Д-р Ита Вегман
Джордж Адамс
април-май 1943 год.
Д-р Ита Вегман умира в Арлесхайм, Швейцария, в четвъртък, 4-ти март 1943 год. – и според телеграмите, които получихме, в 9:55 ч. сутринта. От членовете на Изпълнителния комитет или Форщанда, избран от Рудолф Щайнер, за да работи с него, когато Антропософското общество е основано под неговото председателство, на Коледа 1923г., тя е първата, която го последва в духовния свят - почти 18 години след неговата смърт.
Родена в Холандска Индонезия през 1876 год., д-р Вегман умира на 67 години. Като млада студентка по медицина, учила в Германия и Швейцария, тя става член на Обществото, т.е. Секцията на Теософското общество, чиито генерален секретар беше д-р Щайнер, много скоро след основаването му през 1902 год. Тя е била добре позната на Рудолф Щайнер през тези години и става активен член на Цюрихската група.
След войната, когато лечебните и другите практически области на духовната работа се разрастваха, тя идва в Арлесхайм и основава Клинично-терапевтичния институт. През последната година или две преди Коледното основополагащо събрание през1923 год. става все по-очевидно, че Рудолф Щайнер я счита за свой избран сътрудник в развитието на антропософската медицина, което намира израз в съвместното им авторство на един основен учебник.
По време на трагичните дни от пожара в Гьотеанума през 1923 год., д-р Вегман взима активно участие в пробуждането на Антропософското общество към по-ясно осъзнаване на неговите задачи и възможности. В деня на самото Основополагане, Рудолф Щайнер я назначава на длъжността „Протоколчик” във Форщанда на Обществото, като в същото време тя става и ръководител на Медицинския отдел в Училището за духовна наука.
Като Протоколчик, д-р Вегман работи редом с д-р Щайнер и носи важни отговорности, особено в по-езотеричната работа, която започва тогава. От думите на Рудолф Щайнер става ясно, че сътрудничеството му с нея по това време има много дълбоки основи и е било дълбока духовна помощ за него. От лекциите от 1924 год. разбираме, че той я счита за свой сътрудник не само в областта на медицината, но и в по-широката област на духовната наука като цяло. В лекциите в Торки той се спира на този въпрос още по-конкретно.
Нека споменем едно съвсем очевидно отношение, в което д-р Вегман му е помогнала. През годините на интензивна и многостранна работа, след войната, когато той поставя начало на работата в много област и когато многобройни активни и ентусиазирани работници непрекъснато се съветваха с него, опитвайки се да работят под негово ръководство,
Рудолф Щайнер страдаше дълбоко от коравата интелектуалност на времето, едно качество, от което много, много малко от нас се бяха освободили. В д-р Вегман, с цялата й енергия и способности, той открива един друг вид интелигентност – може би не с такава острота на ума и не тъй надарена във външния си израз, но по-мека, по-проницателна, по-свързана със заобикалящата я вселена. Това за него бе истинска почивка и утеха.
Като хвърляме поглед назад към живота, който вече е приключил, добре е, че си спомняме тази черта на д-р Вегман, която така често бе препятствие за тези от нас, които не я притежавахме. Настоящите световни мъки, пълната горчивина, от която още не сме почти вкусили, се дължат на липсата на този нов вид интелигентност – или на факта, че хората все още разчитат изцяло на старото и не търсят новото, дори когато то е наблизо.
През последните години от живота си Рудолф Щайнер даде израз на импулси, идещи от най-съкровената сърцевина на Духа на времето, които можеха да донесат спасение на Европа и модерния свят. Това бяха импулси, свързани на първо място с Троичния социален ред на обществения живот; след това със схващането за троичния човек (глава, сърце и крайници) и всичко, което това означава за медицината, образованието, науката и изкуствата; и не на последно място – с Основополагащото коледно събрание.
Да се живее и твори на базата на подобни схващания, е необходим именно този нов начин на мислене, с който д-р Вегман бе толкова изпреварила мнозинството, и по отношение на което – що се отнася до активния й живот – след смъртта на Рудолф Щайнер тя остана много самотна.
През зимата на 1924-1925 год. д-р Вегман се грижеше за Рудолф Щайнер през дългите месеци на неговото боледуване и рядко се отделяше от него. Преживяното през тези няколко години – от опожаряването на Гьотеанума до смъртта на Рудолф Щайнер – оставя в нея незалечим отпечатък.
След смъртта му тя продължава да бъде изпълнена с великите импулси от Коледното основополагащо събрание – импулси, надежди, както и тревоги за човечеството, които той е споделял с нея по време на многобройни близки разговори. Тези импулси, свързани с по-активния световен характер, който Антропософското движение вече трябваше да придобие, изцяло я вдъхновяваха, и цялата скръб и сериозност, свързани със смъртта на Рудолф Щайнер, се претопиха в тази атмосфера чрез начина й на живот.
Това, което той казва за сътрудничеството между земните и духовните светове, бе така живо за нея, че в писането и говоренето си по това време (както отново можем да прочетем в „Антропософско движение”, седмичника на Гьотеанума, през 1925 год.) тя наблягаше по-скоро на непрекъснатостта на работата и целите на Михаелитите тук и по света, отколкото на внезапната и необратима загуба, която според еднa по-земнa благочестивост – също по своему истинска и необходима – беше тежкия резултат от смъртта на нашия учител.
Д-р Вегман никога не се примири с факта, че такова едно отношение е неприемливо, както наистина се оказа за една голяма и, след време все по-влиятелна секция, особено сред по-старите членове. Това, че мотивите й останаха неразбрани, за нея беше източник на неописуема мъка. Това, с което д-р Вегман изпъкваше, беше любовта й към великите импулси за духовно възобновление на човечеството по пътя на Михаил и отношението й към всички антропософи, без изключение, бе пропито от такъв ентусиазъм.
В резултат на това – както и поради нейната естествена сърдечност, изпълнения с въображение, щедър и винаги приповдигнат интерес към всичките й събратя – тя можеше бързо да забрави и да прости всички обиди и недоразумения, да поеме вината върху себе си и да възобнови другарството, само и само да остане отворен пътя към активно преследване на великите импулси, които в сърцето си тя винаги виждаше и изживяваше. Няма по-добър начин да се опише готовността на д-р Вегман към прошка. Тя извираше от нейната щедрост.
Огромен брой хора бяха подпомогнати от д-р Вегман и много важни дейности бяха предприети с нейно насърчение, често пъти и вдъхновени от нея. Общества и институции, които при създаването си бяха тясно свързани с нея, след известно време поемаха по свой независим път. Тя оставаше свързана с всички тях, но не чрез някакъв външен израз на единство, а с дълбоки и живи връзки. Доста е вероятно много от хората за известно време да са загубвали от съзнанието си мисълта за съществената помощ, получена от нея по време на един или друг обрат в живота им; по-късно щяха да си го спомнят.
Д-р Вегман бе много дейна в подкрепата на движението в нашата страна, както и в родната й Холандия, и в други и по-далечни страни. Тя имаше тесни сътруднически отношения, създадени всъщност от самия Рудолф Щайнер, докато беше жив, с г-н Дънлоп, които продължиха до неговата смърт през 1935 год. По времето когато все още бяхме свързани с центъра в Дорнах, тя се опитваше отново и отново – аз съм свидетел на това – да могне на всички ни да работим заедно. В своите съвети тя противодействаше на преувеличените различия и обвинения, които се появяват тъй лесно в едно окултно общество, когато възникват трудности от по-дълбок характер. Тя правеше това свободно и искрено, защото всъщност – както вече посочих – тя се интересуваше съвсем човешки и дълбоко от всеки, с когото контактуваше, дори и от тези, които я обвиняваха и я разбираха погрешно.
Недълго преди да се случи евентуалния разрив – преди осем-девет години – д-р Вегман се разболя сериозно и дълго боледува. Въпреки че напълно оздравя, оттогава-нататък броженията вътре в Обществото, а също и в света, безмилостните тирании, които предшестваха сегашната война, стесниха обхвата на външната й работа. През това време д-р Вегман, едновременно с продължаването на медицинската работа на движението сред широкия кръг от нейни колеги и ученици, започна с огромна вътрешна активност едно задълбочаване на ученето и разбирането си на Антропософията.
Макар и само понякога да присъствах на четенията и учебните групи, които тя водеше през тези години, чух от много хора какво дълбоко впечатление са им направили. Сега тя се захваща с целия диапазон на учението на Рудолф Щайнер, поставяйки специално ударение върху Христовия импулс и Мистерията на Голгота. Начинът, по който го правеше, притежаваше същия вътрешен плам, същия Михаилов ентусиазъм, с които едно време се опитваше да ни вдъхнови, с надеждата, че ще се осъществят по-външните и непосредствни задачи, които ни бяха завещани. Може би през тези последни години тя много съзнателно да се е подготвяла - и себе си и другите – за това, което ще бъде подхванато отново през някой бъдещ живот.
На Общото събрание на нашето Общество, в „Дом Рудолф Щайнер”, на 13-ти март, други хора, които познаваха д-р Вегман по-добре от мен: Д-р Щайн, Д-р Кьониг, д-р Майр, д-р Майкъл Уилсън, д-р Хайдънрайх, заедно обрисуваха картина, чрез която да мислим за д-р Вегман с много любов и отново да признаем колко много е помагала на хората и тяхните стремежи. Ако мога да обобщя това, което си спомням, с благодарност и удивление, за човека д-р Вегман, бих се позовал на една от лекциите на Рудолф Щайнер за Апокалипсиса на св.Йоан. Там, където говори, за Меркурий като Зорница и за голямите промени, настъпващи при преминаването от първата към втората половина на земната планетарна еволюция.
Превод: Ати Петрова