколение хора, които имали преимуществено хрущяли и са имали някога висока култура и цивилизация. Там, където днес се намира море, някога е имало висока цивилизация.”

Нека да се върнем на първа лекция от „Окултна физиология”, в която Щайнер продължава с представянето на функциите, които гръбначният мозък и главният мозък имат в живота на съвременния човек. Разбира се, главният мозък е материалният субстрат в човешкото същество на т.нар. висша нервна дейност, при която възприетата информация под формата на образи, звуци и т.н., от сетивния свят се обработва, задейства се механизмът на размисъл, сравняване с по-рано придобити представи, т.е. събуждат се паметови следи в нашето съзнание, и се придобива „картина” след което човек реагира по определен начин. Тук Щайнер дава като пример творецът, чиято душевна дейност е пробудена от външно впечатление. Наблюдавайки природата навън той събира множество впечатления, които след известно време, в което те работят в душата му, той ги фиксира и те се изливат от него под формата на идея, реализирана като творчески процес и външно действие. Т.е. диригентът на тази продължителна мисловна душевна дейност е главният мозък.

Гръбначният мозък дирижира несъзнателната душевна дейност, като при нея между външното дразнение и действието, което следва като отговор, в съвсем слаба степен се намесва размисъл, и по-скоро бихме нарекли тази дейност вроден рефлекс на реакция, напр. при убождане или при опарване. Т.е. дълбоко в нас, на нивото на гръбначния мозък, който знаем е затворен в гръбначно-мозъчния канал на гръбначния стълб, за който Щайнер ни разкрива, че е първото стъпало в организирането в хода на еволюцията на нервно-сетивната дейност на човека, действат нервни импулси, които карат човека да реагира с рефлексоподобна дейност, която не изисква размисъл като страна от съзнателната ни дейност. На практика се оказва, че там, в гръбначния мозък се извършва една съноподобна дейност от гл.т. на сегашното ни будно съзнание, която дейност много наподобява естествената дейност, която днес ние наричаме атавистично ясновидство при древните. Можем да кажем, че това е един далечен остатък в нас от онези времена, като при нас този остатък се „пробужда” в различни ситуации, в които като че ли човекът вече знае как да реагира, без да е учен на това. Това чудесно може да се наблюдава при малките деца.

Душевната дейност, обаче, чийто инструмент се явава главният мозък, има две страни. Едната страна е нашето дневно съзнание, за което вече говорихме – през нашите сетива светът навлиза и благодарение на главния мозък, в който се събуждат определени нервни импулси, тези впечатления биват обработени до разумни размисли. Но какво се случва, когато ние спим и сънуваме, какъв е физиологичният субстрат на нашите сънища, след като човекът е с намалена активност от гл.т. на активирани нервни импулси? Онова, което се случва по време на нашето сънуване има своя субстрат в главния мозък, но не в тази част, която е свързана с нашето будно съзнание, а с място в главния мозък, което се явява продължение на гръбначния мозък. То дава образите на нашите съновидения. Ето че пак достигнахме до момента, в който можем да кажем, достигайки по един логичен път до това, че нашите образни сънища са един далечен остатък на онзи начин на светоусещане, което са имали древните хора в своя „съзнателен” етап. И това е заложено в нас чрез метаморфозата на гръбначния стълб в черепно-мозъчни кости, и на гръбначния мозък в главен мозък. Част от вродената в човешкото същество инстинктивно-рефлексна реакция, с основа гръбначния мозък, преминава в област в главния мозък, която ни свързва с образното сънуване по време на сън, като второ метаморфозирало стъпало на гръбначния мозък. Главният мозък дирижира с голяма част от своето устройство нашата будна съзнателна дейност под формата на възможност за съзнателно мислене, но заедно с това той съдържа в себе си преобразения гръбначен мозък, който ни дава образите по време на сънуване, и ни свързва с отминалите епохи в развитието на човешкото същество.

Щайнер обръща внимание на цветовете на аурата на черепа и гръбначния стълб, положени в цялостното човешко същество, погледнати отзад, които цветове са непрестанно вибриращи. В долния цвят на гръбначния стълб той вижда вибриращи „зеленикави” цветове, а за частите на главния мозък – „един вид виолетовосиньо”, като приблизително си представим разцъфтелия плод на праскова. На друго място в своите цикли Щайнер говори за този цвят като за цвят на здравия човешки инкарнат, който може да се наблюдава при изгрев. По протежението на гръбначния стълб, нагоре към черепа, се наблюдават други вибриращи цветови нюанси, които по думите му са смес между синьо, жълто и зелено, тъй като тази смес „не се среща между обичайните цветове на сетивния свят”. Това още веднъж доказва свръхсетивния произход на тази обща и единна част от човешкото същество, която заема областите, диференцирани от официалната медицина като гръбначен стълб и череп, с изпълнилите ги гръбначен и главен мозък.

Бих искала да завърша с думите, казани от Щайнер в началото на първа лекция от „Окултна физиология”. Те отново ни връщат към казаното в началото на първата част – именно благоговението и безусловната необходимост, с които да обгърнем познанието на собственото ни същество, и съответно на съществото на всеки човек. Това ще отвори пътя на съвременния човек към пробуждането на духовния му поглед към истинската същност на човешката природа, към ролята и мисията на човека на Земята, за нейното настояще и бъдеще:

„А този, който желае да разглежда в окултно отношение живота на човека, същността на човека, за него това проникване със страхопочитание пред човешката природа представлява безусловна необходимост дори само поради факта, че единствено изпълването със страхопочитание е в състояние да пробуди духовния поглед, да извика на живот всичките ни възможности за духовно виждане и проникване, т.е. да разбуди всички онези сили, които ще ни позволят да навлезем в духовните основи на човешката природа.”

Лекцията е представена на 3.02.2018 год. пред Работна група по Антропософска медицина, гр.София

Линк към първа част на Първа лекция: http://med.anthrobg.net/bg/node/282

Източници: Р.Щайнер "Окултна физиология", Събр.съч.354 и др.

Три лекции на Д.Василева, публикувани в сайта на АОБ: http://www.aobg.org/literature.php?lit_type=5

* * *

Следващата среща на Работната група по Антропософска медицина е на 3.03. 2018 год. За повече информация, следете сайта по Антропософска медицина!