Моето предприятие
Ита Вегман намира подходящо помещение за офис за практиката си в Базел, на адрес Blumenrain № 1. Тя започва работа там през януари 1921 г. Именно оттам тя ръководи ремонта на сградата в Арлесхайм, която първоначално е имала само пет стаи и е трябвало да бъде разширена, за да може да поеме поне дванадесет пациенти.
През април 1921 г. Рудолф Щайнер отново провежда специализиран курс за физиотерапевти. Той е подробно описан от Ойген Колиско в седмичния бюлетин Das Goetheanum.*1 По време на курса Рудолф Щайнер за първи път демонстрира лечебна евритмия. Ита Вегман е била помолена да докладва за лечението на рак (вж. приложението).*2 Междувременно тече и подготовка за откриването на антропософска клиника в Щутгарт. Вече е планирано и производството на лекарства, разработени от Щайнер или създадени от Нол, за обща продажба.
Поради това се налага лабораторията да бъде разделена на изследователска и производствена част.
Енергичната дейност на Вегман през онези дни си личи от черновата на едно писмо до една заможна холандка:
[...] От мама сигурно сте чули, че най-сетне открих практиката си в Базел и че имам клиника санаториум в Арлесхайм, близо до Базел. Последната ще бъде открита през май. В момента сме заети с преустройство и ремонт.
За краткото време, откакто се преместих в Базел, вече набрах много пациенти, предимно от околностите на Базел, където все още няма други практикуващи лекари жени. Всъщност имам толкова много пациенти, че скоро ще бъда принудена да се сдобия с автомобил, ако не искам разширяването и уголемяването на практиката да стане за сметка на собственото ми здраве.
Както знаете, получих малкото наследство, оставено ми от баща ми, и го използвах, за да купя къщичката в Арлесхайм, която в момента се преустройва в санаториално-курортна клиника. Трябваше да направя това, за да се отърва веднъж завинаги от постоянната нужда да се местя, след похарчването на време, пари и усилия, за да се установя както трябва.
Сега не ми достигат парите, за да си купя кола. За целта ще ми трябват 10-15,000 гулдена.
[...] За преустройството и разширяването на санаториума ми трябват 150 000 швейцарски франка, които се надявам да събера под формата на дарения. Имаме вече
доста добър отзвук на подписката, главно от благодарни пациенти, така че можем да мислим за пристройка още тази година.
Може би предприемчивостта ми да ви учудва, но аз наистина съм добре и ако продължа да съм здрава, се надявам да постигна и започна още много полезни неща.
Занимавам се и с едно лечение на рак, което едва сега се изпробва от много лекари в Германия и Швейцария и което изглежда дава добри резултати. Експериментите все още не са приключили, защото добрите резултати трябва да останат добри в продължение на няколко години, ако искаме да имаме абсолютен успех. Но това ще отвори друга тема, а това не бе моето намерение. (Бележник № 81.)
Несъмнено, през това време Ита Вегман е писала и други подобни подканващи писма; тя действително съвсем скоро се сдобива с автомобила. Имала е очарователен талант да събира пари за осъществяването на плановете си. Сега тя призовава и Виехоф да се огледа в собствения си кръг от познати за възможни дарители ("Миен, вложи огън в писмата си!") За ремонта на къщата тя изтеглила ипотечен кредит; банката се съгласила на заем, а скоро последвал и частен капитал. Миен Виехоф допринася собствени средства за фонда и организира среща между Вегман и сестра си Ани, която също веднага е помолена за финансов принос. Освен това Ита Вегман намира в нейно лице още един отговорен и опитен сътрудник: Ани Виехоф скоро дава предизвестие за напускане в болница "Вилхелмина" в Амстердам и става една от първите медицински сестри в новата клиника.
Сред набързо нахвърлените записки на Вегман от първия курс по терапевтична евритмия през април 1921 г. има и други чернови на писма и описания на медикаменти, които показват усилията ѝ в полза на зараждащото се медицинско движение:
Скъпи мой г-н Ит [новоназначеният директор на Futurum, Inc.],
Останаха още някои въпроси, които забравихме да обсъдим: [Ще направя кратко] обобщение:
След като изпратихме лекарството против мигрени на вече сприятелилите се с нас лекари, трябва да последваме това с мостри до останалите лекари.
Трябва да се изпратят и описания и указания за употреба. Кой трябва да одобри това? Трябва ли да се подпише: Futurum, Inc. Фармацевтичен департамент Базел-Дорнах? Би било добре, ако успеем да заинтересуваме няколко аптеки, за да могат да изложат лекарството с плакат на витрините си, тъй като приходите трябва да идват от обществеността, а не от лекарите. Попитахте ли в аптека "Енингер", Гларусплац? Най-добре би било, ако Futurum успее да закупи аптека. Тогава кръгът ще бъде затворен. Ще имаме търговия на едро, на дребно, контакт с обществеността, с лекарите и т.н. и т.н. По-нататък аптеката би могла да одобрява и най-различни други неща. От сърце ви препоръчвам тази мисъл, господин Ит! Аптеките са златни мини! (Бележник № 81.)
До своя фармацевт Хаузер, в Цюрих, тя пише:
Уважаеми г-н Хаузер, успях да изпълня плана, който предложихте. Постигнах споразумение с фармацевтичния отдел на корпорацията Futurum, намираща се в Базел, относно разпространението на моите лекарства, включително Искар. Напоследък работя усилено върху усъвършенстването на последния, в лабораторията, която беше създадена за тази цел.
Проведох опити с различни видове имел и трябваше също да направя промяна в състава. Сега ситуацията е благоприятна за мен да го направя, както и да проведа обширни практически експерименти, така че в близкото бъдеще би трябвало да последват и научните разработки.
Веднага щом стане възможно тези въпроси да бъдат оповестени, Futurum, Inc. с удоволствие ще разработи споразумения относно разпространението във и около Цюрих. Ето защо бих искал да Ви попитам най-любезно как бихме могли най-добре да прекратим нашия патент върху името "Искър". Или то ще може да бъде прехвърлено без затруднения?
Също така, устройва ли ви Futurum, Inc. да поеме международната дистрибуция на мехлема против измръзване Viscal – пък дори и да ви помогне в производството, ако търсенето стане твърде голямо?
И накрая, искам да ви съобщя, че първият продукт, който фармацевтичното подразделение на Futurum, Inc. ще успее да разпространи, е лекарство срещу главоболие.
Без съмнение, ще ни бъде разрешено да ви изпратим мостри. С приятелски поздрави. С най-искрени чувства, д-р И. Вегман (бележник № 81.)
По това време били възлагани големи надежди на разработеното от Рудолф Щайнер лекарство против мигрена. По-късно то е известно като "Кефалодорон". За това лекарство Вегман съставя следния рекламен текст:
Лекарство за главоболие и мигрена. Въпросният медикамент е лекарство, а не наркотик, както обикновено е положението с подобни медикаменти, които, въпреки че потискат временно главоболието, не могат да го излекуват.
Най-добре се повлияват главоболията, които не са причинени от болни органи, а по-скоро от изтощение на нервите в главата или от общо състояние на слабост, като например анемия.
Дозировката при нормално главоболие е една таблетка сутрин и една следобед. Сутрешната доза трябва да се приема колкото е възможно по-рано сутринта. За да предотвратите пристъп на главоболие или мигрена, взимайте по една таблетка и повтаряйте на всеки половин час, докато пристъпът отмине. По този начин могат да се приемат до 3-4 таблетки. Препоръчва се и да си почивате, защото това ще ускори ефекта.
Лекарството е съставено така, че да не съдържа вредни съставки. Напротив, подобно на желязото, то е съвсем полезно за организма.
Страхът сред хората, че желязото вреди на зъбите, е неоснователен и в този случай, защото желязото е комбинирано по такъв начин, че това не е възможно. Таблетките могат да се гълтат направо и по този начин зъбите въобще няма да го докосват. Лекарството е взимано от редица пациенти. (Бележник №81)
Илюстрация 19 – Ита Вегман в градината на Университетската клиника по гинекология, с колеги – д-р Даймонт, д-р Ехлер и д-р Виктор Мюлер (1906г.)
Илюстрация 20 – Ита Вегман (паспортна снимка, Цюрих 1916г.)
Говори се, че Ита Вегман била известна в Цюрих като "черната пантера". Черната пантера наистина е изключително красиво, но и много мистериозно животно. Съществуват няколко снимки от онова време, които изобразяват една черта на нейния характер, която може да обясни този прякор. По онова време, в Цюрих, тя споменава пред Миен Виехоф, че "има врагове". Несъмнено е имало съвременници, които са били в противоречие с намеренията на Вегман и които вероятно не са били особено доволни, когато са се сблъсквали с различното й мнение. От друга страна, когато разглеждаме тази своенравна личност, трябва да имаме предвид обичта, с която тя е посрещала хората - както пациентите, така и колегите си. Тя никога не е оставяла хората на произвола на съдбата и напълно ги е приемала. Образът на черна пантера едва ли е справедлив що се отнася до топлината и обичта, които Ита Вегман е притежавала в такава голяма степен. Щайнер нарича тази холерична жена "човек на делото". В стих, който по-късно написва за нея, той отбеляза "мекотата", която тя би трябвало да придобие в още по-голяма степен.
Веднъж, когато Миен Вихоф се оплакала в едно писмо, че се е скарала с някого, Ита Вегман ѝ написала едно изречение, което звучи като рецепта и което може да се приеме като мото за целия ѝ живот и работа: "Дръж сърцето си топло. Това е единственото средство, което ни предпазва от отчуждаване, дори когато мненията се различават." С тази топлота Ита Вегман открива клиниката си в сряда, 8 юни 1921 г.*3
Ако си зададем въпроса: кога Рудолф Щайнер наистина започва да работи за разширяване на медицинското изкуство, отговорът може да бъде, че макар разглеждането на лечителското изкуството и медицината вече да е играло голяма роля в Антропософията, системната работа, системното обучение на тези, които се занимават с каквато и да е форма на лечение, е започнато от него едва през 1920 г. Курсът, проведен в Дорнах през 1920 г. за четиридесет лекари, отбелязва началото на такава работа и именно този курс стига до своята кулминационна точка на Коледната конференция през 1923 г. с основаването на Медицинската секция.
Сега бих искала да опиша работата в рамките на Медицинската секция, както и предшестващите я усилия. Все още малко се знае за тази работа, защото естеството на ситуацията е такова, че напредъкът трябва да бъде бавен и стабилен, понякога дори изолиран, тъй като лечебният процес е нещо деликатно. Нищо чудно, тогава, че само малцина знаят за Медицинската секция и нейната работа.
Въпросът как теоретичните знания, дадени от Рудолф Щайнер, биха могли да се превърнат в практика, става особено актуален по време на триседмичния медицински курс през 1920 г. Какви възможности се откриваха пред нас тогава? Всички осъзнавахме, че всеки от нас би могъл да позволи тези знания да се влеят в собствената му медицинска практика, но оставаше въпросът: как ние, лекарите, да се образоваме допълнително; как да имаме спокойствието да наблюдаваме и лекуваме пациентите във всеки един момент; и как да създадем място, където да бъде събиран нашият опит, за да служи за вдъхновение на други лекари?
Нуждата от създаване на институции, в които всичко това да е възможно, възниква от само себе си. Но чак една година по-късно се появяват Клинично-терапевтичните институти в Щутгарт и Арлесхайм, които си бяха поставили за цел да реализират учението и вдъхновението на Рудолф Щайнер на базата на антропософията в областта на медицината.
Никога няма да забравя момента, в който Рудолф Щайнер дойде за първи път в Клинично-терапевтичния институт в Арлесхайм. Това все още беше само едно най-малко начало. Бях купила и ремонтирала една вила, заобиколена от прекрасна градина, и я бях оборудвала като клиника с места за дванадесет до петнадесет пациенти. "Опитай се да създадеш всичко това със собствени сили", беше ми казал веднъж, когато обмисляхме основаването на Клиничния терапевтичен институт. И наистина, аз го изградих по собствена инициатива, със собствени сили, както ме беше посъветвал.
"Как ще бъде прието всичко това?" - това беше въпросът ми, когато поканих нашия почетен учител Рудолф Щайнер да види Института, когато той най-накрая беше готов да приема пациенти.
Сърцето ми се разтуптя, показах му различните помещения, всяко от които беше боядисано в различен цвят: стаята за лечение, балконите... Какво щеше да каже той? И никога няма да забравя момента, в който стигнахме до последния етаж и излязохме на открития балкон, за да се полюбуваме на прекрасната гледка, която Арлесхайм има към планината Вогези, а Рудолф Щайнер се обърна към мен, подаде ми ръка и каза, че иска да работи с мен, че е щастлив, че институтът е осъществен, че иска да го нарече Клинично-терапевтичен институт и че сега двамата с него ще изготвим брошура, (сравни ITA WEGMAN, Rudolf Steiners Wirkenfiir die Erweiterung der Heilkunst {Дейността на Рудолф Щайнер за разширяване на медицината), в: Natura, том 1, № 9, март 1927 г., стр. 267 и сл., вж. също Приложението).
По-късно Ита Вегман не полага особени усилия да опише историята на създаването на клиниката. Единственото, което успява да приготви, са черновите, дадени в своята цялост в приложението, както и някои бележки в тетрадките й. Нито пък осъществява плановете си да напише книга за последните години от живота на Рудолф Щайнер. Колкото и това да е жалко, не е никак учудващо. Трудно е да бъдеш едновременно „човек на действието“, който иска да създаде нещо ново, да сътрудничиш с хора, към чиито съдби си чувствителен и същевременно подробно да описваш собствената си дейност. За да опише всичките си дейности, щеше да й е необходимо да създава понятия и преценки, което изисква оттегляне за известно време от центъра на дейността, но самата тя е била центъра на дейността и то в толкова много от тези области! Също така, имало е и много причини в полза на въздържането: тя запазва мълчание по много въпроси. При все това, тя е била на мнение, че “със сигурност в историята на Антропософията всичко трябва да бъде казано“. Това, което следва, има за цел да подкрепи нейната гледна точка.*4
Хилма Валтерс, първата ѝ колежка в клиниката, си спомня деня на откриването.
Имаше още няколко забавяния, преди да сме готови за откриването, преди последните работници, а най-накрая и бояджиите, да могат да напуснат къщата. Така че очакваното посещение на д-р Щайнер също трябваше да се отлага многократно. Дори на 8 юни сградата все още не беше готова за посещението му. Цялата сграда все още се почистваше и още много беше необходимо преди стаите да бъдат напълно готови. Но д-р Вегман смяташе, че да се отлага още веднъж приемането на д-р Щайнер наистина няма да е възможно. Разчитайки на четиримата си колеги да направят всичко възможно, за да се подготвят за приема му, тя отиде както обикновено в Базел. След края на работното си време, в късния следобед, тя доведе д-р Щайнер в клиниката. И чудото се бе сбъднало за нея; мястото наистина беше готово, когато тя пристигна с д-р Щайнер. Сградата беше излъскана от горе до долу, а всяка стая обзаведена до последния детайл и подготвена за приема. Голямата й радост, предизвикана от всичко това, беше очевидна. След това ние четиримата бяхме представени като колеги и лично посрещнати от д-р Щайнер със сърдечно ръкостискане. После д-р Щайнер сам придружи д-р Вегман из цялата сграда, като тръгна отдолу и завърши горе, за да разгледа всички стаи и други помещения. Връщайки се от тази обиколка и сбогувайки се отново най-сърдечно със сътрудниците, д-р Вегман го придружи обратно до неговата квартира. По този начин, по всичко личеше, че откриването на клиниката се бе състояло. (HILMA WALTERS, Lebenserinnerungen {Мемоари}, непубликуван ръкопис.)
Освен Хилма Валтерс, споменатите сътрудници са: първата медицинска сестра Кете Кребс; рецепционистката на Вегман, Марта Щауб, често наричана "сестра Марта" заради бялата й престилка; и Миен Виехоф, която с нарастването на количеството работа също често е наричана "сестра Миен", което несъмнено й е доставяло усоволствие.
Тъй като Рудолф Щайнер признава, че литературните умения на Вегман са скромно развити, той веднага я освобождава от задължението да създаде проспект за новата клиника (вж. приложението). Написаният от него кратък рекламен текст ѝ дава забележително, фундаментално обяснение на медицинската ѝ задача, без никакви половинчати формулировки, изцяло в Щайнеров стил. Настоящите медицински практики се нуждаят от духовно-научно разширяване и задълбочаване, заявява той. Съвременната патология постига анатомическо-физиологичните си прозрения като се базира на изолираното човешко същество, а това, намеква той, е почти същото, както физикът да търси обяснение за посоката на магнита, като изследва само него, а не връзката му с магнитното поле на земята.
Необходимо е живо наблюдение на разположението на човешкото същество в цялата заобикаляща го среда на неговия свят и духовната наука предлага основата за необходимите изследвания. Не става въпрос за някакво дилетантско пренебрегване на съвременната наука - всякакъв вид мъгляв мистицизъм е чужд на духовната наука. Но с помощта на други средства, различни от познатите днес, патологията и терапията биха могли да бъдат извадени от положението, в което се намират днес – представляващи просто сума от външни опитни резултати – и да бъдат издигнати до истинска наука; до задълбочено познаване на физическото човешко същество, на неговия сетивно-нервен организъм, на неговата ритмична система и на цялата му метаболитна дейност.
Така пациентите в тази клиника няма да бъдат лекувани в противоречие с правилата на традиционната медицина, а по-скоро въз основа на едно разширено медицинско познание. В бележка под линия Щайнер посочва и двата професионални медицински курса, които е провел "за съживяване на медицината чрез духовната наука". Тези курсове значително разширяват познанията по патологията и за терапевтичните възможности. По този начин проспектът се обръща не само към потенциалните пациенти, но и към съвременните лекари и професионалния медицински свят. Изразена е определена декларация за намерения: Антропософията ще бъде активен участник тук. Сериозното, но и радостно настроение от откриването, е в основата на думите: ...първата антропософска клиника на XX век отваря врати.
Ита Вегман и Хилма Валтер сигурно са се чувствали особено облагодетелствани от съдбата. Те са приели първото посещение на Рудолф Щайнер като благословия за дома им; сега той е написал и ръководните принципи за работата им, а освен това после е скицирал и логото на новия проспект: силен, устремен нагоре лъч, наклонен под ъгъл надясно, донякъде с формата на двете страни на петоъгълник, около който мощно се извива змиевидна форма. С богатия си жест изображението представлява метаморфозирания жезъл на Меркурий.
След като е дал име на новото дете, сега той включва това име, с типичната си липса на суета, в заглавието на брошурата: Клиничният терапевтичен институт в Арлесхайм, Директор: д-р Ита Вегманн (с двойно "н").
Проспектът е отпечатан и на френски, английски и холандски език и така клиниката е създадена по начин, който напълно съответства на същността на Ита Вегман: с любов към делото, с международна ориентация, със собствени сили и с необходимата доза сила и смелост да лекува. Малката сграда е пълна с пациенти още от самото начало, а и в по-късни години Щайнер не оставя никакво съмнение, че клиниката в Арлесхайм е начинание, което той подкрепя най-сърдечно.
Скоро той изпълнява обещанието си да работи с нея, като участва в консултациите в нейната "синя стая". Тя представяла различни пациенти, той препоръчвал терапии, обсъждал с нея заболяванията и посещавал леглата на пациентите.
Тези посещения на Щайнер в Клинично-терапевтичния институт между юни 1921 г. и септември 1924 г. досега са разглеждани само от медико-терапевтична гледна точка, най-вече от Хилма Валтер, която вероятно е присъствала от самото начало, макар и не редовно. По очевидни причини лекарите - по-късно е присъствала д-р Маргарете Бокхолт и други - са се интересували предимно от медицинското лечение. Въпреки това диагнозите на Щайнер, терапевтичните показания и разговорите с лекарите не са систематично записвани и датирани. Вместо това са били прилагани незабавно. Шмидел, който работел в съседната стая, често получавал нови упътвания за медикаменти, написани на парчета хартия и рецептурни бланки, с молба да ги приготви в лабораторията си. По всяка вероятност Вегман не е задавала много въпроси, тъй като вниманието ѝ сигурно е било насочено повече към лечението на пациентите ѝ, отколкото към чисто научния смисъл на индикациите на Щайнер. Освен това тя е притежавала отлична памет и затова не е имала нужда веднага да запише всичко за следващите поколения. В някои от тетрадките и календарите от онова време намираме голям брой бележки за пациенти. Обикновено без дата, те се състоят от бързо надраскани диагнози и индикации за лекарства. Те несъмнено са в следствие на подобни консултации. Материалите, които не са изгубени, създават впечатлението, че Хилма Валтер е започнала да документира повечето от историите на заболяванията на пациентите едва по-късно. Нейните описания на съветите за лечение на Рудолф Щайнер са много точни, но обикновено не са датирани.
Така посещенията на Щайнер в клиниката в онези дни не са категоризирани по дати, а по видове заболявания. Въпреки това с помощта на записките на Хилма Валтер могат да се определят датите на повечето посещения*5.
От триста седемдесет и четирите истории на заболяванията от юни 1921 г. до септември 1924 г. датите на около сто тридесет и две посещения на Рудолф Щайнер в клиниката могат да бъдат определени с известна сигурност: през 1921 г. - три, през 1922 г. - двадесет и шест, през 1923 г. - четиридесет и пет, през 1924 г. - петдесет и осем.
Историите на случаите се различават значително. Понякога участието на Щайнер се е ограничавало до кратка забележка; по-често е имало задълбочени диагнози и терапии. В много от случаите той се е срещал с пациентите многократно; често е проследявал хода на лечението в продължение на седмици, месеци, дори години.
Внимателното проучване на много други случаи без дата, на които Рудолф Щайнер очевидно е присъствал, показва, че той вероятно е участвал в повече от сто и тридесетте датирани консултативни сесии в клиниката. Възможно е да е имало общо сто и осемдесет сесии през тези три и половина години. В това число не влизат консултациите в Лондон, Хага, Виена, Париж, Арнхем или Щутгарт.
Тъй като през тези години Рудолф Щайнер пътува много, той често отсъства от Дорнах със седмици. Посещенията му в клиниката в Арлесхайм се увеличават значително на брой, според описанието на Валтер, след август 1922 г. След юли 1923 г. посещенията стават още по-интензивни. Така че е вероятно винаги, когато е бил в Дорнах през последните години, е посещавал пациенти в клиниката в Арлесхайм, поне два или три пъти седмично.
Броят на пациентите, които Рудолф Щайнер е съветвал през тези години в клиниката в Арлесхайм не може да бъде точно определен. Според бележки на Ита Вегман, както и други публикувани дати, стигаме до заключението, че в Арлесхайм са му били представени петстотин случая. Твърде е вероятно много от неговите указания да са били давани чрез кратки устни съвети. Възможно е други указания да са били давани, без Валтер да ги е записала. (виж приложението).
Консултациите с пациенти са се състояли сутрин между девет и единадесет часа, но изглежда не в едни и същи определени дни. Например, той често идвал в неделя, макар и обикновено да е било в понеделник или петък. Изглежда не е имало редовен ден за консултации. При всеки случай, надали е било възможно да се придържат към какъвто и да е график заради честите пътувания на Щайнер и многото му задължения. Често идвал в клиниката два дни подред, понякога – три; а веднъж идвал четири дни подред. Разбира се, посещенията му зависели от спешността на болестта и от собствения му график. Общото впечатление в клиниката е било: „че в онези години д-р Щайнер посещава клиниката почти всеки ден, когато е в Дорнах.”
Хилма Валтер, както вече споменахме, е водела бележки за някои от указанията за терапия или съвети за определени лечения. Благодарение на нея, тези указания днес са достъпни за лекарите, които искат да ги изучат. По време на посещенията на Щайнер в клиниката в Щутгарт, бележки си води Фридрих Хаусман, който се научава на стенография именно с тази цел. По-късно, след като преглежда тези материали заедно с Ита Вегман, Валтер ги публикува. Приносът на Хилма Валтер към антропософската медицина е значителен.
Хилма Валтер (1893-1976г.) постъпва да учи медицина в Хайделберг въпреки противопоставянето на нейното семейство, но с подкрепата на сестра й, която е била медицинска сестра. Сестрите научават за антропософията от проповедите на Паул Клайн, антропософски проповедник в Протестантската църква.
От ранна възраст Хилма Валтер е притежавала необикновени проникновения относно човешката природа. В дълбините на тихата си природа, тя притежава много независима воля. През 1915г., в Манхайм, тя слуша лекции на Рудолф Щайнер, “който започна лекцията си с висше спокойствие, с топъл глас, който изпълни цялата зала.” Тя бива приета за студентка в катедрата по гинекология, хирургия и педиатрия изключително рано. След атестация през 1919г., тя е приета като доброволен асистент и са й поверени повече от средни отговорности.
Когато Ита Вегман ѝ предлага възможността да сътрудничи в планираната клиника, Хилма Валтер вече е натрупала практически опит и може веднага да се впусне в работата.
През лятото на 1922 г. към Клиничния терапевтичен институт се присъединява още един лекар. Това е Маргарете Бокхолт (1894-1973г.), известна по-късно като Кирхнер-Бокхолт. Тя остава в Клиниката до края на живота си. Тя дава ярки описания на посещенията на Щайнер в Клиниката в Арлесхайм и редактира тези описания с помощта на М. Й. КРУК ВОН ПОТУРЗИН за сборника Wir erlebten Rudolf Steiner {Спомняйки си за Рудолф Щайнер}, публикуван през 1956 г. Тя разказва:
Подготвяхме всичко много внимателно при всяко негово посещение: лабораторните анализи и резултатите от физическите прегледи бяха готови. Той преглеждаше всичко много внимателно. Но когато пациентите всъщност заставаха пред него, методът му беше съвсем различен. Той наблюдаваше пациента с най-голяма концентрация; насочваше погледа си към четиричленния състав на човека. С прецизното си ясновидство той успяваше да определи причината за болестта. Симптомите се компресираха в едно, за да се превърнат за него в цялостен комплекс от причини; потокът от време се превръщаше в едно непрекъснато настояще. Така веднъж той успя да каже на пациент, който от години страдал от екзема, че е предизвикана от натравяне, което е преживял като дете. Отначало пациентът не можел да си спомни нищо, после си спомнил, че когато бил някъде в девети клас в училище, случайно пил солна киселина в лабораторията по физика. Рудолф Щайнер успя да съзре причината за болестта, възникнала преди десетилетия, като наблюдаваше човека, който стоеше днес пред него. С това можем да си обясним защо традиционните диагнози тъй често биваха отхвърляни - понеже това, което се е разкриваше пред неговия поглед, винаги бе картина на конкретното заболяване на конкретния случай. Докато днес само се описва и определя типичната картина на едно заболяване, а тя не е свързана, така да се каже, с конкретния човек, страдащ от тази болест, тук методът е точно обратният.
Веднъж представихме една пациентка на д-р Щайнер. Диагнозата на нейното заболяване вече беше поставена в други клиники. Ние бяхме съгласни с тази диагноза и я считахме за типичен случай на множествена склероза. Д-р Щайнер разгледа внимателно пациентката и след това ни каза, че в мозъчния ствол още конституционно е налице известна слабост, така че връзката между гръбначния стълб и централната нервна система е нарушена. Това състояние обаче се е влошило в резултат на злополука. След като я разпитахме, пациентката разказа как на осемнадесетгодишна възраст, докато е била в Париж, е паднала, скачайки от трамвай. По това време тя не забелязала да е имало никакви последици. В двадесет и осмата си година тя развила заболяване, съответстващо на диагнозата "множествена склероза".
След установяването на точните факти, д-р Щайнер започваше да търси терапия и може да се каже, че целият свят бе на негово разположение. Със своя всеобхващащ поглед той гледаше на човешкото същество като родено от макрокосмоса и свързано с природата, с растенията, минералите, металите... макар и процесите в човешкото същество да са се променили, те все още имат сходство със съответните процеси във външната природа. При наличието на заболяване, природните сили, които му съответстват могат да бъдат прилагани за лечение. За познавателните умения на Рудолф Щайнер процесите в природата също бяха осезаеми и насочващи. За нас, младежите, това негово познание беше почти прекалено за възприемане. Без значение дали ставаше дума за минерали, метали с всичките им разнообразни соли и съединения, или за растения, той винаги правеше сигурен подбор. Лекарства се взимаха от всички сфери: от водорасли, гъби и плесени, та чак до най-развитите растения. Понякога дори считаше за нужно да бъде променен състава на въздуха за някои пациенти. Един пациент трудно се събуждаше; често му трябваше време чак до вечерта, за да стане напълно работоспособен. Той трябвало да се буди във въздух с по-голяма концентрация на въглероден двуокис, така че неговият процес на събуждане да се подсили, чрез усилията, полагани за преодоляване на това препятствие. Така че обогатихме въздуха в спалнята на този пациент с въглероден двуокис през ключалката на стаята му, което не беше никак лесно, особено защото трябваше да улучим момента, в който пациентът щеше да се събуди по естествен начин. Непрекъснато имаше вариации и нови указания относно производството на отделните лекарства; подробностите за производството често бяха внимателно посочвани от самия д-р Щайнер. Например, че даден метал първо трябва да се приведе в газообразно състояние и след това да се остави да кондензира като огледало върху стъклена повърхност.
Само един лечебен метод Рудолф Щайнер никога не използваше: прякото влияние чрез собствените му сили - с други думи, някакъв вид магическо лечение. Със сигурност за него, който разполагаше с всичките сили на външния свят в най-висш и широк смисъл, би било лесно да приложи и такъв вид лечение. И все пак, понеже знаеше какво е необходимо за човешкото развитие, той трябваше да отхвърли подобни методи като ненавременни. За него най-висша цел за нашите времена бе постигането на свобода. Той не искаше да бъде уникално явление като лечител, а искаше да основе школа. Всички методи на лечение, които той предлагаше, можеха да бъдат разбрани и научени. (MARGARETE KIRCHNER-BOCKHOLT, Die Erweiterung der Heilkunst (Разширяването на медицината}, в Wir erlebten Rudolf Steiner. Erinnerungen seiner Schuler {"Отново си спомняме за Рудолф Щайнер. Спомени на негови ученици"}, издадена от M. J. Kriick v. Poturzyn, Stuttgart, 1967 г., стр. 104 и следващите).
Маргарете Бокхолт се присъединява към клиниката в Арлесхайм, когато е на двадесет и осем години. Тя е завършила медицинското си образование в Рощок, а преди това е учила в Кьолн. След дипломирането си тя работи няколко години като асистент в психиатричната клиника в Рощок. Имала е специален талант да наблюдава душевната природа на хората. Запознава се с антропософията чрез Ойген Колиско през 1921 г. В Щутгарт тя участва в подготовката за представление по евритмия, а след това е поканена от Мари Щайнер да учи евритмия в Дорнах. Следователно, тя вероятно е първият лекар антропософ, който е учил евритмия. Така от лятото на 1922 г. тя може да практикува лечебна евритмия в клиниката в Арлесхайм. Благодарение на близкото си сътрудничество с Рудолф Щайнер тя успява да разбере основите на тази форма на лечение. Заедно с друга лекарка, Юлия Борт, тя прилага евритмия за лечението на деца със специални нужди, в лечебния дом, известен първо като "Хойле", а след това като "Зоненхоф". По-късно Маргарете Бокхолт описва богатия си опит в книгата си "Основни принципи на лечебната евритмия" (Dornach, 1962, 1981).
В тази книга тя описва своите преживявания по време на консултациите на Рудолф Щайнер с пациенти в клиниката в Арлесхайм:
Би било погрешно да си въобразяваме, че обучението под ръководството на такъв учител е протичало без изненади и душевни терзания за нас, младите хора. Често това, което ни се предлагаше като духовно откровение и прозрение за човешката природа, ни довеждаше до границите на възможностите ни за разбиране и понасяне; познанието за природата и космоса, което се разкриваше пред нас, се превръщаше в несравнимо преживяване и въпреки това трябваше непрекъснато да се борим с въпроса как ние, които сме толкова недостатъчни, изобщо можем да достигнем до такова знание и способности.
Също така, и преценките му за хората често бяха изненадващи, имайки предвид обичайната му мекота и доброта. Веднъж, когато лекувах една пациентка, която беше наемателка някъде, попитах д-р Щайнер какво може да се направи, тъй като нямаше никакъв реален напредък в лечението на нейната болест. Той каза: "Да. Не е лесно да оздравееш, когато хазяйката ти е такава усойница." Мъдростта му винаги бе точно попадение. В лечителската му обективност нямаше капка сантименталност. Каквото и да кажеше, то лъхаше на истина и така живеехме в атмосфера на абсолютно доверие.
Всъщност това доверие правеше възможно едно обучение, напълно различно от това, което бяхме свикнали да получаваме в нашите университети. Ако указанията му не биваха разбрани веднага, те не се оставяха настрана, а напротив - полагахме всички възможни усилия да доразвием разбирането, което ни липсваше. По този начин собствените ни усилия се активизираха до краен предел. Всеки път, когато работехме с пациенти според указанията на Рудолф Щайнер, било то по време на самото медицинско лечение или чрез лечебна евритмия, масаж, бани и т.н., се опитвахме да разберем какво ни е посочил той за връзката между обвивките на този човек и причината за заболяването. Ако Рудолф Щайнер кажеше: "Тук астралното тяло не се захваща правилно, направете това или онова", тогава се учехме с помощта на вътрешния въпрос, с който подхождахме към работата си. Живеехме в постоянно забележимо смъдене от задаването на въпроси и в резултат на това, нашето учене не беше въпрос на запаметени знания. Вместо това се научихме да живеем вътрешно с въпросите, което в крайна сметка доведе до процес на истинско познание. В усилията ни да намерим отговори, ни се налагаше да преобразим себе си; трябваше да гоним разбирането в най-отдалечени сфери. Тогава, ако след известно време се появи усещането, че сме разбрали едно или друго нещо, то това изведнъж хвърляше светлина върху много по-широки теми. Дълго време бях заета с един конкретен случай: пациент, който дойде със стомашно-чревни симптоми. Д-р Щайнер каза, че е отровен от собствените си мисли, и предписа обвиване на тялото с компреси от корени на репей; репеят съдържа много оксалова киселина, която винаги има съживяващ ефект. Пациентът, чието изражение дотогава бе мрачно, много скоро започна да се чувства по-добре. Ако успеехме да разберем един случай и всичко, свързано с него, включително медикаментите, тогава ставаше възможно да получим отговори на много други въпроси. Такъв вид обучение е възможно само ако има повтарящи се преживявания, които напълно да оправдават пълното доверие в учителя. Колко бързо остаряват днешните учебници по медицина; много от рекламираните лекарства избледняват след само няколко години. Указанията на д-р Щайнер са уроци с непреходна стойност. Тук трябва да вметна, че всичко, което казах дотук за това как сме учили, не се отнася за д-р Вегман. Тя беше, още по онова време, зряло човешко същество. Благодарение на предишната си дейност тя беше постигнала изключителна способност за съпричастност към човека и индивидуалната картина на болестта. Освен това имаше голям опит като лекар. Отдадеността на душата ѝ към всеки отделен случай ѝ позволяваше да намери правилното лекарство чрез, както го изрази Рудолф Щайнер, силите на медицинската инспирация и интуиция. Разбира се, тя не притежаваше неговия ясен всеобхващащ поглед, нито пък неговите велики прозрения за всички природни сили, но пък умееше да преживява симптомите на дадена болест толкова интензивно, че за нея, указанията на д-р Щайнер бяха очевидни. От голямо значение е дали давате готварска рецепта на добър готвач или на начинаещ. Първият ще знае веднага какво да прави и няма да има нужда да пита как да разбие яйцата или да запържи маслото и т.н... Тя разбираше значението на нещата в най-голяма дълбочина. Ита Вегман заемаше тази позиция благодарение на дълбока и съдбовна връзка с Рудолф Щайнер; заедно с Рудолф Щайнер тя бе призована да открие нов източник на лечение. (Цит. съч., стр. 104 и сл.)
През 1922 г. в клиниката пристига и Норберт Глас (1897-1986), млад лекар от Виена. Предвиждайки написването на тази биография, той записва спомените си за Ита Вегман през 1982 г. Първата част от тези спомени е представена по-долу. (Останалата част ще бъде публикувана в том втори.)
Ако срещнехте д-р Вегман в градината, забелязвахте решителната, но гъвкава стъпка, с която тя се приближава към вас. Нейните светли, лъчезарни очи посрещаха човека, който я търсеше. А колко много хора са търсили съветите ѝ! По време на консултациите си тя вникваше със съпричастност в оплакванията на пациентите си и за техен голям късмет, лекарката обикновено успяваше да стопи нещо в душите им: страха, който тегне над почти всички болни хора. Самото й присъствие измъкваше страдащите изпод земната тежест, която ги обременяваше. Ита Вегман постигаше това чрез собственото си вътрешно безстрашие с вещината, с която вършеше чудеса. Смелостта беше това, което тя притежаваше. Проявяваше го най-вече в действията си като лекар. На медицински конференции Рудолф Щайнер обичаше да говори за значението на смелостта да лекуваш. Той можеше да разяснява това на нашите студенти и лекари с пълна убеденост, като даваше работата на Ита Вегман за пример. Самата тя бе несравнимо енергичен работник, дори когато се е сблъсквала с най-тежките случаи на болести. В случаите, в които виждаше най-сериозната опасност, така че самата тя да започне да се съмнява дали все още е възможна някаква помощ, тя понякога молеше Рудолф Щайнер да дойде. Тогава той идваше много бързо, веднъж дори посред нощ. Едно петнадесетгодишно момче с тежка астма изглеждаше, че губи всичките си сили. Рудолф Щайнер, който виждал, че краят на пациента наближава, я посъветвал много спокойно да направи всичко, което може да направи със собствените си знания. Тя последвала съвета му, но въпреки всичките ѝ усилия момчето починало. От този пример човек може да вземе съвета, даден от Рудолф Щайнер, и да го приложи за себе си: човек трябва да направи всичко възможно, за да спаси живота на болния, но в действителност не може да се намесва в кармата на човека; с други думи, съдбата в крайна сметка ще се развие по свой начин. Авторът съзнава, че това указание поражда всевъзможни въпроси и контравъпроси, но все пак човек ще постъпи правилно, ако този съвет, който духовният изследовател е дал в сътрудничество с Ита Вегман, оживее в даден момент.
Нейната преданост към указанията, които Рудолф Щайнер й даваше, и пълната самоотверженост, с която тя изпълняваше задачите, ни изпълваше в ентусиазъм. Същевременно, тя все пак запази пълната независимост на собствената си личност. Естественият маниер, с който се изразяваше, беше вдъхновяващ и освежаващ. Никога не се правеше на по-добра от това, което знаеше, че е. По отношение на темперамента й тя притежаваше голяма доза хладнокръвие. Изглежда, че Рудолф Щайнер й го е споменавал от време на време, може би с известно напътствие да изглади грубите си ръбове. Тя се върна в клиниката, след като го беше посетила, усмихвайки се, размахвайки юмруци, и ни каза: "Докторът ще съжалява, когато стана прекалено мека". (Такъв беше замисълът на изказването ѝ, дори и това да не бяха точните й думи). Рудолф Щайнер не позволяваше на никого да каже и дума против нея или да се оплаче от нея. Ако правилно си спомням, той препоръча незабавното уволнение на един лекар от Клиниката, който отишъл при него с оплаквания от Ита Вегман. Евентуално тя наистина успя да овладее понякога избухливия си нрав. Понякога, обаче, той все пак избиваше. По-късно, когато по неин адрес бяха отправени толкова много напълно неоправдани нападки от цяла плеяда определени господа, тя просто избухна с думите "Ох, тези брадати мъже!”
Превод: Ати Петрова
Редакция: Дорина Василева