Скъпи приятели, в началото сме на ценна поредица, която ще развием на страниците на нашия сайт. Със сигурност тя ще се окаже изключително важна не само за нашето съвремие, но ще придобива все по-голямо и по-голямо значение в бъдеще.
Темите, които постепенно ще развием, стъпвайки на ключови извадки от лекционните цикли на Рудолф Щайнер, се фокусират върху няколко важни аспекта на съвременното мислене: сетивното мислене като мислене, характерно за човека от съвременната епоха; по какъв начин духовната наука с нейните методи обяснява, насочва, подпомага и променя този начин на мислене; как може сетивното мислене да се развие след системни и задълбочени занимания в посока към т. нар. чисто мислене; как от чистото мислене може да се направят крачките към първата, втората и третата степен на развитие – съответно Имагинацията, Инспирацията и Интуицията – като стъпки в съвременното посвещение, разглеждани от Рудолф Щайнер, и т.н.
Какво налага отново и отново да се връщаме към казаното от Рудолф Щайнер?
Изминал е около век от времето, в което той дава своите насоки. Дава ги на своите съвременници. Още тогава той е наясно, че ще бъде разбран и разбиран от малцина. Причините са комплексни. Но със сигурност една от много важните причини е и самата човешка конституция.
Какво се има предвид? Знаем, че в древните времена конституцията на човешките същества коренно са e различавала от конституцията на хората по времето на Щайнер. Със сигурност век след това картината вече не е същата. Същественото за древния човек е, че е притежавал такава конституция, която му е представяла днешния сетивен свят неясен и обвит като в мъгла. Но пък за сметка на това той е имал „сетива” за Духовния свят, за духовните същества – те изцяло са се разкривали и свързвали с него. Реално той е живеел, заобиколен от Онези, които стоят в основата на целия сетивен свят. Онази обвивка, която днес познаваме като етерно или жизнено тяло, е тази част от човешката конституция, която все още е била твърде изнесена над физическото тяло. Тя е съдействала за тази жива връзка.
Постепенно и закономерно това се променя. Човекът започва да се откъсва от тази връзка с духовния свят, за сметка, обаче, на проясняване на съзнанието му за сетивния свят, на базата на все повече усъвършенстващите се сетивни органи. Достига се до там, че със сетивата си вече възприемаме напълно ясно целия сетивен свят – неговите форми, цветове, разположение в пространството и т.н., но пък губим връзката с онова, което е действителната първопричина за този сетивен свят, а именно – губим връзката си с Духовния свят.
И както самият Рудолф Щайнер казва преди около век – човечеството се намира на прага, на един кръстопът, започва отново обратният процес, т.е. етерното тяло от прекалено впито във физическото тяло, постепенно започва да функционира в някои области от човешкия организъм – например, в етерния мозък и етерното сърце, „изнесено” извън чисто физическата тъканна субстанция на съответния орган. Това го казва Рудолф Щайнер преди около сто години – като посветен е можел действително да види какви промени започват в конституцията на хората. Виждал е и бъдещето на този процес. Това важи с пълна сила и днес, дори още повече, и ще продължава в следващите времена.
Всъщност ние сме свидетели днес на много души, които търсят своето място в различни духовни учения. Също така сме свидетели на всякакви съвременни „канали” (ченълинг и различни форми на фантазьорство) за комуникация с Духовния свят.
Поредицата, която ще представим, има за цел да подпомогне пътя на правилно развитие в онези, които по определени кармични причини са достигнали и избрали Антропософията за своето духовно развитие, израстване и ученичество. Със сигурност – други души, също търсещи духа, но попаднали в други духовни учения, може би ще открият в написаното нови теми за размисъл и промяна.
Като заключение на моите встъпителни думи, искам да подчертая, че до нивото, до което сме достигнали сега като човеци, с тази наша конституция, пътят за съзнателна, задълбочена и плодотворна работа с Духа, ни е даден именно от Рудолф Щайнер. Този път е съобразен с всичко онова, което произтича от особеностите както на човешките ни същества като цяло, така и на времената, в които живеем и предстоят. Това е път, който гарантира нашето здраво стъпване на земята, и заедно с това – възможност за черпене от Извора. Всичко останало реално се връща назад, явява се деградирало и атавистично, с една дума – нездравословно за съвременния човек.
Нека всеки сам да си направи изводите накъде, как и защо е тръгнал, стремейки се към духовно надграждане в своите търсения и разбирания. Същевременно, настоящата поредица е и важно припомняне на онези „гурута”, които претендират, че имат разни "откровения и хрумки", налагайки ги от позицията на мним авторитет. Пътят до Истината е дълъг и трънлив, и по него има твърде много видими и невидими, съзнавани и несъзнавани „пречки”. И по този път неминуемо земният ни Аз, който познаваме като его, може така да набъбне, че да ни дава неясна, погрешна и изкривена картина на действителната ситуация.
Надявам се това да се случва на все по-малко и по-малко хора, които действително четат задълбочено и най-важното – прилагайки духовната наука в живота си, преживяват истинската трансформация на своята душа, като пробуждат и осъзнават Христовото зрънце в душите си, в човека срещу тях, както и в отношението си към всяка душа, независимо дали се намира в своя земен път или отвъд Прага.
Дорина Василева
* * *
СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
Чрез мисленето възникват понятия и идеи. С думи не може да се изкаже какво представлява понятието. Думите могат само да насочат вниманието на човека върху това, че има понятия. Когато някой види дърво, неговото мислене реагира на наблюдението – към обекта се прибавя едно насрещно идейно съответствие и той разглежда обекта и насрещното идейно съответствие като принадлежащи едно към друго. Щом обектът изчезне от неговото полезрение, у него остава само идейното му насрещно съответствие. Това е понятието за обекта. Колкото повече се разширява опитът ни, толкова по-голям става броят на нашите понятия. Но понятията съвсем не съществуват уединено. Те се обединяват в закономерно цяло. Така например понятието „организъм“ се присъединява към други: „закономерно развитие, растеж“. Други понятия пък, образувани за отделни неща, се сливат в едно. Всички понятия, които си съставям за лъвовете, се сливат в общото понятие „лъв“. По такъв начин отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място. Качествено идеите не се различават от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обемни понятия.
На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето. Те предпоставят мисленето. Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията. (Тук изрично го отбелязвам, тъй като по това се различавам от Хегел. Той приема понятието за първично и първоначално.)
Понятието не може да бъде получено от наблюдението. Това личи от самото обстоятелство, че подрастващият човек бавно и постепенно си съставя понятията за заобикалящите го обекти. Понятията биват прибавяни към наблюденията.
...Човешкото съзнание е сцената, на която понятието и наблюдението се срещат и взаимно се свързват. По този начин вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание. То е посредникът между мислене и наблюдение. Доколкото човек наблюдава някакъв обект, дотолкова той му се явява като даден; доколкото човек мисли, той се явява сам на себе си като действащ. Той разглежда предмета като обект, а себе си - като мислещ субект. Понеже насочва мисленето си върху наблюдението, той има съзнание за обектите. Понеже насочва мисленето си върху себе си, той има съзнание за самия себе си, или себесъзнание. Човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и себесъзнание, понеже е мислещо съзнание. Защото, когато мисленето насочва поглед върху собствената си дейност, то визира като обект своята първична същност, следователно визира своя субект като обект.
Не бива обаче да се изпуска от внимание, че само с помощта на мисленето ние можем да се определяме като субект и да се противопоставяме на обектите. Затова и мисленето никога не бива да се схваща като чисто субективна дейност. Мисленето е отвъд субекта и обекта. То образува тези две понятия точно както всички останали. Следователно, когато като мислещ субект ние свързваме понятието с даден обект, не бива да схващаме тази връзка като нещо чисто субективно. Не субектът е този, който създава връзката, а мисленето. Субектът мисли, не защото е субект, ами счита себе си за субект, защото е в състояние да мисли. Ето защо дейността, упражнявана от човека като мислещо същество, не е чисто субективна, а е нито субективна, нито обективна, тоест тя надхвърля рамките на тези две понятия. Аз не бива никога да казвам, че моят индивидуален субект мисли. По-скоро той самият живее благодарение на мисленето. Следователно мисленето е елемент, който ме извежда над моето себе и ме свързва с обектите. Но то същевременно ме отделя от тях, противопоставяйки ме като субект спрямо тях, като обекти.
На тази основа почива двойствената природа на човека. Той мисли и по такъв начин свързва себе си с останалия свят. Но посредством мисленето той трябва същевременно да се определи като противостоящ на нещата индивид...
…По-нататък следва да запитаме как достига в съзнанието другият елемент, който досега означавахме просто като обект на наблюдението и който в съзнанието се среща с мисленето? За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето. Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия.
Нека да си представим, че едно същество с напълно развит човешки интелект възниква от нищото и застава пред света. Онова, което би забелязало, преди да приведе мисленето в действие, е чистото съдържание на наблюдението. На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие. Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг. С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение...
..Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива създавани от мисленето връзки, имат само субективна валидност.
Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект.
Поради колебанията в езиковата практика ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятието. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие.
Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него. Когато гледа едно дърво, той най-напред счита, че във формата, която вижда, с различно оцветените си части и т.н. то стои на мястото, накъдето е отправен погледът му. Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните. Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към Луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго възприятие се окаже в противоречие с първото.
Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да коригирам своя образ за света. Това се проявява както във всекидневния живот, така и в духовното развитие на човечеството. Образът, който древните са имали за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни. Когато д-р Франц оперирал един сляп по рождение, пациентът заявил, че чрез възприятията на своето осезание преди операцията си е бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Осезателните си възприятия той е трябвало да коригира чрез своите зрителни възприятия. На какво се дължи това, че ние непрекъснато биваме принуждавани да внасяме поправки към своите наблюдения?
Едно просто разсъждение дава отговор на този въпрос. Когато стоя в края на една алея, дърветата в другия, отдалечения край, ми изглеждат по-малки и по-нагъсто, отколкото там, където съм застанал. Променя ли мястото, от което извършвам наблюдението си, образът на моите възприятия става друг. Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това. За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята. Но възприятийният образ, предоставящ се на хората, се определя от това тяхно местонахождение. Тази зависимост на възприятийния образ от мястото на нашите наблюдения се прозира най-лесно. По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство. Физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части. Това движение възприемаме като звук, само ако имаме нормално устроено ухо. Без такова ухо целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни учи, че има хора, които не възприемат нищо от заобикалящата ни великолепна пищност от багри. Образът на техните възприятия съдържа само оттенъци на светло и тъмно. Други пък не възприемат само някой отделен цвят, примерно червения. Техният образ за света е лишен от този цветен нюанс и затова той действително се различава от този на обикновения човек. Зависимостта на образа на моите възприятия от мястото на моето наблюдение бих искал да назова математическа, а зависимостта от моето устройство - качествена. Първата определя размерните отношения и взаимната отдалеченост на моите възприятия, а втората - тяхното качество. Качественото определение, че виждам една червена повърхност - червена, зависи от устройството на моето око.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване.
...Аз възприемам не само други неща, но и себе си. Възприятието на самия себе си съдържа на първо място това, че аз съм трайното в сравнение с непрекъснато идващите и отиващи си възприятийни образи. Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават. Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.
При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят.
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
...Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето. Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света...
...Обстоятелството, че обектите първоначално са ни дадени без съответните понятия, се дължи не на обектите, а на нашето духовно устройство. Цялостното ни същество функционира така, че присъщите елементи на всяко нещо от действителността му се подават от две страни: от страна на възприемането и от страна на мисленето...
...Поради това, че мисленето се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание. Същества без мислене не изпитват такъв подтик. Срещата им с другите неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Към външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което приемаме за нещото отвътре, а не отвън. Познанието трябва да доведе до уравновесяване, до сливане на двете начала – вътрешното и външното.
Следователно възприятието не е нищо готово, нищо завършено, а само едната страна на цялостната действителност. Другата страна е понятието. Актът на познанието представлява синтез от възприятие и понятие. Но едва възприятието и понятието за едно нещо съставляват цялото нещо...
...В наивното човешко съзнание е най-дълбоко вкоренено мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-многото някакво „идейно“ съответствие на единството на света, но не и самото единство. Който дава такава преценка, изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие...
...Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може да бъде отстранена в рамките на понятийния свят. Освен чрез мислене и възприемане пряко не ни е дадено нищо...
...Сега най-напред ще се занимаем с по-точното определяне на понятието за представа. Изложеното дотук не е понятието за представата, а само посочване на пътя, по който тя може да се открие в сферата на възприемането. От своя страна точното понятие за представа ще ни даде възможност да се сдобием със задоволителна яснота относно връзката между представа и обект. По-нататък това ще ни отведе отвъд границата, където връзката между човешки субект и принадлежащ към света обект се насочва от чисто понятийната област на познанието към конкретния индивидуален живот. Когато вече знаем как трябва да гледаме на света, тогава ще ни бъде лесно да се нагаждаме към него. С пълна сила можем да действаме едва когато познаваме принадлежащия към света обект, на който посвещаваме дейността си...
(Извадките са от Събр. съч. 4, Философия на свободата)
* * *
...Как всъщност се получава външното възприятие? Обикновено хората – особено хора, които се смятат за много умни – си представят, че външното възприятие се поражда така: Нещата са навън, човек се намира в кожата си, външните неща му правят впечатление и поради това мозъкът му оформя вътре в него образ на външните обекти и форми. Само че изобщо не е така, а става следното: В действителност човек съвсем не се намира в своята кожа (със своята духовно-душевна същност). Когато човек види например букет рози, със своя аз и астралното си тяло той наистина е вътре в букета, а неговият организъм е огледален апарат и отразява нещата. В действителност вие винаги се разпростирате в хоризонта, който гледате, възприемате. И при будното съзнание стоите с голяма част от своя аз и астралното си тяло също във физическото и етерното тяло. Процесът наистина е така – често съм го споменавал в лекциите. Представете си, че вървите в една стая, в която има огледала на стените. Вървите в пространството. Където няма огледало, не виждате себе си, но стигнете ли пред някое огледало, тогава се виждате.
Стигнете ли до място без огледало, не се виждате, а щом отново се изправите пред едно огледало, отново се виждате. Така е с човешкия организъм. Той не поражда нещата, които изживяваме в душата, той е само огледало. Душата заедно с нещата е там, навън, например тук в този букет рози. Че душата съзнателно вижда букета рози, зависи от това, че окото заедно с мозъка отразява на душата съвместното изживяване. А през нощта човек не възприема, понеже щом заспи, азът и астралното тяло се измъкват от физическото и етерното тяло и те престават да служат като огледало. Заспиването е подобно на премахването на огледало, което сте имали пред себе си. Докато можете да се оглеждате в огледалото, имате собственото си лице пред вас, махнете ли огледалото, няма го и лицето.
Със своята душевно-духовна същност човек действително се намира в тази част на света, която възприема и той я възприема съзнателно затова, защото неговият организъм му я отразява. През нощта огледалото му е отнето и той повече нищо не вижда. Частта от света, която възприемаме, сме самите ние.
Това, човек да вярва, че със своята духовно-душевна същност се намира в своята кожа, е една от най-лошите измами на майя. Не е така. Реално той се намира в нещата, които вижда, които възприема.
Когато застана срещу един човек, аз се намирам в него с моя аз и с астралното си тяло. Не се ли изправи моят организъм (физически-етерният, бел. пр.) пред него, няма да възприемам. Че виждам, че възприемам човека, се дължи на моя организъм, но с моя аз и с астралното си тяло аз се намирам в него. Че това не се приема за вярно, принадлежи към най-фаталните, най-гибелните неща на майа.
Така си създаваме един вид понятие какво представляват възприемането и изживяването на физическия план. Нека да преминем към духовния свят, за който казах, че е така бегъл, така лесно променлив и подвижен в сравнение с процесите и нещата на физическия свят.
Там също живеем в него, но не го изживяваме както грубите неща на физическия свят, понеже е много фин. Когато искаме да изживеем тази променлива фина същност, можем да го направи само като първоначално потиснем, истински потиснем това, което е нашият обикновен аз, който е носител на нашата индивидуалност, нашият егоизъм. Това го правим в истинската медитация...
(Събр. съч. 156, Окултно четене и слушане)
* * *
...Да проникнем дадения ни свят с понятия и идеи е всъщност мисловно наблюдение на нещата. Мисленето действително е актът, чрез който то става посредник на познанието. Само когато мисленето от самото себе си подрежда съдържанието на картината на света, може да се стигне до познание. Мисленето е дейност, която поражда собствено съдържание в момента на опознаването... Събр. съч. 3 Истина и наука. Въведение към «Философия на свободата» (1886), стр. 59, немско издание 1958 г.
* * *
...При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция. Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно-душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е осъзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм. В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето. Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето. Същественото, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място. Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето. От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм... Събр. съч. 4 Философия на свободата. Основни принципи на модерния светоглед (1894) , стр. 146 немско издание 1973 г.
* * *
...Тук обаче възниква един важен въпрос. Щом човешкият организъм няма дял в същността на мисленето, каква роля играе той тогава в цялостната същност на човека? Извършващото се в този организъм чрез мисленето може да няма нищо общо със същността на мисленето, но явно има нещо общо с възникването на азовото съзнание от това мислене. Явно в самата същност на мисленето се намира действителният «аз», но не и азовото съзнание. Това прозира онзи, който именно непредубедено наблюдава мисленето. «Азът» може да се открие в рамките на мисленето, а «азовото съзнание» се появява от това, че в общото съзнание се вдълбават следите от мисловната дейност в горепосочения смисъл. Следователно азовото съзнание възниква чрез телесната организация. Но това не бива да се смесва примерно с твърдението, че веднъж възникнало азовото съзнание остава зависимо от телесния организъм. Веднъж възникнало, то бива прието в мисленето и по-нататък споделя неговата духовна същност... Събр. съч. 4 Философия на свободата. Основни принципи на модерния светоглед (1894), стр. 149 немско издание 1973 г.
* * *
...Всяко истинско мислене е инспирирано. Откъде душата разгръща логиката, се разбира едва когато се опознае, че душата е била в духовния свят и оттам си е донесла ръководната нишка за мисленето и че това, което ние развиваме тук като логика, изобщо не се развива в настоящето. То е съдържание от съществуването преди зачатието. Ние не сме напуснали вечния живот. Той ни инспирира, когато направим усилие да се издигнем до мисленето, надхвърлящо обикновеното представяне ... Събр. съч. 67 За вечната същност на човешката душа. Безсмъртие и свобода, Берлин (1918), стр. 348 и сл., немско издание 1962 г.
* * *
...Който пристъпи в астралния или в деваханичния свят, знае колко напълно различни са тези два свята от това, което той е свикнал да вижда с очите, да чува с ушите си тук. Но едно е същото във всички три свята и това е логичното мислене. Понеже логичното мислене е същото в тези три свята, то може да се изучава още във физическия свят, така че чрез него ние да имаме твърда опора в другите светове. Но не става въпрос за това, което в обикновен смисъл се нарича мислене. Обикновеното мислене е само комбиниране на сетивни действителности. Тук става въпрос обаче за едно мислене, освободено от сетивостта... Събр. съч. 55 Познанието на свръхсетивния свят в нашата епоха и значението му за днешния живот, Берлин, Кьолн (1906–1907), стр. 185 и сл., немско издание 1959 г.
* * *
...Едва на плана Будхи мисленето няма повече същото значение както на физическия свят. Там трябва да се появи друго мислене. Но за трите свята под плана Будхи навсякъде важи същото мислене. Който навлезе в тези светове се учи да познава други начини на възприемане, които не съществуват на физическия свят, но той ще може да ги овладее със своето мислене... Събр. съч. 96 Първоначални импулси на духовната наука. Християнската езотерика в светлината на новото духовно познание, Берлин (1906–1907), стр. 143, немско издание 1974 г.
* * *
...Мисленето, което всяка душа днес е способна да го има като сила, в известен смисъл има две лица, то е янусова глава. Това мислене е или зависимо от мозъка, – като мисли то довежда до осъзнаване само това, което се оглежда в мозъка, в нервната система, тогава е повече пасивно мислене, което иска да се облегне на инструмента на мозъка, – или може чрез вътрешно събиране, концентриране – поради това, че само се осъзнава в неговата истинска същност, – да се откъсне от облягането си на мозъка. Тогава то е повече активно мислене... Събр. съч. 152 Въведение към Мистерията на Голгота (1913–1914), стр. 51 и сл., немско издание 1980 г.
* * *
Мисленето самó по себе си е нещо спиритуално, когато мислим, стоим вече в духовния свят... Събр. съч. 176, стр. 195, немско издание 1982 г.
* * *
...Обектите на мисленето са идеите. Когато мисленето си присвои идеята, то се слива с праосновата на мировото съществуване; това, което действа отвън, навлиза в духа на човека: той става едно с обективната истина в най-високата ѝ дееспособност. Осъзнаването на идеята в действителността е истинското причастие (общение) на човека. Мисленето има същото значение за идеята както окото за светлината, ухото за тона. То е орган на схващането...Събр. съч. 1, стр. 126 немско издание 1987 год.
* * *
...Нашият дух не може да се разглежда като съд за идейния свят, който съдържа мислите в себе си, а като орган, който ги възприема. Мисълта се отнася към нашия дух не по-различно отколкото светлината се отнася към окото, тонът към ухото. Сигурно на никой не му хрумва да разглежда багрите като нещо, което се отпечатва в окото като нещо оставащо залепено за окото. При духа този възглед обаче е дори господстващ. В съзнанието се образувала мисъл към всяко нещо, която остава в него, за да бъде извадена когато е нужно…
…Тези авантюристични възгледи се разливат веднага в нищото, когато помислим, че идейният свят е определян от самия себе си. Какво общо има това определящо се от само себе си съдържание с многообразието на съзнанията? Съдържанието на мислите е такова, че изобщо е необходим един духовен орган за неговото проявяване, но броят на надарените с такъв духовен орган същества е без значение. Неопределено много духовно надарени идивиди могат да застанат срещу едно мисловно съдържание. Духът възприема следователно мисловното съдържание на света като разбиращ, схватлив (конституционен?) орган. Има само едно мисловно съдържание на света. Нашето съзнание не представлява способността да произвежда мисли и да ги съхранява, както многократно се вярва, а да възприема мислите (идеите). Жител на два свята, на сетивния и на мисловния свят, единият приближаващ се отдолу, другият светещ отгоре, човекът завладява науката, чрез която свързва и двата свята в неразделно единство...Събр. съч. 2, стр. 77 и сл., немско издание 1960 г.
* * *
...Чистото мислене вече е надсетивно занимание. То не може като нещо сетивно да доведе чрез себе си до надсетивни процеси. Но когато това мислене се приложи към надсетивните, разказани въз основа на надсетивното съзерцание процеси, тогава то се враства чрез самото себе си в надсетивния свят. И дори един от най-добрите пътища за постигането на собствено възприятие в надсетивните области се достига чрез това, че човек навлиза във висшите светове чрез мисленето за споделеното от надсетивното познание...Събр. съч. 13, стр. 144 немско издание 1962
Следва!
Извадките са предоставени от Нели Хорински