Обръщение по случай рождения ден на Рудолф Щайнер
27-ми февруари 1933 год.
в зала „Рудолф Щайнер”, Лондон
Скъпи приятели,
Макар че през последните осем години Рудолф Щайнер вече не е сред нас във физическо тяло, човек не може да усети, че си е отишъл. И в тези трудни времена си припомняме много от думите, които е изговорил и много от ситуациите. Защото в крайна сметка всички неща са взаимносвързани. Всеки от нас, който е познавал Рудолф Щайнер, ще си спомни неща, казани от него при един или друг повод, и така ще можем да хвърлим светлина върху много неща, които сега ни изглеждат мрачни. Неизбежно в тези спомени ще се появят неща от по-личен характер, защото ние разказваме за собствените си преживявания с Рудолф Щайнер. Но ще получим по-пълна представа за Рудолф Щайнер само ако всеки от нас ни разкаже това, което самият той си спомня, и така много хора, които не са го познавали, могат да се научат да разбират как той бe свързан с всички и как действително беше на разположение на цялото човечество. Това е единствената цел на спомените, които сега ще разкажа.
В един хубав летен ден аз, млада студентка по медицина, посетих Рудолф Щайнер във Фридришхаген, близо до Берлин. Той току-що бе станал Генерален секретар на Германския отдел на Теософското общество. Нямах никаква друга цел, освен да го попитам за теософската дейност и да получа лично впечатление от Рудолф Щайнер, за когото бе казано в холандските теософски среди, че по езотеричните въпроси следва свои пътища, различни от тези на Ани Безант, която по това време беше високо ценена в тези кръгове. Също така казваха, че той е прекалено германец, че в лекциите си прекалено се занимава с немски философи, което беше нещо ново и необичайно в теософското движение, защото то бе по-склонно да се обръща в посока към източните учения.
Рудолф Щайнер ме попита какво правя в Берлин. „Уча,” – му отговорих, - „и научавам как да опознавам живота”. Той ме погледна с търсещ поглед и, без да каже нищо повече, ми даде програмата за предстоящите му лекции, сякаш ми даваше известна насока за „научаването да опознавам живота.” Разбрахме се един друг много добре. Обещах да посетя лекциите му и се разделихме. Чудех се на учебната програма. Имаше ликции за немската литература (и никаква Теософия, помислих си аз) - защото думата „Теософия” изобщо не се срещаше. Д-р Щайнер действително вървеше по свой път. За някои той беше прекалено немец, за други не беше достатъчно немец. В учебните планове на своите лекции той или използваше думата “Теософия”, или не, според тогавашните си цели. На Теософското общество, такова каквото беше тогава, това хич не му допадаше. Аз не посетих много от лекциите му, но една от тях, (която слушах в Архитектенхаус в Берлин,) особено ме заинтересува. Тя беше за Гьотевата Приказка за зелената змия и красивата лилия. След лекцията попитах Рудолф Щайнер дали е възможно да науча повече за езотеричните истини. Той отговори кратко и значително, “ - Елате на Мотзщрасе 17.” И посочи деня и часа. Аз се появих в определния ден и взех участие в езотеричен урок. От този момент нататък аз знаех, че Рудолф Щайнер беше и е моят учител, и ще бъде такъв и в бъдеще. А колкото до Теософията, както тя се преподаваше в Холандия от Ани Безант – аз я открих докато все още бях в Холандия – сега тя ми се струваше детинска в сравнените с това, което даде Рудолф Щайнер. Много, много хора са били подпомогнати по този начин, като са получили прозрение за езотеричните учения чрез Рудолф Щайнер. Чрез внезапния импулс към вътрешен живот, те бяха доведени до това да намерят себе си. Загадката на живота придоби нов смисъл. Човек знаеше, че в живота има свое място и определена задача за изпълнение.
Енергичната и активна работа в Берлин и в цяла Германия, прекрасните лекции, които Рудолф Щайнер даде в много градове в тази страна, положиха основите на духовното движение, което бе започнато от него, и което сега стана известно в цял свят под названието Антропософия.
Рудолф Щайнер все още не беше посещавал Швейцария и сега наближаваше времето, когато това бе преодопределено да се случи. Трябваше да има човешки същества, които да му помогнат в тази насока, и моята съдбата ме доведе до тази задача. След като вече известно време посещавах честите лекции и лекционни курсове, заминах за Швейцария да продължа медицинското си образование. (Там все още нямаше много хора, интересуващи се от работата на Рудолф Щайнер.) Имаше само двама членове на Теософското общество, които живееха в Цюрих по това време. С тези двама стари членове можах да организирам лекция на д-р Щайнер там и скоро след това той влезе в Швейцария. Споменавам това, защото пристигането му там бе от значителна важност за по-нататъшното развитие на Антропософията. Това беше началото на поредица важни посещения в Цюрих, Базел и Берн, чиято кулминационна точка – или по-скоро ново начало – бе изграждането на Гьотеанума в Дорнах през 1914 год.
В Швейцария д-р Щайнер даде цялата езотерична Христология. Той показа по-дълбокото значение на четирите евангелия и говори за отношенията на ирландско-шотландските монаси, донесли езотеричното християнство в Св. Гален, историческото градче в северна Швейцария. Много неща от дълбока езотерична значимост бяха дадени в Швейцария, и то така, че може да се приеме като подготовка за това, което по-късно излезе от Дорнах и Гьотеанума.
Би било прекалено ако спомена всеки разговор, всяка важна среща с Рудолф Щайнер. Той се интересуваше от всичко, а бих искала тук да разкажа за посещението му във вила Везендонк, край Цюрих. Рихард Вагнер, както сигурно знаете, е бил в приятелски отношения с фрау Матилде Везендонк и е живял известно време в малката селска къща до вилата (където е композирал началото на „Парсифал”).
В онези времена Рудолф Щайнер нямаше обичая да се предвижва удобно с автомобил. Той обичаше (и тогава имаше време) да ходи на дълги разходки, за да добие впечатление от цялата околност. Начинът, по който го правеше, ми направи дълбоко впечатление. В този случай именно заобикалящата среда най-много го интересуваше – гледката към Цюрихското езеро, хълмовете и т.н. С пълно смирение бих искала да кажа, че ми се струваше сякаш той иска да провери духовността на цялата атмосфера – да види колко духовност все още е там и от какъв вид е тя. После се изказа в смисъл, че със сухата си простота (но същевременно и чистотата) околностите са имали изсмукващо въздействие върху голямата пълнота на живот на Вагнер и са извадили на повърхността това, което е дремело дълбоко в душата му.
Рудолф Щайнер много се интересуваше от Рихард Вагнер. Той винаги наблягаше на всеобхващащия характер на Вагнеровите творби и неговото значение за човечеството. Днес, когато светът е така националистически настроен, е прекрасно освежаващо да си спомним как Рудолф Щайнер винаги разкриваше наднационалният характер на великите духове на човечеството. Те бяха универсални, на разположение на всички хора.
Чувствах, че Мюнхенсият конгрес е от специално значение. През 1907 год. в Мюнхен се проведе голям Теософски конгрес; там се събраха всички важни теософи от всички страни. Ани Безант също присъстваше. (Рудолф Щайнер тръгна по друг път, различен от Ледбийтър и Ани Безант, и сред нейните приятели съществуваше голямо вълнение.) Можеше да се наблюдава как в тяхния кръг непрекъснато се върти въпросът за това, откъде Рудолф Щайнер извлича огромното си познание за духовния свят. Самите те не притежаваха такова познание и не познаваха никой, от когото да го получат. И когато самият Рудолф Щайнер заяви пред Ани Безант, че неговото познание се простира не само до Лунната сфера, като в древната източна мъдрост, но че и в будно състояние може да достигне със своето съзнание до сферата на Слънцето, поради това че говроеше така, бе считан за еретик, горделивец и самонадеян. Чрез връзките си с холандските приятели на Ани Безант, имах възможност да наблюдавам оживения интерес, с който се обсъждаше случая с Рудолф Щайнер. Новото, което се бе появило, а именно, че окултист може да се издигне чак до Слънчевата сфера със своето съзнание, това старите езотерични кръгове не можеха да разберат.
Много скоро след това д-р Щайнер ме повика. Знаех, че наближава решаващ момент в живота ми, и че трябва да реша дали напълно и изцяло да следвам Рудолф Щайнер и да му кажа за своето решение, или вместо това да вървя (с холандските приятели) по стария път.
Рудолф Щайнер ме прие сериозно, с питащ поглед. (Не разменяхме много думи, много добре се разбирахме един друг.) Усещайки, че той очаква нещо от мене, аз казах просто: „ - Ще остана с Вас.”
Очите му засияха, той взе ръката ми, даде ми Знака на Михаил и ми каза важни неща, които не мога да повторя. (Кармичната връзка, която аз и той сме развили в древността, сега бе възобновена между нас.)
Едва след много години осъзнах важността на този момент. Така, както по-късно, работата на Рудолф Щайнер се разви по начин, че да се стигне до полагането на Основополагащия камък на новото Антропософско общество, по същия начин тази среща изигра роля и позволи на Рудолф Щайнер да започне медицинската работа с мен, в рамките на Антропософското движение. Но преди да може да се случи, трябваше да оставя всичко това да проникне дълбоко в мен и тихо да довърша обучението си.) По време на тържеството за полагането на Основополагащия камък на Антропософското общество през 1923 г. ми бе поверено ръководството на Медицинската секция и тогава бе основан Първият клас. Бях изпълнена с дълбоко чувство на отговорност, да остана вярна на Рудолф Щайнер, въпреки всичките трудности, и да остана вярна и в бъдеще.
Сега бих искала да събудя разбиране за начина, по който Рудолф Щайнер изграждаше работа си и за импулсите, които следваше. За тази цел ще трябва да си припомним историята на еволюцията на човечеството и неговите велики културни епохи.
Три хиляди години преди Христос човечеството започва да придобива нова форма на съзнание. По-старото човечество имаше Аз, което все още се намираше извън тялото; Азът все още се рееше около тялото. Следователно това по-старо човечество бе по-тясно свързано с духовния свят. Авраам е бил първото човешко същество, чиито организъм е бил така устроен, че Азът да може да го завладее. Когато това е станало, той и неговите потомци постепенно загубили способността да виждат духовния свят. Духовният свят се затворил за тях. Ето защо тази епоха бе наречена Кали Юга, Тъмните векове, а първите хиляда години са били наречени Епохата на Авраам.
Две хиляди години преди Христос е била Епохата на Моисей. В тази епоха Божеството е работело отвън. То се е представяло на човека външно, например чрез светкавици и гръмотевици, какъвто е бил случая с Моисей. Хората са били водени от външни заповеди, защото са имали нужда такива външни напътствия.
Периодът от 1000 до 900 год. преди Христос е началото на Соломоновия век. През този век се преследва познанието за човека. Изграден е Храмът, който Цар Соломон е виждал духовно, но не е можел да осъществи на Земята без помощта на архитекта Хирам Абиф. Храмът е бил символ на физическото тяло. В храма е трябвало да има бронзово море като символ за правилната съвместна дейност на етерното тяло, астралното тяло и Аза.
Знаело се е, че е имало два вида човешки родове на Земята: родът, който произлиза от свещеничеството или кралете-свещеници, чиито представител е бил Соломон, и поколението на синовете на Каин, чиито представител е бил Хирам Абиф. Последните придобили познание за Земята. Те знаели как да използват мерките, числата и теглото, знаели как да придават форма на материята – имали правилното познание за работа със земните неща. Представителите на Соломоновия род получавали познание директно от духовния свят, но не можели да осъществят нищо на Земята – познанието им оставало на теория. Приятелството между Соломон и Хирам открило пътя към нещо ново. Станало възможно за духовните хора да стъпят здраво на Земята, за което Храмът е символ, бронзовото море, чукът и свещенният знак Тау, който е свързан с Аза, и свещенният триъгълник – символ на Манас, Буди, Атма.
Докато родът на Соломон е притежавал мъдростта, която почива вътре в себе си, родът на Каин е притежавал мъдростта, свързана с астралния огън. За да може да придобие контрол над астралния огън, Хирам получил чрез инициация силата да използва знака Тау, чрез който става възможно Азът да властва над страстите и желанията.
Митът разказва как инициацията на Хирам се е провела, докато той е бил зает с отливането на бронзовото море. Не успявал с отливките – вместо да се получи бронз, те се втечнявали и от тях бълвали пламъци. Това се случило, защото избухнал конфликт между Соломон и Хирам, конфликт, в който участвали душевни качества като съмнение, лични чувства и суеверие. Това пречело на отливката да се получи хармонично и с лекота, и на Хирам му е повелено да се хвърли в огъня. Смисълът е, че в този момент той е бил посветен. Получил е знака Тау, триъгълника, и познанието за Словото. Когато се свестил успял да възстанови бронзовото море и да го направи правилно.
Конфликтът между Соломон и Хирам обаче не бил приключил, дори когато Хирам бил убит. Двата рода мъже не са могли да живеят в хармония заедно. И двата се борели за душата, символизирана от Царицата на Шива – душата, която притежавала пълно и универсално познание. Соломон искал, чрез сливане с тази душа, да постигне пълна човешка сила. Хирам, от друга страна, е искал, чрез свободно предоставените дарове на тази душа, да се издигне до по-високите сфери.
Именно в този век протича Мистерията на Голгота. Христос Исус е първият, който успява да преодолее пропастта между двамата. Чрез инициацията на Лазар – който е носел в себе си преродената индивидуалност на Хирам, - за да се превърне в ученика Йоан, Христос Исус успява да преодолее разделението в Мистерията на Соломон и Хирам. Синът на Каин, Хирам-Лазар-Йоан бе инициран от самия Христос. В Йоан бе концентрирано цялото езотерично познание, а още повече и това, което е свързано с Йоан Кръстител като езотерично Християнство. Това е началото на Християн Розенкройц, който е носител на познанието през останалото време на този период. (Всички тайни за съществото на човека са при Розенкройцерите, истинската Христология.)
Епохата на Соломон продължава още хиляда години след Христос, в християнизирана форма. После следва повторение на Епохата на Мойсей, пак в нова форма. Божественото не се търси вече извън човека, а вътре в него. Божественото се разкрива в душите на мистиците; и Йохан Таулер е можел да каже, че божественото в него е въздействало чрез думите му като гръм и светкавици, върху душите на слушателите му, и че човек, който носи Христос в себе си, носи външните закони в сърцето си. Така, че можем да говорим за една христианизирана Мойсеева епоха.
А сега се намираме в новата Епоха на Авраам. От времето когато Азът за пръв път се свързва (в Авраам) с физическото тяло, то продължава да е активно през хиляди години и така след време е довело човека до самосъзнание, пречистило е душите и ги е насочило към по-висши функции. Сега е дошло време Азът отново да се освободи от телесното и да се заеме с развитието на по-висшите членове на човешката същност. Именно в тази Епоха на Авраам е мястото на дейност на Рудолф Щайнер.
И така, Рудолф Щайнер се заема да изгради своята Антропософия по следния начин.
Първо поставя основите (чрез езотеричните си учения) чрез мъдростта на Соломон и Хирам, мъдростта на макрокосмоса и микрокосмоса, като я предава по такъв начин, че хората, надарени със сила на Аза, бяха способни да я приемат.
Следва познанието за Христовото Същество като Космическо Същество и като Христос в нас. От Мойсей до Йохан Таулер; от времето на дейността на Христос-Йехова до времето на дейността на Христос-Исус – и през всичко това струи като лъч светлина мощта на Аза, която по същество принадлежи към Авраамовата епоха.
(По този начин принципът на свободата също трябва да се появи сега.) Оттук, подготвяща дейността на Рудолф Щайнер, се появява книгата му „Философия на свободата”, където човек със силата на своя Аз е призован отново да го освободи за преминаване към по-високите етапи на неговото развитие. (Човешките същества трябва да бъдат доведени до свобода и прозрение, и те свободно трябва да се заемат със своето развитие – не да правят това, което е правилно според някакъв външен закон, а защото в тях говори гласът на съвестта. Рудолф Щайнер искаше да доведе човечеството до такова развитие.)
След това Рудолф Щайнер искаше да покаже чрез работата си как можем да получим правилно разбиране за Христос (единствено чрез Гърция) чрез гръцката философия, която е била пропита от мъдростта на мистериите. (Подготовката за такова разбиране бе култивирана в различните мистерийни центрове в Мала Азия и Гърция.) И тук е нишката, която е свързана с индивидуалността на самия Рудолф Щайнер. В Ефес Мистериите на Словото бяха пазени и култивирани, т.е. бе пробудено разбиране за слизането на Христос на Земята. Йехова бе този, чрез когото Христос изрази Себе Си, Йехова Елохим, който, като Лунен Бог създаде условието за равновесие между Слънце, Луна и Земя. Михаил бе неговият вестоносец.
Именно във времето когато Арх. Михаил бе водач на Гръцката епоха, Ефеските Мистерии достигнаха пълния си разцвет на развитие и станаха известни надлъж и шир във всички земи. Ефес по това време е център на всичи култури. И именно фолософът Кратил, който е бил дълбоко свързан с тези мистерии, успява да ги съживи в сърцето на Платон.
Чрез Платон, Ефес намира своето продължение в Елевзий. В Елевзинските мистерии вече не се говори за слизането на божественото, а за страданието, което божествената душа, която се скита по Земята, трябва да претърпи. Там са учили за тайните на раждането, еволюцията и възхода на душата. За живота на Земята се говори в неговата връзка със Слънцето и Луната, както и с посветените на Христос божествени същества, които преживяват своите съдби, като напр. Персефона и Деметра.
На Аристотел се пада да отблъсне тези мистерии с неговата философия и да води човечеството по-нататък в мисленето. В действителност това можа да се случи само след като достатъчен брой души бяха приели мистериите дълбоко в себе си и така да могат да живеят с тях дори след смъртта. Така се създаде възможност тези учения да се възродят отново в по-късни времена.
(Съдържанието на тези мистерии е представено още веднъж в духовния свят в Духовното училище, водено от Михаил. И тези хора, които в духовния свят са откликнали на Михаиловия призив, и тези, които са дълбоко свързани с езотеричното Християнство, които следват указанията на Лазар-Йоан, и за които Михаил е бил Нощен Дух, който да ги вдъхновява, те трябва винаги да вървят заедно, за да успее човечеството да се развива в правилна посока.) Михаил, който е преминал от служещ на Христос-Йехова до служещ на Христос, и който е тясно свързан с мъдростта на Християн Розенкройц, както и с Гръцките Мистерии, сега ще обедини всички тях в духовния свят чрез своето Михаилово училище, а на земята чрез факта, че сега той стана Духът на Времето на нашата цивилизация. Рудолф Щайнер ни даде това познание.
Напътствието на човечеството още не е приключило. Все още остава скрит от нас великият дух, който, като Мани, ще води човечеството по-нататък. Тази индивидуалност мощно ще се намеси в ръководството на човечеството. Не си струва да се отдаваме на спекулации относно тази индивидуалност. Трябва да изчакваме в истина и смирение това, което ни се разкрива.
Бих искала да завърша тук като изразя моето безкрайно доверие към ръководството на Михаил и помощта на Рудолф Щайнер, и моята надежда, че все повече хора ще продължават да се пробуждат, за да разберат каква огромна крачка напред направи Рудолф Щайнер за човечеството със своите учения, давайки пример как трябва да се живее на Земята.
*Бележка на преводача: Материалите в скоби са взети от непубликуван досега typescript.
Превод: Ати Петрова