ЮЛИ /21 юни – 21 юли/
САМООТВЕРЖЕНОСТ
Такова предано постоянство /издържливост/ е самоотверженост. Истинската самоотверженост е далеч както от втвърдяването, така и от разтварянето. Страстната зависимост е не по-малко егоистична от заинатеното отстояване на собствените интереси и предразсъдъци. Истинската самоотверженост не защитава тесногръдието на собствената личност и не се загубва в другите хора и неща. По-скоро е по средата между тези две заблуждения и съблазни. Тъй като не се замъглява от егоизма на страха или алчността, тя е чиста.
Пречистването, това е път, който чрез истината, обединяваща с всичко съществуващо, преодолява страха и с вътрешния живот, освобождаващ от всякаква зависима алчност, казва „да” на съдбата. Утвърждавайки се чрез такт и отричане тази самоотверженост е уверена в себе си. Изказвайки идеята за пречистването /катарзиса/ Аристотел определя като задача на поета да се посвети на съдбата. Този катарзис се придобива чрез преодоляване и претворяване на опасностите, които заплашват творческата средна област на човека.
САМООТВЕРЖЕНОСТТА като път към творческия център на човека става ПРЕЧИСТВАНЕ /КАТАРЗИС/.
Медитация: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не стига до Отца, освен чрез мене”.
* * *
АВГУСТ /21 юли – 21 август/
СЪСТРАДАНИЕТО става СВОБОДА
Тази пречистена самоотверженост е истинското СЪСТРАДАНИЕ. Истинското състрадание изживява всяко страдание като свое собствено, като при това не загубва независимостта на здравото съждение. Нали състраданието е духовно обединяване. Обаче всичко, което остава отвън, ни оказва влияние или ни принуждава. В съзнанието на човека, което не е свързано с нашето собствено чрез тъканта на състраданието, ние съвсем не живеем като свободни индивидуалности. Тъй като такъв човек ни избягва или желае, макар и несъзнателно, да ни постави в зависимост от себе си.
Точно така и ние като не проявяваме състрадание към отсрещния, можем само да се отвърнем от него или да го поробим. От човека, над когото желаем да властваме, ние сме не по-малко зависими, отколкото от онзи, който избягваме. Разбира се тук става въпрос не за външно поведение, а за отношение на нашето съзнание.
За онези, с които сме се обединили духовно, ние не можем да станем обект на власт и самите ние не властваме над тях. Та нали нито нашето собствено същество, нито съществото, съединило се с него не могат да бъдат цел на нашата власт. Затова познанието изключва властта, а състраданието е форма на познание. Даже в състрадателното /винаги чисто интуитивно/ съединяване с отвратителното ние не се унищожаваме, а по-скоро по този начин ние освобождаваме скритото в него /както и във всичко низко/ висше, което самото то не осъзнава. Именно затова истинското състрадание ни освобождава не само нас, а и онези, които обхваща.
Така СЪСТРАДАНИЕТО става СВОБОДА.
Медитация: Състраданието е покров, под който бие свободно сърце.
* * *
СЕПТЕМВРИ /21 август – 21 септември/
УЧТИВОСТ – тактичност
Превръщайки се в свобода, състраданието възвръща на учтивостта нейния смисъл и достойнство. В наше време учтивостта е станала външна форма и ако въобще я признават за необходима, то е само за това, че облекчава общуването или е станала навик. Истинската учтивост признава висшия човешки аз и неговото духовно обединение със себеподобните в свободна общност. Затова пред лицето на неучтивостта нас ни оскърбява не толкова нашата обида, отколкото самоунижението на онзи, който проявява неучтивост. По същата причина всяка критика, която същевременно не се явява като признание за възможностите на развитие, ние я възприемаме като самоунижение на критикуващия.
Обратно – истинската учтивост е свободно обединяване с висшата същност на другия. В нея ние намираме себе си и изразяваме уважение към общия за нас дух. Но истинската учтивост отива още по-далече. Тя изживява себе си във висшата същност на другия, но и него в себе си. Затова тя се чувства оскърбена, ако на това висше същество не му се е отдало да изрази с дума и дело какво то представлява в действителност. Това чувство на оскърбеност за другия е много по-мъчително, отколкото неудобството от собствената несъстоятелност.
Учтивият човек се чувства още по-неловко, когато със задна дата му се налага да признае, че е останал на повърхността на неуспешното самоизразяване на другия човек, а не се е опитал да проникне в дълбините на истинското му значение. Излиза, че със своето разбиране учтивостта постоянно допълва и преобразява несъвършеното. Освен това тя умее така да се държи, че да даде на всеки срещнат човек да се открие. Същевременно тя съзнателно се държи далече от поведение, отхвърлящо собственото й най-добро същество.
Така УЧТИВОСТТА се превръща в СЪРДЕЧНА ТАКТИЧНОСТ.
Медитация: Учтивостта и тактичността на сърцето се съотнасят една към друга, както диастола със систола.
* * *
ОКТОМВРИ /21 септември – 21 октомври/
ЗАДОВОЛСТВО – сдържаност /отстраненост/
Възкръсналата от тактичността на сърцето учтивост не иска нищо за себе си. Тя се стреми само да поддържа другите при изпълнение на социално-художествените им задачи и да освети тяхното външно битие с живеещата в тях архетипна идея.
Който е убеден, че в самите неща и същества има заложби на съвършенство, той е доволен от тях, а в препятствията на тяхното развитие вижда само необходимите условия за движение напред и подтикване на собствената деятелност. Недоволен е само този, който не разпознава в самите явления на света скрития план на тяхното развитие и се надява да внесе коренни изменения с външни мерки.
Затова тактичността на сърцето е задоволство. Това задоволство е непрекъснато заплашвано от съзерцанието на социалните и политически условия. Загрижеността за тези условия никога не е тежала над хората толкова силно, колкото в наши дни. Но в смисъла на обсъжданото тук задоволство – това, което в течение на десетилетия се проявява по най-ужасен начин и заплашва да стане още по-ужасно, може да се разбере като светкавица на бъдещо духовно проявление на духа, само като облаци, зад които се разлива светлина.
Само след разрушаването на отживелите форми, социалният живот може да приеме отговарящ на духа на времето облик. Бедата поражда прозрение. Но погледът може да придобие това прозрение само тогава, когато страхът и ужасът от бъдещите събития бъде преодолян с доверие към изпълнението на насъщните потребности.
ЗАДОВОЛСТВОТО става СДЪРЖАНОСТ или ОТСТРАНЕНОСТ.
Медитация на тема отстраненост: да се живее само с доверие, без никаква гаранция в битието, с вяра в помощта на духовния свят, която може да бъде оказана във всеки момент. Това е изискването на нашето време.
* * *
НОЕМВРИ /21 октомври – 21 ноември/
ТЪРПЕНИЕТО става ПРОНИКНОВЕНИЕ
В ръката на тази сдържаност се намира везната на ТЪРПЕНИЕТО. То е мъдрост, която се обединява със силата и сила, която се обединява с мъдростта. Без мъдростта силата би станала безизходна издръжливост: мъдрост без сила би била пасивно съзерцание. Силата и мъдростта са извисяващите се над морето и земята стълбове, които носят слънчевия лик на Ангела, заповядал на автора на Апокалипсиса да изяде книгата. Истинското познание се изпълва с действеност: единствено отново и отново осъзнаваното деяние води до истинско действие. Везната на търпението показва тежестта на личността. В действителното общуване с явленията на света търпението позволява на нашето познание да съзрее.
Чрез вярното съждение търпението укрепва способността да не се привързва в действията. Нетърпението води до предубеждение и припряност. Истинско търпение притежава онзи, който в процеса на познанието отново и отново подлага постъпките си на преценката на активното си духовно съждение.
Така ТЪРПЕНИЕТО се превръща в ПРОНИКНОВЕНИЕ /ЗАДЪЛБОЧЕНОСТ/
Възможна медитация на това проникновение: благоразумно търпение е образът на Апокалипсиса – над стълбовете на силата и мъдростта блести проникновението.
* * *
ДЕКЕМВРИ /21 ноември – 21 декември/
ДИСКРЕТНОСТ /КОНТРОЛ НАД ГОВОРА/ -
преминава в ЧУВСТВО ЗА ИСТИНА
Това благоразумно търпение, спомагайки за контрола над говора, става дискретност. Защото, който говори и съди прекалено бързо вреди или възпрепятства процеса на съзряване. Който в своите съждения изразява истината за явленията в света и във взаимоотношенията с тях, отглежда собствените си постъпки подобно зрели плодове.
Когато започва да говори недочаквайки това съзряване, изразява своето субективно мнение за света, което /съзряване/ по същество му остава чуждо. Такива мнения могат да предизвикат одобрения на единомишлениците и да имат външен успех, доколкото съответстват на общоприетото, но те не са истината, която се изтърпява и осъществява невъзмутимо.
Истината – това е по-скоро духът на нещата, който разкрива очи в нашето познание. Прибързаните думи прогонват духа. Контролът над говора придава на духа – омагьосан в нещата и поради това слят и безгласен – способността да вижда и да говори. Контролът над собствения говор разомагьосва езика на всяка твар, стенеща за такова освобождение. Нейната истинска същност в нашето мълчание става орган, който гледайки своето омагьосано съществувание разгадава себе си, благодарение на което се снема магията над нея. Така светът и азът се пресичат и разменят местата си: нашето обикновено съзнание - те са които, взаимно чужди, се противопоставят един на друг.
Същността на нещата в познаващия човек се превръща в орган на съзерцание: в момента на познанието човек се изживява като същество, разпростряно върху всички явления на света. За владеещия говора чувството за истина не е в разединеността на света и Аз-а, а в тяхното пресрещане и взаимен обмен. Контролът над говора е плодотворен за човешкото познание.
Така тази ДИСКРЕТНОСТ става ЧУВСТВО ЗА ИСТИНА.
Възможна медитация на чувството за истина: самопознаващият се човек се вижда като свят, а човек, познаващ света, вижда света като самия себе си.
