Документ 10
Норбърт Глас
Спомени за Ита Вегман
Н. Глас написа тези спомени за настоящата документация през 1982 г.
При всяка среща с Ита Вегман в градината веднага се забелязваше точната и все пак гъвкава походка, с която се приближаваше към вас. Внимателният поглед на ярко блестящите й очи посрещаше човека, с когото искаше да говори. А имаше много хора, които търсеха съвета ѝ! По време на медицинските консултации тя винаги откликваше съчувствено на оплакванията на пациентите си и това беше толкова радостно преживяване за тях, че лекарят успяваше почти напълно да разсее тревогата в душите им: страхът, който тежи на почти всички болни хора. Ита Вегман го постигаше благодарение на собственото си вътрешно безстрашие, което бе толкова естествено за нея, че сякаш бе чудо. [... (пропуснатият тук пасаж е препечатан в том 1, стр. 88 и сл.)]
Главната й грижа бе да учреди медицински институти и клиники, които да подкрепят разпространението на антропософската медицина. Тя не допускаше никакви пречки да я спрат в това начинание и действаше бързо. И така, бяха й предложили имот в Тирол, който можел да се използва за санаториум. Възможността била налице, липсвал само лекар, който да го ръководи. По една случайност била във Виена и попитала д-р Кьониг дали ние не бихме желали да се заемем с тази работа. Имаше основателни причини, поради които той не можеше да го направи, и се наложи да й откаже. Приготвяйки се да заминава, тя ме помоли да дойда на Северната гара във Виена – трябва да е било през зимата на 1927 г. За няколко минути ми обясни плана си да създаде такава клиника в Гнаденвалд в Тирол и ме попита дали искам да поема работата там. Влакът ѝ се готвеше да тръгва, аз се съгласих веднага, тя ми стисна ръката и се втурна към вагона си. Шест месеца по-късно първите пациенти вече бяха пристигнали в т. нар. "Санаториум в Гнаденвалд", който пое грижите за голям брой болни хора през последвалите десет години.
Ита Вегман дойде на посещение, разгледа всичко подробно и похвали работата. От време на време тя казваше колко е доволна от начина, по който духът на Рудолф Щайнер е жив тук. Ако някой заслужаваше похвала, тя я изричаше енергично, но и не пестеше думите си, когато нещо не ѝ харесваше, и не ни спестяваше критиките си.
Тя имаше силно чувство за хумор и бързо можеше да усети смешното в някоя ситуация. Самата тя не умееше да говори на истински швейцарски немски, но се опитваше да го говори с местните хора. Понякога и аз се чувствах задължен да се опитам да говоря на този език, когато швейцарци идваха при мен. Усилията ми бяха жалки и когато веднъж д-р Вегман ме чу да говоря, тя избухна в смях.
Готовността й да помага бе безгранична. Когато австрийските националсоциалисти попаднаха под властта на Хитлер, те се усъмниха, че в Гнаденвалд крием оръжия – или поне така казаха. Когато, в резултат от това, къщите ни бяха окупирани от нацистите, ние информирахме Ита Вегман. Тя бързо изпрати хора да ни помогнат. Те трябваше да предадат съобщението, че тя е холандка, и че нямат право да пипат холандска собственост. Това не оказа особено въздействие върху хората в униформи: “Холандците няма да обявят война заради вас”, казаха те. За да докажат правотата си, те вкараха за няколко дни в затвора д-р Мадлен фон Девентер, която беше дошла да помогне. Втората световна война сложи край на проекта на Ита Вегман.
Тя имаше предчувствия и съответно даваше съвети. Един приятел щеше да отпътува със семейството си за Америка. Ита Вегман бе особено привързана към най-малкото дете и сякаш можеше да вижда съдбата му. “Оставете го с мен, докато трае войната”, предложи тя. Но родителите не обърнаха особено внимание на това предложение и взеха детето със себе си отвъд океана. Няколко години по-късно, все още по време на войната, детето почина в катастрофа. След това приятелят ни се замисли, “Де да бях послушал съвета на Ита Вегман и да бях оставил детето с нея.”
Трагедията на нейния живот бе, че хората са станали толкова късогледи, че не са способни да видят величието в дадена личност.
Превод: Ати Петрова